PEKATA

Константин Стоянов-Окела

web

Страхил се бе зачел в сутрешния вестник и почти не обръщаше внимание на дупките по пътя, които баща му се опитваше да избягва с шкодата. Изведнъж колата се раздруса по-силно и той вдигна глава. Наближаваха селото. Между кичестите габъри се мярна реката, бясно препускаща напред, забързана да влее разпенените си води в турбините на електроцентралата, разположена по-надолу.

Страхил не бе минавал по тези места с години, макар да имаше усещането, че оттогава са изминали само няколко дни. След като завърши програмиране в Университета, си извади виза за Белгия. Всичко се уреди толкова набързо и ненадейно, че не му остана време да отиде до село да се сбогува със старите. Много пъти след това щеше да се упреква, че тогава не успя да ги види. Преди две години дядо му Страхил, на когото бе кръстен, внезапно почина. Родителите му го уведомиха за случилото се чак след погребението. Знаеха за привързаността му към стареца и се бояха, че ако долети от Белгия, ще загуби шансовете си за постоянна работна виза, която чакаше от толкова време, още повече, че наскоро го бяха наели като компютърен програмист в една водеща фирма. На следващата година си отиде и баба Митра. Не можа да присъства и на нейното погребение.

Колата подмина електроцентралата, появиха се първите къщи и Страхил видимо се развълнува.

- Да спрем за малко при фурната - предложи той.

- Добре - леко се усмихна баща му и отби вдясно от пътя.

Момъкът слезе от колата, но вместо да го посрещне вкусната миризма на топъл хляб, пред погледа му изникна разнебитена сграда с изкъртени черчевета и оголен покрив, наподобяващ оглозган скелет.

- Какво се е случило с фурната? Да не е изгоряла?

- Не, по-зле, остана без стопанин - едрият мъж сведе поглед и тъжно добави. - Всичко замря в нашия край.

- Едно време оттук купуваше хляб цялата околия. В петък и събота човек не можеше да се вреди от народ - рече недоумяващ Страхил.

- Така е, сине, ама някои работи, дето стават в нашата страна, и аз не мога да ги проумея!

Страхил поклати замислено глава и тръгна нагоре по реката. Спря при големия вир, наречен Вирът на удавеното. Прииждащата по бързея вода тук се укротяваше и разливаше нашироко. Клоните на върбите край брега се надвесваха над нея и сякаш танцуваха някакъв обреден танц. Младият мъж взе едно обло камъче и го запрати в трептящата повърхност.

- Татко, защо ми забранявахте да се къпя в реката? - внезапно попита той. - Страхувахте се да не се удавя като онова дете ли?

- Ще ти кажа, хайде да тръгваме, че трябва да ходим и на гробището - подкани го баща му.

Колата потегли и след няколко минути пресякоха селския площад покрай паметника на Райчо Ванковски, местен комунист и партизанин. Той бе застинал в заканителна поза, леко разкрачен, с една ръка, сочеща нещо във въздуха, а другата, поставена върху кобура, сякаш се готвеше всеки момент да извади пистолета. Страхил огледа статуята с чувството, че Райчо всеки момент ще оживее и ще подеме някоя от гръмогласните си речи, с които го помнеше. Само че този път нямаше пред кого да я произнесе, големият площад, който преди винаги бе пълен с народ, сега пустееше и единствената жива душа наоколо се оказа едно дръгливо куче, свито на кълбо при металните ботуши на прочутия партизанин.

- Още ли го държите тоя паметник? - възкликна Страхил.

- А, и улицата си ни е същата - отвърна бащата, като зави в пряката, носеща името на Райчо Ванковски.

Спряха пред къщата. На Страхил му се стори, че баба Митра ей сега ще се покаже на прага, последвана от дядо му, който ще избоботи: “Айде, влизайте, влизайте”. Големият катинар на портата разсея виденията му. Улицата бе необичайно тиха, не се чуваше познатият детски смях, нямаше ги и бъбривите баби, приседнали на пейките. Влязоха в двора. Бащата отключи и бутна вратата.

Страхил огледа кухнята, погледът му спря на бюфета с наредените върху него коледни картички, които беше изпращал от Белгия. После бавно пристъпи в стаята, в която отсядаше, когато гостуваше на старите. Лъхна го застоял мирис на нафталин и понечи да отвори прозорците. Половината от вестниците, с които бяха засенчени, се валяха на пода. Стари руски вестници. Навремето насила абонираха селяните за тях, не че можеха да четат съветската преса, не че разбираха нещо от нея, а още по-малко ги интересуваше. Дядо Страхил си правеше хартиени шапки от страниците, а баба Митра облепяше прозорците с южно изложение, за да предпази от палещите лъчи килима и пердетата.

Страхил подаде глава през перваза. Гърдите му се изпълниха с росен планински въздух. Някъде в далечината се носеше пронизителният вой на бензинова дърворезачка.

- Ела, да хапнем нещо - подвикна зад него баща му.

- Ей сега.

Докато се хранеха, бащата наля от червеното вино, двамата отсипаха от чашите си и пиха за успокоение душите на мъртвите. Като привършиха, той сложи бутилката при житото със сладките, пъхна в чантата свещите, заключи къщата и поведе сина си към гробището.

Улицата се бе пооживила. Отрудени селяни, нарамили мотики, вили, гребла, или поклащайки се уморено на магарешки каручки, се прибираха от къра. Някои само поздравяваха и отминаваха, други спираха да се видят със Страхил и да го разпитат за Европата. Той с охота разказваше, те цъкаха с език и лицата им ставаха още по-угрижени. Надгробните камъни, лежащи на едно възвишение, отдалеч приличаха на стадо овце, което кротко си пасе сред храстите. В подножието течеше реката и те прекосиха дървения мост, на места покрит с нови дъбови дъски. Сетне заизкачваха циментовите стълби, които отвеждаха до черквата. Страхил забеляза, че бяха излети наскоро.

- Заслугата е изцяло на новия свещеник - похвали го бащата. - Младо и оправно момче ни се падна тоя път. Отскоро е при нас, но добре, че дойде, иначе черквата щеше да се срути. Де да имахме такива хора като него начело на държавата... - не довърши мисълта си той.

Между гробовете се виеше тясната пътека, обрасла отстрани с треволяк, по който пъплеха слузести голи охлюви. Предишната вечер бе валяло и по обувките им полепна жълта кал.

- Много ви е запуснато гробището - отбеляза Страхил.

- Кметът уж обеща да направи нещо, ама нали знаеш, сине, какъвто ни животът, такива ни и гробищата - тъжно отсъди бащата. - Добре поне че майка ти остана в София, да не гази и тя тая кал.

Най-сетне стигнаха мястото, където бяха погребани любимите хора. От двете порцеланови портретчета гледаха баба и дядо и сякаш леко се усмихваха, радваха се, че внукът им най-сетне е дошъл да ги навести. Неусетно очите на Страхил се напълниха със сълзи. Баща му преля от виното, то остави кървава диря връз влажната пръст. Сложи от житото и подаде свещите на сина си. Той ги закрепи до надгробните плочи. Застанаха смирено един до друг, сведоха очи и се прекръстиха. Свещта на дядо Страхил изпука и угасна. Дали пък дядо не ми се сърди, че не си взехме довиждане преди да замина, помисли внукът и драсна нова клечка кибрит.

Баща му взе виното и останалата част от житото.

- Ела, да запалим една и на чичо ти Васо - рече изнурено.

- Той пък кога почина?

- Тая зима. Пощальонът, като раздавал пенсиите, го открил вдървен, отишъл си ей тъй, както спял.

Чичо Васо бе с няколко години по-възрастен от баща му и негов много добър приятел, който живееше сам в порутена къщурка на края на улицата. Той работеше в горското стопанство и като слизаше в село, обичаше да се отбива у тях. Сред съселяните си приличният на отшелник мъж с хлътнали бузи и характерно високо чело минаваше за особняк, но зад ясносините му очи, привидно студени, се криеше благ характер. Едно нещо наистина го отличаваше от другите - талантът му на художник. В апартамента им в София имаше няколко много красиви пейзажа, рисувани и подарени им от чичо Васо. Страхил харесваше особено много картината с двата елена, застанали застрашително един срещу друг с наведени рога... Като ги гледаше, дори му се счуваше запъхтяното им дишане. Всеки, който видеше творбите на чичо Васо, смяташе, че са дело на някой известен художник. Никой не можеше да повярва, че авторът им отдавна е захвърлил четката и изгорил всичките си останали платна. Страхил бе дочувал в разговорите, водени почти шепнешком и само в тесен семеен кръг, че чичо Васо бил приет в рисувателното училище, но като видели характеристиката му, където пишело, че е син на фашист - враг на народа, не му разрешили да следва. По-късно научи, че всъщност баща му, бай Еленко, е нямал нищо общо с фашизма и че цялата история била скроена от Райчо Ванковски. Но така и не проумя причините за личната омраза на прославения партизанин, тъй като в негово присъствие възрастните избягваха да говорят за това.

Гробът на чичо Васо съседстваше с този на майка му и бащата на Страхил се зае да окърши дивата лозница, която ги бе обхванала с пипалата си. Дрехата му се закачи за един шипков храст и докато се освобождаваше от бодлите, Страхил подхвана отдавна измъчващата го тема:

- Татко, кога ще ми разкажеш историята за бай Еленко и Райчо?

- Бай Еленко ли... Той беше уважаван и почтен човек. Притежаваше голямата бакалия в селото и се знаеше, че помага на бедните с храна и пари. Няма да забравя, когато имаше празник, винаги раздаваше на нас, децата, бонбони и шоколади, а Райчо работеше при него като помощник. По някое време започнали да изчезват количества от хранителните продукти. Една вечер собственикът се скрил в склада и хванал Райчо да изнася тайно цяла пита с кашкавал. Досетил се, че е предназначена за партизаните, но не казал на никого, само уволнил своя помощник. - Бащата спря за миг, пое си дълбоко дъх и продължи: - Няколко дни след като комунистите завзеха властта, арестуваха жандармериста на селото и още неколцина от по-заможните хора, между които и бай Еленко.

- Значи чичо Васо наистина е сложил питата с кашкавал на паметника на Райчо? - прекъсна го Страхил.

- Да - усмихна се леко бащата, - дядо ти ми разказа, че една сутрин, като отивал на работа, срещнал няколко души, които се суетели пред паметника. Приближил се и видял, че под ръката на Райчо, с която се държи за кобура, била напъхана цяла пита с кашкавал. Въпреки че не знаели кой я е поставил, милиционерите отишли чак в планината и арестували Васко. Държали го известно време в участъка, но като не се намерил никой да свидетелства против него, го пуснали.

- Какво стана, след като арестуваха бай Еленко?

- И аз не знам точно. В селото се носеше слух, че са ги разстреляли в планината. А в милицията пък казваха на роднините им, че са ги откарали в трудов лагер. И майката на Васко ходи къде ли не да търси Еленко, земята обърна да открие следите му. Спомням си, като идваше у нас, как нареждаше през сълзи: “Защо не ми кажат, ако са го убили, да знам къде е гробът му, а не всеки ден да чакам напразно вест от него.” Най-много я измъчваше, че криеха истината от нея. Мисля, че тази неизвестност я погуби, стопи се от мъка, горкичката. Накрая Господ я пожали и я прибра при себе си.

Бащата изля бутилката с вино върху пръстта и като примига с очи, опитвайки се да прикрие обзелата го скръб, запали още една свещ и я бодна в края на могилката.

- За бай Еленко - рече и се прекръсти.

- Защо я сложи там? - попита Страхил.

- Ще ти кажа... Беше някъде след третата или четвъртата година откак той изчезна. През пролетта реката придойде от големия сняг. И като взеха децата да се къпят с настъпването на лятото, откриха в нея човешки кости. Разнесе се мълвата, че това са тленните останки на убитите. Явно са ги закопали плитко и буйните й води ги бяха изровили и докарали надолу по течението. Един ден с Васко се мотаехме във Вира на удавеното. Докато плувах, нещо проблесна на дъното. Гмурнах се да проверя какво е и като го видях отблизо, ужасено изскочих на повърхността.

- Какво беше? - нетърпеливо се обади Страхил.

- Човешки череп. Като казах на Васко, той прежълтя, но го извади. Уви го в ризата си и го занесе вкъщи. После с чичо му и леля му, при които остана да живее след майчината смърт, го погребахме тайно, ей тук, до гроба й. Дали е бил на бай Еленко или на някой друг от разстреляните, никой не знае.

- Затова ли не ми давахте да се къпя в реката?

- Да - потвърди печално мъжът.

- Но защо криехте истината от мен?

- Може би донякъде от страх, донякъде от желанието да ви предпазим вас, младите, от бремето на ужасния спомен... Виж, планината е друго нещо. Разгневи се, не можеше повече да крие човешкия грях, реката се отприщи и я очисти от него.

За миг двамата останаха безмълвни и неподвижни. Нямаше вятър, а пък дърветата наоколо се раздвижиха, сякаш духовете на мъртвите простенаха. Страхил сложи ръка на рамото на баща си и го подкани да тръгват. Свечеряваше се. Слънцето все още надничаше зад планинските хребети, а от изток напираше гъстеещ мрак. Мъжете мълчаливо крачеха по калната пътеката. Тишината се нарушаваше само от грохота на падаща вода, идващ от реката. Преди Страхил намираше този шум за романтичен, сега тътенът, приличен на тепавица с хиляди чукове, му се стори зловещ.

© Константин Стоянов-Окела
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.08.2002, № 6 (33)

Други публикации:
Константин Окела. Емигрантски разкази. София: Световит, 2004.