Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
MY PURPLE IN SOFIA

Огнян Ковачев

web

Hush!

        А земята беше пуста и неустроена; и тъмнина беше върху бездната; и Божия Дух се движеше над водата. Като черна гробница и тая вечер пуст и мрачен е градът. Само в полите на Витоша тълпи прииждат, но не връщат се. И там един дворец, наречен Зимен, виши безгласен стан, и вечерта над него спуска тъмновиолетов воал. Още миг - вратите се отварят, времето спира, дъхът ти замира... Smoke on the Water, Fire in the Sky!

Prelude: Happiness, I Am So Glad

        Дали аз закъснях, или времето... Да бях гледал концерт на Дийп Пърпъл за първи път когато ми беше времето, тогава и този език щеше да си бъде много по на мястото. Сега дори неговото пародиране не може (пък май че и не иска) да скрие нeврастеничната меланхолия от закъснялото ускорено появяване на рок-динозаврите по българските сцени. По традиция особено добра почва имат у нас британските хард-рок групи от 70-те години. През последната година и нещо на нея разцъфтяха отново Уайт Снейк, Лед Цепелин чрез живата си квинтесенция Плант-Пейдж, Рони Джеймз Дио, не за първи път Юрая Хийп и Назарет, и най-съвършено оцелелите - Дийп Пърпъл. Макар да е от съвсем друга опера, може ли да не спомена и такъв магьосник на звуците, като Джо Завинул с неговия нов Syndicate. Звездите на поп и рок музиката изгрявали на Запад в Британия, а залязвали на Изток в България!? За к'во става дума, моля ви се! Разбира се, организаторите на техните концерти (да сте живи и здрави!) не само "рокендрола връщат" на поколенията между тридесет и петдесет години, слушали го през Стената. Тези концерти даряват на децата онова, което бащите им са си поръчвали на Дядо Мраз (Дядо Коледа беше персона нон грата, деца). Те посвещават сегашните "невярващи на никой над трийсетак" в началата на музиката, с която днес куфеят и буйни гриви веят. Защото (о, ръката отказва да го напише) това е тяхната музика, а те - нейната публика. Но тази вечер различните поколения бяхме заедно. И затова знам, че когато аз и Пърпъл се срещнахме - двадесет години по-късно - времето беше на моя страна. Бях седемнадесетгодишен, когато се обзаложих с приятели, че някога Дийп Пърпъл ще дойдат и в България. Така и не мога да си спомня на какво се обзаложихме. "Кога най-после ще пораснеш, детето ми?"

Child In Time

        Читателю притворен, мой двойнико, мой братко, извинявай, ако съм събудил демона на Досадата у теб с моите сантиментални мемоари. Да се разберем: Тя си е лично твоя, а този текст е много лично мой. През 70-те години опиумът на британско-американския хард-арт-прогресив рок се процеди бавно, но трайно мен в сърцето и в душата. Слушах в къщи и по купони "тавите" на забранените тогава западни групи, записвах ги на четирипистовия магнетофон "Грундиг-Унитра". Плочите ги доставяха моряците и когато се доредях до тях, повечето вече бяха изподраскани, съскаха, прескачаха и пращяха. Но музиката, заедно с ефектните обложки, носеше болезнено-сладостното усещане за недостижим блясък. В чезнещата казармено-кичова невинност на "социализъма" тяхната недействителност раждаше неутолим (и не по-малко кичозен) копнеж по Другостта, "идеологически враждебната", копнеж, съизмерим единствено с непоносимостта към безликия лик на Своето. Кич кич избива: такива бяха времената. В онези години константните величини на хард рока бяха Дийп Пърпъл, Лед Цепелин, Блек Сабат и Юрая Хийп, а моята "могъща петорка" включваше още Кинг Кримзън, най-вече заради хармоничния анархизъм на тяхното звучене. Пинк Флойд, Йес, Джетро Тал и Дженесис бяха в друга класация; като opera seria тяхната музика изискваше по-продължително култивиране на вкуса. Всяка любима рок група набавяше на тийнейджърското си войнство идентификационни символи, според мен много по-дълбинно работещи от тези на футболните величия например. Дългите коси, дънковите и кожените облекла, ботушите, китарите, шапките на Роджър Гловър, органът на Джон Лорд, барабаните на Ян Пейс и Бонзо, златното руно на Плант, сатаническите атрибути и муцуни на Блек Сабат - кутията на Пандора бълваше безспир митогенни фетиши. Тайно и полека хард рокът разгръщаше у нас своето паралелно духовно пространство, пропито с агресивно-мъжкарски, копнежно-романтични, фаталистични, средновековно-мистични, психеделично-параноични и модерно-технически екстази. Разказите на тези понякога ужасяващи с (без)крайността си желания някак естествено се възвисяваха до поантата за изоставения, за губещия, за жертвата на любовта, за байронически мрачния съзерцател, скитник, бунтар. Така, преди Шекспир и античните трагици, преди романтиците дори, петте групи започнаха да възпитават у мен чувството за трагичното. Неговият саморазрушителен инстинкт не позволяваше споделяне с никой смъртен, а единствено с демоните, които тази музика призоваваше и освобождаваше. "Сладко дете във времето, ти виждаш линията между доброто и злото. Седи един слепец и стреля по света. Куршумите летят и убиват всекиго."

Come Taste the Band

        Споменът за първото ми вкусване на Дийп Пърпъл е потънал дълбоко в несъзнаваното, но първата тяхна песен, останала в паметта ми, е Highway Star от японския концерт. Във втория софийски концерт, последен от това турне, тя беше последната - и кръгът се затвори. Срещата на живо с юношеските идоли - екстатично обожавани, яростно низвергвани, за дълго потопени в забравата - е завръщане в мита-като-настояще. Настъпваше най-критичната част от експеримента. След трепетното ловене на звуците от концертни и студийни версии, след многократното взиране/въобразяване на лицата и жестовете на петимата, сега можех да се отдам на перверзната радост от едновременното отприщване на емоцията и мисълта в сравняване на Същото и Различното. Без ирония и сарказъм!?
        На такива концерти най-доброто място в Зимния дворец е сред агитката пред подиума. За по-малко от час това пространство се напълни повече от градски автобус или летен влак до морето. В 20 часа звуковата атака подхвана Ахат. Трудно ми е да присъединя моето любителско мнение към единодушния панегирик на музикалния "профи" печат за тяхното изпълнение. Звезди и съзвездието му сякаш бяха вцепенени от самата мисъл преди кого трябва да свирят. Като утеха за "ахатите" мога да повторя оценката за чешката група Катапулт, започнала концерта в Прага, от репортажа в Интернет на Дан Дворачек: "Когато Катапулт напуснаха сцената, нещата тръгнаха по-добре". Междувременно акселерати с бутилки кехлибарена жидкост хем си свиваха "папироси", хем всуе се трудеха да разчистят периметър за куфеене. Пълна програма. Спусналият се на сцената виолетов мрак беше сигналът, който възпали до край цялата зала - сюблимен миг. Първите звуци бяха от органа на Лорд, първата ми гледка - Стив Морс, който с котешка стъпка се прокрадваше зад стената от колони. Дълбокият саунд избухна с Ted the Mechanic и обгърна залата, като вля гласовете и погледите на публиката във великолепната петорка. Въпреки предварителната нагласа аналитичното гледане/слушане ми се отдаваше слабо. Вече не съм сигурен за реда на песните дори. Последва класическото Strange Kind of Woman, но без японския дует за вокал и китара. После Гилън "излъга" Лорд и подхвана на там-тамите си Fireball: връхлетя неудържим поток от светлина, който разтваря врата след врата - никоя не устоява и никоя не е последна. Докато звучи, лъчистото тяло не допуска наслоявания около себе си; в беззвучното си отсъствие не оставя никакви следи. Бляскав контрапункт, около който думите крехко кръжат. Това тяло е съвършено: потопило света в своя хипнотично клокочещ звук, то е непроницаемо. Крайността му е от себе си в него.
        На Pictures of Home усетих солен вкус в устата си - по лицето ми се стичаха не само капки пот. "И аз крещях години - цяла вечност... долавях, че и другите крещят" Трагедийното възпитание си казваше думата. Но самотата беше прогонена далече, далече. Едно от най-поразителните неща в шоуто на групата беше, как тя работеше - един за всички,всички за един - за "непознатия" Стив Морс. След покойния Томи Болин и Джо Сатриани той е третият китарист, заел мястото на "тъмния гений" Ричард Блекмор. Тъкмо тази солидарност, заедно с невероятно топлия саунд на китарното соло, прогони носталгията ми по бившия мрачен повелител на Пърпъл. Стив направи безпогрешно класическите партии на Ричи в Speed King, Smoke On the Water и Highway Star, че даже и донаправи дуетите с Лорд, Гловър и Гилън: е-е-е-и-и-и-а-а-а-о-о-о... Джон преля чашата на удоволствието, като повтори интродукцията (с Fur Elise) и блестящите си вариации в Lazy от Made In Japan. Той беше мистично вглъбен между двата клавира в своя ъгъл - в своите мелодии, в класическите си и винаги неочаквани, джазово нюансирани импровизации. Jazz it! От новите парчета най-паметно за мен остана Fingers To the Bone - катапулт към виртуалния средновековно-готически свят на рок музиката. И, разбира се, бисовете накрая: Blind Man и Highway Star. Grand finale! Thaaaaaaaaaaaaaaaaaaank You!
        В продължение на два часа и половина петимата ветерани ни показваха как умеят след близо тридесет години да продължават да правят Нещото за себе си и за другите ЗАЕДНО. И като е дошла реч за това, може ли да не почетем Ян Пейс, човека, без когото групата никога не е била. Пейс и Лорд - двата стълба на Пърпъл - генерираха саунда от най-задния план на сцената. Човекът-ритъм не само ни засипваше с каскади и брекове, той ловеше интуициите в импровизациите на другите и забиваше съответната ударна серия. Ей така, с невинната си усмивчица. Роджър Гловър беше най-голямата изненада за мен. Досега винаги ми е изглеждал някак си в най-дълбоката сянка на виолетовото. Нищо подобно; човекът не само достойно си вадеше хляба, неговият бас дискретно дирижираше въображението и свободата на целия саунд. И накрая: думи за гласа. Всички научихме, че е пял с болно гърло. Това пролича единствено в две пресеквания на пеенето. Ян Гилън пееше с наслада и стръв, сякаш, току-що дошъл в групата, се бореше за утвърждаването си в нея. Всъщност, просто си вършеше работата, тъй както умее.

Burn

        Сигурно мнозина като мен са обичали и обичат Дийп Пърпъл в ореола им на далечни, непостижимо отвъдни божества, които някога са разпалили някакви духовни искрици у мен. Моето безпокойство през всичките тези години е било за опазването на митологичния огън, на неговата пръвна чистота. Затова преди концерта изпитах онзи трепетен страх, дали в срещата с гостите от миналото ще оцелеят моите емоционални спомени и визии. Но огънят няма защо да се грижи за собствената си чистота; защото огънят отвътре постоянно пречиства ненужното. Сега обичам тази музика и тези хора, защото заедно пораснахме. И вярвам, че хубавото предстои.
        Но защо е този патос? По-добре да завършим с една история за името.

Deep Purple или бабата на Ричи

        В паяжините на Интернет (http://www.deep-purple.com) се крият и такива тайни. Когато през 1968 година бандата все още се събирала, първото и име било Roundabout. С него те тръгнали на турне в Дания. На ферибота между Англия и Дания Ричи Блекмор и първият басист, Ник Симпър, били интервюирани, и точно тогава се родило новото име. Ник разказвал по-късно, че на въпроса за името на групата Блекмор отвърнал с тънка усмивка: Deep Purple. Това било името на една стара песен, любима на бабата на Ричи. А ето и нейният текст:
 

Deep PurpleТъмновиолетово
When the deep purple falls
over sleepy garden walls
and the stars begin to flicker in the sky
thru the mist of a memory
you wander back to me
breathing my name with a sigh.
In the still of the night
once again I hold you tight.
Tho' you're gone your love lives on
when moonlight beams
and as long as my heart will beat,
lover, we'll always meet
here in my deep purple dreams.
Когато виолетов здрач се спуска
над спящата стена градинска
и звездите заблещукат по небето,
през мъглата на спомена
при мене се завръщаш, броднице,
и шепнеш името ми с въздишка.
И пак в покоя на нощта
ръката ми плътно те прегръща.
Отиде си ти, но твоята любов живее
в блясъка на лунните лъчи
и докато сърцето ми тупти,
любима, ние винаги ще се срещаме
тук, в тъмновиолетовите мои блянове.

        Всичко е ясно - намерите ли си такава баба, останалото само идва. И Веселата Коледа също.
 
 



© Огнян Ковачев, 1998
© Издателство LiterNet, 17. 09. 1999
=============================
Публикация във в. Литературен вестник, 1998, бр. 42.