Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

(НЕ)ВЪЗМОЖНАТА ПЕРСОНАЛИСТИЧНОСТ НА АЛТЕРНАТИВНИЯ КАНОН
(1960-1990)

Пламен Дойнов

web | НРБ-литературата

Говоренето за алтернативния канон в границите на НРБ-литературата е обградено от предизвикателства. Вече сме имали възможността както да споделим ключови тези за ретроспективното конструиране на двата канона (соцреалистическия и алтернативния) в контекста на Народната република, така и да изразим редица съмнения около тяхното въвеждане и функциониране след 1990 г.1 За начало ще ги резюмираме.

Алтернативният канон следва да бъде мислен предимно на равнище творба (по-специално - книга), но според наложените в българската социокултурна среда персоналистични очаквания, неговото първо във времето проявление отново се състоя като персоналистично - съсредоточено върху имената на Константин Павлов, Николай Кънчев, Биньо Иванов, Стефан Гечев, Иван Теофилов, Иван Динков, Христо Фотев, Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Борис Христов, Иван Методиев, Георги Рупчев...

Понятието "алтернативен канон" е вътрешно противоречиво, защото всяко канонизиране представлява своеобразно официализиране, т.е. обезвреждане на алтернативността. Затова трябва да имаме съзнание за строгата литературноисторическа употреба на това понятие, което се отнася единствено към периода на НРБ (1946-1990) спрямо доминиращия тогава соцреалистически канон. При утвърждаването на литературноисторическия дискурс на алтернативността трябва да се избягват няколко изкушения: да не се "продуцират прояви на нова политическа коректност: чрез обръщане на знака - да бъдат обявени за алтернативни автори и произведения, които по различни причини са били преследвани и инкриминирани до 1990 г." и да не се опитваме "да прочистим и да "забравим" неудобните соцреалистически места в творчеството на определените за "алтернативни" автори и да преподчертаем техните текстове на несъгласието", т.е. "да ги приведем във вид удобен за ново канонизиране" (Социалистически 2009: 26-27).

Точно такива действия пряко водят към следващо изкушение - да форматираме "литературноисторическия разказ за алтернативността отново чрез имена", т.е да приложим удобни персоналистични критерии, което произвежда недоразумения и логични колебания. Защото "един автор обикновено има творби, принадлежащи и към соцреалистическия канон, и към алтернативния" и тогава кой може да отсъди "откъде да премине границата между двата канона през творчеството на една авторска персона" (Социалистически 2009: 27) и как в крайна сметка ще отмерим с точност кой автор принадлежи повече или по-малко на социалистическия реализъм и на неговите алтернативи.

Можем да открием пронизани от соцреалистичност творби - особено в ранната им поезия - при Константин Павлов, Иван Теофилов, Иван Динков, Христо Фотев, Екатерина Йосифова... Да не изброяваме. Но ето, че персоналистичният алтернативен канон е заплашен от срутване преди още да е завършен. Може би е по-резонно своевременно да се откажем от усложненото му съграждане чрез имена, а да преминем към очаквано селектиране - на творби/книги, доказали своята алтернативност. Така би било по-коректно. Включваме книгите "Стихове" (1965) на К. Павлов, "Колкото синапеното зърно" (1968) на Николай Кънчев, "На юг от живота" (1967) на Иван Динков, "Сантиментални посвещения" (1967) на Христо Фотев, "Седмица" (1968) на Иван Цанев, "Късо пътуване" (1969) на Екатерина Йосифова и т.н. Така наистина бихме конструирали сравнително надежден и трудно атакуем канон на алтернативността в българската поезия до 1990 г. Въпреки това обаче недоразуменията при възприемането на НРБ-литературата ще продължават, защото в читателското съзнание непрекъснато възникват напрежения между цялостен авторски образ и отделни текстове, свързвани с определен автор, състояват се истински малки интерпретационни войни между дискурса на персоналността в българската култура и волята да бъдат внимателно следвани движенията на различните поетически почерци.

Оказва се изключително устойчив рефлексът българската литература да бъде мислена - както институционално (на равнището на образователно-културна и издателска политика), така и всекидневно (на равнището на читателския интерес и индивидуалното "харесване") - в категориите на персонализма2. В началото на ХХІ век в публичността продължават да се лансират предимно авторски образи, да се произвеждат ("реални" и "фалшиви") писателски биографии3.

Конференциите и книгите, инспирани след тях в поредицата Библиотека "Личности" - за Николай Кънчев, Иван Динков, Иван Теофилов, Константин Павлов, Христо Фотев, Биньо Иванов, Екатерина Йосифова - просто следват тези устойчиви персоналистични нагласи4. С цялата условност и с всички уговорки в отделните си текстове те казват: Алтернативният канон има персоналистични измерения.

Затова нека отново проверим персоналистичната перспектива. Защо тъкмо тя се оказва доминираща в българските културни нагласи и след 1990-а? Защо критиката и читателите често са склонни да "забравят" неудобните творби на своите любимци и с готовност омаловажават концесиите им с официалната политестетическа доктрина в епохата на НРБ? Защо преобладават практиките да се търси "средноаритметичното" в творчеството на един автор, чрез което да се игнорират и замажат "пукнатините" в монолитния му текстови корпус? Как да подходим така, че едновременно да запазим общата представа за единен авторски образ, но и исторически конкретно да не премълчаваме епизодичните колаборации на почерка, непоследователното на моменти езиково поведение?

Едно е сигурно: алтернативният канон не може да разчита на нови целесъобразности и да крие срамежливо набор от забранени за произнасяне факти, думи, текстове. Недопустимо е цензурата на соцреалистическия канон от епохата на НРБ да се трансформира в цензура на алтернативния канон. Тъкмо той - алтернативният канон - няма причина да се срамува от своите неудобни места. И няма право да ги забравя. Защото (може би) ги е надмогнал.

Цялости и разграничения

След всичко изписано дотук, очевидно не е продуктивна идея да подложим творчеството на един предполагаемо алтернативен автор на операциите събиране и изваждане, т.е. да лишим текстовия корпус от текстове с очевидна принадлежност към соцреализма и да композираме всички други творби в образцов алтернативен конструкт. Напротив, всички тези соцреалистически отломки следва да бъдат обозрени и дори надлежно инвентаризирани, подложени на контекстуален анализ в перспективата на последвалите промени в писането на съответния автор.

Така например стиховете на Константин Павлов, печатани в "Стършел" между 1952 и 1957 г., не бива да бъдат ценностно елиминирани, а прочетени и поставени в контекста на категоричното им преодоляване чрез стихосбирките "Сатири" (1960) и особено "Стихове" (1965). Отделни стихотворения на Иван Динков в дебюта му "Лична карта" (1960) и трите издания на книгата му "Епопея на незабравимите" (1963; 1969; 1973) се вграждат в темелите на соцреалистическия канон. Това обаче допълнително подчертава грандиозната трансформация, която поетът извършва с претопената от цензурата поетическа книга "На юг от живота" (1967) и късните й продължения "Антикварни стихотворения" (1977) и "Маски" (1989). Частични, трудно забележими соцреалистически колебания в отделни лирически текстове показват Николай Кънчев и Иван Теофилов (в най-ранните си стихове), Биньо Иванов и Екатерина Йосифова (съвсем спорадично), но тъкмо обратът, който всеки от тях прави в изработването на различен езиков модел в българската поезия е толкова радикален, че изцяло задава стабилен персоналистичен формат за възприемане на тяхното писане.

Забележителен е случаят с раздвояването на Стефан Гечев в две авторски самоличности. Под името Венцеслав Диаватов той написва (сам и в съавторство) хумористични очерци, криминални разкази и романи, вписани в матрицата на соцреалистическата масова литература. Собственото си име Стефан Гечев запазва изключително за поезията, където е безкомпромисен - публикува малката стихосбирка "Бележник" (1967) и предлага своя "частна теория", с която на практика елиминира социалистическия реализъм (Гечев 2003: 64).

Един автор от епохата на НРБ извървява (или не извървява) свой специфичен път до алтернативното писане. Когато изследваме този път, по-скоро се съсредоточаваме върху времевата зона между 1960 и 1990 г. В годините преди това (1946/1959) литературните алтернативи остават почти изцяло в полето на тайната и дори конспиративна публичност - в началото на НРБ (1946/1948) те са унищожени от пряката политическа репресия на тоталитарната власт, а след това се утаяват в частни архиви, в лагерни бараки и затворнически килии, припламват в епизодични нелегални акции. Едва с разгръщането на българското "размразяване" от началото на 60-те години някои български писатели и литератори избират последователното контраидеологическо писане и поведение, придобиващо променлива известност.

Тук стигаме до същностно разграничение. Почти всички автори на алтернативния канон преминават през осмисляне на т.нар. антикултовска тема в литературата от 60-те, но не остават при нея. Константин Павлов, Иван Динков, Христо Фотев до 1965 г. изживяват еуфорията от литературно-политическото отричане на Сталин и Червенков, от писането в името на един по-либерален проект за завръщане към "комунистическите идеали" отпреди победата на тоталитарната революция, но след средата на 60-те години почерците им отиват още по-нататък - критическият патос, нонсенсовите парадокси или романтическите проекции се разпростират върху цялото битие, достигат основанията на реалността и на съществуването. Проблемът е, че системата на соцреализма се опитва да управлява писането по т.нар. антикултовска тема, да затваря зоната за критика в историческата граница до 1956 г., като гарантира доминацията на принципа на партийността чрез семплата логическа операция: отделни личности допускат "грешки" и "извращения" до Априлския пленум, но след това Партията, чиято политика като цяло е правилна, намира сили да се очисти и да поеме отново по правия път. Тази схема се възпроизвежда на различни художествени равнища. Затова антикултовски произведения с различно качество като поемите "Споменът" от Никола Ланков и "Едно дете говори с баща си" от Недялко Йорданов по същество не надскачат автокорективните стратегии на самия соцреализъм. Алтернативността обаче на К. Павлов, Н. Кънчев, Б. Иванов, Ст. Гечев, Ив. Теофилов, Ив. Динков, Хр. Фотев, Ек. Йосифова, Ив. Цанев и още неколцина представлява продължение на антикултовската тема чрез преодоляването й в регистрите на обобщаващите деактуализации, предлагащи не пряка корекция на съществуващия свят, а истински алтернативни езикови светове. Въпреки това развитие, не бива да забравяме, че техните начала трябва да търсим в генеалогическата среда на "размразяването" от първите години на 60-те и да проумеем разликите както между всеки от тях, така и между тях и други автори, също преминали през тази среда, но поели в посоките на официозните текстови практики на мимикриращия соцреализъм.

Поколенческият формат

Очертават се и своеобразните поколенчески граници на персоналистичния алтернативен канон. В него личат имената на поети, родени след 1930-а година (първите са Ив. Теофилов и Ив. Динков - родени 1931-а), като единственото радикално изключение е Стефан Гечев (роден през 1911-а!), но пък изцяло покрит до края на 60-те години от пелената на принуденото мълчание, внезапен дебютант през 1967 г. Трудно към имената на алтернативните поети могат да бъдат причислени автори като Александър Геров и Иван Пейчев, като Радой Ралин и Иван Радоев, като Блага Димитрова и Станка Пенчева например. Всеки от тях регистрира до началото на 60-те немалко текстове и книги, принадлежащи към доктрината на соцреализма. Същевременно дори по-късно лирическото писане на мнозина от тях изглежда непоследователно и принципно подвластно на една постоянна склонност към актуализация и проява на постоянен ангажимент към "преодоляване на недъзите на социалистическото общество". Специален случай е Иван Пейчев, който след книгата си "Далечно плаване" (1962) и най-вече с книгата си "Лаконично небе" (1967) изработва език, повлиял изключително върху алтернативността на Христо Фотев. Подобен е случаят с отделни стихотворения на Александър Геров, съдържащи някои принципи, развити във "философската поезия" на Николай Кънчев. Въпреки бохемско-бунтарската митология около автори като Пейчев и Геров, те колкото отстояват уникалните си почерци, толкова и проявяват тематично-стилистични колебания в избора, които поставят под въпрос (голям въпрос!) техния възможен алтеранативен статус до 1990 г.

Горната граница на алтернативния канон преминава някъде около дебютантите през 70-те и самото начало на 80-те години - последните имена там са Борис Христов, Иван Методиев, Георги Рупчев, макар творчеството на тримата в различна степен да е поделено между епохата до 90-а година и след това. Все пак по-голямата част от тяхното творческо осъществяване се състоява до 1989 г. През 80-те техните книги оказват решаващо влияние за абсолютна промяна в акцентите на българската поезия - превес на екзистенциално-философските тематично-стилистични лирически модели над политико-пропагандните.

Канон само от поети

Може би най-видимата специфика на персоналистичния алтернативен канон е неговият лирически профил. Той е доста едностранчиво жанрово маркиран - включва само поети и нито един белетрист, въпреки че отделни автори в него са публикували през годините както белетристични творби (Иван Динков, Борис Христов, Стефан Гечев), така и драматургични произведения (Иван Теофилов, Стефан Гечев, Константин Павлов, Христо Фотев), но все пак те присъстват в канона именно като поети. Защо е този жанров дисбаланс?

Изтъквали сме, че "в лириката социалистическият реализъм не може да се разгърне в пълнота като доктрина и по тази причина именно в стихотворните текстове могат да се разгръщат, т.е. реално да се състояват алтернативни стратегии, които по-трудно подлежат на контрол и санкция" (Социалистически 2009: 64). С други думи, поезията по-лесно преминава цензорската машина, съхранявайки автономния си статус. За разлика от белетристиката, тя трудно подлежи на проверка за "реалистичност", за спазване на сюжетно-тематичните пропорции и баланс в персонажната система.

Вероятно това е една от основните причини българските белетристи да са свързани по-тясно с доктрината на соцреализма. Това е валидно дори за автори като Георги Марков, Йордан Радичков, Васил Попов, Ивайло Петров, които в различни години и с отделни книги успешно опитват да се еманципират от предписанията на директивния и на политестетическия дискурс.

Причините са разнообразни и специфични за всеки, но при белетристичното писане първо предпубликационната цензура е крайно бдителна, а след това соцреалистическата критика е скрупульозно взискателна и санкционираща. Реакциите на белетристите не си приличат - бягство от "чувството за непоносимост" в емиграция (Георги Марков), сложно приспособяване на алтернативния почерк и вписване в институциите на соцреализма (Йордан Радичков, Васил Попов), внимателно лимитиране на социалния критицизъм в локално-времеви параметри, които не предизвикват преки наказателни акции на властовия дискурс (Ивайло Петров, Васил Попов). Алтернативните възможности са пропилени в непрекъснати лъкатушни движения на почерка и в непоследователно, компромисно езиково поведение.

От своя страна поетите успяват да удържат онази степен на единство на авторските си образи, която позволява да бъдат разпознати като извършили окончателния избор на алтернативно писане след средата на 60-те години, защитен от поредица ненакърними от соцреалистически концесии стихотворни книги.

К. Павлов, Н. Кънчев, Б. Иванов, Ст. Гечев, Ив. Теофилов, Ив. Динков, Хр. Фотев, Ек. Йосифова, Ив. Цанев се възползват от възможностите, които им дава лирическия език, за да проведат докрай освобождението на неизброимите значения, укрити в думи, фигури, образи, сюжети, ситуации. Ключово се оказва тяхното реагиране на цензурата - несъгласие, избягване, заобикаляне, изчакване, надмогване, но не и примирено сътрудничество, не безропотно или комбинаторно следване на указания, не дозиране на "позволени" и "непозволени" текстове. Повечето от тях плащат за това с продължителни периоди на непубликуване. Но пък след това всички издават цялостни книги, насочени по същество срещу соцреализма и не си позволяват частично "завръщане" дори към неговите вече реформирани принципи.

Разпознаване на канона

Между 1960 и 1990 г. можем да формиране комплекс от фактори, по които разпознаваме алтернативността сред част от българските поети. Тяхната контракултурна и контраидеологическа функция веднага се различава на няколко езикови и смислови равнища: "деконструиране на комунистическия новоговор; последователно прилагане на реалистическия идиом в противовес на соцреалистическия "романтизъм"; предпочитания към трагическата сюжетна развръзка; използване на език, основан на философски категории и апории; провеждане на езикова политика на неяснотата (алегорическа разносмисловост, нонсенс, привидни безсмислици), оголващи пустотата на битието; гротескови и абсурдистки употреби на словото; ретроутопически визии, изградени от ново антическо и "средновековно" писмо; преразпределяне на алегорическия потенциал на словото върху първоначалата въздух и вода (за сметка на огъня и земята)" (вж. Социалистически 2009: 64).

Соцреализмът изглежда напълно отменен. Принципът на партийността се обръща в своята противоположност - демонстративен "принцип" на непартийност, тълкуван понякога от соцреалистическата критика като антипартийност. Едносложната игра с принципа на народността се игнорира с наднационални образи и послания, с диалог с европейски и български ("стари", "буржоазни") текстове, с привидна неяснота и "недостъпност" на творбата за "народните маси", като понякога употребите на образа "народ" са подложени на саркастично преосмисляне. Лелеяният исторически оптимизъм се заменя от песимистично интонирани стихове или от надемоционални лирико-философски категории. Вместо героическия човек на соцреализма, в центъра е малкият несъвършен човек ("човекът от ъгъла") или белязаният с нова чувствителност лирически герой (съзерцаващ и мислещ поет, творец), опозитивно противопоставен на различните видове соцактивисти. Пресметливият циничен социалистически хуманизъм е взривен от надкласов, всеобщ хуманизъм, изцяло отричащ насилието, отстояващ неприкосновеността на човешкото.

Това са общите езиково-смислови и естетико-стилови белези, по които писането на поетите от алтернативния канон може да бъде категорично отличено. Разбира се, става дума не за епизодично припламване на тези характеристики, а за тяхното цялостно и повтарящо се явяване в поетическите книги на посочените автори.

Има ли живот след 1990 година?

Последният проявил се във времето белег на алтернативния канон е неговата продуктивност след края на НРБ. Влиятелността и жизнеността на поетиките на поетите от този канон всъщност е централна част от разпознаването му след 1989 г., когато се състоява все по-отчетливото им разграничаване и нарастващото им релефно открояване спрямо авторите от соцреалистическия канон - нещо, което Михаил Неделчев определя като "ефект на раздалечаването" (Неделчев 2009: 13-22).

Симптоматично е, че тези поети не се превръщат в нов официален канон от началото на Втората република (след 1990-а). Литературното поле, възвърнало своята автономия, е организирано по различен начин в сравнение с полето от периода на НРБ. Затова плурализацията от края на ХХ и началото на ХХІ век поставя предишните алтернативни поети в ситуация колкото на очевидно дочакано признание, толкова и на конкурентна борба с мимикриращите представители на соцреализма и с появяващите се нови и нови автори. Прояснява се необичайна картина: алтернативният канон от годините на НРБ не остава застинал, завършен, окончателно структуриран като "победител", а продължава да се променя, да продуцира нови текстове, да набавя смисли, да добавя следващи щрихи към образите на своите автори. Продължително време след 1990-а се разгръща един сам себе си променящ, работещ канон, който е част от активно създаващата съвременна поезия.

Константин Павлов започва да показва творчеството си в различни книжни проекти, периодично да публикува "ръкописи от чекмеджето". Стефан Гечев най-после може да издаде поезията си - натрупана до 1989 г., но и ритмично създавана в хода на 90-те. Ако съдим само по заглавията, Николай Кънчев осъществява нещо като поетическо свръхпроизводство, макар да трябва да признаем, че много от книгите му на практика представляват припомняне в нови цялости на предишни стихотворения и представянето им в преводни, многоезични издания. Иван Теофилов довежда до съвършенство антическото писмо, предложено още в по-ранните му публикации, но и го продължава в констелации с новосъздадени лирически текстове, прицелени тематично в едно световно-геопоетическо пространство - особено в "Инфинитив" (2004) и "Вярност към духа, или значението на нещата" (2008).

Други от поетите стигат докрай в посоката, възприета от тяхното писане. Биньо Иванов завършва радикалния си езиков проект, постигайки разпадането на поетическия език и преоткривайки новосъграждащите му елементи в предсмъртната си книга "Часът на участта" (1998). Иван Динков безмилостно оголва синтетичните образи "народ", "отечество", "традиция" и пр., деконструира чрез новия си патос в "Урна" (1996), "Дневник" (1997), "Спазми от отечеството" (1999) тяхната семпла идеологическа направа.

Уникално е това, което се случва с почерка на Екатерина Йосифова - не престава да предлага изненади и открития чак до книгите "Ръце" (2006) и "Тази змия" (2010). Минималистичният, вгънат в естествените си елипси, сякаш не-лирически изказ вече отива даже отвъд онова, което нарекохме нов автентизъм и на което Йосифова е главен законодател. Иван Цанев продължава да преобразува стихотворенията си в различни цялости - пренаписва, прекомпозира, преакцентира ги в "Стихове и междустишия" (1995) и "Дърво на хълма" (2001) - шлифова творчеството си, израстващо в един огромен палимпсест-шедьовър.

Дори замлъкването на Христо Фотев и отказът на Борис Христов (неписането му на поезия) отекват като своеобразни литературно-етически примери в публичността, като еталони на впечатляващо, подмолно влиятелно езиково поведение5.

Оказва се, че именно писането (понякога и многозначното неписане!) на К. Павлов, Н. Кънчев, Б. Иванов, Ст. Гечев, Ив. Теофилов, Ив. Динков, Хр. Фотев, Ек. Йосифова, Ив. Цанев, Борис Христов, Иван Методиев, Георги Рупчев е продължено от нови генерации след 1990 г. Това са носещите традиции в българската поезия, изработени в периода на НРБ. След 1989 г. те функционират като синтетични езикови и поведенчески образци, които новите поети се стремят да усвояват и трансформират. Следите от тях личат както в стиховете на поколението на 90-те, така и в следващи генерации, в разнородните постмодернистични търсения, в развитието на антическите и медитеранските мотиви, в активния полилог и пренаписване на традициите, в тенденциите на новия автентизъм и т.н.

Такъв е персоналистичният формат на алтернативния канон. Макар че той се нуждае от поредното уточнение - този път свързано с неговата продължаваща незавършеност. Незавършеност поне в три смисъла. Първият приема, че част от тези поети продължават да пишат, да издават нови и да преиздават стари творби, т.е. неизбежно дописват, променят своите авторски образи. Вторият смисъл се основава върху идеята за принципната отвореност на всеки текстови корпус - той е очаквано отворен както за нови интерпретации, така и към внезапна поява на неизвестни до този момент текстове от тези поети, които рязко могат да променят режима на възприемане на един или друг автор - да го придвижат към върха на канона или сериозно да поставят под въпрос мястото му в него. Според третия смисъл се поддържа очакването за присъединяване на още имена към алтернативния канон, защото върху творчеството на множество поети, писали през втората половина на ХХ век (днес маргинализирани, подценявани по инерция или почти непознати), тепърва трябва да се извърши инвентаризационна и анализационна работа. Тук някъде - в тези перспективи - се мержелее вероятното бъдеще на алтернативния канон.

Нелитературен епилог

Последният отговор на въпроса "Защо тези поети изграждат алтернативния канон?" рискува с назоваване на извънлитературни отпратки. Прави впечатление, че нито един от деветимата поети не стига до високите етажи на литературни или други институции в годините на НРБ. Нещо повече, през голяма част от времето те са социално-битово маргинализирани, някои от тях се борят с безработица и недоимък.

Изпитват постоянни трудности с отстояването на професионалния си статус. Достъпът им до литературната публичност често е блокиран за различни периоди от време. Имената на някои от тях присъстват в неявни "черни списъци", които правят немислима появата на тяхна нова поетическа книга. Блокадата над Николай Кънчев продължава между 1968 и 1980 г., над Константин Павлов - между 1965 и 1983 г., а над Стефан Гечев - между 1967 и 1990 г.

Борбата им с издателската машина в НРБ протича с променлив (не)успех. Биньо Иванов чака издаването на всяка своя книга между 5 и 7 години. Николай Кънчев 12 години търпеливо предлага варианти на ръкописи, в които обаче нито веднъж не скланя да се съобрази с изискванията на цензурата.

Повечето са периодично отстранявани, уволнявани от работа, принуждавани са да напуснат. Причината е техният нонконформизъм и принципна неотзивчивост да участват в прокарване на политико-идеологически поръчки на властта. През такива перипетии преминават Константин Павлов и Иван Теофилов. Други сами избират да нямат "щатна работа" през целия си живот (Николай Кънчев), или периодично напускат работата си, непонасящи атмосферата на ограничения (Иван Цанев).

Отклоняват ги в други професионални роли - автори на поезия за деца (Николай Кънчев, Биньо Иванов, Иван Цанев), киносценаристи (Константин Павлов), театрали (Иван Теофилов), преводачи и белетристи (Стефан Гечев). Впрочем преводаческият труд и всички други занимания със словото не бива да бъдат смятани за нещо необичайно, защото са част от работата, която всеки пишещ човек извършва. Но само на пръв поглед!

Наистина трябва да уточним, че подобни отклонения не винаги изглеждат принудителни. Нито пиесите и режисьорските постижения на Иван Теофилов са нелогични през призмата на неговото висше театрално образование, нито преводите на Стефан Гечев и Николай Кънчев могат да учудят познавачите на техния талант да общуват с чужди езици и литературни светове. Все пак в случая отклонението е оформено от натиска на властовите фактори като "естествено" и "логично". Изявите в поезията се блокират или поне затрудняват, като това се извършва под предлог, че съоветният автор е "по-добър" и "доказал се" например в театъра или в превода, че другите области му дават "по-големи възможности" за изява, че все още не е постигнал нормата (на соцреализма), необходима за да бъде допусната поетическата му книга до печат.

Цензурата не просто спира, връща за "преработка" и понякога своеволно коригира ръкописите им, но и се опитва да им наложи да се явяват пред публиката в авторски образи, каквито тя би желала да моделира. Донякъде и за известно време успява. Например чак до 1977 г. Иван Динков е известен за широката публика най-вече с трите издания на "Епопея на незабравимите", като преди това алтернативната книга "На юг от живота" е претопена. Увещанията към Николай Кънчев, Екатерина Йосифова, Биньо Иванов, Иван Цанев да развият "гражданската си позиция" не престават и само внимателните анализи биха показали дали и доколко те се съобразяват с такива "съвети". Редовно ръкописите на почти всички поети се подлагат в издателствата на щателен надзор и прекомпозиране, за да се явят пред публиката с относително "приемливи" творби и "удобен" авторски образ.

Разбира се, целият арсенал от техники на изключване, на надзор, на натиск и санкции не гарантира алтернативност на почерка6. Но е сред условията и симптомите на алтернативността. Така почти всички остават в позиция на специфично противостоене не само на доктрината, но и на системата на социалистическия реализъм. Макар и принудени да сътрудничат на институциите на соцреализма, защото цялата институционна база в литературното поле на НРБ е одържавена, тези автори отстояват своя избор на почерк в поезията и го превръщат в особен етически коректив на системата. Осъществяват сложно проследимия преход между алтернативно писане и езиково поведение.

Съществува и друг явен белег за алтернативност, който при това би могъл да мине за литературен - нито един от тези деветима поети не участва със стихотворение в сборника "Априлски сърца" (1981), посветен на "ХІІ конгрес на БКП, 25-годишнината от Априлския пленум и 70-тия рожден ден на вдъхновителя, твореца и организатора на Априлската линия другаря Тодор Живков" (Априлски 1981: 5). Това не е просто библиографска подробност, а своеобразна граница - естетическа и етическа. Границата на 80-те години, на корумпирания късен комунизъм в литературата, която нито един от посочените поети не преминава. Тяхното отсъствие от общността на априлските сърца е ориентир и последен аргумент за определящото им присъствие в алтернативния канон на българската поезия в периода на НРБ и в канона от епохата на Втората българска република.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. както първите текстове по тази тема (Дойнов 2006; Съществува 2009), така и сборника: Соцреалистически канон / Алтернативен канон (Соцреалистически 2009) и по-специално в него - Дойнов (2009б: 23-68). [обратно]

2. Повече за литературния персонализъм от началото на ХХ век виж при Неделчев (1987, 1992, 1999: 5-7). Други текстове по същата и сходна проблематика - Дойнов (2009а), както и главата Краевековен персонализъм и нов антологизъм - стратегии на представянето в: Дойнов (2007: 339-441). [обратно]

3. Вж. поставянето на проблема за производството на "фалшиви писателски биографии" в началото на ХХІ век при Неделчев (2008). [обратно]

4. Издателската поредица Библиотека "Личности" досега включва сборниците с изследвания, статии и есета: Николай Кънчев в българската литература и култура. София, 2008; Иван Динков в българската литература и култура. София, 2009; Иван Теофилов в българската литература и култура. София, 2009; Константин Павлов в българската литература и култура. София, 2009; Христо Фотев в българската литература и култура. София, 2010; Биньо Иванов в българската литература и култура. София, 2010. Под печат е Екатерина Йосифова в българската литература и култура. В подготовка е конференцията "Иван Цанев в българската литература и култура", която също ще бъде последвана от едноименен сборник. [обратно]

5. За различните перосоналистично-антологийни стратегии в представянето на творчеството на тези и други поети след 1990 г. виж при Дойнов (2007: 339-441). [обратно]

6. Съществуват достатъчно примери за поети, които са подложени на репресии и на маргинализация, чиито творби обаче не се превръщат във влиятелни алтернативи на социалистическия реализъм, поради различни причини, разполагащи се в широк диапазон - от неумелата художествена направа на текста до тоталното им изключване от публичността (своеобразно "заточение" в провинцията, дългогодишно пребиваване в затвора и др.). Някои от тях са тотално отсъстващи, въпреки неоспоримите им качества на алтернативни и виртуозни автори (Богдан Тетовски например) - системата на соцреализма просто ги превръща в невидими за публиката. Още една особеност, която ни убеждава в неизбежната двусмислена конвергенция между социалистическия реализъм и неговите алтернативи, които - за да станат все пак публични, влиятелни и запомнящи се - трябва поне частично да бъдат допуснати в официалната система. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Априлски 1981: Априлски сърца. Стихотворения. Варна, 1981.

Гечев 2003: Гечев, С. В света на големите бързини. // Гечев, С. Ненужните скептици. София, 2003, с. 64.

Дойнов 2006: Дойнов, П. Алтернативният канон. // Дневник, 06.12.2006.

Дойнов 2007: Дойнов, П. Краевековен персонализъм и нов антологизъм - стратегии на представянето. // Дойнов, П. Българската поезия в края на ХХ век. Част първа. София, 2007, с. 339-441.

Дойнов 2009а: Дойнов, П. 1907: литература, автономия, канон. София, 2009.

Дойнов 2009б: Дойнов, П. Социалистически реализъм и алтернативни тенденции в литературата на НРБ: аспекти на каноничността. // Соцреалистически канон / Алтернативен канон. Съст. П. Дойнов. София, 2009. .

Неделчев 1987: Неделчев, М. Социални стилове, критически сюжети. София, 1987.

Неделчев 1992: Неделчев, М. Персоналистките митове в историята и българската биографска традиция. // Философски алтернативи, 1992, кн. 1-2.

Неделчев 1999: Неделчев, М. Кратко за литературния персонализъм. // Неделчев, М. Личности на българската литература. София, 1999, 5-7.

Неделчев 2008: Неделчев, М. Фигурата на писателя. // Литературен вестник, бр. 16, 07-13.05.2008.

Неделчев 2009: Неделчев, М. Ефектът на раздалечаването. // Соцреалистически канон / Алтернативен канон. Съст. П. Дойнов. София, 2009, с. 13-22.

Соцреалистически 2009: Соцреалистически канон / Алтернативен канон. Съст. П. Дойнов. София, 2009.

Съществува 2009: Съществува ли съвременна българска класика. // Литературен вестник, бр. 6, 18-24.02.2009.

 

 

© Пламен Дойнов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.10.2011, № 10 (143)
© Електронно издателство LiterNet, 21.04.2013
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. Варна: LiterNet, 2013.

Други публикации:
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. София: Кралица Маб, Варна: Силуети, 2013.