Слово по време на Ритуала на забравата,
извършен на 14 февруари 1994 година

Аз подарявам бавните си пръсти,
но не от добрина - от алчна хитрост,
от меден егоизъм с вкус изкусен,
защото в пръстите съм скрил дъха си.
И оня в тъмното се смее ситно,
и той ще милва, ала аз ще чувствам.

Под ноктите дъхът ми розовее
и в чуждата ръка въздушен шава,
и виждам как момичета пощипва,
но те дори да изпищят не смеят,
защото моят дъх шепти лукаво:
- По тихо, онзи поглед ви изпитва!

Аз наблюдавам радостния изпит:
момичетата стискат бедни рокли
и чуждата ръка е вече бясна,
понеже нищо не усеща, пипа
навсякъде, от горда страст е мокра...
но моят дъх към мен плътта отнася.

Очакват ни шептящите ковчези,
но как забравата ще ни обвие,
когато всяка кост от дъх трепери,
дори по стълби от очи да слезем
и най-накрая мъдро да се свием
в изтеклото небце на топъл череп?

Там някъде дъхът ни се възнася
и в погледите ни плътта завръща.
Докато виждам - споменът ще свети.
А в слепите очи забрава властва.
И затова аз тъмен се обръщам:
гърбът е плочата върху сърцето.

© Пламен Дойнов, 1999
© Издателство LiterNet, 25. 12. 2000
=============================
Публикация в кн. "Мистификации", С., "Издателско ателие Аб", 1999.