Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
МАМА ИМА НАЙ-ХУБАВИЯ ГЛАС

Константин Стоянов-Окела

web

До края на зимата оставаха броени дни. Слънцето, прилично на горяща факла, се бе оплело в голите клони на тополата, откъдето топеше остатъците от калния мартенски сняг. В стаята на 4 “б” клас влезе учителката по български език госпожа Тасева и тупурдията постепенно утихна.

- Преди да ви върна работите от миналия път, искам да прочета най-хубавите - извиси глас тя, като постави купчината с тетрадки върху бюрото.

Настъпи гробна тишина, само слънчевите зайчета, нахлули през стъклата, продължаваха безшумно да се гонят върху портретите на възрожденците. Всеки очакваше със затаен дъх резултата от съчинението си. Когато госпожа Тасева продиктува темата “Моята майка”, целият клас въздъхна с облекчение, но само след миг по лицата на учениците се изписа тревога и безпомощност - как да предадат чувствата си към най-скъпия човек... Както винаги тая гъска Илиана имаше отличен. А как ми се искаше моето съчинение да е най-хубавото. Щях да го изпратя на мама за рождения й ден, а и баба щеше да се зарадва много. Откакто нашите с брат ми са в Америка, аз живея при нея и тя ме гледа, по думите на мама, като писано яйце. Защо и аз не съм с тях ли? Баба разправя, че те много искали да ме вземат, но служителят в американското посолство категорично отказал да издаде визи на цялото семейство. Някой трябвало да остане като гаранция, че другите ще се върнат. Заминали, когато съм бил на две годинки, сигурни, че докато стане време за училище, ще успеят да ме изтеглят. А аз вече съм в четвърти клас и по нищо не личи, че скоро ще се съберем. Вместо това все по-често чувам моите съученици да си шушукат зад гърба ми, че съм щял да видя Америка на куково лято. Само Ваньо е истински приятел и ме окуражава. Ако отпътувам, единствено той ще ми липсва. Е, разбира се, най-много ще ми е мъчно за Катето. Всеки ден след училище я изпращам до тях. Другите ни одумват, че сме гаджета, ала на мен хич не ми пука. Преди няколко дни се престраших и я целунах, и то по устните, беше страшно преживяване. Родителите ми какво ли не направиха, за да замина при тях. Братовчедът на татко, при когото отседнаха първоначално, вече няколко пъти изпраща покана за мен и баба, но от посолството получаваме все отрицателен отговор. Опитахме и чрез “Червен кръст”, обаче си останахме с голите им обещания. Преди баба все ме залъгваше: “Бояне, изпий си млякото, подреди си играчките, измий си ръцете” и тем подобни глупости, “щото чичкото няма да ни пусне при мама и тати.” И к’во като изпълнявах всичко? Е, не чак всичко... Оня шишко в посолството уж се прави на много учтив, а пък ни сложи черни печати в паспортите. Сега и само шестици да наредя, знам, че пак нищо няма да стане. След последното интервю викам на баба, нали Америка е най-демократичната страна, защо не разрешават на едно дете да отиде при близките си? А тя ми обяснява, че такива им били законите. Като разбра, че не може повече да ме пързаля, рече, че нашите най-напред трябва да вземат зелени карти.

Учителката свърши с творбата на Илиана и тя отиде да вземе тетрадката си. Крачи важно, важно, оглежда ни в очакване да й изръкопляскаме. Интересно кой ли ще е следващият щастливец?

- Антоне, писала съм ти шестица - не ни остави дълго да гадаем госпожа Тасева.

По лицето на Тони от последния чин премина плаха усмивка, но бързо угасна и той притеснено сведе очи. Радвам се за отличната му оценка. Майка му почина миналата година от рак и още не се е съвзел горкият.

Понякога и аз се чувствам като сирак. Въпреки че бабчето много се грижи за мен, мама ужасно ми липсва. Спомням си, когато бях съвсем малък, едно махленско хлапе искаше да ми вземе плюшеното зайче, такова беличко с червено морковче, подарък от нея. Дърпа го от ръцете ми с все сила, ама и аз здраво го стискам, докато накрая цялото се разпердушини. Почувствах се адски нещастен. Няма го тати да ме защити, няма го и бати, а да извикам баба не върви, само ще си навлека подигравките на дечурлигата. Като се прибрах, право на телефона, исках да се оплача на мама. Обади се операторката. Колко глупавичък бях, обясних й с кого желая да говоря, а тя: “Дайте ми някакъв номер да ви свържа”, продиктувах й маминото име, но лелката си държи на своето. Баба ме завари целия облян в сълзи. Като разбра каква е работата, се чуди дали да се смее, или да плаче.

Милата ми баба и тя много се измъчи покрай мен. Наскоро я попитах защо нашите не си дойдат, щом ние не можем да заминем. А тя пак го увърта, щял съм да разбера като порасна. Отвърнах й, че аз няма да си зарежа синчето и да хукна по чужбина. После съжалих, понеже тя ужасно се натъжи. И когато тати позвъни, я чух да го умолява: “Елате си бе, деца! Стига сте се мъчили в тая Америка и сте си давали парите по адвокати за пустите зелени карти! Елате си, че Боянчо при живи родители е като сираче!”

Честно казано, аз много се паля по Америка покрай разказите на брат ми. Като вземе да ми разправя за там и ми се приисква час по скоро да отида при него. Електронните игри, които ми изпращат заедно с другите дрънкулки, ми действат като магнит, а пък за филмите да не говорим. Не знам защо, но напоследък хич ме няма. Постоянно си мисля за Катето, а и Любчо от съседния вход още повече ме обърква. Разправя наляво и надясно едни истории за Америка, да ти настръхне косата. Миналата година спечели зелена карта от лотарията и замина за Лос Анжелис, но от няколко дни си е вкъщи. Твърдо заявява, че няма намерение да се връща обратно. Баба много се ядосва, като й говоря за него. Тюхка се, че не нашите случиха от лотарията, ами “тоя развейпрах” Любчо.

Както си блуждаех из облаците, усетих Ваньо да ме ръга в ребрата и извърнах виновно очи към учителката .

- Бояне! - изгледа ме тя с лека усмивка. - Твоето съчинение също ми хареса.

Като разбрах, че съм изкарал отличен, сърцето ми се разтуптя лудо и ми идеше да хвръкна от щастие до небето, откъдето преди малко се завърнах.

След миг госпожата зачете произведението ми с мек глас:

- “За мен мама е като приказна фея. При всяко иззвъняване на телефона бързам да вдигна слушалката в очакване да чуя вълшебния й глас...".

Когато баба ми четеше приказката за вълшебната фея, си представях, че това е мама. Често я сънувам, приседнала на креватчето ми, да ме милва. Не мога да различа добре лицето й, но много ясно чувам нежния й говор.

- Обичам те, момчето ми - любящо прошепва тя. - Още малко остана, миличко, и скоро ще се видим.

Аз протягам ръце, за да я прегърна, но все не успявам да я достигна и се събуждам. Сетне светвам нощната лампа, взимам портрета със снимката й и дълго я съзерцавам...

Звънецът издрънча като стара продънена кофа, но учениците от 4 “б” останаха по местата си. Когато учителката приключи със съчинението на Боян, някой го хвана за ръката. Той премигна, за да пресуши издайническата влага в очите си, и се обърна.

- Нали няма да заминеш в Америка? - с невинно личице от задния чин го попита Катя.

 

 

© Константин Стоянов-Окела
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.11.2000, № 11 (12)

Други публикации:
Константин Окела. Емигрантски разкази. София: Световит, 2004.