*    *    *
        Няколко думи за главните ми източници.
        Преди години в мазето на старата ни къща в Разград попаднах на полуизгнила и плътно обгърната от паяжина купчина книги. Между разните ръководства по земеделие и овощарство лежеше книгата на съвсем непознатия тогава за мен Емилио Монтана - “Героическа и човеческа история на средните векове”, издадена в печатницата на Симеон Икономов през 1899 г. По-късно забелязах, че трудът на флорентинеца е преведен през руското си издание от известния общественик и журналист Петър Икономов (народен представител в Х Обикновено народно събрание). Последният има в преводаческия си актив и такива имена като Гизо и Хайне. Именно това откриване на историята от Ем. Монтана стана причина за трайния ми интерес към средновековието, а с времето подбуди и заниманията ми с философия на историята. Този знаменит труд от знаменитата 1848 г. стана и стимул да оформя първата част на книгата си с поредица от разговори, слова и речи, в които с поетически средства развивам идеите на Монтана в български исторически условия.
        В основата на стихотворните ми разговори, слова и речи стоят обществени събития, станали през последните четири години. Тия мои публични изказвания се опитват да оформят своевременно най-новата българска история - нещо като лирически протокол на обществено-политическия живот в България, в който имах задължението и удоволствието да участвам. Разбира се, всичко е поднесено на един поетически език, на какъвто смятам, че трябва да се говори за сериозните неща в живота.
        Втората част - “Висящите градини на България” - говори сама по себе си. По-право, нея я говорят поетите, които участват във въпросния “любовен разговор”.
        Третата част на книгата - “Записки по тялото” - е стихотворна версия на един особен “дневник”. Става реч за смайващите записки в тефтерчето на заловения неотдавна “некрофил” Р.С. от град С. Той стана известен с това, че като санитар в моргата на градската болница е блудствал с трупове на млади момичета, разигравайки с тях, обикновено нощем, различни “любовни и семейни ситуации”. Скоро след като го заловиха, некрофилът беше освидетелстван като шизофреник. Копие от тефтерчето му попадна у мен чрез един от лекарите, натоварени с психиатричната му експертиза. Цялата трета част на книгата е написана върху този некрофилски “дневник”, последователно и отчасти представен тук под всяко стихотворение. За поетическите си интерпретации съм се влиял и от други писания, житейски факти и подочути неща отстрани. Главният ми стремеж обаче беше да остана верен на текстуалната първооснова (дневника), на писмения си източник, затова моята работа по същество се ограничи в даването на поетически облик на безумния живот на един нещастен българин. И с просто око се вижда, че в общата структура на книгата “Записки по тялото” играе ролята на “тайната история”, на авантюрния разказ за строго личното съществуване - може би обречен опит да се компенсира липсата на български усет за интимна летопис.
        Изобщо тази книга черпи вдъхновение от историята. Чрез структурата си тя следва примера на византийския историк Прокопий Кесарийски, който в средата на VІ в. създава “История на Юстиниановите войни” - официален апологетичен разказ за управлението на император Юстиниан, и същевременно пише “Тайната история” - разказ за упадъка, насилието, демонизма на Юстиниановото управление. Подобен мой самонадеян жест желае да каже, че между историята и поезията разликата не е нито в жанра, нито в особеностите на езика, а в позата, която тялото заема, когато се надвеси над листа.
        Може би затова това е книга на излишествата. В нея на почит е излишното, ненужното, онова, което сякаш затлачва стихотворенията, но благодарение на което стихотворенията значат. И значат всякак. Понякога излишното е по-важно от същественото, макар да го презираме. И с право.

7. ХІІ.1995 г.

_____________________________
1 Вж. бележките на В. Ганев в края на книгата. [обратно]