ЧУДЕСАТА НА КРАЙНИТЕ КВАРТАЛИ

Оля Стоянова

web

Тя се казва Мария - петдесетгодишна, забравила да се усмихва от години, безработна, ходи трудно, но продължава да вярва в чудеса, а когато една сутрин пристигат доброволци от цял свят в най-бедния квартал на Лисабон, за да боядисат в бяло оградата на порутения й дом - "Rua do Rio Corgo" 18, тя приема това като щастлив знак.

Сочи значката с прикования Христос на ревера си - благодари им, иска да им каже на всички езици, че това добро тя си го е заслужила. Мария е бедна, но ходи на църква, храни бездомните кучета, понякога дори гали и котките, не ругае...

Би могла да разкаже много за изпитанията - през тези години на мълчание са се натрупали планини от думи, но доброволците не я разбират - тези неприкосновени вестители между нейния свят и другия, мълчат тайнствено, държат четките и раздават справедливост, замазват всичко - огорченията, мухъла, парчетата стара мазилка падат като едри рибешки люспи в краката им, а бялата боя заличава всичко.

И Мария се усмихва все повече. Не, разбира се! Не заради оградата! Нещата никога не са толкова прости - важното е, че се случват чудеса тук, в крайните квартали, на нейната улица. Въпреки че Мария не разбира защо тези момчета и момичета толкова се стараят и на "Rua do Rio Corgo" 24, не знаят ли, че там живее друга жена, една друга Мария, която никога не е вярвала, как да кажа - нито се е съмнявала в нещо...

Мария обаче мълчи, следи с поглед сръчните ангели - тези общи работници на възмездието, които ронят след себе си стара боя и мазилка, и мълчи, за да не развали чудото. Тихо, че чудесата са крехки. Тихо, че Бог е по-милостив, отколкото заслужаваме...

© Оля Стоянова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.09.2017, № 9 (214)

Текстът е отличен с трета награда на Конкурса за кратка проза, организиран от LiterNet & eRunsMagazine (2017).