Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИСТОРИЯТА В МНОГО БЛИЗЪК ПЛАН

Пламен Дойнов

web

Николай Генчев. Избрани проиведения Т. 5: Спомени. София: ИК “Гутенберг”След известно колебание, поредицата от избрани произведения на Николай Генчев (1931-2000) отново е поета от издателство “Гутенберг”, при това - с един почти сензационен том 5, побрал откритите в архивите спомени на може би най-разкрепостения историк от епохата на Народна република България. Няма да е преждевременно, ако се каже, че спомените на Николай Генчев вероятно ще произведат за българската историография такъв трус, какъвто предизвикаха с появата си в българската литература дневниците на Йордан Вълчев.

Книгата започва с внимателния предговор на Иван Еленков, който датира с уговорки времето за написване на спомените (1984-1985 г.) и щрихира значенията на средищните за Николай Генчев 60-те години, както и прекомерната идеологическа и политическа свръхзначимост на професията на българския историк в епохата на тоталитарния социализъм.

След лирико-ироничните пасажи за детството и гимназията мемоарният почерк на Генчев се заема със същинската си задача - започва да споява стотици сюжети от всекидневието и университетския живот, откровени разговори с приятели и ловки игри на криеница с тоталитарни институции, като ги обрамчва в леки обобщения, изсветляващи неусетно до прозрения, споходени от ненатрапчиви, бързи анализи. Най-значимите места в текста са редовете за ситуацията през 60-те - границата между “размразяването” на Хрушчов и брежневизма, границата между ранния и безкрайния живковизъм. Показано е как по-късно 60-те прорастват в сложното лично живеене сред траещия тоталитаризъм на 70-те и началото 80-те години. Мемоарът на Николай Генчев е форматиран от образа на университетското поколение от 60-те, към което той несъмнено се причислява - т.нар. “ревизионисти” или “млади историци”.

Ако тези спомени наистина са писани в средата на 80-те, няма как да не се изумим от тяхното последователно несъгласие с диктаторската система. Само един историк-визионер може толкова рано да предположи нейната обреченост. Но майсторството на Генчев не е в някакво “пророчество” за неизбежния крах на комунизма, а в умелото открояване на множество лични съдби, изпълняващи малки и големи исторически роли: едни - с компромиси, лицемерие и тежки предателства, а други - с грижливо отстоявано достойнство. Историята в много близък план.

Книгата може да послужи за наръчник по справяне в живота на една изчезнала държава - Народна република България. Защото са каталогизирани различни техники на подлизурство и предателство в името на “голямата правда”, кариеристични модели (например женитба на селско или “дребнобуржоазно” момче за дъщеря на партиен шеф), проникване във влиятелни кръгове (компанията на Людмила Живкова и др.), внимателни стратегии за отстраняване на конкуренти в университета или в партията, непосилните окопни войни с редакторите и цензурата и т.н.

Колко лична е тази книга, личи от всяка страница - особено във фокусирането върху разочарованията от приятелите. Николай Генчев представя: болката по ранната загуба на Владо Башев и изненадата от узнаването, че именно Башев подкрепя опита за уволнение на Генчев през 1966 г.; разривът с Александър Фол, който бил “цанен за доносник на милицията” и станал “царедворец на Т. Живков, царедворец на всички времена”; покрусата и остракирането на бъдещия “кичолог” Иван Славов, който пишел доноси през 1967 г. срещу своите защитници - “ревизионистите”; “мечтата” на Тончо Жечев за политическа кариера и стремежа му “да организира сам и чрез приятели възхвалителна кампания” за книгата си “Българския Великден”; очакваното “лакейство” на Любомир Левчев, който “обича да си похапва и посръбва” и пр.

На този фон има, разбира се, нещо, което стои незавършено - автобиографичната фигура на Николай Генчев, която е представена по-малко самокритично от очакваното. Предпочетени са онези случки, които изграждат образа на прям, конфликтен, невъздържан историк, нонконформист в рамките на закона, за когото пиенето е само предлог за крайна язвителност и откровеност. И все пак не можем да не се сепнем, че през 60-те години асистентът Генчев отказва да завери книжката на студентката Людмила Живкова и се стига до там - университетските власти да я заверят служебно, а по-късно на практика отказва да се впише в приятелския кръг на Живкова. Същият този Генчев, който е сред водачите на “реформаторите” в университета, съчувства на сталинистите и ги разбира, защото усеща, че всички са жертви на “блатото на вътрешнопартийните борби”. Това не намалява омразата му към тях, но го изтегля встрани от моралното блато, от калта, която са принудени да газят всички.

Отделни пасажи и цяла глава са отделени, за да опишат трагикомичните приключения с цензурата - издебването и заобикалянето на неудобния редактор в съответното издателство, радостта от надцакването на бдителните и недоброжелателни фактори, щастието от най-после отпечатаната (макар и поосакатена) книга. Но две от книгите на Генчев свършват наистина трагично: целият тираж на “Външната политика на България 1938-1941 г.” е изгорен в пещта на Полиграфическия комбинат в София, а 5-те хиляди бройки на “Българо-руски културни общувания през Възраждането” са заключени в “затвора за книги” в Сливен. За техните по-сетнешни съдби огнярите и тъмничарите нищо не казват. Едва след години излизат: първата книга - през 1998 г., а втората - през 2002 г., след смъртта на своя автор.

Без капка шега ще кажа, че спомените на Николай Генчев могат да се ползват като учебник по историография на Народна република България. Тази книга снабдява историята с толкова дълбок личен и психологически хоризонт, че я прави не просто четивна и полезна, но и многозначна, противоречива, богата на смисли и някак подвижна от вълнения.

 


Николай Генчев. Избрани проиведения Т. 5: Спомени. София: ИК “Гутенберг”, 376 с.

 

 

© Пламен Дойнов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.12.2008, № 12 (109)

Други публикации:
Книгите днес, 2005, кн. 2.