Слово на вечерята, дадена от Леополд фон
Захер-Мазох в чест на Пламен Дойнов на 7
януари 1994 година

“Понякога в детството си, обладани от изкусителен страх, отивахме накрая на града, оттатък болницата, където вярвахме, че зад плетената й ограда се намира Ямата. Вярвахме, че в нея изхвърлят от болницата ампутирани крайници, вече непотребни вътрешни органи, абортирани деца и всякакви ужасни неща, които можехме да измислим. С часове стояхме зад оградата и очите ни, отнесени от Тайната, различаваха невидими кости, бликнала извън Ямата плът, бродещи гласове на все още живи деца... и котки, безброй котки, които обикаляха наоколо и ни гледаха втренчено с погледи на отровни змии. Вярвахме, че котките идват тук за да се хранят с остатъците в Ямата. Само най-смелите от нас се катереха по оградата и оттам възклицаваха по-шумно от тези долу. Сега си спомням, че като че ли от Ямата не се носеше никаква отвратителна воня, нито дори лек мирис на плът или пък на нещо друго. Но ние ВИЖДАХМЕ. Ямата, обърната към небето, бълваше видения, които пълнеха сънищата ни... Тогава зъ първи път се влюбих... От този момент над всяка моя любов се люлеят крайниците от Ямата - равномерно, с едва чуто свистене, което ме унася...”

Откъс от мемоарите на П.Д., разказан от него,
преди да прочете словото си

за гроздовете с пукнати главички,
забравени във бъчвите на дъното;
за сока, който като смок се свлича
във корените на жената сънена;

за Абортирания, който няма име,
и затова ще го наричам Пламен,
за пръстчетата му неразличими
от ставите; за болничната яма,

в която Пламен като дух живее
между разкъсани сърца и крайници -
да пием за плътта, която тлее
и пълни гърлото на тези празници!

(Всички отпиват.)

(На това място всички са с пълни бузи, гърла,
хранопровиди, уши и стомаси. Затова П.Д. започва
по-свободно да крещи.)

Любовницата му - петпръста фея - бяла,
Отрязана ръка с подпухнал нокът,
А той върти езиците и жално
Говори на мутиралите котки:

- Елате! В моята любима дреме
копнеж по вашите сплъстени кожи,
но нямам ясни пръсти да ви взема,
телцата ви пред нея да положа...

Но котките от кожите излизат,
примрели Абортирания лижат
и той в захлас сърцата им прегризва...
А зад оградата аз всичко виждам.

(В този момент бузите, гърлата, хранопроводите, у
шите и стомасите са вече празни. В тишината
П.Д. продължава.)

И онзи къс месо, наречен Пламен,
кърви в любовната игра, разделят се
око от нос, ухо от синьо рамо,
расте лице с опитомени белези.

Самотна плът от бухналата яма
пълзи към нас, повлича лешоядите...
Да вдигнем тост за сватбата на Пламен
и за децата, милващи оградата.

(Тук Леополд фон Захер-Мазох става и произнася
тост, който всички повтарят, мълвейки, с ръце на
хълбоците си. Ръката на П.Д. - Ирина - плаче в
кожената му ръкавица.

 

 

© Пламен Дойнов, 1999
© Издателство LiterNet, 25. 12. 2000
=============================
Публикация в кн. "Мистификации", С., "Издателско ателие Аб", 1999.