Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КОНСТАНТИН ПАВЛОВ И СЛУЧАЯТ "СПОМЕН ЗА СТРАХА"
Пътят до "Стихове" (1965)

Пламен Дойнов

web | НРБ-литературата

Втората книга на Константин Павлов е като че ли най-фокусното заглавие в алтернативния канон на българската поезия от периода на НРБ. Не само заради остракирането на автора след нейното отпечатване през 1965 г., а преди всичко заради езиковия обрат в литературата, извършен от поеми като "Петима старци" и от стихотворения като "Едипов комплекс" и "Парадокс". Но втората стихосбирка на К. Павлов има поне две лица. Едното - ръкописът "Спомен за страха", който така и не стига до печат през 1963 г. Другото - вече публикуваната книга "Стихове" през 1965 г. Между двете съществува несъмнена връзка - континюитет, чието археологизиране представлява същинско предизвикателство пред литературната история. Реконструирането и преразказването на този сюжет би ни снабдил с повече знание за механизмите, по които възниква алтернативното поетическо писане в НРБ, но и по които властовият дискурс (чрез ЦК на БКП, Държавна сигурност, СБП и др.) се стреми да управлява литературния (не)успех, да предопределя рецептивната съдба на една книга и да програмира позиции и поведения в деавтономизираното литературно поле.

 

Чудодейната поява на "Спомен за страха" през 1998 година

През пролетта на 1998 г. плевенското издателство "ЕА" отпечатва книга от К. Павлов под заглавие "Спомен за страха. 1963". Изданието се превръща в едно от най-коментираните културни събития - представя за първи път неиздаден, потулен и забравен през годините ръкопис от може би най-преследвания от комунистическата власт между 60-те и 80-те години български поет. Коментарите в пресата и премиерата на книгата в криптата на храм-паметник "Александър Невски" на 17 юни фокусират емоциите в точката на откритието - че книгата "Спомен за страха" е погребана (Свиленов 1998) през 1962 г., че тя е трагично-величав документ (Цанев 1998) и пр.

Версията за откриването на ръкописа повече от 30 години след потулването му също се докосва до чудото. Поетът Иван Цанев попада случайно на папката, въргаляща се сред купища хартии, приготвени за изгаряне в една от канцелариите на разпадащото се издателство "Български писател" (Андонов 1998: 3-4). Според тази версия, до този момент - до деня на появата на папката - нито авторът, нито редакторите, нито инвентаризаторите правят нещо по придвижването на текста за печат. В предговора си Иван Андонов предполага: "Стиховете му вероятно са преминали от ръка на ръка, от очи на очила и на лупи даже, заключвани са били ту в чекмедже, ту в кантонерка или шкаф, но и до ден-днешен отговор не е получен - нито като оценка, нито като мнение, дори и като "колегиален" съвет - как трябва и как не трябва да се пише поезия!" (Андонов 1998: 3). Чекмедже, кантонерка, шкаф. Ръкописът попада в саркофага на безмълвието и забравата. Така, предварително изключен от публичността, той отлежава десетилетия, за да дочака възкресението си след 1990 година. Дори най-новото изследване за поезията на К. Павлов от Ани Илков изцяло се доверява на тази версия за "Спомен за страха" - след предаването на ръкописа "авторът не е бил удостоен с никакъв отговор" от издателството (Илков 2010: 47).

Тези проучвания и предположения обаче се оказват неверни. Както ще видим, отговорът, т.е. отговорите са няколко и разнопосочни. Изобщо ръкописът предизвиква порой от въпроси и отговори, от разговори и действия, създава един от най-вълнуващите литературни сюжети на 1962/1963 г.

Впрочем спомените за споровете около ръкописа "Спомен за страха" се завръщат още през 90-те чрез публикуване на откъс от стенограма на редакторския съвет на издателство "Български писател". Той първоначално се появява в таблоида "168 часа", а по-късно е възпроизведен върху задния маншет на корицата в изданието от 1998 г. Това е "документът", с който тогава поетът и неговите издатели разполагат. Днес той изглежда вече съвсем несъстоятелен. Установихме, че е монтиран от реплики, произнесени на различни заседания (от 20 септември 1962 г. и от 25-26 април 1963 г.), а като време на "провеждането" на заседанието е обявена съвсем друга дата - 26 август 1963 г. - напълно фалшива. Това рязко изменя контекстите на различните обсъждания. Те звучат по един начин през 1962-а и по съвсем друг - през 1963-а. Така се въвежда заблуда и за позициите на някои редактори, които се променят в разстояние на няколко месеца. Създава се погрешното впечатление, че Блага Димитрова и Валери Петров всъщност участват в едно и също заседание, докато те в действителност не се засичат по време на редакторските съвети, посветени на ръкописа на К. Павлов.

Очевидно самият К. Павлов през 90-те години настоятелно се интересува от конкретните реплики на действащите лица и се опитва да стигне до автентичните документи. Явно не успява и се разгневява. Това личи от неговата остра бележка, отпечатана в "Спомен за страха. 1963" точно до вестникарския откъс от стенограмата на обсъждането: "Госпожица Галина Минчева откраднала архива на "Български писател". Виновни и невинни спрямо мен няма - потулени от госпожицата са. Господин Луканов взел архива и го заключил в касата. (Господин Луканов - адвокат-поет! Взел наградата на Башев.) господин Луканов не дава ключът на касата с архива. На Галина Минчева с огромно отвращение! И на Луканов - същото!"1

Допускаме, че този гняв е предизвикан от невъзможността през 90-те години да се достигне до отчетливо разграничение в ролите на редактори и цензори около ръкописа "Спомен за страха": Кой е виновен и кой невинен за блокирането му?

Справката показва, че в архивната единица към фонда, съхраняван в Централния държавен архив, наистина липсват три листа, при това същите, които съдържат протокола от първото обсъждане на книгата от 20 септември 1962 г. (Протокол № 32) (ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 17)2. Тази липса е надлежно отбелязана в края на папката, т.е. можем само да допуснем, че изчезването на документа се е случило след завеждането му в Централния държавен архив или някъде по пътя между издателството и архиварската институция. Не се наемаме обаче да твърдим как пропадат документите и кой държи ключовете към предполагаемите архивни съкровища. Струва ни се все пак, че гневът на К. Павлов е насочен към погрешни адреси. Но по-важното е, че след Булгаков вече знаем: ръкописите не горят, затова не бива да се отказваме да ги търсим.

Преди да продължим диренето, да се върнем към изданието от 1998-а.

Проблемът се задълбочава от обстоятелството, че дори поетът и/или издателите не работят за постигане на повече автентичност - ръкописът на "Спомен за страха" от 1962/1963 не може да бъде разпознат в изданието от 1998-а. Според сведенията от предговора на Иван Андонов, папката е съдържала 22 стихотворения и поеми, "десет от тях се появяват в по-късните книги, но в други варианти, възстановени по памет" (Андонов 1998: 4), затова в книгата "Спомен за страха. 1963" (1998) са възпроизведени само 12 от текстовете.

Разбира се, неоспоримо право на автора е да подрежда както намери за добре своите книги. Но когато през 1998 година поетът и/или издателите нарушават целостта на папката, те извършват нещо недопустимо и от гледна точка на професионалната архивистика, и погледнато откъм мъглявините на литературната история. Представят някаква друга версия на ръкописа - рязко съкратена с иначе етически мотивираните обяснения да не печатат вече публикувани творби, възстановени някога по памет. Но така паметта за пореден път подменя документа.

Далече сме от подозрението, че по този начин умишлено се прикриват текстуални следи. Но тук се намира една от причините, че колкото и да настояват някои изследователи, днес трудно можем да сме сигурни коя е втората книга на К. Павлов. Именно непрофесионалното издание на "Спомен за страха. 1963" през 1998 г. засега ни кара да говорим с твърде много условнисти за реалната, макар и официално непубликувана книга "Спомен за страха".

Папката вероятно все още цялостно се съхранява в личния архив на К. Павлов (т.е. в неговото семейство) и само пълното фототипно публикуване на автентичните текстове от нея може да върне точния образ на втората стихосбирка на поета. При това - приблизително. Защото текстологическите мрежи стават още по-гъсти, когато установим от протоколите на редакторския съвет на издателство "Български писател", че дори папката "Спомен за страха" не е една, т.е. претърпяла е промени (в някакъв момент са прибавени 12 нови стихотворения, според една реплика на Симеон Султанов) (ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 44)3, санкционирани от самия автор К. Павлов между септември и декември 1962 г. - в периода между първото колективно обсъждане на "Спомен за страха" от 20 септември и подписването на книгата за печат през декември 1962 г. Оказва се, че ръкописът не е просто приет, четен и погребан без отговор в издателството. Напротив, върху него активно работят - и авторът, и редакторите - с цел издаване. С други думи, при предаването си в издателството папката съдържа едни текстове, а при пускането й за печат - до нейното спиране през април 1963 г. - поне още дванадесет стихотворения, като не знаем за отпаданалите. В този смисъл - вариантите на "Спомен за страха" са поне два: един отпреди, а друг - след първото обсъждане на ръкописа от 20 септември 1962 г. Но за тези удвоявания - по-нататък.

Засега обаче втората книга може да бъде само една - "Стихове" (1965), възприемана днес и през известната й протоверсия "Спомен за страха" (частично позната чрез изданието от 1998-а).

 

"Спомен за страха" през 1962/1963 г.

Константин Павлов предава в издателство "Български писател" ръкопис с нови стихотворения вероятно през пролетта/лятото на 1962 г. За бъдещата си книга, по договор още от 28 юли 1961 г., поетът е взел аванс в размер на 600 лева, което представлява 25 % от общия му хонорар, изчислен по старата тарифа от 14.12.19544. Тогава това е обичайна практика: при заявяване на заглавие и при наличие на известно доверие във възможностите на автора, може да се вземе решение за отпускане на аванс, при условие че скоро бъде предаден ръкопис.

Насърчен от сравнително успешното случване на първата си стихосбирка "Сатири", К. Павлов проектира втората си книга в движение, въз основа на текстове, писани след 1958 г. и продължаващи да се появяват в едни от най-активните години на българското "размразяване".

На редакторския съвет от 13 септември 1962 г. завеждащият отдел "Поезия" Валери Петров предлага стихосбирката на Павлов "да се прочете от всички редактори, за да може идния път да се обсъди" (ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 17, л. 93). Издателство "Български писател" вече методично прилага т.нар. колективен метод - под ръководството на своя директор подлага някои "спорни" ръкописи на всеобщо обсъждане с участието на представители от всички отдели. Така се преследват няколко цели: 1. Да се разпредели отговорността за разглеждания ръкопис върху повече редактори и върху колективния орган "редакторски съвет"; 2. Да се преодолее "субективността" на единичната редакторска преценка, като произведението се съизмери със ситуативно изработената "обективност" на колективната политестетическа норма; 3. Да се мобилизира "бдителността" на цялото издателство за недопускане на "вредна" или "нездрава" творба; 4. Цензорският контрол да бъде маскиран като санкция на колективно редакторско решение.

Очевидно редакторът Валери Петров и/или скорошният нов директор Петър Пондев са съобразили спорността на папката "Спомен за страха" и тя е отпратена в зоната на колективния разум. Как обаче да надникнем в него?

Както стана известно, оригиналът на протокола от първото обсъждане на 20 септември 1962 г. липсва в архивната единица, но това не означава, че е безследно изчезнал. Просто четенето ни не бива да прекъсва, а да продължи с протоколите от 1963 година, т.е. със следващата архивна единица, в която се намира протоколът от второто обсъждане на "Спомен за страха" - вече от 18 април 1963-а. Точно там, като че ли не съвсем на място, може би ядосан от начина, по който върви новото обсъждане, директорът Пондев изведнъж решава да припомни какво са казали редакторите по време на първото обсъждане. При това - директорът изчита текст от почти три страници - толкова, колкото са листовете от липсващия протокол. Изчезналият документ се появява като подробен цитат в следващ документ. Протоколът от 18 април 63-а вгражда в себе си думите на отсъстващия протокол от 20 септември 62-а5. За да бъде съхранена, историята често разчита на повторенията си. И ето как цитирането реконструрира дискусионната ситуация от 20 септември предишната година.

Репликите на изказващите се посрещат ръкописа на К. Павлов без особен възторг, но все пак с готовност да му дадат път за издаване. Най-доброжелателни изглеждат думите на редактора на книгата Валери Петров "В сбирката на К. Павлов има сериозно и талантливо написани стихотворения, които могат да бъдат включени в една сбирка (...) Но има и други, които не са изяснени и на места неразбираеми." В. Петров "смята, че ако се поработи с К. Павлов, а и самият той поработи върху последните стихотворения и ги направи по-ясни, би могло да стане една добра стихосбирка" (ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 45)6. Тихомир Тихов също по-скоро обезопасява ръкописа с реторически ходове като този: "Трябва да се запитаме - мериме ли творчеството на К. Павлов като реакционно. И да си отговориме, че - не." После Тихов тактически признава, че "К. Павлов няма онова майсторство, което трябва да отговаря на съдържанието на новото търсене", но декларира, че "би могло да се издаде една стихосбирка след като се изяснят някои стихотворения."

Доста по-сдържани са Симеон Султанов, Атанас Наковски, Ивайло Петров, Спас Кралевски... Прави впечатление, че едва двама от изказващите се (В. Петров и Ив. Бурин) са поети, а останалите седем - критици и белетристи. Формулите се преповтарят: "тая втора книга талантливият наш поет не вижда в името на какво е написана" и се вижда "само един скептицизъм" (Султанов); "стихът му не е добър" и "двусмислиците биха могли да се променят" (Ив. Петров); "недообработеността, неизяснеността и двусмислието засилва неяснотата" (Наковски); "даровит поет, но неясността на места в неговата поезия смущава" (Кралевски). Забележките всъщност се разполагат по цялото протежение на лириката - от липса на достатъчно стихотворно майсторство, през упреци в скептицизъм, до повтарящо се недоволство от двусмислие и неяснота.

Най-негативно реагират Иван Бурин, Петър Пондев и Камен Калчев, които цялостно отсичат, че "впечатлението от книгата е тягостно, безперспективно", че "книгата в тази форма не бива и не трябва да излезе", а авторът "да поработи за формата и главно по идейността" (Бурин); че Павлов трябва "да потърси нови нотки в своето творчество, за да бъде по-ясен" (К. Калчев); че книгата "трябва да се допълни с нещо ново", "някои стихотворения трябва да паднат", "тук няма още книга", и все пак - "да не се отхвърля, но с автора да се поработи сериозно" (Пондев).

Най-влиятелните фактори в редакторския съвет на издателство "Български писател" имат сериозни възражения срещу първия вариант на "Спомен за страха". Но това степенуване на "доброжелатели" и "отрицатели" представлява фалшиво индивидуализиране на колективния разум. На практика целият редакторски съвет участва в колективното редактиране/цензуриране - препоръчва сериозна преработка, т.е. коренна промяна на първоначалния вариант. Редакторите се цитират един друг в съгласие, умножават единодушието си, дори извършват конкретна работа по ръкописа - отсяват стихотворения ("Радост без причина", "Бялата смърт" и пр.), еталонизират други ("да напише още стихотворения като "Флотация"), изискват изясняване на някои текстове.

"Стихосбирката не се отхвърля, но с автора да се работи сериозно" - това изречение на Камен Калчев (впрочем по това време - вече председател на СБП) се превръща в лайтмотив на цялото обсъждане от 20 септември 1962 г. Това е първият отговор на издателството. Редакторско-цензорският апарат откликва на желанието на автора за издаване на книга, но под условие.

Очевидно К. Павлов склонява да поработи над ръкописа - при това, съвсем усърдно, защото само за месец-два подготвя нов вариант на "Спомен за страха". От по-късни заседания на редакторския съвет (18 и 25-26 април 1963)7 можем отчасти да възстановим хронологията на събитията до речта на Тодор Живков, произнесена на 15 април 1963 г.

В края на септември 1962 г. ръкописът "Спомен за страха" е върнат на К. Павлов за преработка. Той добавя в него нови 12 стихотворения, като не става ясно дали отстранява и преработва някои от предишните стихотворения.

Междувременно Валери Петров излиза в дългосрочен отпуск и от края на октомври 1962 г. редакторската грижа по ръкописа на "Спомен за страха" е пренасочена към заместващата го Блага Димитрова.

През есента на 1962 г. К. Павлов участва в литературни четения, на които изпробва публичното въздействие на включени в ръкописа си текстове. В рецитаторски тандем заедно с Любомир Левчев и Стефан Цанев демонстрират антисталинистки патос и "групова“ идентичност, опитват се да формират своя независима литературна публичност, сблъсквайки се с организационното статукво, поддържано от Съюза на писателите8. Популярността на стихотворенията на К. Павлов расте, разпространява се постепенно, в синхрон с неустановената скорост на българското "размразяване", което обаче тъкмо през 1962-а постига един от своите пикови моменти.

Успоредно с това Павлов, Левчев и Цанев развиват общо поведение на специфична квазибунтарска политическа коректност. В разгара на Карибската криза - на 28 октомври 62-а - тримата публикуват в "Работническо дело" нещо като триптих (всеки написва по едно стихотворение) под общ наслов "Куба в сърцата ни“ и го подписват заедно, т.е. имената им са изписани едно под друго след трите стихотворения. Лесно се установява, че автор на първото ("Ръкостискане“) е Стефан Цанев, на второто ("Послание до САЩ“) е Константин Павлов, а на третото ("Здравей, Куба!“) е Любомир Левчев9. Този колективно изработен и публикуван лирически позив, в унисон с правителствената политика, може да се приеме за положителна атестация, благоприятстваща процедурите в издателство "Български писател“. Същевременно тримата продължават с предизвикателните публични четения. На 26 ноември Борис Делчев телеграфно регистрира в дневника си: "На литературно четене. Четат "разгневените млади мъже“ Стефан Цанев, Константин Павлов и Любомир Левчев. Младежта ръкопляска. Обективно - отпор срещу ретроградите.“10

На 3 декември 1962 г. Блага Димитрова води последен разговор с Константин Павлов преди да подпише ръкописа за печат. Вероятно в един от следващите дни тя пуска "Спомен за страха" по пътя - да събира необходимите подписи, за да стигне до печатницата. Снабдява проектираната книга с анотация, гарантираща благонадеждност: "В новата стихосбирка на младия поет К. Павлов, както е подсказано от заглавието "Спомен за страха", са разобличени редица прояви на култа към личността в изминалия период. Критикувайки отрицателните прояви през онова минало, лирическият герой се бори за висока гражданска нравственост, за ново социалистическо съзнание. Тези стихотворения, често алегорични, са пронизани от жизнеутвърждаващ оптимизъм и вяра в човека. В някои от тях сполучливо са използувани национални елементи от народните приказки и обичаи. Авторът работи за създаване на свой, самобитен стил, оригинален по художествено виждане и израз. Най-характерно за този новаторски стил е интелектуален, градивен хумор на наш съвременник, живо участвуващ в изграждането на бъдещето."11

Заложените в анотацията формули изграждат позитивната версия за очакваната книга. Блага Димитрова намира солидно алиби за критицизма в алегорическите стихове на К. Павлов като го насочва изцяло назад към миналото ("култа към личността в изминалия период"), конструира хоризонта на историческия оптимизъм, тенденциозно припознала трансформацията на сатирично-саркастичния негативизъм в някакъв уж позитивен проект ("жизнеутвърждаващ оптимизъм и вяра в човека", "градивен хумор"), дори вменява народностност на почерка ("национални елементи от народните приказки и обичаи"). Така предварително книгата се афишира като политически коректно произведение, създадено изключително в границите на търсененията на младата поезия от началото на 60-те години на ХХ век - част и от литературните, и от политическите процеси в НРБ и в СССР.

Една не съвсем значителна, но показателна подробност от литературния бит е, че в самия край на 1962 г. все по-обещаващият млад поет е включен в група на СБП и "Литературен фронт", посетила Враца. Очевидно към онзи момент К. Павлов се ползва с известно институционално доверие12. Той посещава Враца не само в компанията на приятеля си Любомир Левчев, но като част от официална делегация, начело с председателя на СБП Камен Калчев, сподирен от партийния секретар на писателския съюз Димитър Методиев, от Асен Босев и Славчо Васев. В репортажния си текст с впечатления от пътуването, написан с патоса на "размразяването", К. Павлов директно споделя своето "предварително недоверие към резултатите от срещи с представителен характер", но твърди, че във Враца е почувствал духа на новото и е срещнал хора, "освободени от страха и другите специалитети на култа" (Литературен фронт 1963). Към края на 1962-а и началото на 1963-а ентусиазираното антикултовско говорене и писане завладява значителни части от литературната публичност, практикува се от властови фактори, започва все по-ясно да се официализира след VІІІ конгрес на БКП.

Вероятно поетът все по-убедено вярва, че страхът се превръща в спомен, а книгата му "Спомен за страха" - в съвсем скоро предстоящо бъдеще. Затова първите два месеца на 1963 г. протичат в изчакване на административно-технологичните срокове - движение на ръкописа по издателската йерархия, поръчване на художествен проект за корица на книгата и т.н. На 24 януари 1963 г. редакторският съвет включва Стихотворения от К. Павлов в списъка на "ненаименованите заглавия“ за годината, определяйки тираж от 2100 бройки и обем - 5 издателски коли (ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 7). Изглежда, че редакторско-цензорският контрол най-накрая е преодолян. Отвсякъде се долавят сигнали на окуражителното за новите автори "размразяване". Директорът Петър Пондев все още не е сложил последния подпис под ръкописа, но по всичко личи, че това е въпрос на време.

Точно тогава обаче - на 8 март 1963 г. - Никита Хрушчов произнася в Москва речта си пред дейци на литературата и изкуството, обявявайки война на всякакъв "модернизъм" и "упадъчност", отхвърляйки стремежа на творците да представят "някои недостатъци" в съветското общество като "сензация". Особено впечатлява предупреждението да не се прекалява с творби на "лагерна тематика", т.е. посветени на комунистическите концентрационни лагери и на престъпленията на режима, за да не се възползват от тях неприятелите зад граница. Срещу текстовете на критицизма Хрушчов противопоставя "произведенията на големия революционен, съзидателен патос", които "се ползват със заслужената признателност на народа" (Хрушчов 1963). Лидерът на СССР развива познатата соцреалистическа теза, че "модернистите" всъщност не отразяват, а изкривяват действителността, а риторичният въпрос - "В името на какво разумни образовани хора уродстват, кривят се, издават като произведения на изкуството най-безобразни самоделки?" (Хрушчов 1963: 40) - се оказва, че с лекота може да бъде пренасочен към някои български поети и художници и особено - към Константин Павлов.

Очакванията за скорошна неизбежна поява на аналогова българска версия на тази реч напълно се оправдават, когато на 15 април Тодор Живков също свиква дейци от културния фронт, за да ги сплаши и инструктира13. Живков не просто атакува персонално редица български писатели и литератори, но и специално отделя място за предупредителни напътствия към сатирата, към която все по-устойчиво е отнасян и младият поет К. Павлов. Веднага стартира пропагандно-административна кампания по всички равнища на културната и литературно-политическата система в подкрепа на Живковата реч.

Въпреки че в речта не се споменава името на К. Павлов, в издателство "Български писател" симптоматично решават да насрочат ново обсъждане именно на ръкописа "Спомен за страха", като преди това спират процедурата за придвижване към печат - както на тази книга, така и на стихосбирката "Викове" от Добри Жотев14. Няма съмнение, че второто обсъждане в редакторския съвет от 18 април 1963 г. (четвъртък) е пряка реакция на речта на Живков, произнесена само три дни преди това (понеделник).

Първа реагира редакторката Блага Димитрова, която по всичко личи, че още на другия ден - на 16 април - прави опит да вземе обратно двата ръкописа - дали за да ги прегледа още веднъж (както твърди тя - ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 76), или за да ги изтегли от печат окончателно (както я упреква П. Пондев - ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 76). Впрочем самият Константин Павлов отиграва задаващия се удар почти светкавично, защото с приятеля си Добри Жотев отиват - вероятно на 17 април - сами да изтеглят подготвените си за печат ръкописи, "поради създалата се нова обстановка", както се изразява Петър Пондев (ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 43). Директорът обаче подозира в това "демонстрация" и отказва да им ги върне, успокоява ги, че и друг път са обсъждани книги преди окончателно да тръгнат към печатницата, че "линията не се е променила" (ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 43).

К. Павлов очевидно има пълното съзнание какво го очаква. Вероятно двамата с Д. Жотев дори са предупредени от информирани лица да запазят ръкописите си за по-спокойни политически времена - до следващия прилив на "размразяването". Жестът с изтеглянето на книгите е колкото демонстрационен, толкова е самосъхранителен. Но факторите в издателството не им позволяват, защото те самите не са сигурни какво може да последва след речта на Живков - предпочитат да изчакат, понеже както и друг път се е случвало, след поредната стагнация може да дойде нова либерализация и след известни корекции заплануваните заглавия може да стигнат до печат. Пък и вече са направени разходи - и за "Спомен за страха", и за "Викове". В крайна сметка така и става. Две години по-късно е намерено и редакционно, и икономическо решение - книгата "Стихове" (1965) покрива стария разход от 600 лв., направен за аванс на автора на "Спомен за страха", а стихосбирката "Викове" (1966) излиза и покрива разхода за хонорар на художник в размер на 52 лв. и 92 стотинки15.

Ситуацията обаче през пролетта на 1963-а е все още различна, затова на 18 април повечето редактори от "Български писател" изведнъж проглеждат и разбират всъщност колко вредна и обидна книга са били на път да публикуват. В дневника си редакторът в издателството Борис Делчев лаконично отбелязва за този редакторски съвет: "Служебно заседание: паника."16 На паниката впрочем редакторите реагират различно - самият Б. Делчев и Илия Волен заявяват, че не са чели ръкописа на К. Павлов. Ивайло Петров "няма нищо ново, което може да каже", а Тихомир Тихов и Милка Спасова деликатно се опитват да подкрепят младия поет. Тихов е най-категоричен в защитата си: "К. Павлов е един остър сатирик. Говори се за него, че гримасничи в своите стихотворения, по-скоро той се прави, че гримасничи. Това е болката против йезуитството. Не е съгласен, че Павлов в своите стихове изпада в крайна безизходност."17

Всички останали редактори обаче като цяло подкрепят мнението на директора си Пондев, че "в работата си К. Павлов е отишъл решително назад в сравнение с книгата, която сме обсъждали преди това", т.е. вместо да преработи ръкописа според указанията от предишното обсъждане от 20 септември 1962 г., авторът задълбочава "песимизма", усилва "крайните обобщения" в своите "алегории", стихотворенията му са още "по-неясни, по-песимистични". Симеон Султанов, Иван Бурин, Атанас Наковски, Димитър Гулев, Лили Кацкова, Петър Пондев се обединяват около становището, че в този вид книгата отново не е за издаване. Любопитно е как Блага Димитрова за момента не променя позицията си - прочита пред съвета позитивната си анотация към "Спомен за страха", но вече уклончиво заявява, че "би искала сега да прегледа още веднъж стихосбирката".

Ситуацията се резюмира в изказването на Д. Гулев, който преценява, че "ако се вземе "Флотация" за образец, то К. Павлов е работил в противоположна посока" и че макар и "интересни", стиховете му "са в явно противоречие с някои нови установки". Предварително можем да допуснем, че колкото К. Павлов е преработил частично своя ръкопис в обратна посока на указанията, т.е. сгъстил е алегорическите мрежи в писането си, въвел е новата нонсенсова политика в българската поезия, за да отстрани част от преките политически импликации в текста, толкова и литературно-политическата ситуация е променена и предохранително блокира всякакви сложни употреби на критицизма в изкуството, отхвърля както скепсиса и разносмислието, така и директните политически заявления, отправени уж към "култа към личността", но възприемани като критика на целия комунистически режим.

След седмица - в заседанието от 25 и 26 април - проличава задълбочаващата се невъзможност книгата "Спомен за страха" да бъде публикувана. Най-драстична е промяната в позицията на Блага Димитрова. Притисната от директора Пондев, тя достига до крайни самокритически интонации, определяйки бъдещите книги на К. Павлов и Д. Жотев като вероятни провали: "За провалите, които биха станали, ако не беше така бдително ръководството, нося лично аз вината.(...) Така че целият мътен порой идваше при мен. Аз трябва да кажа, че младите автори останаха разочаровани. Аз исках от тях да покажат свои класически стихове.(...) Аз не приемам неясни мъгливи стихове.(...) Признавам, че аз съм се увлякла тогава. Сега при новите моменти премислих и искам да направя една преоценка на работата си.(...) За две от подписаните от мен книги, а именно за сатиричните книги на К. Павлов и Д. Жотев, след речта на Т. Живков, особено след онази негова мисъл, че сатирата е хирургически нож с две остриета, с който трябва да се оперира внимателно, аз се замислих сериозно и поисках в това осветление да прегледам тия две книги още веднъж.(...) През месец декември 1962 г. подписах сатиричната книга "Спомен за страха" от К. Павлов. Тогава бях убедена, че това е талантлива книга, насочена срещу някои недъзи от периода на култа към личността. Мнението си тогава дадох в кратката анотация към книгата. Днес с по-други очи поглеждам на някои от тия творби и подчертавам - особено след речта на др. Тодор Живков. Съзнавам, че се налага да се работи по-остро и по-задълбочено с автора. Още повече, че самият той е изявил готовност да премисли и преработи книгата си. Поддържам мнението на съвета, че тази книга непременно трябва да излезе, тъй като авторът е талантлив, но след сериозна работа върху нея."18

Тези думи на редакторката карат Борис Делчев да се възмути в дневника си: "Предълго служебно заседание. П. Пондев - не ръководител, а прокурор. Сега Бл. Димитрова пее друга песен: тя говори за "мътния поток" ("мътен поток" са книгите и авторите, които предлагаше и защитаваше предния четвъртък). С една дума - малки хора." (запис от 25 април 1963)19.

Делчев се държи като страничен наблюдател и с лекота адресира упреци в ситуация, в която еднозначно се налага общото мнение на институцията издателство "Български писател", че ръкописът "Спомен за страха" е сред най-ярките примери за допускане на "буржоазни влияния в книгите, които пускаме за печат" и за "скептицизъм, а той води до недопустими идеологически грешки"20.

Почти всички са като парализирани и променени след речта на Живков. Резултатът за К. Павлов от цялата паника в издателството е, че ръкописът му отново не се отхвърля официално, а се полага в обтекаемата евентуалност на сериозна работа с автора и отлагане за друго политическо време. Очевидно е, че работата с автора се проваля. Нямаме данни дали и как К. Павлов е увещаван отново от ръководството на издателството да "подобрява" поетическо-идеологическия образ на книгата си. Вероятно механизмът на увещание и/или натиск засича скоро и безответно. Факт е обаче, че не се стига до издаване на "Спомен за страха".

И точно тук трябва да търсим разликите между отделните поети през 60-те години на ХХ век, част от тях разпознаваеми по-късно под етикета "априлско поколение". Константин Павлов не се съгласява да преработва отново и отново проектираната си книга и това предопределя последвалите сложни трансформации в неговото писане, извели го до подстъпите на постмодерната поезия. Сега само ще маркираме, че по същото време директорът Петър Пондев привиква Стефан Цанев и в последния момент отстранява "идейно-порочните стихове" от сложената под печат книга "Композиции" (1963) (ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 72). Само година по-късно Любомир Левчев също е притиснат от издателство "Български писател" да бъдат махнати "слабите стихотворения" от ръкописа му "Но преди да остарея" - условието е в императив: "В противен случай книгата няма да се издаде." (ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 22, л. 88). Левчев склонява и книгата му излиза в края на 1964 г.

Оказва се, че това как един автор реагира на предпубликационната цензура повлиява съществено не само върху публичния му образ, но и върху литературата, която създава. Следите остават не толкова в паметта на поколенията, колкото в паметта на литературния текст. (Не)съгласието има последствия не просто за писателската кариера и за по-нататъшното творческо осъществяване на поета, а за конкретното му писане. Изборът - да се подчиниш на цензурата, или да я отхвърлиш - директно моделира почерка. Защото той (почеркът) отвръща по специфичен начин - би могъл механично да се лиши от отделни фигури и тематични ниши, да изпробва езикови ходове, докато улучи тематично-стилистическата точка на взаимната приемливост, когато цензурата най-после ще го разпознае като свой, но би могъл да потърси съвсем неочаквани решения за фиктивно съгласие - да направи опит да се лиши от реалността и така да заложи на една престорена аполитичност, да преоткрие субектността в езика и да сведе всяко писане до пределно лично занимание, да отвърже саморазколебаващите се значения, предоставяйки на свръхидеологизираната публика един чуплив смисъл, да слезе към бездните на миналото и на човешкото битие и да не пожелае завръщането си... Това са другите, алтернативните реакции в езиковото поведение, които в надиграването с цензурата проявяват присъствието на воля за различен почерк. През 1963 г. Константин Павлов избира някои от тях със съзнанието за търпелива, но радикална промяна в самото разбиране за това как трябва да се пише поезия, като едва ли си дава сметка, че само след няколко години това ще му струва трайно социално маргинализиране.

К. Павлов предполага, че наистина ще му е нужно повече търпение, докато дойде време да демонстрира пред читателите новите си поетически идеи. Точно месец след речта на Т. Живков в свое донесение за Държавна сигурност агент "А. Стоянов" съобщава, че на 16 май 1963 г. в кафене "Бамбука" Първан Стефанов и Константин Павлов "правеха прогнози за това, колко ще трае сегашното идеологическо настъпление". Според П. Стефанов, кампанията по повод речта на Живков ще отшуми още "до края на есента", а К. Павлов предвижда - "поне една-две години"21. За своето появяване след кампанията авторът на "Спомен за страха" и на "Стихове" се оказва прав. Точно през 1964-а ще успее да подготви нова книга, която след множество условности и перипетии ще бъде отпечатана през късното лято на 1965-а.

През пролетта на 1963-а К. Павлов просто решава да забрави за ръкописа "Спомен за страха". Но не съвсем.

 

Реконструкция и реинтерпретация

Как все пак изглежда списъкът на творбите в ръкописа "Спомен за страха" (1962/1963)?

Нека първо отделим публикуваните в изданието от 1998-а дванадесет текста - "Финал", "По случай 400 години от раждането ми", "Бялата смърт", "Втора тема - самотният", "Скерцо", "Втори прелюд - оплаквачките", "Първа тема - атеистите", "Как да произвеждаме зли духове", "Разказ на Алеко, за това как Бай Ганьо го обезсмъртил", "Докато позирах на Иван", "Зърно", "Цар Траян"22. От протоколите на редакторските обсъждания в издателството разбираме, че в различни периоди до изтеглянето на книгата от печат сред останалите десет текста в ръкописа са известните от по-късни публикации стихотворения - "Флотация", "Прелюд: паяците" (посочено в архивите като "Паяците"), "Прекрасното в поезията или жертва на декоративни рибки" (обявено при обсъжданията като "Жертва на декоративните рибки"), "Спомен за страха" (отбелязано като "Страх"), "Българо-вавилонско стихотворение" и "Радост без причина". И въвеждащият към "Стихове" текст - "Декларация", е част от ръкописа "Спомен за страха". Узнаваме го от едно позоваване на редактора Тихомир Тихов, който определя К. Павлов с цитат от стихотворението: "както казва и самият автор за себе си, той се движи в обратната посока на ветропоказателя" (ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 45).

Тоест - дотук реконструирахме заглавията на 19 стихотворни текста от общо обявени 22. Този списък е безспорен - съставен чрез събиране на заглавията, споменати от редакторите в "Български писател" при обсъжданията на книгата23.

Но понеже, както вече обявихме, ръкописът "Спомен за страха" има първи и втори вариант, съвсем очаквано би било общият брой на стихотворенията от двата варианта да е повече от 22. Бихме допуснали, че част от ръкописа към края на 1962 г. са били текстове, включени от К. Павлов в "Стихове" (1965) и датирани от автора при по-късни публикации. Ето ги: "Пасторално" (датирано 1960), "Масово чудо" (1960), "Поход на свободата" (1962), "Капричио за Гойа" (1962), "Алхимици" (1961), "Кучето Хектор" (1961), "Второ капричио за Гойа" (1962)24, т.е. недоказано присъстващите текстове са още поне седем. Или - в двата варианта на "Спомен за страха" достигаме до числото 26 стихотворни текста.

Проблематична обаче се оказва и композицията на книгата. Вероятно един от нейните варианти е структуриран в цикли. От реплика на Иван Бурин се разбира, че в новия вариант (представен след първото обсъждане от септември 1962-а) ръкописът вече съдържа цикъла "Разговор с мъртвите" (ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 44). Подобно допускане намира основание и в начина на озаглавяване на някои стихотворения - "Първа тема - атеистите", "Втора тема - самотният", "Втори прелюд - оплаквачките" и т.н.

Очевидно в "Спомен за страха" още липсват (не са написани), включените по-късно в книгата "Стихове" текстове - поемата "Петима старци" (датирана 1965) и стихотворенията "Едипов комплекс" (1963), "Болезнена чувствителност" (1964), "Парадокс" (1965), "Елегичен оптимизъм" (1965), "Крах на митологията" (датирано от автора 1965, макар да го откриваме и във вариант на вестникарска публикация от 196325). От общо 19 текста в "Стихове" (1965) вероятно 13 са част и от ръкописа "Спомен за страха".

Защо са необходими тези текстологически уточнявания и предположения? Защото те имат пряко отношение към промяната в писането на К. Павлов между 1962 и 1965 г. - след ръкописа "Спомен за страха" и преди книгата "Стихове". Същевременно така можем да проясним ситуацията около блокирания през 1963-а ръкопис, да го прочетем като една несбъдната книга и да стигнем до основанията на това несбъдване.

Инвентаризирайки поетическите текстове от условно реконструирания ръкопис "Спомен за страха", се натъкваме на знаците на едно ангажирано с политическите събития от 1960/1962 г. писане. Ако рискуваме с избързващо заключение, можем да обявим "Спомен за страха" за един от най-категоричните литературни проекти на "размразяването" в НРБ.

Първият вариант на книгата е предаден в издателството в зенита на либерализацията - 1962 година, вторият вариант е подписан за печат след края на VІІІ конгрес на БКП (5-14 ноември 1962) - емблема на частичната десталинизация в НРБ. Разбира се, тези процеси са все така неотделими от примера на СССР след ХХІІ конгрес на КПСС (17-31 октомври 1961). В Москва Хрушчов преименува градове и обекти, кръстени на Сталин, демонтира паметниците му, изнася тялото му от мавзолея на Ленин. Срещу насилническото, кърваво, несправедливо и "сгрешено" развитие на социализма при Сталин, Хрушчов противопоставя нов утопизъм - влизане в комунизма през 1980 г., подплатено с Морален кодекс на строителя на комунизма и Програма за построяване на комунистическото общество. В НРБ на Ноемврийския пленум и на VІІІ конгрес на БКП аналогично изключват Вълко Червенков от партията, изваждат от редовете на ЦК на БКП "за нарушаване на социалистическата законност" знакови фигури, олицетворяващи репресиите през 40-те и 50-те години като Антон Югов, Руси Христозов, Георги Цанков и др., и същевременно се приема 20-годишна програма за изграждане на комунизма. През април и май 1962 г. в НРБ вече са закрити лагерите в Скравена и Ловеч26.

Стихотворенията на К. Павлов възникват всред нарастващата популярност на антикултовската реторика към близкото минало, на критико-утопическите проекции към комунизма и на ускореното упоително следване на езикови поведения, внесени от Съветския съюз като прояви на свободомислие и открито отношение към престъпленията на непреодоляното сталинистко минало. Сред тях изпъкват публикуването на "Един ден на Иван Денисович" от Солженицин (ноември 1962) (Солженицин 1962). По същото време самата "Правда" печата стихотворението "Наследниците на Сталин" от Евтушенко (октомври 1962) (Евтушенко 1962).

На публичните четения стиховете от подготвения ръкопис на К. Павлов взаимно обменят значения с прозвучалите на същите четения творби на Любомир Левчев и Стефан Цанев. Общата среда, в която отекват, е относително отзивчива. Слушателите/читателите насърчават предизвикателните жестикулации в текстове като "Бялата смърт" на К. Павлов и "Интелигентска поема" на Левчев - разпознават себе си и светът от вчера, чиито знаци обаче продължават да ги обграждат.

Затова не бива да подминаваме очевидното - редица стихове от "Спомен за страха" се четат като директни политически символизации на променящото се комунистическо съзнание:

Тия, дето изтърпяха
болките на всяко размразяване,
са комунистически светци!

("Бялата смърт")

Посвещават се стихове на подмяната на истината до 1956 г. и подновената битка за нея:

С кръв ще плащам
всеки сантиметър
от космическия път към истината.

("Декларация")

Или:

Метастазите на истината
бързо и неотвратимо
всяко кътче на плътта ми завладяват.

("Финал")

Темата за преодоляването на страха е укрепена в поемата, дала заглавието на ръкописа:

Тогава друга истина научихме -
че не безстрашните,
а истински страхливите
внушават истинския страх у другите.

("Спомен за страха")

Лирически сюжети, които читателят от началото на 60-те лесно прикачва към темата за оклеветените жертви и от нелегалното движение отпреди 1944-а, и от сталинистко-червенковистките процеси след това:

Приживе бях оклеветен -
един подлец излъга, че съм провокатор.
Останах сам -
от врагове преследван,
гонен от другари.
Измих с кръвта си клеветата,
но в гроба съм отново сам.

("Втора тема - самотният")

Натежалите от алегорически снопове разговори с мъртвите свързват в обща смислова мрежа загиналите за победата на комунистическата революция до 1944 г. с жертвите на същата тази тоталитарна революция след това. Несправедливо и насилствено убитите се превръщат в най-желания събеседник за лирическия герой, докато той е преследван и предупреждаван от "десетина върли атеисти":

Като шамандури
над скали подводни
светят петолъчките
над всеки гроб.

(...)

- Добър вечер! -
казвам на героите.
(Въпреки предупредителния надпис:
"Забранено разговарянето с мъртвите!")

("Първа тема - атеистите")

Именно директното вписване на ръкописа в литературно-политическата среда на епохата предопределя нейната висока дискусионност. В крайна сметка по тази причина след речта на Живков от 15 април 1963 г. той става неприемлив за издаване. С това не твърдим, че К. Павлов участва еднозначно в дебата на българското "размразяване". Напротив, поезията му надхвърля ситуационните контексти, защото почеркът на К. Павлов непрекъснато алегорически изтънява референциалните граници. Типичен пример е стихотворението "Бялата смърт", в което на пръв поглед процесите от 1961/1962 г. на места са представени едва ли не в оголен вид, но въпреки това "сто години мечтаният връх Комунизъм" постепенно прелива в Бяла смърт и само "собствената кръв" може да размрази издъхващите към върха катерачи. Постигането на комунизма може да бъде четено и като самоотвержено отдаване на идеала, но и като самоубийствено занимание. Така се получава и с "Капричио за Гойа":

Няма го вече стария ужас -
зверски цялостен
и зверски безкраен,
без гримаси и без остроумия.
Ужасът си променя характера -
тупа ме свойски по рамото,
снизходително ме ухажва...

Преобличането на ужаса го отмества от епохата на "култа към личността" в неопределено време, отнася го в трансисторическите измерения на притчата, за да го направи постоянен съвременник.

Впрочем тези възможности в почерка на К. Павлов допълнително възбуждат бдителността на цензурата. Тя постепенно губи всякаква сигурност в разбирането - параноичното четене, което и без това е характерно за епохата, при стиховете от "Спомен за страха" се превръща в постоянна обезопасяваща процедура. Стихотворенията се спират за публикуване, защото биха могли да означават всичко.

Обемите на текстовете на К. Павлов вторично се разширяват, с времето значенията им се умножават, новите контексти ги дописват и усложняват. Ето защо стихотворенията от 1961 и 1962 г. не се обезсмислят с промяната на социокултурната и политическа среда, а добавят нови и нови смисли. С отсрочването и забравата на "Спомен за страха" се случва може би най-същностната промяна в писането на К. Павлов - променят се както вече написаните до 1963 г. стихотворения, така и онези, които тепърва ще напише. Затова разликата между евентуалната книга "Спомен за страха" и публикуваната книга "Стихове" изглежда колосална, въпреки че, преценено статистически, издадената през 1965 г. стихосбирка включва само шест нови текста - една поема и пет стихотворения. Но подборът и акцентите в "Стихове" отвеждат писането в други херменевтични пространства.

 

Почерк и норма: между 1963 и 1965

Натискът на цензурата от 1963-а, смененият рецептивен контекст между пролетта на 63-а и лятото на 65-а, новите творчески решения на К. Павлов - всичко това предизвиква почеркът да търси други изразни възможности, встрани от преките политически алегории. Появяват се не само нови текстове като "Петима старци" и "Едипов комплекс", които предефинират статуса на лирическия герой и границите на референциалност в българската поезия, но и се прилагат различни композиционни ходове, променящи вече създадени преди години стихотворения.

К. Павлов изоставя цикличността - разрушава връзките между предишни цикли - вероятно в стремеж да обезопаси отделните текстове, да ги направи по-неуязвими за тенденциозни критически тълкувания. Чрез композиционното фрагментаризиране на книгата "Стихове" всеки поетически текст започва да отговоря за самия себе си, да не препраща към друг текст, а да вгъва значенията в собственото си пространство.

Променя заглавия, с които направо преадресира посланията си. Най- радикалното преобръщане извършва чрез смяната на заглавието на споменатото стихотворение "Послание до САЩ“, което става "Поход на свободата". Така еднозначно антиамериканските и антивоенни редове в "Послание до САЩ“:

Свободата крачи заканително,
статуите си самичка разрушава,
поругава всички свои символи.
(...)
И ще пламнат частните ви библии,
ще горят пророческите редове...
(...)
В мъртвите води на океана
един континент ще потъне.
Друг континент ще изплава.
И ще ни стане ясна тайната на Атлантида.

под новото обобщаващо заглавие "Поход на свободата“ зазвучават с универсална, многозначно внушена апокалиптичност. Като забравя, пренебрегва или просто не знае за пропагандисткия произход на този лирически текст от 1962-а, Ани Илков доста по-късно го интерпретира като заветна творба, в която "се разглежда като че ли най-мрачният аспект на човешкото и съответно - на Божието (разбирай - космическо) осъществяване на духа, автономията и свободата“ (Илков 2009: 53). При това Илков е убедителен във вдъхновения си анализ. Но все пак да отбележим, че това не е анализ на стихотворението "Послание до САЩ“, а на пренаписаното чрез преименуване друго стихотворение - "Поход на свободата“.

Някъде тук - около 1963/1964 - можем да потърсим и основанията за сложното вплитане, но и за безвъзвратното откъсване на К. Павлов от социалистическия реализъм във всичките му версии. Той вече не са задоволява да реформира соцреализма, да го "размразява", за да възпее потъпкания от сталинистко-червенковисткия произвол комунически идеал. За да стигне дотук обаче, ключова роля изиграва случаят със "Спомен за страха" от 1963-а. Година-две по-късно К. Павлов решава да обезсили тенденциозното политическо четене от редактори и цензори, старателно изтривайки цели референциални планове - така затруднява максимално оторизираните лица в извършваните тълкувателни операции и дори успява да ги заблуди за известно време.

Нека уточним, че не става дума за битка между цинична цензура и гениален поет, избрал веднъж завинаги пътя на независимостта. Бездарна власт срещу високоетичен талант - не това е сблъсъкът, въпреки че в случая с К. Павлов тези думи могат да се изрекат с подобен есенциалистки патос. По-скоро въпросът е за опит от страна на К. Павлов радикално да промени политестетическата норма и да остави критиката/цензурата в двоумение - дали чете остра сатира или нова социално-философска поезия.

Особено през 60-те години се води непрекъсната символна борба за уточняване на политестетическата норма. Цензурата и нейните носители (редактори) обикновено вярват, че имат правилно разбиране за нормата, която е сложно съчетание от социално форматиране, актуален политически климат, лична култура и вкус. В конкретната работа върху предложените ръкописи нормата на соцреализма се интериоризира, превръща се във вътрешен критерий, според който може да се допусне по-голяма "свобода" на почерка или пък да се ограничи в името на постигане на "по-сполучлив" текст. Но "свободата" не се възприема като политическо понятие, а като част от лимитиране и маркиране на естетически допустимото. Затова нормата понякога напомня частно мнение, дори личен каприз, макар да не е нищо повече от интериоризирана директива, в която обаче се вярва като в лично изстрадана истина. По тази причина например "младите "новатори" търсят в издателство "Български писател" да работят с Блага Димитрова, а не с Иван Бурин27. При Блага Димитрова нормата се е въплътила в лице, което позволява разширителни тълкувания, изпробване на границите на допустимост. Но в моменти на политико-идеологически натиск нормата отново се екстериоризира - става външна и всеобща и оголва политическите си основания. Тогава намалява значението на индивидуалността на конкретния редактор, защото цялата издателска машина се подчинява на външното изискване за по-строга бдителност. Така соцреалистическата норма изгубва своите частни теоретически редакции, за да остане за известно време монолитен всеобщ императив. В подобен период и "модернистът" Блага Димитрова, и "традиционалистът" Иван Бурин действат по един и същ възпиращ отклоненията от нормата начин.

От друга страна, авторът също опитва еластичността на соцреалистическата норма - съполага и сблъсква наложеният редакторски критерий със своите представи. Той може направо да се съгласи да следва предложения от цензорския/редакторския апарат модел на писане. В много от случаите почеркът започва да търси други възможности, за да отговори на очакванията, да уподоби, да уточни нормата, като я реформира. Това е частна художествена корекция на предявените изисквания в името на по-верния образ на политестетическия идеал.

Точно така постъпва К. Павлов след първото обсъждане на "Спомен за страха" през септември 1962 г. - подготвя следваща преработена версия. Но със "Стихове" през 1964/1965 прави друг избор - предлага нов тип писане, задаващо съвсем различна норма, разминаваща се не само с видовете соцреалистически норми, но и с познатите в българската поезия лирически модели.

Разбира се, този избор на К. Павлов не минава без колебания. Още през есента на 1963 г. той предлага нова жанрова рамка за част от творбите си от "Спомен за страха", когато ситуативно композира нещо като поема - "Опус 1923", състоящ се от три текста: "Обща снимка преди разстрела", "Тема в скоби" (съкратен вариант на "Първа тема - атеистите") и "Крах на митологията"28. Тематичното алиби на "историческия" Септември 1923 е сред разпространените през епохата начини да се пишат текстове, освободени от пряка политическа актуалност. Очевидно обаче К. Павлов не се задоволява с подобен маньовър и по-късно разрушава "Опус 1923". Нещо повече, през 1964/1965 г. той решава да изостави директните политически импликации от размразяването, за да даде превес на "общосоциални" и "общочовешки" тематизации. Това не бива да се тълкува просто като нонконформистки ход към гордо бягство от политическата актуалност, а е по-скоро опит на почерка да заобиколи изискванията на цензурата/критиката, като се деполитизира. Деполитизация, за която впоследствие се разбира, че е невъзможна - поне в случая с писането на К. Павлов.

Все пак опитът е факт. В "Стихове" К. Павлов като че ли се стреми да скрие преките следи от "размразяването" - изоставя стихотворения като "Бялата смърт", "Втора тема - самотният", "Първа тема - атеистите" и др. Дори да приемем, че Павлов е забравил някои от стихотворенията си от блокирания ръкопис "Спомен за страха" и не може да ги възстанови по памет, както твърди версията от 1998 г., изглежда показателно как възпроизвежда тъкмо онези текстове, в които политическият проект на "размразяването" не е представен директно или поне се е трансформирал в етически и езиков ангажимент.

Разликите между несъстоялата се книга "Спомен за страха" от 1963-а и състоялата се "Стихове" от 1965-а изглеждат решаващи. Ако "Спомен за страха" е изпълнена като книга на "размразяването", директно оголваща политическите си послания, то "Стихове" загърбва този вече провиждащ провала си политико-интелигентски проект, за да се отдаде на специфична езикова политика, разколебаваща референциалните устои на дотогавашната българска поезия. Вече сме отбелязвали, че тук са началата на българското постмодерно поетическо писане (Дойнов 1999; 2007: 242-243), но по същественото в контекста на 60-те е, че отива далече отвъд соцреалистическите принципи, подкопава самата идея за реформиране на социалистическия реализъм, на който ще продължат да служат почти всички негови връстници, авторите от априлското поколение.

 

От "Спомен за страха" към "Стихове": капанът

Константин Павлов задлъжнява към издателство "Български писател" с 600 лева - колкото е авансът за неиздадената книга "Спомен за страха". Този дълг става тема в дирекционните съвети на издателството, но не се превръща в повод за допълнителен институционален тормоз.

Не бива да подминаваме факта, че към 1964/1965 г. поетът все още не е напълно маргинализиран. Напротив - продължават опитите да бъдат социално и идеологически приобщен. Въпреки творческо-редакторските проблеми, които има с издателство "Български писател", Константин Павлов става редактор именно там. Неговото име личи сред заседаващите в редакторските съвети през 1964 г. Това е постоянно подценявано обстоятелство, когато се коментира случаят "Стихове". Да го кажем иначе: Докато се подготвя и издава книгата "Стихове" - чак до есента на 1968 г. - К. Павлов е редактор в издателството на СБП, т.е. има възможност пряко да наблюдава поне видимата част от реализацията на книгата си. Разбира се, що се отнася до невидимата част, няма как да е в течение. Но тъкмо личното му присъствие заставя факторите в издателството да реализират "план", чрез който задкулисно да преначертаят траекторията на признание на К. Павлов.

В началото на 1965 г. К. Павлов представя в издателството, където е редактор, ръкопис на нова стихосбирка. Администраторите и счетоводителите в издателството малко се успокояват, че най-после дългът от 600 лв. ще бъде покрит от издаването на новопредставената книга29. Започва обаче познатото пресметливо задържане, консултиране, съобразяване - ходове, неизбежно усложнени от самото присъствие на автора в издателството.

Само ще маркираме, че през юни 1965 г. Управителният съвет на СБП разгорещено спори за приемането в редовете на писателския съюз на К. Павлов и Стефан Цанев. И двамата са отхвърлени. Вероятно този факт ускорява осъществяването на замисъл, според който може да бъде даден урок на нонконформистки настроените поети.

Сред фактори от издателство "Български писател" и от СБП, най-вероятно с пасивното или активното участие на лица от Държавна сигурност, в движение се предначертава перспективата К. Павлов да бъде публикуван, но и санкциониран. Може би за първи път в издателската практика на НРБ издаването на книга се моделира като наказателна мярка срещу самия автор. Участниците в "акцията" целят, лансирайки го, всъщност да го елиминират от литературната публичност.

Разбира се, едва ли са били изчислени докрай последиците от публикуването на "Стихове", но данните за умисъл и дори за "план" за дискредитация на К. Павлов са налице. Издателство "Български писател" прави всичко възможно да се дистанцира от своя автор и редактор. Най-ярък знак за дистанцираност, посочван многократно, е издателската бележка на последна страница на "Стихове", в която се говори за "своеобразна и в някои отношения оспорима с авторското си виждане книга", характерна с "неяснота на авторовия замисъл", "публикувана като творчески експеримент" и пр.30 Но какъв друг знак е определянето на Иван Бурин за служебен редактор на "Стихове" (нарочно подчертаваме аналогията със служебен адвокат), който по никакъв начин не би могъл нито разбиращо да работи с автора върху текстовете му, нито да защити при необоходимост книгата.

За "Стихове" Борис Делчев не е оставил пространни впечатления в дневника си, но пък в телеграфен стил многократно отбелязва динамичните колебания в редакционния екип на "Български писател". Впрочем броени дни до излизането от печат на "Стихове" треска тресе издателството. Ето изреченията от дневника, които коментират напреженията в редакторския съвет:

"5. VIII (ч.). [1965]: Заседание по книгата на Конст. Павлов: да има или да няма редакционна бележка. Отхвърли се предложението за бележка.

12. VIII (ч.). [1965]: Мислим за стихосбирката на Конст. Павлов. Тревоги, подсилени от С. Султанов. Надига се недоволство от всички страни. Разговор със С. Султанов. Неудържими са позициите на догматическата естетика.

13. VIII (п.). [1965]: Дочетох т. 10 от съчиненията на Елин Пелин. Също и стихосбирката на Конст. Павлов. Вечерта с Т. Тихов във "Варшава". Тъжни мисли за нашия свят. Бездна от догми.

16. VIII (п.). [1965]: Следобед се занимахме отново със стихосбирката на Конст. Павлов: за редакционна уговорка.

17. VIII (в.). [1965]: Още едно заседание за книгата на Конст. Павлов. Взе се решение да има редакционна бележка. Някои се застраховат..."31

Бележката е включена в последния момент (на 30 август книгата излиза от печат) - вмъкната е на последна страница над редакционното каре. С нея завършва предварителната подготовка за удара срещу К. Павлов - никой не поема отговорността за публикуването на "Стихове", освен самият автор. Прожекторите на властта вече са насочени единствено върху него. Кампанията може да започне.

Разполагаме с едно късно признание на Петър Караангов - тогава "изпълняващ длъжността директор" на издателство "Български писател", който казва, че "идеята за онази злощастна бележка" е негова, "за да можем малко да отбием критиките". И добавя: "Редакторският колектив не беше единодушен да има или да няма такава бележка. Но аз настоявах да има.(...) Не твърдя, че авторът беше съгласен с тази бележка. И дали въобще го питахме за тази бележка.(...) Помня, че я четохме, че я редактирахме заедно, че намислихме как да бъде."32

Въпреки това признание, около "Стихове" витае сянката на недоизяснената роля на Петър Караангов, който през юли 1964 г. е назначен в издателство "Български писател" като заместник-директор по редакционно-творческите въпроси, а от юни 1965 г. става изпълняващ длъжността директор. В досието на К. Павлов се намира документ, който регистрира как в разгара на кампанията срещу "Стихове" едно лице (очевидно с позиции в издателство "Български писател") с инициали П. К. и със статут на ДВ ("доверена връзка") в Държавна сигурност дава разяснения защо е издадена стихосбирката на Константин Павлов. Нека цитираме целия пасаж, засягащ случая:

"Д. В. Смята, че издателството на СБП правилно е постъпило като е издало стихосбирката на К. Павлов, въпреки недостатъците, които има. Съображенията им са следните: от същия автор преди няколко години е излязла друга стихосбирка, за която критиката е дала положително мнение. Пускането на тази стихосбирка на К. Павлов се прави с експериментална цел: как тя ще се посрещне от критиката и читателите, тъй като в нея се прави опит за използване на нови форми и средства в поезията. За съжаление обаче критиката и особено известни имена като Пенчо Данчев, Борис Делчев, които са дали положителна оценка за първата стихосбирка, сега мълчат.

С издаването на тази стихосбирка на Павлов се цели да му се помогне, който безспорно има талант в областта на сатирата и на този талант трябва да се помогне. И това ще направи нашата критика, критиците, които похвалиха първата му стихосбирка, а сега трябва да посочат грешките и недостатъците му. Преди известно време Константин Павлов е заявил пред "Д. В.", че сега се намира в голям творчески подем, че сега той пише стихове коренно различни от тези в последната му стихосбирка.

"Д. В." смята, че в Константин Павлов може да настъпи прелом, тъй като той коренно е променил своя начин на живот. Павлов се е оженил и чака дете."33

Инициалите П. К. съвпадат с първите букви от името и фамилията на Петър Караангов. Думите на П. К. представляват почти пълно саморазобличение на лицата, планирали действията за елиминиране на К. Павлов от литературното поле. Всичко е представено като сложна и многоизмерна задача - да се тестува критиката чрез подканата да реагира на "Стихове"; да се подпомогне промяната в К. Павлов, като се "посочат грешките и недостатъците му"; да се използва новият му семеен статус, за да бъде постигнат "прелом". Излиза, че издателството извършва грандиозна акция за моделиране както на литературната ситуация, така и на почерка и поведението на един автор. Със сигурност обаче се постига дирижирана критическа кампания, трайно блокирала следващите публикации на К. Павлов.

Втората му книга е проектирана като провал, заложен от самия издател. Подготвена е като негативен пример, който да подейства възпитателно в литературното поле - особено сред младите автори. Така литературният неуспех се управлява от институции, които през 60-те години се опитват да удържат соцреализма в границите на приемливите за дискурса на властта реформи. Капанът, поставен при издаването на "Стихове", щраква.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. задната корица на Павлов (1998). [обратно]

2. Липсващите листове са 96, 97 и 98. [обратно]

3. При второто обсъждане на ръкописа на 18 април 1963 г. С. Султанов отбелязва: "Книгата я разглеждаме втори път. В този вариант имаме 12 нови стихотворения.". [обратно]

4. Вж. тези данни в протокол на дирекционния съвет на изд. "Български писател" (ЦДА, ф. 284, оп. 5, а.е. 3, л. 43). Там и на други места името на поета е изписано не като Константин, а Костадин Павлов. [обратно]

5. Вж. протокола от заседанието на редакторския съвет от 18 април 1963 г., където е регистрирано, че П. Пондев изчита протокола от 20 септември 1962 г. - ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 45-47. [обратно]

6. По-нататък репликите от обсъждането на 20 септември 1962 г. се посочват по същия източник - л. 45-47. [обратно]

7. Това е вече цитираният протокол от 18 април 1963 г. (ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 43-48), както и друг протокол от 25-26 април 1963 г. (ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 57-89). [обратно]

8. Вж. повече за тези публични четения и за тяхната сложна (не)доосъщественост в Славов (2003: 228-230) и в Левчев (1998: 189-193). [обратно]

9. Вж. блока под наслов Куба в сърцата ни в Работническо дело (1962). [обратно]

10. Из непубликувани страници от Дневника на Борис Делчев. Запис от 26 ноември 1962 г. Тук и по-нататък се позоваваме на тях по текста на Дневника, подготвен за печат от Марияна Фъркова, която ни го предостави. [обратно]

11. Блага Димитрова цитира това свое мнение на 18 април 1963 г. (ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 43-44). [обратно]

12. Според спомените на Марин Ботунски, през 1963 г. К. Павлов дори се установява там, защото му дават контрактация "да напише книга за Враца". Следват месеци на буйни посещения и на бохемско-стихийно пребиваване и писане (но не на "книга за Враца“) (Ботунски 2003). [обратно]

13. Вж. речта в: Живков (1965: 193-262). [обратно]

14. Може да се спори дали новото обсъждане на "Спомен за страха" е насрочено след произнасянето на речта на Т. Живков, или още преди това, както твърди П. Пондев по-късно: "Обсъждането на К. Павлов беше насрочено преди речта на др. Т. Живков." (думи на редакторския съвет от 25-26.04.1963 г. (ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 72). Дори Пондев да е точен, най-вероятно ръководните лица в издателството предварително са били информирани за насоката и акцентите в речта на Т. Живков и са побързали да свикат повторно обсъждане на ръкописа на К. Павлов. [обратно]

15. С оправдаването на тези разходи се занимава дирекционният съвет на изд. "Български писател" (ЦДА, ф. 284, оп. 5, а.е. 3, л. 7, както и л. 30, л. 43). [обратно]

16. Из непубликувани страници от Дневника на Борис Делчев. Запис от 18 април 1963. [обратно]

17. Тук и по-нататък думите на редакторите от 18 април 1963 г. се цитират по протокола от заседанието (ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 43-48). [обратно]

18. Тук и по-нататък думите на редакторите от 25-26 април 1963 г. се цитират по протокола от заседанието (ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 70-83). [обратно]

19. Из непубликувани страници от Дневника на Борис Делчев. Запис от 25 април 1963. [обратно]

20. Определения на П. Пондев (ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 82-83). [обратно]

21. Агентурното сведение се цитира по публикацията в Павлов (2006: 133). [обратно]

22. Текстовете са последователно публикувани в Павлов (1998: 5-34). [обратно]

23. Вж. протоколите от редакторските съвети: ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 43-48, л. 67-70. [обратно]

24. Сведенията за датировката на стихотворенията са взети от "Другия бряг" (Павлов 2002). [обратно]

25. Текстът на Крах на митологията е трета част от публикуван Опус 1923 (представен като части от поема) в "Литературен фронт" (1963). [обратно]

26. Официалната пропаганда в НРБ, разбира се, оставя в скрития план на събитията оформящата се диктаторска власт на Т. Живков, чийто първи по-ярък изблик ще бъде откроен само след няколко месеца в речта му през април 1963 г. [обратно]

27. Това е преценка на самата Блага Димитрова по време на напрегнатите редакторски съвети през 1963 г. (ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 70-71). [обратно]

28. Вж. публикацията на този триптих в "Литературен фронт" (1963). [обратно]

29. В протокола на дирекционния съвет от 19 май 1965 г. е записано: "Константин Павлов - за стихосбирка, депозирана в издателството по-миналата година - 600 лв. Има представена от автора книга, която ще се прегледа от отдела и ако е годна за издаване, ще се прихване сумата." (ЦДА, ф. 284, оп. 5, а.е. 3, л. 28). [обратно]

30. Ето отново да припомним тази редакционна бележка: "Издателство "Български писател" предлага една своеобразна и в някои отношения оспорима с авторското си виждане книга. Своеобразието й се дължи както на необичайната логика на образите, така и на изразните средства, които водят на места до неяснота на авторовия замисъл. Надяваме се, че книгата “Стихове" от Константин Павлов, публикувана като творчески експеримент, ще даде възможност за полезен литературен разговор по тенденциите в творческото развитие на някои млади поети. Издателството моли читателите да изпращат своето мнение за книгата на адрес: "Български писател", ул. "6 септември" № 35, София." (Павлов 1965: 68). [обратно]

31. Из непубликувани страници от Дневника на Борис Делчев. [обратно]

32. Вж. тези думи в Каролев (1998: 192, 195). Късната оценка на П. Караангов е еднозначна: "Сега, разбира се, това не е свидетелство, с което трябва да се гордеем. То по-скоро отразява и времето, и атмосферата, пък и в известен смисъл нашето падение, защото не сме имали доблестта - имам предвид преди всичко себе си - да защитим, по мнението на всички ни, талантлива книга, интересна, своеобразна, странна..." (Каролев 1998: 195). [обратно]

33. Цит. по: Агентурно сведение. Съобщава ДВ "П. К.", 19.02.1966 г. (Павлов 2006: 134). [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Андонов 1998: Андонов, Иван. Кратки бележки. // Павлов, Константин. Спомен за страха. 1963. Плевен, 1998.

Ботунски 2003: Ботунски, Марин. Ранни дългове. Книга първа. София, 2003.

Дойнов 1999: Дойнов, Пламен. В преодоляване на Езоповия комплекс. // Литературен вестник, бр. 3, 27.01.-02.02.1999.

Дойнов 2007: Дойнов, Пламен. Българската поезия в края на ХХ век. Част първа. София, 2007.

Евтушенко 1962: Евтушенко, Е. Наследники Сталина. // Правда, 21.10.1962.

Живков 1965: Живков, Тодор. Комунистическата идейност - висш принцип на нашата литература и изкуство. // Тодор Живков. Изкуството, науката и културата в служба на народа. Том 2. София, 1965.

Илков 2009: Илков, Ани. Насилие и свобода. Константин Павлов в българската литература и култура. София, 2009.

Илков 2010: Илков, Ани. Несъвършеният гений. Книга за Константин Павлов. София, 2010.

Каролев 1998: Каролев, Свилен. Петър Караангов. Литературна анкета. София, 1998.

Левчев 1998: Левчев, Любомир. Ти си следващият. София, 1998.

Литературен 1963: Литературен фронт, бр. 38, 19.09.1963.

Павлов 1963: Павлов, Константин. Спомен за страха. 1963 (ръкопис).

Павлов 1965: Павлов, Константин. Стихове. София, 1965.

Павлов 1998: Павлов, Константин. Спомен за страха. Плевен, 1998.

Павлов 2002: Павлов, Константин. Другия бряг. Стихове. Второ издание. Пловдив, 2002.

Павлов 2006: Павлов, Константин. Избрани интервюта и частици от доноси срещу Константин Павлов. София, 2006.

Работническо 1962: Работническо дело, бр. 301, 28.10.1962.

Свиленов 1998: Свиленов, Атанас. Присъда не уби поет, презрял страха. // Демокрация, бр. 155, 14.06.1998.

Славов 2003: Славов, Атанас. С точността на прилепи. // Славов, Атанас. Яворови до Елхови. Избрани произведения. Том 3. Сливен, 2003.

Солженицин 1962: Солженицын, А. И. Один день Ивана Денисовича. // Новый мир, № 11/ 1962, с. 8-71.

Хрушчов 1963: Хрущев, Н. С. Высокая идейность и художественное мастерство - сила советской литературы и искусства. Речь на встрече руководителей партии и правительства с деятелями литературы и искусства 8 марта 1963 года, Москва, 1963.

Цанев 1998: Цанев, Иван. Константин Павлов: "Спомен за страха. 1963". // Литературен вестник, бр. 21, 03.-09.06.1998.

 

Централен държавен архив - София

ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 17. Липсващите листове са 96, 97 и 98.

ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 7.

ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 43-48.

ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 43-44.

ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 44.

ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 45.

ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 45-47.

ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 57-89.

ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 67-70.

ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 70-71.

ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 70-83.

ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 72.

ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 76.

ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 18, л. 82-83.

ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 17, л. 93.

ЦДА, ф. 284, оп. 4, а.е. 22, л. 88.

ЦДА, ф. 284, оп. 5, а.е. 3, л. 7.

ЦДА, ф. 284, оп. 5, а.е. 3, л. 28.

ЦДА, ф. 284, оп. 5, а.е. 3, л. 30.

ЦДА, ф. 284, оп. 5, а.е. 3, л. 43.

 

 

© Пламен Дойнов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.12.2011, № 12 (145)
© Електронно издателство LiterNet, 21.04.2013
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. Варна: LiterNet, 2013.

Други публикации:
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. София: Кралица Маб, Варна: Силуети, 2013.