КЛЮЧЪТ

Константин Стоянов-Окела

web

Отдавна прехвърлил шейсетте, Джинкс продължаваше да е един от най-добрите комарджии в Синсинати. Обичаше честната игра и ако някой новак имаше неблагоразумието да шмекерува, той пускаше в ход такива трикове, че противникът му си тръгваше с празни джобове. Всъщност, за това му лепнаха прякора Лошия Късмет. Живееше в таванска стая, недалеч от кръчмата на Лейси Пингвина, където организихара всекидневните партии покер. Освен от картите припечелваше и от конните надбягвания, но днес реши да си опита късмета другаде.

За кой ли път кафевите му очи, обикновено безизразни като стъклени топчета, се оживиха при вида на ключа. Премери го с поглед като опитен бижутер, определящ стойността на скъпоценен камък. Щеше ли да отключи с него автомобилната ключалка, питаше се той, прокарвайки пръст по назъбените му извивки.

Получи го в луксозен плик заедно с поканата да участва в промоцията на новооткрита търговска компания. В рекламната брошура се казваше, че накрая на представянето всеки от участниците ще има възможност да изпробва шанса си, за спечелването на чисто нова кола. На стария комарджия му беше ясно, че тези щедри обещания се правят с цел да привлекат колкото се може повече клиенти, но хазартният му импулс се оказа по-силен от разума.

Сложи си жълтата плетена вратовръзка, която отлично пасваше на ленения му костюм. Огледа се, не бе суетен, но винаги държеше на елегантния си вид. Сетне издърпа долното чекмедже на високия шкаф, изпод сгънатите дрехи извади кожен калъф, скъп спомен от баща му, и го пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Преди да излезе, целуна за късмет златния медальон с давидовата звезда, който носеше дискретно под копринената си риза.

Спирката беше празна. Зачака с лице срещу потока от лудо препускащи коли. Автобусът обаче никакъв не се виждаше. Не обичаше да носи часовник и когато шестото чувство му подсказа, че е изминал около половин час, той вдигна ръка на първото изпречило се такси, което тутакси спря. Указа посоката и се настани на задната седалка.

- В днешно време, не може да се разчита на обществения транспорт! - отбеляза шофьорът.

- Така, е! - сухо отвърна спътникът му.

- Аз, без кола, никъде не мърдам ! - таксиметраджията хвърли бегъл поглед в огледалото за обратно виждане.

Джинкс не му отговори. Думите на словоохотливия водач запрепускаха като чифт зарове из главата му. Нямаше и година, откакто се наложи да продеде почти новия си буик. Не, не беше заради покера, изгуби там, където най-малко очакваше. Влагаше парите си на стоковата борса и когато реши да се възползва от благоприятния пазар и да заживее спокойно старините си, гръмна новината за фалита на високотехнологичните компании, чиито акции притежаваше. Оказа се, че Уолстрийт е едно голямо казино, в което така лекомислено проигра всичките си спестявания.

Такситo спря пред лъскава административна сграда. Джинкс остави бакшиш и се отправи към номера, посочен в писмото.

На вратата го посрещна млада, късо постригана служителка, с момчешко тяло и ярконачервени устни. Представи се за Сесил и той й подаде поканата.

- Ключът нали е у вас? - миловидно се усмихна тя.

Джинкс кимна сдържано.

- Седнете, докато дойде търговският представител господин Мълоун - покани го момичето.

В салона имаше около двайсетина човека. Повечето от тях се оказаха семейни двойки на неговата възраст и Джинкс се почувства като в старчески дом. Насядали в удобни кресла, те се бяха умълчали и приличаха на малки деца, очакващи всеки момент да се появи дядо Коледа. Единствено две афроамериканки, явно дъщеря и майка, разговаряха на висок глас. Прегърбеното старче, до което Джинкс се настани, прошепна нещо на наконтената си жена и тя хвърли любопитен поглед към новодошлия, като приглади кокетно синята си перука. От другата страна слаб мъж, с болнаво лице и провиснали бели мустаци, помисли, че той е обект на внимание и отвърна с леко докосане на каубойската си шапка.

След малко вътрешните врати рязко се разтвориха, откривайки изгледа към обширна зала. Напред пристъпи Мълоун, нахакан младок с атлетично телосложение, в спортен костюм от скъпо кадифе.

- Готови ли сте за голямата печалба? - провикна се той с артистична усмивка.

Като го гледаше, Джинкс имаше усещането, че пред него застана Пингвина, съдържателят на прочутата кръчма, известен като голям шмекер сред местните почитатели на покера. Хората се оживиха, сякаш магнитна сила ги привлече към средата на помещението, където ги очакваше последен модел Кадилак Девил. При вида на червения металик, блеснал като скъпоценен рубин, старият комарджия го сви под лъжичката. Откога само мечтаеше да притежава такава разкошна лимузина, а пък Девил бе любимата му марка! Участниците възбудено се заблъскаха около скъпия автомобил, като най-големите мераклии извадиха ключовете си.

- Моля ви, имайте търпение! - възпря ги Мълоун. - Накрая всеки ще си опита късмета.

Навалицата се поразреди и Джинкс долепи лице до прозореца. Заслони ръка над веждите и огледа красивия интериор от чисто бяла кожа. Дъхът му образува потно петно върху стъклото, което ставаше все по-голямо и по-голямо. Кехлибарените му очи се впиха в ключалката, сякаш притежаваха телепатична сила да отключват.

Наблизо до колата, при масата с винена драперия, се образува малка групичка и Джинкс се присъедини към нея. Това, което видя, не бе окуражаващо. В картонената кутия се мъдреха стотици ключове като неговия. Мълоун веднага забеляза любопитството им.

- Миналата седмица, едно семейство си тръгна с един такъв красавец! - отгатна мислите им, галейки кадилака, като че да бе огромен рижав котарак.

Тупна го по задницата и се отправи към бюрото, зад което висеше бяла дъска за писане. Повечето от хората се бяха зазяпали по образците на домакински уреди и мебели, складирани из цялата зала, и той ги прикани да заемат местата си. После отиде до кухненското обзавеждане, откъдето вдигна комплекта с ножове.

- Знаете ли, колко струват в магазина? - поде той с неизменната си усмивка.

- Не падат по-долу от стотачка - обади се някой от задния ред.

- Точно така, а можете ли да познаете, за колко ги взимат търговците от производителя?

- Осемдесет долара - подхвърли гърбавото старче.

Мълоун поклати отрицателно глава, въртейки из ръцете си черен флумастер.

- Петдесет! - свали друг от цената.

- Само двайсетачка! - захили се младокът. - За същите пари можете да ги купите и от нашите складове.

Присъстващите възбудено изкоментираха думите му.

- А, какво ще кажете за спалната гарнитура? - посочи той към мебелите и раздели дъската с дебела, черна черта.

Без да чака отговор, написа в първата колона хиляда и двеста, толкова колкото струваше в останалите магазини, а в съседната постави шестотин долара.

- Нашата компания е единствената търговска организация, елиминирала посредниците - направи реклама и продължи да дава още примери. Когато скърцащият му флумастер изпълни дъската с цифри, Мълоун сметна сумите от двете графи. Разликата между тях беше внушителна.

- И така, ако имате възможност, бихте ли пазарували на двойно и тройно по-евтини цени? - лаконично запита той.

Залата се разшумя като възбуден кошер. Прихванал ръце зад гърба си, Мълоун се разходи напред-назад, подобно наперен петел, който оглежда кресливите кокошки пред него с очи, блеснали като две сребърни монети. Думите му бяха предизвикали очаквания ефект и той се изпълни със задоволство.

- Колко струва членският внос? - прекъсна насладата му Джинкс.

- Само две хиляди долара! - лукаво рече търговският представител и сочейки изписаните числа, отбеляза: - Но, сами виждате, колко много ще спечелите!

Сетне пристъпи към набиране на нови членове. Синята перука сръга съпруга си и той побърза да вдигне ръка. Последваха го още две. Мъжът с каубойската шапка напористо даваше знак, че иска да говори и Мълоун му даде думата.

- Голяма част от моята пенсия отива за лекарства - започна несигурно той и засука мустак. - Искам да зная, дали вашата компания предлага по-евтини медикаменти?

Чуха се откъслечни ръкопляскания, придружени от одобрителни викове.

- Работим и по този въпрос, господине, и мога да ви уверя, че в скоро време ще имаме положителен резултат - твърдо рече Мълоун, и за да не изгуби почва под краката си, даде началото на надпреварата. - А сега да видим, кой ще пришпори жребеца?

Всички се втурнаха през глава към кадилака с изключение на Джинкс, който се поинтересува за тоалетната. Ухилен до уши, Мълоун му я посочи, подканяйки го да побърза. Когато комарджията се върна, по унилите физиономии на участниците разбра, че Фортуна бе загърбила повечето от тях. На ред се оказаха афроамериканките. Възрастната вкара ключа и въпреки желанието си не можа да го превърти. Дъщеря й го издърпа, но и нейните усилия останаха напразни. Подир тях, с леко потреперваща ръка, каубоят пъхна металната пластинка и ключалката леко се завъртя.

- Иии, хаа! - нададе вой, като обърса с длан несъщесвуващата пот от челото си и отчаяно задърпа дръжката на вратата, но уви и неговият не можа да свърши работата докрай. Посърнал, мустакатият демонстративно го хвърли в кашона, откъдето се разнесе зловещ звън. Джинкс беше последен, но вместо към заветната цел се насочи към Мълоун и му връчи своя ключ.

- Нима, ще проиграете шанса си? - изненадано попита търговският представител.

- Не, няма смисъл, толкова хора не успяха, та аз ли... - спокойно каза Джинкс, като оправи жълтата си вратовръзка.

- Опитайте, господине! - настоя синята перука. Другите също се присъединиха към молбата й.

Видимо доволен, с ръце в джобовете, Мълоун закрачи бодро към офиса. Внезапно застина на място, сякаш зад гърба му изръмжа разярен тигър. Възторжените аплодисменти го накараxа да се обърне. В кадилака, чийто двигател работеше тихичко като прецизен часовников механизъм, седеше Джинкс, с ръце върху волана. Веселото настроение на наперения младок се стопи и върху лицето му се изписа ужас, все едно, че наистина бе попаднал в клетката на кръвожаден звяр. Щастливецът излезе от колата и жената на гърбавото старче радостно се хвърли на врата му. Подрънквайки нервно монетите в джоба на панталона си, Мълоун си проби път сред любопитните зяпачи и застана до Джинкс като боксов рефер.

- Честито! - изхриптя с пресипнал глас и краищата на устните му се изкривиха в кисела усмивка.

Възрастният мъж отвърна на поздрава му без излишни емоции. Търговският нюх на Мълоун подсказа, че сега е моментът да се възползва от общата еуфория, и той успя да уговори за членове още две двойки. Накрая поведе Джинкс към остъкления офис, съпроводен от нестихващите възгласи на неуспелите участници.

- А вие бяхте готов да се откажете! - шеговито рече Мълоун, като влязоха при Сесил, която сконфузено прибра червилото си.

Нареди й да оформи документите на колата и тя смутено взе да рови из папките, разхвърляни безразборно по лавиците на секцията. След известно суетене момичето най-после намери тази, която търсеше, избърса прахта от кориците й и се зае да вкарва данните в компютъра. Джинкс се държеше спокойно, сякаш нищо особено не се е случило и от време на време махаше на разотиващите се двойки, които го изглеждаха с нескрита завист през прозорците на офиса.

- Фамилното ви име? - най-накрая разцъфнаха алените устни на Сесил.

- Пантуди* - с гордо вдигната брадичка произнесе Джинкс, така както обичаше да го казва баща му, старият Пантуди.

© Константин Стоянов-Окела
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.03.2004, № 3 (52)

Други публикации:
Константин Окела. Емигрантски разкази. София: Световит, 2004.