(В пресъхналото езеро пръстта се срина -
и бързо се пресища висящата градина.

Там всяка баба своя край копае,
похапва пай и си очаква пая,
и кой да я люлее, да я носи -
виси градината, виси на косъм,
изтеглен от игра на сляпа баба.
И тя се моли несломимо слаба
пръстта да се завърне, да залее
тръстиките и слънцето над нея.
Опява тя: преди да си замине
да зърне пак висящите градини,
изчезнали в големи бели къщи -
как те ги връщат, тъпкано ги връщат,
затворени в кутии и тромпети,
на дъното на пукнати гърнета,
замръзнали зърна в солени бучки -
градини порцеланови и звучни,
с тях нощем пълнят стайните саксии
и в сенките им бабите се крият.)

    Иван Кирилов: (гледа медальона в шепите си)
Кога умра, пак няма аз да мигна,
в безсъница ще стигнеш моя праг:
аз искам без да ща да те постигна,
о, паметно виденье с профил драг!

Защо най-сладките сълзи изтри?
Сълзи на радостна диабетичка!
О, малка моя бързопера птичка,
по-бързо ризата ми изпери.

Пред твойте лихи, сбабчени ръце
ще коленичи даже малък Бога.
Над нас ще бди луната еднорога
със изгорено половин лице.

Ще влезем с теб в любовния кафез,
в затвора на приятната безреда!
Когато се наситя да те гледам,
през процепа на вратнята излез.

Тъй както лъч в пердето шумоли,
ще видя как се стапяш в синка прежна,
как Витоша загадъчна и нежна
запрята кървавите си поли.

    (Иван Кирилов започва да копае.)

    Иван Ст. Андрейчин: (гледа пощенска карта в шепите си)
Сред алената стая на Ли Бо
разказват, че ухае на любов.
Закотвен съм, о, палаво дете,
във залив на дълбоко деколте...

    (Иван Андрейчин копае.)

    Кървава песен: (показва се от джоба на Андрейчин)
Копай, момче! Народът няма думи.
Безброй главички елегично клюмат.
В народното съмнение велико
уж идва някой, после няма никой,
пък там е пълно с овдовели сватби,
със изнасилени от никой баби,
с разхвърляни из паметта любими,
които нямат имена, а Име -
гълчат съдбата си, висят на прага,
висят васално, ваксат с висша тяга.

С писалка от гръбнак на умна глиста
за всички тях ще пише журналиста,
тъй както е с брадичка и тумбче,
перото му е сребърно, най-паче...

Защото помним: Бог е скрит тъдява,
но виж - изписан - как се появява.

    (Кървава песен се скрива в тъмния джоб и там пее, пише.)

    Иван Грозев: (лепи с език пощенски плик)
В писмото се катери всяка буква,
но после в паметта надолу хуква -
така пропада в разногласа мрежа,
това е то на словото падежа.
Там Христо Ботев, падайки, се вайка:
Ох, майка му! Пфу, мамка му! О, майко!

    Иван Ст. Андрейчин: (с подгизнал от Кървава песен джоб)
Как искам да напусна тази стъпка!
Но кой размерът ми различен стъпка!
Не помня днес размерът, който нося
и стъпката ми се повтаря боса -
една, че две, че три, усилни, Боже!
Де да се дяна в тая стара кожа?
Уж толкова незнайна и огромна,
но всяка стъпка в нея помня, помня...

    Иван Грозев: (не копае, ослушва се)
Кънти на здраве родната утроба.
Езикът радостно се бори с дроба,
подобно лебед, който дави гущер
в една незабравимо дълга гуша -
тъй се изнизва тънката родина,
а ний ровичкаме във глуха глина.

    Иван Ст. Андрейчин: (чува)
А деепричастието невярвайки пее:
Де е причастието, де е?

    Сирак Скитник: (четейки Ботев)
Ех, прокапа гласът ми от влажна умора.
Няма хора, разбираш ли, няма хора...
Наизлизат от къщи всички котки и балами
и ги води към пъклото не Мария, а баба ми.
Хей, небесна дружина! - май припява горката
и към гъстата песен вече слиза гората
със елени и тръне, с кашалоти и бухали,
с ветрове остарели из хралупите духали,
и от тяхното тъпкано в гайди страдание
се разнася прекрасното робско ухание,
мълчаливите псалми на деца напердашени,
ракиджийското време изцъклено в чашите,
недопраните черги от котки разнищени
върху жежкото обедно тяло на нищото -
ей такова - разлято, във бръчки опасано
и заело централното място на масата.
Там ме галят ръцете на дядовци схванати:
Нищо, нищо, момчето ми, гледай мене и баба ти!
Гледам нищото - всички притоплят огнището,
после нещото гледам - и то като нищото...

Но към пъклото баба ми славно води дружината,
с бързи стъпки към края я следва родината
със градини висящи отзад, със оваляни
в тях магарешки кости и бюстове каменни,
после рой кралимарковци, после бръчковци с бричове,
македонски герани и гергани със чичовци,
с татуирана азбука: Лили, Коми, панделата,
аз съм Джони, обичам те, Варна, Буби газелата...

Влачи в пътя родината имената, кандилка се,
всенародното тяло се хлъзва в пушилката
и изчезва родината с всички химни и празници -
ний оставаме тук, ала пак сме изгнаници...

    (Тук всички поети запяват: Де е България?)

    Сирак Скитник: (неуверено)
И къде да се денем - нощем в костите фосфора
имитира с насмешка светлините на Босфора.
Всяка гръд е могила, а усойните мишници
мамят с горско венчило и легенди за хищници,
а зениците дебнат като стъклени дракони
или стреснати риби в езерата разплакани.

Всяко тяло напомня на малка българия,
малка майка, която се сърди на стария,
щом го няма до късно.
                                                 Но родината няма я
вече вечност.
                             Идеите чезнат в желания,
избуяват телата в самотни родини
сред безименни хълмове и стени от роднини...

(През векове и урви родината избяга,
клатушка се народа в керван от топли стаи,
и там на хоризонта едва ли някой знае
какво се полюлява - гърди или дисаги,
а може би език на жалеща лъвица,
или въже с апостол, или виси с наслада
цървулена връвчица от ласкава ограда
и вятър я подмята, или е върволица
пред мавзолей приспивен, а може би опашки
на сребърни влечуги със гласове целебни
играят на махало, или с пастирски гребен
разчесват цветовете на трикольори прашни
в ръцете на пенливи перачки на коприна,
или висят момчета във мрежи от тиранти,
изляти от усмивки на просяци галантни,
погребани в петата на тежката, привидна,
от мъка съчинена, избягала родина...

Поетите се взират към облака след нея,
бълнуват изоставени, ръката на безкрая
гадаят, разсъбличат следите разцъфтели:
кой всъщност си отиде - родината ли, те ли?
Поетите се взират, копаят и не знаят,
а в празните утроби едно дете старее.)

© Пламен Дойнов, 1999
© Издателство LiterNet, 25. 12. 2000
=============================
Публикация в кн. "Мистификации", С., "Издателско ателие Аб", 1999.