Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА ЛЮБОВТА

Оля Стоянова

web

Може ли един свещеник да не обича хората? Много ясно, че не. Бог е любов. Трябва смирение. Трябва сила. Той знае теорията.

Понякога практиката му куца. Когато хората влизат в църквата по джапанки; когато говорят по телефона, докато палят свещ; когато чува зад гърба си шумното дъвчене на дъвка и правенето “пук” на балончета, докато чете молитва; когато колите спират направо в двора на манастира; когато децата преследват котките и ги дърпат здраво за опашките, а възрастните си завират носа навсякъде и най-любопитните надничат даже в кухнята с въпроса: “Ей, ама какво мирише тука толкова вкусно?”

Тези моменти го побъркват. Усеща как гневът пропълзява у него и завладява всичко. Усеща приток на адреналин. Направо усеща прилив, от който му се завива свят. Ако беше обикновен човек - има толкова изходи. Може да крещи, да псува, даже да раздава по някой шамар на по-нахалните келеши.

Но той не може. Той е на двайсет и седем, но не може да бие миряните, които идват пияни в манастира и налитат на бой. Не може да вика на бабичките, които хитруват със стотинките за свещи. Не може да се озъби на девойките, които се появяват полуголи в църквата и се хилят дружно на всяко “амин”. Нито на семействата с малки деца, които са по-добронамерени, обаче опищяват района с истерични викове: “Върни се тук!”, “Не пипай кучето!”, “Ще те скъсам от бой!”.

Той прави опит да ги разбере. Обаче, когато му кажат небрежно, че идват в манастира “ей-така, за да подишат малко чист въздух”, това му идва в повече и му се ще да ги прати някъде другаде да дишат.

Не го прави. Просто се прибира в стаята си, врътва ключа и чака бурята у него да отмине. А натрапниците да се уморят от чистия въздух и да си тръгнат.

Хората трябва да се обичат. Той много добре знае това. На хората трябва да се прощава, трябва да им се дава пример, трябва да бъде търпелив с тях. Той се опитва да мисли за едрите четирдесетгодишни мъжаги, които идват и плюят семки в двора, като за малки деца - трябва да ги научи как да се кръстят, кога да казват “амин”, как да спазват ритуалите, как да разпознават светците върху стенописите в черквата, как да бъдат смирени. Знае, че трябва да ги обича. И няма проблеми точно с тази обич - обича всички. Проблемите идват, когато нахлуят конкретни хора.

“Къде са тоалетните?”

“Има ли нещо тука за ядене?”

“Абе, вие, поповете, по цял ден какво правите?”

Това са любимите му въпроси. След тях му се иска да бъде обикновен хулиган и да ги изпъди. Въобще - той е с доста буен характер, както се оплакваха учителите му още в първи клас.

Разбира се, понякога му минава през главата мисълта, че той не е роден за свещеник. В смисъл - може да обича да чете свещените книги и да харесва миризмата на тамян, но не става за селски поп, който да пази стадото. Не става за свещеник, който да помага на хората. В такива моменти е разочарован от себе си - би трябвало да е по-добър, по-милостив, по-търпелив. Обаче не му помага особено нито търпението, нито смирението, нито има желание да обърне другата буза към нахалниците.

Тези неща не ги споделя с никого. Веднъж спомена нещо подобно на майка си, а тя го изгледа с толкова болка, все едно се питаше какво не е наред с детето й - първо стана поп, а сега и тези объркани философски въпроси, които също не са нещо нормално за здрав човек. И не успя да му помогне.

Не го е обсъждал с другите свещеници, защото, веднъж произнесени, тези неща звучат страшно. Няма как да сподели и с някоя от бабичките от село, които му се оплакват, че от младите вече никой не вярва. Как да й каже: “Тези хора не само че не вярват, но ме изкарват понякога извън нерви и едва ги търпя...”

Веднъж-два пъти в месеца в манастира на гости му идва един стар приятел от Семинарията, който сега работи в Софийския затвор.

- Преливам от пусто в празно - разказва онзи. - Каквото и да кажа, не достига до тях. Безполезен съм. Тези хора не искат опрощение, изобщо не им трябват молитви. Те трупат гняв и ме гледат с омраза, защото всеки ден ставам и си тръгвам, а те остават там. Не четат книгите, които им нося - искали нещо по-така, с мадами... Има един Жоро, лежи за кражба, който уж ме слушаше по-внимателно, имал и въпроси да ми задава. Накрая изплю камъчето - интересувало го дали има там някой член, по моите книги, според който да го освободят по-бързо. Представяш ли си?

Той няма смисъл да потвърждава.

- А при мен - започва той - онзи ден пристигнаха триста тухли за ремонта на старото крило. Ходих в селото да питам дали някой може да помогне с разтоварването, защото камионът няма да ме чака три часа да се моткам сам. Бях си приготвил пари, обаче всеки ми казва - не мога, боли ме кръстът, не ме държат краката, не съм добре с ръцете, имам работа, питай еди кой си. Хайде - да кажем, старците не могат вече. Обаче и тези на нашата възраст - и те не можели. Накрая се хванах сам - не са толкова много и си ги разтоварих. Лошото е, че точно тогава се изсипа един автобус с туристи и викат: “Гледай, гледай попът какво прави”. На никого не му мина през акъла да помогне. А извадили фотоапарати и всеки снима, все едно се намира в парк Серенгети... Накрая един ми вика: “Хайде, отче, да оставиш тази работа за малко и да дойдеш да ни кажеш две думи за манастира, че имаме и други задачи...”

Приятелят му само клати глава и подава следващата история.

- А при мен онзи ден идва един с голяма молба. Понеже мен не ме проверява охраната какво вкарвам и изкарвам, да можело да му донеса едно малко пакетче от жената. Малко било, нищо нямало да се забележи под тия фусти, представи си. Какво пакетче, питам. Какво има в него? Онзи мълчи. Как смяташ, че ще вкарам нещо, което не знам какво е? А той ми вика - нали сме хора, трябва да си помагаме... Научил човекът само онази част от урока, която му трябва...

След това отново е негов ред:

- А при мен вече няколко пъти идва един мазен, с костюм, сигурно по-млад и от мен, който ми прави бизнес предложение. Първият път го отрязах, а той ми казва - помисли си. После пак идва с готов бизнес план и ми го пъха пред носа. Той ще стегне едното крило на манастира със свои средства и ще го даваме като хотел. Парите аз ще ги събирам като дарения, за да не плащаме данъци и за две-три години всичко ще се е изплатило и даже ще работим на печалба. Аз нищо не губя, ще има и за мен, и двамата ще бъдем доволни, пък и хората...

 

Могат да си разказват такива истории с часове. По-важното е, че никога не говорят за най-същественото. Понякога той си признава:

- Ще ми се да хвана гората. Представях си по друг начин монашеския живот.

Приятелят му се смее:

- И на мен ми писва понякога. Обаче в гората няма да ни тече осигурителен стаж.

И се смеят.

 

Иначе на него му е хрумвало да хване гората наистина. Да живее като пустинник, да стане отшелник, да намери някоя пещера, която да обитава, и да прекарва целия ден в съзерцание и молитва.

Би могло да стане - защо не? Няма да е първият, нито последният. Чисти мисли, чиста среда - без гняв, без колебания. Може да дойде евентуално и приятелят му, после още монаси, които търсят друга атмосфера за съзерцание, сигурно така някога са се събирали исихастите, така са постигали единение с Бога, така са се формирали нови религиозни ордени и мистични течения.

Обаче сега най-много да ги обявят за секта, да кажат, че там някъде в планината са се събрали едни луди, може даже и обратни. Какви други могат да бъдат в очите на останалите? И когато погледне нещата от този ъгъл, му става ясно, че идеята е обречена и няма смисъл въобще да я споменава. Освен на майтап. А и както правилно отбелязва колегата - няма да им тече осигурителен стаж като отшелници.

 

И така той си продължава постарому още известно време - туристите го вбесяват, когато идват и пипат с пръсти стенописите от ХVІ в., когато оставят следи от червило по иконите, когато намятат пешкири и мъжки чорапи по иконостаса...

Знае, че не го правят с лошо, те просто не знаят, не е имало кой да ги научи. Опитва се да ги оправдае, да бъде добър, да се усмихва, когато го ядосват, и се получава донякъде. Не се получава обаче с обичта и по някое време той се отказва.

- Ще си потърся нещо друго - казва на майка си. - Май не ставам за тая работа.

Тя го гледа с големи очи и кима с глава.

- Точно така, точно така...

 

Сега той е на трийсет и пет, гладко избръснат, женен, с две деца, кара такси, все така налита на бой и обича да чете книги, не е започнал да обича хората повече, но като че ли е по-щастлив и спокоен.

Понякога идва в онзи манастир. Знае колко крехко може да бъде равновесието, колко малко му е необходимо на човек, за да продължи да обича хората. Паркира колата встрани от пътя, влиза и казва, че идва да свърши някаква работа. Да нацепи дървата например.

Свещеникът е младо момче, с което се познават отдавна. Понякога той идва и сяда до него, докато си почива.

- Манастирът ти липсва, а?

А той се смее. Но внимателно премисля думите си:

- Липсва ми, да. Но се разделихме по взаимно съгласие.

 

 

© Оля Стоянова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.11.2011, № 11 (144)

Други публикации:
Оля Стоянова. Какво сънуват вълците. София: Сиела, 2011.