Слово при награждаването на победителите в
първенството по ориентиране на домовете за
сираци в България на 30 юни 1995 година

Децата се поклащат - рой пияни
комари трепкащи във здрача хлъзгав,
устите им разтворени разкриват
души от жал, зад млечни зъби чезнат,
а сливиците в тъмните мембрани,
полюшвани от вдъхнатия въздух,
напомнят за излапаните сливи...
Защо децата вече час се плезят?

Те може би ще правят свой театър?
А може би прозорците ще мият
преди да ги заблъскат дъждовете?
Или се перчат и изпъват жили?
Или пък крият нещо във устата
и искат да покажат, че не крият,
защото бързат - в столовата свети
обгърнат в мрак, фенер на вкусно пиле!

Но те се плезят: ранни бръчки пукват
или младежки пъпки - все едно е,
и пак висят езиците прекрасни,
тъй сякаш са обесени децата,
обесени от дух престъпен духнал,
или сами - с въженцата си нови,
с разтегнатия от усмивки ластик
тиктакат на прозорците телата.

Децата имат дом и ще се плезят,
и те се плезят вече век - олекват,
там, в дробовете им къртици дращят,
из кухините се разхождат раци,
тактуват прости приказни протези...
И проумях избликналата гледка:
със този детски дом с деца висящи
объркал съм в нощта дома за старци.

© Пламен Дойнов, 1999
© Издателство LiterNet, 25. 12. 2000
=============================
Публикация в кн. "Мистификации", С., "Издателско ателие Аб", 1999.