Най-Милата напълни се с омраза,
тя не посмя да ахне, дълго тъпка
ръждива кръв - и вулканична пъпка
израсна над града... но ни запази.
Единствено натрапчиви, широки
вратите на очите й блестяха
разтворени, но верни там лежаха
на пъстрите й плитки двата смока.
И никой не поемаше натам.
Най-Живата забрави ад и срам -

Надигна се, подканващо съблече,
простря червена нощница на стола,
изпъна се неистова и гола,
пришпорена от мраморната вечер -
извика и в екстаза засънува.
И тя напусна сбърчената кожа,
разплете жилите и ги положи,
изгря душата й... А тя отплува.

И дълго ги изпращаше, една,
ръката на четвъртата жена.

                                           Е.