Тялото на непознато момиче, около 23 часа
на 10 май 1994 година

“Спи ми, биле, под небцето,
под небцето - крехка плоча,
крехка плоча - над юнака,
над юнака - който чака,
който чака - с мъжка сила,
с мъжка сила - че да вземе,
че да вземе - знойно биле,
знойно биле - в зимна урна.”

Прокапваха очи на стенописи,
реки от акварелни карамфили -
две ранички и глас омесен в писък.
Чер зъб се клатеше като кандило.

И кучешките зъби - дълги свещи
рисуваха високи сенки, впити
една във друга. Гол венец кървеше,
а отстрани мълчаха мъдреците.

“Ой те, небо, ниско небо,
ниско небо - стой, не падай,
стой не падай - пукнат купол,
пукнат купол - гроб ще стане,
гроб ще стане - храм опален,
храм опален - с поп невидим,
с поп невидим - призрак празен,
призрак празен - под небото.”

Край килнали се кътници и жили
изпънати над сливиците родни
вървят изгърбени певци с прогнили
издъно корени, жужат народи

с изпуснати съдби и безпризорни
родители се спускат към сърцето
й, само глухите деца се борят
сами между езика и небцето.

Но винаги небето се откъртва
подобно гръб на костенулка мъртва...

______________________________
Записка на Р.С.: “Смърт. За да проникна в смисъла й, аз искам да си я въобразя надвесена над мене.”