Тъй просто всичко беше
за тебе в този свят:
в сено косено спеше,
на птиците бе брат.

Ливадите в полето,
пръстта, шумът зелен,
елите и небето
ти пяха нощ и ден.

Ти книга тъй не тури
във джоб поне веднъж.
Житейските ти бури
си бяха бури с дъжд.

В съмнения обвита,
до твоя прост ковчег,
душата ми те пита:
в модерния ни век,

преди да легнеш болен,
под синьото небе
от мене по-доволен
и по-щастлив ли бе?