Слово произнесено на семинара “Човекът на
кавала, човекът на рибния буквар, човекът на
Балкана - събрани в едно”, проведен на 30
август 1995 година

така се спуска смисълът пиринчен,
дълбае златни дупки в долината,
в тях дядо ми сам себе си засява
и после простия кавал забучва,
а от устата му щурче наднича
и вижда как като кинжал изгрява
кавалът и последната му дупка -

дълбока пещера - люти и зее,
не може никой с пръст да я запуши,
защото е широка и кървяща
и в нея алени вълни приплакват
и няма как да викна, да запея
за вехти бесове. Безмълвен гущер
целува дядо ми - и  той поклаща
кристални кости. Гущерът го чака.

Но дядо ми е вече гол и клюмнал
като огромна сянка на кокиче,
което вятърът навред разнася
с ухание на пролет от войната,
о, моя пролет, дядо ми издумва,
и българин, мълви, да се наричам -
в кавала се разкъсват триста гласа,
там пържат рибния буквар, попържат...

А от последна му дупка бликат
подземни хорица с лица подземни,
понечва дядо ми да спре лицата -
на кървавата дупка ляга ничком,
но целият потъва под езика,
изчезва дядо в дупката последна
на българската планина, в която
гори алипиевата лисичка.

© Пламен Дойнов, 1999
© Издателство LiterNet, 25. 12. 2000
=============================
Публикация в кн. "Мистификации", С., "Издателско ателие Аб", 1999.