(На махагоново писалище почиват рокли
на минали момичета съвсем за малко.
Пера от гълъби в мастило трепкат мокри,
напомнят за изписани писалки
от приказки на Шарл Перо, на Андер-
сен, Николай Райнов, на двама братя
Грим - всички от една среднощна банда,
която чупи на бащите очилата
от четене. Мълчи на канапето
добро дете, което мрачно слуша,
понякога не чува. Зли поети
го учат да обича равнодушно.
Припряно влизат всички като в кръчма,
куп книги ръкоплещят, етажерки
посипват прах. Детето киха мъчно,
мечтае за момичета със перки,
които се разтварят от възхита.
Но вместо тях, поетите връхлитат.)

    Мелодия за флейта:
- Какъв е този ням светулков цирк,
разпънал мрака в нашата квартира?
- С коси от вятър есента прибира
грамади от издъхнали щурци.

- Как ще съставим важните глави,
за да измислят музиката нова?
- От рохкаво яйце на чуждо слово
усмихнато щурче ще се яви.

    Иван Давидков:
Детето е щурчето в този случай,
То мляко от метафорите суче.

    Никола Фурнаджиев:
Голямо е детето, то улавя
у нас сълзящи бездни и гаси
на вятъра плямтащите коси
и с нашата любов се подиграва.

В телцето му стареят всички мисли
преди да се измислят... Срещу нас
то ще остърже стария си глас,
ще издълбае първия ни писък

и ще излязат майките продрани
с прихлупени съсирени души.
О, по-добре сега да задушим
детето със късите на Багряна!

    Елисавета Багряна:
Косите ми ги жънат на откоси
Музейни почитатели обичани.
Остана ми един случаен косъм,
Но той е по-добър за гъделичкане.

    Пролетен вятър:
Косите сплъстени от черни рибарски въжета,
косите са мои и аз ги развявам насън -
да люшкат висящия дом ококорен и светнал
и в него детето да спи и да чува как вдън

преизподнята раснат жени тънковрати и топли,
как то се притиска до всяка - и вътре тупти
най-златната жила, как то със усърдие чопли
гърлата спокойни и черното злато шупти...

    Никола Фурнаджиев:
Престани да виеш!
То ще порасте
и ще ни затрие
старото дете.

Вижте как ни гледа!
Детският език
днес е цяла педя,
утре - сух камшик.

    Добро утро, хора:
Бял ден да не видите,
              ако му завещаете тази нощ!
Утре детето, вярвам, ще бъде друго.
Трийсет стотинки ще струва всеки лачен галош,
само нека да цъфнат нашите теменуги.

    Пеньо Пенев:
Ще го взема на някой строеж
да се учи на строй и растеж!

    Вечната и Святата:
Оставете детето в любимия дом на дедите,
тук ще се гали в клавишите сънни и сиви,
тук ще брише портрети, ще запомня чертите
и ще учи лицето си как да изглежда щастливо.

Тук забулени майки в некрополи бели ще чакат
да се върне нечакано от дъното на Океана,
но не ще го дочакат и ще тръгнат, тъй както оплакват
към далечен Бретан и под френския дъжд ще останат.

И тогава детето, знам, ще запее песен,
и от нея ще гледаме двете майчици клети:
ето - Вечната - откъдето е с поглед небесен,
после - Святата - откъдето е взело крилете.

    Елисавета Багряна:
Тъй рецитирах като малка:
Мамо, мамо, я ги виж,
скоро, чедо, идат те...
И разбрах, че всяка майка
от Абритус до Париж
има нужда от дете.

    Атанас Далчев:
Не се прикривай само с две пера
от Вечната и Святата!
Бъди по-примерна сестра,
че ще извикам братята!

    Никола Фурнаджиев:
Детето трябва да кърви
от спомени, разплакани
ще помнят тръни и треви
цъфтежа на косата му.

    Христо Смирненски:
Детето трябва да си иде,
тъй малко е дошло за малко,
с очи, които две не виждат,
две зърнести очи старинни,
видяни, сумрачни, привидни,
като в прозореца на влака,
отплеснати по мъжки грижи,
по дом, родилка и родина.
Детето трябва да си иде,
тъй както е дошло привидно.

    Атанас Далчев: (с блясък в стъклата)
Ще го вържем с лозата, опила балкона паянтов.

    Никола Фурнаджиев: (мрачно)
И ще хвърлим детето в каруца на крастава кранта.

    Народна песен:
Когато то заспи, когато пукне
сънливата си устна мрачината,
вън изпълзяват благи животинки
(но туй не е метафора за хора,
а звънка алегория съзвучна
на глухата нагласа на гласа ми),
вън изпълзяват благи животинки,
писателски фамилии нещастни -
тогаз ще се превивате саминки,
ой, бедни Кольо, бледни Атанасе.

    Пенчо Славейков:
Каква народна песен! Туй е стих
на някой сополанко пшибишевски.
И стига с тия маниерни фрески!
Да дойде ангелът - призван жених!

Венчан е той за нашето момче.
Любов между поети, ще рече.

    Атанас Далчев:
Но туй не ти е циганче от шатра.
Това е, Пенчо, Ангелът от Шартър!

    Пенчо Славейков:
Не го усуквай! Тоя пърхащ ангел
прилича просто на крилато агне.
Той трябва днес да отнесе детето
в ръжта на ягодовите полета,
ей там, где някой някого целува
и пеят бръмбарите, а детето плува.

    Ангелът на Шартър:
Аз няма никъде да ида, в крилата ми нощуват врани
и целият съм бяла къща от албатросови пера.
В мен старите моми изпридат сърца на кукли възмечтани
и детското лице се мръщи с цвят на лимонена кора.

В парцалените кукли вплитат прошарени коси момите,
те шият побелели шии, зеници ситни и сами
танцуват с куклите, политат покрай детето ненаситни
и в своя танц ще го убият с иглите старите моми.

    Безсъници:
О, демон! О, дете! Гора от свещници
гори - нощта във стаята е бликнала.
Зъбът искри като сълза на вещица,
люлее се в луната на усмивката,
пронизва тънко призрачната кожица
между избягалата гръд и хълбока -
и клюмва победената госпожица.
О, демон! О, дете! Върни ми облака
над тебе извалял дъжда си траурен -
порой от сенки потопил е кораби-
те на съня - безцелни траулери.
Детето носи смърт. Неволно може би.

    Пейо Яворов:
Да го изкъпем в тая стара кофа
и някой да натисне със ръка
главичката му лекичко, гальовно -
и ще заспи детето ей така...

    (Яворов показва.)

    Да бъде ден:
Стига, виж, тази кофа ми прилича на строфа,
тъй класична и кръгла като попски стомах,
а капакът е с връхче - сякаш вирнато пъпче,
вцепенено във възел е от гъдел и страх.

И детето трепери, иска там да намери
топлината от нокът на любима ръка.
Тя в престорена ласка по гърба му ще драска,
от кръвта на детето ще започне река.

То в реката ще шляпа, във отмала ще зяпа
и от малкото гърло ще приплакват щурци,
а телцето ще тъне сред блаженството сънно
и кръвта ще дълбае гроб във пусти звънци.

    Пейо Яворов:
За куршуми ни трябват звънците,
не за гробище на прокудени.
Скоро с нашето бавно чудене
ще придойдат момците.
И тогава ще бият звънците за нас,
но ще пукаме ледни от мерзост и мраз.

    На Острова на блажените:
Тук на Острова в железен кръг
чакаме момчето с лодки книжни,
рибите дъната им кълват...
Но момчето трябва тук да спре:
то е утрешният кротък вълк,
който раните ни ще изближе
на брега на черното море.

    Христо Ботев: (като прави широк жест с ръка)
Сред тия шипки всичко е спокойно,
но немият Балкан е скотобойна.
Да го изпратим там, да стане лъв,
да го напием с гъста, руйна кръв -
да се клатушка в сляпата камила
на хълмовете между Ком и Рила,
а сутрин ще гаси пожар с вода
и ще реве за хляб и свобода.
Тъй даже всеки ингилизин горд
замръква Уолтър, а осъмва скот.

    Песни и Стихотворения:
Песните
(на Стамболов): Ще му изтръгнем късия език -
                              да ни чете и да се пълни с нас.
                              Ще му налеем българския глас,
                              ще му наточим българския вик.

Стихотворенията
(на Ботев):           Мъртъв е, мъртъв в лунния помен,
                               потънал в кожи и гайди стари,
                               синът се ражда, тъмней бездомен
                               и тръгва празен подир овчаря.

    (Детето проплаква. Всички с пръст на уста към него: Шшшшт!)

    Пейо Яворов:
О, не зачерквайте дебелите си устни
със криви пръсти! Облото ни слово
ще се яви - от пръст и плът - сурово,
и там обручения труп ще спуснем.

    Детето: (проплаква)
О, кой ще ме зарови!

    Никола Фурнаджиев:
По-важното е скоро да го няма,
да бъдат мъртви езерните корени
на меките коси, с око от камък
да ни пресрещат погледи заровени.

Но времето минава като влак
и ний слабеем и не знаем как.

    Атанас Далчев: (примирено)
Значи ще го има.
Пак на нас се случи
в тоя винен вятър,
в тая твърда зима
кокал е земята,
а пък няма куче.

    Всички: (към детето)
У нас, у нас, у нас!
При чистия извор на родния глас!

(Един след друг поетите се кланят,
пощипват благо бухналите бузки
или обхождат с пръсти всички тайни
по детското лице; по-скоро хрускат
от бузките, от мишниците здрачни,
от влагата в усойните трапчинки,
от стъпалата, после се изкачват
на хапки във гърлата поетични.
Така приключват старите с детето -
блажено, разточително разкъсват
ухаещото тяло, боговете
не са така изискани, чевръсто
с детето пълнят книгите си сладки
като буркани есенес, с изтрити
от баба бледи надписи - доматки,
черешки, крушки, сливе, маргаритки
в градините с увяхнали оченца
приплакват за детето. Всички книги
примляскват и подремват със гласеца
на старото дете и тежко мигат.)

    Глас от публиката:
Там между листите поетите поставят всяка детска става -
и всяка книга лексикон за детско тяло става.

    Детето: (като върти в ръце висящата си ключица)
О, кой ще ме забрави,
забравен между райбери и брави!

© Пламен Дойнов, 1999
© Издателство LiterNet, 25. 12. 2000
=============================
Публикация в кн. "Мистификации", С., "Издателско ателие Аб", 1999.