Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПИАНОТО

Константин Стоянов-Окела

web

Всичко започна с проклетата война. Не че и аз не се радвах, когато янките освободиха Афганистан от омразния режим на Мохамед Омар и ислямските фундаменталисти. Но няколко дни след като талибаните напуснаха Кабул, ме споходи най-голямото нещастие, което можеше някога да ми се случи.

По това време се намирах в хотела на Ширинел срещу стаята на брат му Расим, професор по класическа музика. Когато завзеха властта, талибаните закриха Кабулския университет, в който преподаваше маестрото, и забраниха както изпълнението, така и слушането на всякакъв вид музика. В началото Расим събираше студентите си в хотела и продължаваше тайно да им дава уроци. С неимоверното си усърдие той направи от своите възпитаници истински виртуози. Много скоро обаче религиозният фанатизъм на новия режим принуди младите таланти да напуснат страната. Без музика професорът се чувстваше като птица затворена в кафез и ако не беше толкова възрастен, сигурно щеше да ги последва. Сетне започна все по-често да залепя ухо до радиото. Една вечер улови някаква далечна станция, която постоянно глъхнеше, и той увеличи звука на старото “Сони” до краен предел. Заслушан в Моцартовия “Реквием”, не усети кога нахлуха пазителите на реда. Те обикаляха от къща на къща да слухтят как се спазва шериата и звуковата вълна ги бе докарала пред вратата му. Без много да се замислят, натрошиха радиото на парчета, а маестрото изпратиха в затвора. Тогава ми се размина на косъм. Ширинел продължи да се грижи за мен, но за нещастие добрият човек взе, че се помина.

Хотелът бе разположен в близост до летището и когато янките пристигнаха в Кабул, най-големият син на Ширинел, двайсет и петгодишният Юсуф, кьосе, със смешно килната чалма, успя да уреди американците да го наемат. В празната стая на Расим се настаниха двама войника и един сержант. Високият, строен редник Савой имаше ведър характер, докато Кърт, чието лице бе перфорирано като след тежка форма на шарка, постоянно се оплакваше от несгодите и най-вече от лошата храна. Той дъвчеше тютюн и при постоянните си спорове със Савой се разгорещяваше така, че от устата му потичаше кафявозелена слюнка. Сержант Диксън, мускулест, с абаносова кожа и бръсната глава, държаща се на дебел врат, си придаваше строг вид и често трябваше да ги разтървава.

Беше точно преди Коледа. От стаята им се носеше басовият глас на сержанта, който замечтано им разправяше как в Тенеси се е събрала цялата му фамилия на пуйка с кнедли.

- И на мен ми се е прияла печена пуйка - прекъсна го Кърт. - Писна ми от тия порционни пакети.

- Знаете ли, че за вечеря, по случай Коледа, ще има пуйки - рече Диксън.

- Сигурно оня тъп готвач Абдула пак ще ги свари.

- Може да вземем една и да си я опечем - предложи сержантът.

- Замириса ми на истинско коледно парти! Ще стъкмя отвън скара - въодушеви се Кърт и откачи от закачалката камуфлажното си яке.

На Савой също му се прияде от деликатеса и се зае да приготви масата, а Диксън се отправи към кухнята.

След четвърт час сержантът донесе в пластмасова щайга грамадна охранена пуйка. Надушили за предстоящия гуляй, с него пристигнаха пълничкият Винс и Норман, с неизменните си слънчеви очила. Сипаничевият направи барбекюто, но им трябваха дърва. Сержантът ги изпрати да потърсят и веселата им глъчка се изгуби навън. Мина доста време и когато Диксън взе да се притеснява, Винс се появи.

- Сержанте, имам чувството, че се намирам на луната - проплака той. - Не можах да намеря пукнато дърво!

С празни ръце се върнаха Норман и Кърт, който не преставаше да ругае.

Единствено Савой донесе няколко дървени летви, които стигаха само за подпалки.

- Защо не я изпечем на полевата печка? - подхвърли Винс.

- Тя е на газ и не става, а аз вече съм се настроил за истинско барбекю - отряза го Кърт.

Извикаха Юсуф, но той ги разочарова още повече, като им обясни, че след миналата люта зима, хората изгорили за огрев всичко, което имали.

- Хайде, измисли нещо, ще ти платим - прелъстително каза Норман, като извади десет доларова банкнота и я размаха под носа му.

Момъкът приглади несъществуващата си брада.

- Няма ли в хотела още една такава мебел? - обади се Винс.

Всички извърнаха очи към дървената маса, върху която се мъдреха пуйката, няколко консерви, сладки, кока-кола и бутилка “Джак Дениълс”.

- Мисля, че не, сър - намести чалмата си Юсуф. - Ние отдавна разпродадохме мебелите си, но ако искате, можете да проверите.

Без да чакат заповед от сержанта, войниците хукнаха да тършуват из целия хотел. Не след дълго някой дръпна завесата в нишата, зад която се криех като булка под булото на бурка. Беше Савой. Избърса с длан прахта от капака ми, вдигна го и в следващия миг усетих лек гъдел от пръстите му, шарещи по клавишите ми.

- Не може да бъде..., та това е истински “Зайлер”! - възторжено ахкаше той, като че откри златното съкровище на Али Баба.

Савой изсвири няколко тона, наподобяващи “Лунната соната” на Бетховен, и въпреки че звучах леко разстроено, приповдигнатото му настроение обзе и мен. След миг останалите се скупчиха около нас.

- Как намери това пиано? - пропя Кърт с глас на мецосопран.

- Ще си имаме музика на живо - ухили се Диксън.

- Някой може ли да свири, щото аз знам само няколко акорда от сестра ми - виновно се озърна Савой.

Другарите му направиха кисели физиономии, клатейки отрицателно глави.

- Ами ти? - обърна се той към стоящия встрани Юсуф.

- Не, сър, а и не мисля, че в Кабул остана някой, който умее.

Сетне момъкът им разказа за чичо Расим. И като спомена, че някакъв роднина им съобщил, че преди да сдадат властта, талибаните го екзекутирали на стадиона, на мен ми се изопнаха струните. От тази ужасна вест ми идеше да ревна с целия си регистър.

- За какво държите тогава пианото? - намеси се Норман.

- Сигурно ще го продадем.

- Хайде да го купим, момчета, може да го използваме за печенето на пуйката - подхвърли някой на шега, но на мен хич не ми стана весело.

Юсуф смутено опипа чалмата си, сякаш да провери дали е на мястото си.

- Краката на пианото биха свършили много добра работа - огледа ме сипаничавият с удължено лице.

- Ти си луд, Кърт, как можа да ти хрумне подобно нещо! - възропта Савой.

- Какво толкова съм казал? - изрепчи се Кърт.

- Оставете, ще измислим нещо друго - умиротворително се намеси сержантът и даде тон да се разотиват.

На мен ми поолекна донякъде, ала не задълго. След малко Кърт отново се разгорещи. Савой се опитваше да го откаже от щурата му идея. Норман подкрепяше сипаничавия, а и дебелият Винс също застана на страната му. Диксън отпървом гледаше да успокои духовете, но накрая омекна и Кърт извика Юсуф. Попита го колко ще иска за пианото. За моя изненада той вече имаше готов отговор и направо отсече:

- Сто долара, сър.

- Стотачка, хм...! - отпи от уискито Кърт. - Не е ли множко, плюс това на нас не ни трябва цялото пиано...

И му предложи петдесет долара, бутилка “Джак Дениълс” и един стек “Малборо”.

- Ние не пушим и не пием - отказа момчето.

- Тогава ще ви дадем от нашите провизии - намести черните си очила Норман.

Юсуф се замисли за миг, другите започнаха да го увещават.

- Вие сте смахнати! Да унищожите такова пиано заради една пуйка - възпротиви се Савой.

Те се нахвърлиха върху него и като видя, че не може да им противостои, демонстративно излезе.

- Върви на майната си - подвикна след него Кърт и размаха среден пръст зад гърба му.

- Ако дадете седемдесет долара, заедно с продуктите, пианото е ваше! - внезапно изстреля Юсуф и за нещастие войниците тутакси приеха.

Най-напред свалиха краката ми и аз заприличах на ветеранa с ампутирани крайници, който просеше пред хотела. Инквизицията обаче не спря до тук. Половин час по-късно се появи Кърт с разкопчана куртка. Носеше малка, остра брадва и изглеждаше като озверен индиански вожд, тръгнал на лов за скалпове. Леко олюлявайки се от алкохола, той вдигна капака ми и замахна с оръжието си, но така неумело, че изби част от клавишите ми. След малко отвън долетя зловещият звук от насечени трески. Явно материалът не стигаше, за да се опече проклетата им пуйка, защото тоя ненаситен дървояд Кърт отново се върна. За кладата замина и парчето със златистия надпис “Зайлер”. Когато накрая ме зарязаха, от оглозгания ми скелет стърчаха изпокъсани струни, а клавиатурата ми беше цялата нащърбена. Защо не ме уцели някоя бомба при обстрелването на талибаните, мислех си тъжно, докато войниците шумно нагъваха пуйката и допиваха уискито.

На другия ден в хотела се вдигна някаква тупурдия. Вдовицата на Ширинел се завайка, от радост или скръб не разбрах точно. Юсуф заговори с някого оживено. Както тръпнех в очакване да ме изхвърлят на бунището при изоставения руски танк, изведнъж ми се счу гласът на Расим. Скоро кресчендото приближи към мен. Наистина бе професорът, един такъв излинял, наподобяващ по-скоро призрак, отколкото човек, но жив!

- О, Аллах! Първо унищожиха радиото ми, а сега и моя “Зайлер” - прорида Расим и разпери ръце. - Хвала на Господ, че се отървахме от тия варвари.

- Не са талибаните, чичо! - глухо произнесе Юсуф. - Всъщност вината е моя. Момъкът заби поглед в земята и полека-лека призна всичко. Като разбра каква е работата, старецът рухна още повече.

- Но това беше единственото пиано, останало в цял Афганистан. Обещах на доктор Хамид, който спаси живота ми в затвора, да науча дъщеря му да свири, но как да го сторя сега? - завайка се той.

Внезапно лицето му придоби странен израз. Сякаш обладан от мистична сила, той придърпа пластмасовата щайга, останала от пуйката, и седна върху нея. За миг остана неподвижен и безмълвен. Сетне постави тънките си пръсти върху клавишите ми, пое си дълбоко дъх и засвири с непознат досега плам. В този момент се прибра сержантът, последван от Савой и Кърт. Строиха се около нас и ни зяпнаха смаяни.

- Това да не професорът? - избоботи сипаничавият и махна вяло с ръка. - Ама че побъркан старец.

Сержантът поклати съчувствено глава и продължи към стаята си. Савой стоеше в захлас, сякаш се намираше на концерт в Карнеги Хол.

- Ти май си единственият слухар сред нас, глухите - подигра го Кърт, като се изплю и размаза зеленокафявата храчка с кожените си ботуши.

Маестрото, отнесен в своя си свят, не им обърна никакво внимание. Вглъбен в изпълнението си, той продължаваше да разпръсква огнени акорди като някой разбунен вулкан и да изтръгва от мен най-божествената музика, която някога беше звучала.

 

 

© Константин Стоянов-Окела
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.07.2004, № 7 (56)

Други публикации:
Константин Окела. Емигрантски разкази. София: Световит, 2004.