Трябва ми риба да носи короната, трябват ми птици да говорят на хората. Пол Елюар

        "Последната битка" е първият филм на Люк Бесон. Ако преди да го гледате, сте мислили режисьора на "Никита", "Леон" и "Петият елемент" за ловък френски манипулатор на холивудски клишета, пригответе се да си смените оптиката. Защото ще ви паднат очилата! Представете си, да речем, че сте изгледали повечето филми на Тарковски или Форман, но тепърва попадате на "Иваново детство" или "Черен Петър".
        В жанровото десетопръстие на оперативната кинокритика най би прилягало да определим филма като "научно-фантастичен". Закъснялата с 16 години българска премиера някак естествено вписва "Последната битка" в актуалния сега контекст на апокалипсиси, армагедони и прочие свършеци на света. Тъкмо върху тази преексплоатирана тема Бесон проектира своя киноезик, който вдъхва живот и страст в нейното "гробище от мъртви метафори". След планетарна катастрофа (слава Богу, в действителност винаги предстояща) стелещи се пясъци превръщат Земята в безводна пустош. Тя визуално удвоява безсловесността във филма. В неговата аскетична поетика до "своя" език се стига единствено през безоазисната пустиня на безмълвието; в пясъците всяко казване бива погълнато от обветрящото безвремие. Но тази саможертва на словото не е самоубийство. Търсачът в пустинята прекосява пясъци с бездумната увереност, че ще преоткрие своя живот.
        Какво се случва ли? Шепа оцелели мъже някак си преживяват в един оазис от разнебитени автомобили, но са загубили основни дарове: думите, жените, човешкостта си. Мъж със знойно бял костюм, здрава кола и джудже-водоноска властва над тях. В началния епизод млад мъж (съсценаристът Пиер Жоливе), обитаващ сравнително запазена сграда, привършва сеанса си със секс-кукла. Сред музика и стонове последният ерзац еротичен обект на цивилизацията сякаш се разпада. Ще избързам да очертая едрата синтагма на пословичния френски Cherchez la femme сюжет: във финалния кадър героят най-после открива (получава) Жената - единствената цяла и истинска от своя пол във филма. За да стигне до нея обаче, той трябва да преодолее съпротивата на останалите мъжкари. В това отношение последната битка не се отличава съществено от първите епоси. Младежът убива главатаря и едва се спасява от другите, отлитайки със самолет тип "Аризонска мечта". С него прелита до дома, но там, като в резюме на екшън или трилър, го очакват изненади. С изтънчено първична зрелищност Бесон показва своята версия за простите "неща от живота", за и против живота, за цената на живота - алкохоли в изобилие, Злият рицар (Жан Рено), сладостно унищожаващ себеподобните си, дъжд от риба, "самобитен" художник - лекар в бивша клиника (Жан Буиз - вездесъщия второстепенен актьор), жена, по-ценна от водата дори... Филмовият изказ пулсира в ироничната граница между поучителната притча и наративните обрати: хората са безсловесни, просто защото във въздуха не достига кислород, както разбираме от епизод в клиниката; мъжете без колебание слагат в тиганите навалялата като знамение свише риба и т.н.
        В 1983 година Бесон дебютира с киноизказ, от какъвто не е трудно да се възторгна; за други още по-лесно ще бъде да го похулят. Черно-бяла лента, игра на светлина и сенки, пълно отсъствие на диалози, но пък пиршество от звуци и дискретна музика, визуални цитати от кроманьонските(?) пещерни рисунки и фламандската живопис, от френската Нова вълна и нейния култов любимец Хичкок. Преравяйки филмовите си спомени, аз откривам своите предшественици на "Последната битка" в "До последен дъх" на Годар, с неговия агресивен монтаж и фрагментирана от кадровата рамка телесност, и във визуално зашеметяващия разказ за мъжа, пустинята и жената от японския "Жената от пясъците". Но да не дълбаем с длетото тънко носталгии по киното на 60-те. Да не ровим и литературната памет на филма - знам, че подобно изреждане вече навява досада. Такова казване ще бъде наистина съвсем неадекватно на какво и как показаното във филма. В него младият Люк има волята и шанса да направи безкомпромисен избор: киното е съдба, която човекът с ярост и нежност сътворява и понася сам и за другите. Това е същата неистова сплав, от която после прави "Леон" и "Никита". Тази страст обзема всеки, който живее във и със неговите филми. Или ги гледаме, или не; към тях среден път с кола и пуканки няма. И тогава ще разберем, че Лука просто е повторил (по)казаното от Люк Бесон: "Който иска да спечели живота си, ще го изгуби; а който го изгуби, ще го опази".