Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ТРИСТА И СЕДЕМ КРАЧКИ

Николай Ватов

web

 ...защото, когато човек най-после се
добере до някой пуст остров, му се
иска да остане там поне седем години...
“Пипи Дългото чорапче“

        Бях почти пиян, когато излязох от бара. Въпреки всичко от предишната ми решителност не беше останала и следа. Напразно се опитвах да се отърся от напрежението и да не мисля за онова, което ми предстоеше. Стомахът ми се беше свил на топка, избиваха ме горещи вълни от пот, а пръстите на ръката ми конвулсивно стискаха пистолета - зареден и пъхнат в джоба на шлифера. На моменти през главата ми минаваше мисълта да го пусна в някоя шахта или боклукчийска кофа и да избягам, но знаех, че няма да го направя. Беше твърде късно за бягство. Трябваше да изпълня задачата.
        Докато изкачвах стъпалата към изхода, от кулата на отсрещната сграда долетя биене на часовник - приличаше на предстартово броене. Беше точно дванайсет. Имах още време до срещата. Пет или най-много десет минути.
        Нищо не знаех за нея, дори името й. Снимката й лежеше във вътрешния ми джоб, въпреки че според инструкциите отдавна трябваше да съм я унищожил. През последните два дни я бях разглеждал толкова пъти, че помнех и най-дребните детайли. Можех да я нарисувам... Открито лице с високо чело и правилни черти, малък, изящно оформен нос, устни, полуотворени в усмивка, лека трапчинка на едната скула и светли очи. Само можех да гадая какви са - сини или зелени. Неизвестно защо ми бяха изпратили чернобяла снимка. Косите й имаха цвят на пламък (поне така си го представях) и бяха отметнати на една страна с небрежен жест. Беше на около двайсет и четири и красива - твърде красива, за да умре сред тълпата на една улица от куршум в гърба. Но нещата отдавна бяха предрешени. Не го ли сторех аз, то щеше да бъде някой друг, може би още по-отчаян от мен. Вероятно - без излишни скрупули и угризения, дори за по-малко от онези двайсет хиляди долара, обещани ми от агенцията, която ме беше наела. Тази мисъл донякъде ме успокояваше и все пак някаква част в мен упорито продължаваше да се съпротивлява. Бях отличен стрелец, но никога не бях убивал.
        Тишината и уютният, населен с видения полумрак се стопиха зад мен. Силното обедно слънце и грохотът, които ме блъснаха на изхода, за момент ме замаяха. Постоях облегнат на стената, докато с треперещи пръсти се опитвах да запаля нова цигара. Парещият дим сякаш повъзвърна част от увереността ми. Проверих за последен път пистолета и се отправих към близкото кръстовище. Пресякох го и спрях в началото на дългата и оживена търговска улица, по чието протежение се редеше низ от магазини и ресторантчета - мястото, откъдето щеше да мине тя. Застанах до една витрина, по-встрани от носещата се разнолика навалица, изпълнила тротоара в обедния час-пик. Тътнещият калейдоскопичен шум от минаващи автомобили и бръмченето на стотици гласове се разливаше във въздуха на вълни - чувах откъслечни реплики, приглушена музика, детски смях, някой изсвири силно и пронизително, някъде издалеч зазвъня телефон... Неизбежната лудница на големия град беше в разгара си.
        Стъпках допушената цигара и погледнах часовника си. Всеки момент тя трябваше да се зададе. Надявах се всичко да приключи бързо и без непредвидени усложнения. Според инструкциите щях да имам на разположение десет минути за действие - времето, необходимо й да извърви разстоянието до входа на сградата, в която живееше и която се намираше по-надолу на същата улица. Останалото беше съвсем просто. Трябваше да захвърля пистолета и да потъна в тълпата. Всеобщата паника и истерията, предизвикана от убийството, щяха да ми помогнат да се измъкна безнаказано. Дори по някаква случайност да ме арестуваха, полицията нямаше да успее да докаже нищо срещу мен. Планът на онези, които и да бяха, беше съвършен. Стоях там и чаках, погълнат от шумотевицата и движението на реката от хора. Почти незабележим...
        Тя се появи толкова внезапно, че в първия миг не повярвах. Излезе от входа на фотостудиото на ъгъла, после спря и махна за довиждане на някаква жена, която я изпращаше, мина на сантиметри от мен, без да ме забележи - почувствах аромата й - и бавно се отправи по улицата. Беше облечена в джинси. Стъпваше невероятно леко. Сякаш не докосваше земята. Вглъбена в себе си и тъжна, а може би се лъжех, защото не виждах очите й - носеше тъмни очила. Веднага се отличаваше от заобикалящите я забързани хора с изписани по лицата грижи, амбиции или самодоволство. Върху нейното се четеше отсъствие - и едно тъжно мечтание. Приличаше на същество от друг свят. Стори ми се някак неземна и още по-красива, отколкото изглеждаше на снимката. Няколко мига не помръднах, като че бях срещнал привидение, неспособен да откъсна очи от нея, докато тя се изгубваше сред гъмжилото на тротоара. Останаха само нейните полюшващи се руси коси, ту мяркащи се, ту изчезващи. Бяха точно такива, каквито си представях - с цвят на пламък... После се опомних. Отърсих се от вцепенението, нахлузих ръкавиците и се втурнах в посоката, в която беше изчезнала. След минута я настигнах, забавих крачка и небрежно минах зад нея. Тя не показа с нищо да е усетила присъствието ми, а и как би могла - бях обикновен минувач, един от многото. Продължаваше да крачи спокойно, унесена в мислите си.
        Известно време вървях след нея, без да правя друго, освен да я наблюдавам. Имаше нещо неуловимо в начина, по който се движеше - като полъх, разпиляващ ледения устрем на тълпата. Следвах я плътно, подобно сянка, и се наслаждавах на движенията й, напълно забравил кой съм. Искаше ми се да я спра и да призная всичко. Исках да я спася, исках да бъда с нея. Сега и завинаги... Но не можех. Тълпата ни носеше нанякъде - към обвитото в смог неясно бъдеще, градът тътнеше около нас с несекващ истеричен ритъм, а аз не усещах нищо.
        Не знаех колко дълго вървяхме така - имах чувството, че е било миг. Сепна ме пронизително изсвирване на клаксон. Когато отново погледнах часовника си, разбрах, че е изминало половината и повече от определеното ми време. Трябваше да свършвам, колкото и да не го желаех. Извадих незабелязано пистолета и го насочих в гърба й - отляво, в областта на сърцето. Един изстрел трябваше да бъде достатъчен. Приготвих се мислено. Пръстът ми лежеше на спусъка - срасна се с него, но нямах сили да го натисна. Беше все едно да убия светлината... Цяла вечност се борих със себе си, докато усетих, че ръката ми трепери. Господи, защо точно тя?! - мислех си. Времето неумолимо течеше, секундите прелитаха с ужасяваща бързина, а аз продължавах да я следвам, нерешителен и объркан, стискайки безполезното оръжие.
        Някакъв мъж, понесъл на рамене четири-пет годишно момиченце, неволно ме блъсна - успях да скрия пистолета в последния момент и побързах след нея, без да дочакам извиненията му. Тогава тя неочаквано се обърна, втренчила поглед в мен през тъмните стъкла на очилата си. Изстинах - едва не се ударих в нея. В миг се почувствах разголен, сякаш беше надникнала и в най-прашните ъгълчета на душата ми. Помъчих се да запазя самообладание. Придадох си забързан вид, измърморих някакво извинение и понечих да я заобиколя, но тя внезапно ме улови за ръката.
        - Вие ме следите - каза спокойно. - Бихте ли ми обяснили защо?
        - Съжалявам... грешите - смотолевих аз и отстъпих, опитвайки се да се освободя. Безуспешно, защото тя продължаваше да ме държи. Странно колко сила се криеше в нейната слаба ръка.
        - Вие ме следите - повтори тя с неподлежаща на съмнение сигурност. - Не можете да ме заблудите. Усетих го още в началото. Отговорете ми защо.
        - Но, моля ви, бързам... Пуснете ме!
        - Не отговорихте на въпроса ми - настоя тя.
        - Нямам какво да ви кажа - в гласа ми се прокрадна раздразнение. - И откъде, по дяволите разбрахте, че ви следя, когато изобщо не сте се обръщали?
        Прехапах език, но късно. Идваше ми да се наругая. Все едно че току-що си бях признал.
        Тя се усмихна. Съвсем слабо.
        - По прокашлянето ви, по одеколона ви марка “Норд”, по начина, по който си провлачвате краката като ходите. Вероятно излизате от бар, преди малко сте пили джин, а също и по миризмата на цигари. Пушите “Кемъл”, нали?
        - Това е нелепо. Просто си въобразявате... - замлъкнах изведнъж, осъзнал, че е безсмислено да отричам. По някакъв необясним начин тя знаеше всичко за мен - или почти.
        - Тогава защо избягвате погледа ми?
        - Не виждам очите ви - отвърнах аз и най-после се предадох. - Всъщност права сте. Пуша “Кемъл”.
        Тя се поколеба - усетих го по това как набърчи чело - но само за миг. Подхвърли на рамо чантичката си, после бавно свали тъмните очила. Имаше големи, невероятно красиви зелени очи, които ме пронизваха, сякаш без да ме виждат.
        - И така, защо ме следите? - повтори въпроса си.
        - Просто защото...
        Не можех да измисля нищо. Мислите ми се лутаха в някакъв затворен кръг. Изгубиха се някъде, потънаха в искрящите дълбини на очите й, прилични на изумрудени океани, готови всеки миг да се разбушуват. Тя чакаше.
        - Ще ми повярвате ли, че ви харесвам? - изтърсих.
        - Не - тръсна глава тя. - Не е това! Та ние никога не сме се срещали. Освен ако... Господи! - сподави вика си. - Вие сте... вие сте човекът, нали?!
        Почувствах как цялата потрепера и се напрегна. Пусна ръката ми и остана  така - притихнала и бледа, взираща се отчаяно в някаква невидима точка над рамото ми, отвъд мравуняка от хора, отвъд улицата и отвъд хоризонта. Сякаш се сбогуваше с далечината...
        - Не разбирам за какво говорите - направих последен опит да отклоня въпроса й, макар да знаех, че е напразен.
        - Ще ме убиете... нали? - прошепна.
        Мълчах, докато нещо вътре в мен се разкъсваше с крясък. Исках да възразя, че не е вярно - да я прегърна и утеша, но не можех да отроня и дума. Нито да помръдна.
        - Предчувствах го от сутринта - продължи на себе си тя. - Но не си го представях така. Не мислех, че ще е тук - на улицата... Каква съм глупачка! Просто не би могло да е иначе, нали... Какво чакате още? Направете го.
        - Не мога - отвърнах. - Опитах, но ти... ти си прекалено красива...
        - Какво значение има? Хайде - знам, че в джоба ви има пистолет. Отдавна съм готова за това. Убийте ме!
        - Не... - повторих с усилие.
        - По дяволите, хайде!
        - Но защо? Кой би искал смъртта ти?
        - Самата аз - сухо отвърна тя. - Още ли не разбираш? Добре... Погледни ме! Погледни очите ми.
        - Красиви са - признах аз. - Най-красивите очи, които съм виждал!
        - Всички казват така, но не знаят, че... - гласът й затихна до шепот - аз съм сляпа.
        - Какво?! - имах чувството, че някой ми е зашлевил плесница. - Не... не е възможно! Тогава как...
        Отказвах да повярвам. Бях се отместил леко встрани, а тя продължаваше да се взира в празното пространство над рамото ми.
        - Как успявам да се справя с движението ли? - отгатна въпроса ми тя. - Съвсем просто. Всеки ден от три години изминавам едно и също разстояние - от фотостудиото до входа на квартирата, където живея. Точно триста и седем крачки... Познавам всеки сантиметър от този път. Както и някои от минувачите, въпреки че никога не съм ги виждала. Хората са толкова различни, дори когато нямаш очи... Беше лесно да те открия. Странно, но по някакъв начин те почувствах близък - все едно съм те познавала и преди. Ти си като вятъра, който идва и си отива...
        - Нима ти си го поръчала... и си платила на агенцията?!
        - Да... защото не мога да свърша със себе си сама. Нямам сили... Опитвах - о, господи! - опитвах два пъти, но уви... Искаш ли да знаеш как ми хрумна? Изрових адреса от един вестник с обяви. Всъщност една приятелка го намери. Идва у дома от време на време, за да ми помогне с нещо или да ми почете. Понякога я карам да ми чете обявите - забавляваме се, като се опитваме да си представим хората, които са ги писали... Онзи телефонен номер обещаваше решение на всичките ни проблеми. Помолих Мари да се обади и просто на шега да попита дали в числото на проблемите влиза и убийство. Обзаложихме се... Тя позвъни, но после ме излъга. Дори не пожела да ми остави вестника - като че ли можех да го прочета. Нямаше смисъл, защото имам отлична памет за звуци... Впрочем не знам защо ти разказвам това. Сигурно те отегчавам.
        - Напротив.
        - Надявах се да изпратят някой, който да го направи бързо. Без да знам кога и как, без да го очаквам. Но ето че всичко се обърка... Сега знам, с теб си приличаме. Ти си самотник, а не убиец. И също като мен искаш да избягаш...
        Потръпнах. Сякаш четеше мислите ми.
        Потокът от хора течеше край нас, шумящ и забързан, обграждаше ни и ни притискаше, а ние стояхме мълчаливи - малко островче сред човешкото гъмжило на тротоара. Бях толкова близо до нея, че усещах мириса на жасмин, който се излъчваше от косите и тялото й. Гледах я и ми се струваше, че сънувам. Не можех да се отърся от чувството, че това вече се е случвало - и думите й, заливащото се пролетно слънце, тълпата, която ни заобикаляше - ала не помнех нищо.
        - Мислех, че ще е просто, защото не те познавам - чух се да казвам. - Но съм се лъгал...
        - Тогава защо?
        - Не беше само заради парите. Исках да се махна от този град, от хората, от всичко. Смятах да си купя къщичка на Хаваите - срещу пет хиляди долара... и да замина, за да мога да работя на спокойствие върху ръкописа си...
        - Ти си писател?
        - Да... впрочем не. Имам пет-шест разказа, публикувани на разни места и това е всичко. Не знам дали ще ме разбереш, но... напоследък ми е все по-трудно да пиша. Не ми остава време, налага се да работя какво ли не, за да преживявам. Събрал съм в бюрото си куп идеи, които навярно никога няма да реализирам - изповядвах се аз пред нея. - Трябваше да се махна, иначе...
        - Какво?
        - Няма значение... бях отчаян... Започнал съм нещо, нещо голямо, всъщност роман, но се нуждая от пари и време, за да го завърша. Един приятел ми даде номера на агенцията. Търсеха човек без полицейско досие, боравещ добре с оръжие... Съжалявам.
        - Не трябва.
        - Ще ми разкажеш ли как се случи това... с теб? - запитах.
        - Глупава история - с нежелание отвърна тя. - Преди две години и половина катастрофирах с кола. С колата на един приятел... Отървах се с драскотини и сътресение на мозъка. Няколко часа съм била в безсъзнание. По-късно в болницата разбрах, че съм ослепяла... Специалистите не успяха да установят на какво се дължи. Очите ми са напълно здрави и все пак не виждам. Вероятно ударът е засегнал центъра на зрението в мозъка ми - така поне казват те. Други твърдят, че причините са от психологически характер. Но всъщност никой не знае. Опитаха всичко. Пускаха в главата ми сонди, месеци наред ме тровиха с лекарства, подлагаха ме на всякакви терапии... и нищо. Искаха да ме оперират, но аз отказах - гаранции не съществуваха, а последиците от подобна операция бяха непредвидими. После приятелят ми ме напусна и останах сама. И така... оттогава. Почти три години... Лекарите бяха споменали, че понякога, макар и в много редки случаи, някой случаен фактор от околната среда или друг външен тласък би могъл да прекъсне затворената невронна верига и да прогледна отново, но вече престанах да се надявам. Уморих се... ужасно се уморих... Помогни ми, моля те! Да свършваме.
        - Добре, но защо?! Защо толкова искаш да умреш? - стиснах силно ръката й, сякаш се бе надвесила над пропаст, в която се канеше да скочи, а аз се опитвах да я задържа. Потърсих пръстите й. Бяха дълги и тънки - и студени. Почти ледени...
        - Защото твърде дълго живях в мрак и вече не издържам, защото този град ме задушава... защото не бих могла да прочета романа, който ще напишеш... и защото никога няма да видя морето отново...
        Не отговорих. В главата ми бучеше хаос от мисли и аз трескаво търсех спасителната от тях. Единственото, което знаех със сигурност, бе, че съм тук не за да я убия.
        - Тогава замини някъде - предложих й, споходен от някакво озарение.
        - Бих искала... но не мога. Познавам само тази улица в целия свят. Страхувам се - и най-вече от очакванията си. Където и да отида, навсякъде ще бъде същото. Та аз съм сляпа!
        - Знаеш ли, имам чудесна идея - не се отказвах аз. - Бихме могли да заминем двамата. Някъде на юг... край морето. Нали обичаш морето? Може би на някой остров... винаги съм мечтал да живея на остров... - говорех възбудено, накъсвайки думите. - Какво ще кажеш за Таити... или Тонга... или за Нова Зеландия? Няма от какво да се страхуваш. Ще те пазя! Ще бъда до теб... Непрекъснато...
        Тя се засмя тихо, все едно бях казал шега.
        - Хубаво звучи, но е късно - отвърна с тъга.
        - Не, не е късно! - възразих. - Слушай, ще ти разкажа една история, не помня къде я четох... На един от Хавайските острови, по-точно Мауи, съществува легенда, свързана с една много стръмна и опасна пътека, която опасва крайбрежните скали. Нарича се Пътеката на мълчанието - не знам защо. В миналото това било свещено място. Преди идването на белите местните племена извършвали необикновен ритуал. Всички млади мъже, навършили пълнолетие и способни да носят оръжие, заставали на тази пътека. Било не толкова изпит, колкото въпрос на достойнство и чест да докажат пред останалите членове на племето, че са истински воини, които не се боят да умрат. Най-смелите от тях изпълнявали танца на смъртта. Те преминавали Пътеката на мълчанието със завързани очи. Разбира се, мнозина от тях падали от високото и се пребивали, но онези, които успеели да издържат изпитанието, получавали дар от духовете на острова. Превръщали се в непобедими войни, неуязвими за оръжията на враговете. Навярно оттогава на Мауи се е запазило едно поверие - че онзи, който извърви Пътеката на мълчанието със завързани очи, ще види безкрая.
        - Колко поетично! И какво означава “да видиш безкрая”?
        - Не знам. Още никой не го е направил. Предполагам - нещо като сбъдване на желанията. Слушай, нека заминем, може би...
        - Стига! - прекъсна ме тя. - Ти изобщо не ме познаваш!
        - Обичам те - думите се изплъзнаха сами от устата ми.
        - Какво?! Не... Спри! Не говори повече. Ти не разбираш... Господи, не трябваше да става така! - изстена тя, вдигнала лице нагоре, като че се молеше. - Слушай, нека да забравим този разговор. Да забравим, че изобщо сме се срещали... Сега ще тръгна по улицата, а ти ще ме застреляш. Обещаваш ли? Хайде!
        Тя се обърна и без да дочака отговор, закрачи по тротоара с онази своя въздушна походка. Няколко секунди стоях безмълвен и гледах как се отдалечава - запътила се към неизвестността през мрака, после не издържах. Догоних я и я улових за ръката.
        - Почакай! Това е някаква лудост! Трябва ли наистина...
        - Трябва! - рязко отвърна тя. - Не разбираш ли, ако сега не го направиш ти, утре ще изпратят някой друг... Искам да си ти, не друг.
        - Не мога... - отвърнах. - Бих направил всичко за теб, но не и това. Обичам те!
        Тя притихна, приковала в мен големите си невиждащи очи - дори не дишаше...
        - Толкова отдавна никой не ми го е казвал... - изрече едва чуто. - Позволи ми да те докосна!
        Вдигна ръка и започна да гали лицето ми с върховете на пръстите си. Плъзгаше ги бавно, като изучаваше всеки милиметър от челото, устните, страните и очите ми. Потръпнах от техния допир, а тя започна отначало - сякаш ме ваеше.
        - Целуни ме! - каза неочаквано и съвсем тихо.
        - Какво?
        - Искам да ме целунеш.
        Целунах я като насън. Сляхме дъх и я притиснах към себе си. Устните й бяха горещи и сухи. Докато я държах в прегръдките си, усетих как цялата потреперва подобно на уплашено до смърт животинче. Нещо мокро парна бузата ми. Плачеше. По страните й се стичаха сълзи, а в очите й бушуваха зелени огньове.
        - Време е - каза тя. - Хайде, извади пистолета и го насочи в мен. В гърдите... Искам да умра веднага.
        Намирах се в някаква нереалност. Бях хипнотизиран от гласа й. Подчиних му се, без да се съпротивлявам. Извадих пистолета, а тя сама пое ръката ми и опря цевта в себе си. Точно там - под нежната извивка на гърдата, където се долавяха учестените удари на сърцето й.
        - А сега стреляй - прошепна в ухото ми.
        Навалицата се движеше и шумеше край нас, без да ни обръща и най-малко внимание. Стисках безнадеждно пистолета. Пръстът ми се беше вкаменил на спусъка. Някакъв рус кичур гъделичкаше лицето ми, усещах уханието й на жасмин - на пустиня и зной, на нощ и звезди - и времето изгуби очертания. Стояхме прегърнати, допрели страни, заливани от равнодушния грохот на града - като двама корабокрушенци, изхвърлени от вълните на пуст бряг. И ми се искаше да остана с нея там вечно...
        - Стреляй! - повтори тя. - Уморените коне ги убиват, нали... Като в онзи филм. Помниш...
        - Не искам да си отиваш - отвърнах с чужд глас. - Ако това се случи, то аз бих... не знам... - струваше ми се, че бих я последвал навсякъде, дори и в бездната, към която се бе устремила.
        - Помогни ми да умра, моля те - тя отчаяно продължаваше да натиска ръката ми с пистолета към гърдите си. - Моля те!
        - Няма да ти позволя! - казах с внезапна решителност. - Слушай, ще заминем... където и да е... Още сега! Не се опитвай да...
        - Почакай, замълчи! - прекъсна ме тя, отблъсквайки ме рязко.
        Няколко мига стоя неподвижна, напрегнала сетива, вслушвайки се в носещата се наоколо глъч, а после добави със същата онази непоколебима увереност:
        - Нещо ще се случи.
        - Какво? - попитах учуден.
        - Още не знам. Но ще разбера. Да... Не ти ли казах, че имам способността да предусещам нещата. Понякога ми се струва, че виждам по-ясно от всички.
        Колкото и да напрягах слух, не долавях нищо, освен познатия тътнещ шум на улицата. Отворих уста, но тя сложи пръст на устните ме, преди да съм казал дума.
        - Не говори сега, после... Ще те помоля да затвориш очи.
        - Обясни ми защо?
        - Ще научиш след малко. Хайде, направи го за мен! Добре - прегърна ме тя силно. - Толкова си различен, знаеш ли... Но за съжаление късно се срещнахме - прошепна и отстъпи назад. - Преброй до пет и тогава ги отвори!
        Беше ме изиграла, но аз го разбрах по-късно. В момента, в който отворих очи, вече беше изчезнала. И едновременно с това над улицата отекнаха първите изстрели.
        На петнайсет-двайсет метра пред мен някакъв мъж се простря върху капака на една кола, чиито стъкла мигновено се превърнаха в сол. Нещо изпадна от ръката му и проблесна във въздуха - полицейска значка. Друг беше клекнал зад отворената врата на колата и отвръщаше на стрелбата, крещейки неразбираемо. Целеше се по някой във входа на намиращата се отпред банка. В следващия момент тълпата, изпълнила тротоара, се люшна назад - едва не ме събори. С мъка успях да се задържа на краката си и да остана на място, взирайки си отчаяно в разбуненото човешко множество. Само за секунда настъпи неописуема суматоха. Блъснах някакъв тип, който връхлиташе върху мен, и си запробивах път през навалицата с тяло и лакти. Бях обезумял, защото не можех да я открия. И нямаше сила, способна да ме спре.
        Изстрелите трещяха с методична последователност, заглушавайки писъците на улицата. Някъде отпред, до входа на банката, паднаха и първите жертви - огънят се беше пренесъл върху хората. Косеше ги на редици, като снопове. С риск да бъдат стъпкани някои изполягаха на земята, но повечето продължаваха да бягат, полудели от страх и завладени от общата паника, за да бъдат настигнати след миг от смъртта. Наблюдавах цялата тази сцена някак отстрани - с пълно безразличие, сякаш не участвах в нея. В главата ми имаше само една мисъл...
        Тълпата бързо започна да оредява. Господи, къде си? Къде си?! - зовях я мислено, докато се провирах нататък. И тогава я зърнах. Намираше се на няколко метра пред мен и се бореше с течението - привела глава и стиснала юмручета. Вървеше право срещу куршумите, които продължаваха да режат въздуха с металически лай. В същата секунда вече знаех какво се опитва да направи. Беше решила да свърши със себе си сама. Помислих си, че ще успее. От смъртта я деляха крачки...
        Онези спряха да стрелят, тогава ги различих. Бяха двама - облечени в черни кожени дрехи, с маски на лицата. Видях как презареждат автоматите и наново откриват огън, а зад тях от входа на банката притичват още трима в черно, понесли някакви обемисти чували в ръце, които със светкавична бързина започнаха да тъпчат в багажника на една паркирана до тротоара кола. Другата кола - от която допреди малко отвръщаха - беше напълно помляна от изстрелите. Сега проумях какво става. Обир... Типовете в черно бяха или ненормални, или дрогирани - чувах смеха им, параноичен и див. Не мислих повече. Прецених ситуацията с поглед и избрах единственото възможно решение. Втурнах се напред. Повалих със саблен удар някакъв дебелак, размахал дипломатическо куфарче пред себе си като оръжие, после една жена... Бях готов да убия всеки, който се изпречеше на пътя ми. Нечий лакът се вряза в слепоочието ми, но дори не усетих болка.
        - Спри! Недей... - изкрещях след нея.
        Тя изобщо не ме чу. Вече излизаше на откритото, осеяно с трупове и боклуци пространство - пред нея имаше само няколко човека. Помислих, че ще я пометат, но това не се случи. Всъщност точно те я спасиха, препречвайки куршумите с телата си. В последния миг направих отчаян скок - и я достигнах. Повалих я под тежестта си, без да я изпускам, и двамата се претърколихме върху тротоара. Докато падахме, усетих нещо да парва гърба ми близо до рамото - все едно ме беше ужилила пчела, но не му обърнах внимание. Инстинктивно я затиснах с тяло, за да я предпазя от куршумите. После замряхме, долепили лица. Сърцето й биеше толкова силно, сякаш щеше да изскочи от гърдите.
        - Добре ли си? - извиках през несекващата канонада от изстрели.
        - Ти си луд!... Защо?!... Защо не ме оставиш на мира? - тя заблъска с юмручета по мен. - Не разбираш ли, не можеш да ме спреш...
        - Не мърдай! Няма да ти позволя да умреш.
        - Пусни ме, дяволите да те вземат! Остави ме, чуваш ли... - изведнъж притихна в ръцете ми. - Защо го направи?
        - Спомена нещо за вятъра, който идва и си отива... - отвърнах. - Само че аз няма да си отида.
        - Сигурен ли си?
        - Да. Нима мислеше, че ще успееш да ме измамиш?
        - Почти бях успяла... - и двамата трябваше да викаме, за да се чуем. - Извинявай, че те наругах. Но... ти си ранен!
        - Нищо особено. Драскотина.... По дяволите! - един откос на педя от нас подхвърли във въздуха някакъв пакет и върху главите ни се посипа дъжд от кафени зърна. Сега забелязах, че още държа в ръка пистолета. - Почакай за секунда!
        Изправих се рязко на колене и с два бързи изстрела свалих типовете с автоматите - видях ги да рухват като отсечени. Останалите трима вече бяха в колата. Потеглиха с пълна газ, но някой, когото не виждах, продължи да стреля - този път от входа на банката. Целеше се по диагонал към улицата, където неизвестно кога се бе появила полицейска кола. Беше спряла напреко на платното, имаше и полицаи с пушки. Първата кола все пак премина... Изтървах оръжието и паднах обратно върху нея, защото болката в гърба - едва сега я усетих - ме преряза непоносимо.
        - Господи, добре ли си наистина? - запита с тревога тя. - Не ме лъжи.
        - Добре съм, наистина... Не мърдай! Ще трябва да полежим малко така, докато отмине шумотевицата. И не се опитвай да бягаш.
        - Обещавам. Къде си се научил да стреляш така?
        - Тренирах - навремето... Откъде разбра какво ще се случи?
        - Нали ти казах, че имам способността да предусещам нещата - отвърна тя, а аз не знаех дали се шегува или... - Опиши ми какво точно става!
        - Не знам. Някаква лудница... Прилича на обир, но като че ли всички са откачили.
        Виеха приближаващи сирени. На уличното платно една след друга спираха полицейски коли, от които изскачаха въоръжени хора. Един усилен през рупор глас прогърмя наоколо - изобщо не разбрах какво казваше. След миг замлъкна, удавен в картечния отговор. Над главите ни все по-яростно свистяха куршуми.
        - Не те попитах какво правиш в онова студио - наруших мълчанието аз.
        - Работя в него... фотомодел съм, колкото и странно да звучи... - усмихна се тя едва. - Обличам се в разни дрехи, въртя се пред обектива, усмихвам се и ме снимат. Обикновено правя реклами. От онези, дето пълнят с тях списанията - на бельо, на червило или сенки за очи, шампоан за коса... и неща от този род. На снимките никой не би могъл да разбере, че съм сляпа. Била съм много известна - така ме уверяват всички, но не им вярвам. Всъщност така убивам времето.
        - И оттогава... не си ходила никъде?
        - Никъде. Но да оставим това. Ще ми опишеш ли какво се разказва в романа ти?
        - За един самотен мъж. Неудачник... Човек, който се опитва да избяга от сивотата на ежедневието и който търси себе си. Спечелва неочаквано голяма сума пари на покер и се скрива в едно никому неизвестно градче. Там среща една жена. Странна като теб... Влюбва се в нея, накрая я убива.
        - И защо?
        - Защото я обича отчаяно и защото светът е твърде жесток към любовта... Но това е дълга история.
        - Тогава... ако ме обичаш... пусни ме.
        - Не. Онова е измислица, а ти си реалност.
        - Откъде знаеш? - присви очи тя.
        - Искам да ми обещаеш нещо - че когато се измъкнем от този ад, няма да се опитваш отново.
        Тя помълча секунда-две и кимна с някаква замислена, тъжна усмивка, после протегна пръсти и заизучава лицето ми по познатия начин. Сякаш ме ваеше.
        - Имаш кръв - каза, ровейки в косата ми.
        - Някакъв тип ме халоса в суматохата. Няма значение.
        - Защо ми разказа онази история - за пътеката на мълчанието?
        - Ще я намерим... и ще я извървим заедно. И всичко ще се оправи... Обещавам ти - сам не знаех дали да си вярвам.
        - Нищо няма да се промени - отвърна тя. - Само ще ме намразиш.
        Улицата беше заприличала на бойно поле - едва ли някой ни забелязваше изобщо. По прозорците на отсрещната сграда бяха накацали хора с пушки. Снайперисти. Стрелбата, както и преди, продължаваше, но вече спорадично.
        - Имаш кръв - повтори тя. - По лицето, рамото, дрехите... Целият си в кръв.
        - Нищо. Скоро ще дойдат линейките.
        - Боли ли те?
        - Не.
        Странно, но не изпитвах никаква болка. Лицата ни бяха на сантиметри едно от друго, усещах топлината на тялото й, забързаните удари на сърцето, дъха й, излизащ през полуотворените й устни - парещ и учестен, зеления огън в очите й... Не устоях. Потопих се в магията, която излъчваше, и забравих всичко останало - улицата, бетонния грохот на града. Лежахме върху студения тротоар, упоени от желание, и трескаво се търсехме с устни, докато над главите ни свистяха куршуми. Но някъде издалеч - сякаш да ни напомнят за тленността на мига...
        Нещо изтрещя във входа на банката - като взрив от граната, последван от шум на сипещи се стъкла. След това се възцари тишина.
        - Още не си ми казала името си - спомних си аз.
        - Карен. А твоето?
        - Тери.
        - Колко странно е всичко, Тери... Съжалявам, че ти причиних толкова неприятности. Все ги забърквам едни...
        Пред погледа ми бавно се спускаше мъгла. Изстрелите бяха секнали - неизвестно кога. Над улицата се стелеше дим, една преобърната кола гореше в далечината. Свиреха сирени. Долавях смесица от неясни гласове и тропот на множество крака. Някакви силуети в бели дрехи сновяха наоколо, отнасяйки телата на падналите. Не проумявах какво става.
        - Карен, ще те видя ли отново? - едва чувах собствения си глас.
        - Не знам. Може би... Недей да говориш. Потърпи още малко. Най-после - видяха ни. Идват насам.
        Нечии ръце ме вдигнаха и внимателно ме положиха на носилка. Не успях да им окажа никаква съпротива. Бях съвсем изнемощял - все едно бях тичал километри, без да спирам.
        - Не се дърпай, миличък - успокояваше ме тя, надвесила лице над моето. - Това са санитари. Ще те откарат в болница.
        - Болница?!... - едва сега разбрах. Всичко беше свършило. - Не! Почакайте! Карен...
        Гледах след нея, докато ме отнасяха. Отдалечаваше се устремено надолу по улицата - почти тичаше, като ловко заобикаляше и прескачаше изпречилите се на пътя й препятствия. Сякаш не беше сляпа... Исках да извикам, да я накарам да се върне, но от гърлото ми не излизаше нито звук. Тогава през съзнанието ми премина една тържествуваща мисъл. Бях я спасил! Бях спасил светлината... После мъглата ме обгърна.
 

        Името й беше Карен Стърн. Научих го месец по-късно, когато излязох от болницата. Вечерта след изписването ми я потърсих, но не успях да я открия. Беше заминала. Никой не знаеше къде - нито хората от фотостудиото, нито на адреса, който ми дадоха оттам. Последният й известен адрес... Домоуправителят ми каза, че напуснала квартирата още същия ден. Самият той бил много озадачен от заминаването й. Доколкото знаел, Карен нямала близки, а родителите й били починали отдавна. Тя не пожелала да му каже друго. Беше пропаднала в неизвестността, без да остави след себе си и следа. Сякаш не беше съществувала...
        Няколко пъти се връщах на онази улица. Тя беше възвърнала предишния си блясък. Всичко беше изчистено, подновено и подредено. Нищо не подсказваше за разигралите се наскоро кървави събития тук, освен едно обгоряло петно върху асфалта. Изминавах разстоянието, което беше изминавала тя - от студиото до входа на сградата, където се намираше апартаментът й. Точно триста и седем крачки... Спирах на местата, където бяхме разговаряли, където бяхме лежали на тротоара, докато около нас се сипеха куршуми. Припомнях си отделни думи, жестове, откъслечни реплики и картини. Приличаше ми на полузабравен сън. Виждах я да се отдалечава устремно по улицата, прескачайки озовалите се на пътя й препятствия - подобно птица, готвеща се да полети. Взирах се в навалицата с надеждата да я срещна, ала напразно. Изпитвах нужда отново да зърна зелените искри в очите й, пламъка в косите й, да усетя уханието й, а дори не знаех дали е жива. Единственото, което имах от нея, бяха онези двадесет хиляди долара. Бях ги получил по пощата на следващия ден заедно с една бележка, написана набързо с едър почерк:
        “Тери, благодаря ти за всичко! Не ми се сърди. Сбогом! К.”
        Открих нейна снимка върху корицата на едно булевардно списание и си я изрязах. Беше прелестна...
        Прекарах още известно време в града - три или четири седмици, които едва изтърпях. После го напуснах - завинаги.
 

        Остров Мауи. Бях пристигнал тук, воден от неясно желание да избягам. А също и от едно предчувствие. Не бях взел със себе си почти никакъв багаж. От предишните ми намерения и планове да си купя къщичка край брега и да се потопя в работата не беше останало нищо. Нямах желание дори за писане - ръкописът ми, започнат донякъде, събираше праха в една папка, захвърлена върху масата на хотелската стая, която бях наел.
        Мауи... Намирах се в страната на вечното лято. По цели дни съзерцавах океана, разхождах се по брега или се гмурках в плитчините. През останалото време дремех на сянка в едно бистро край плажа, откъдето се разкриваше великолепна панорама към широкия залив. Бях избрал това място, защото беше сравнително отдалечено от града. Намираше се откъм противоположната, планинска част на острова - почти незасегната от настъпващата цивилизация. Насам рядко идваха хора. Точно от това се нуждаех - от усамотение. Но имаше още една причина. Някъде там, в далечния край на залива, ме очакваше Пътеката на мълчанието. Доста дълго се подготвях за момента, в който щях да стъпя на нея. Няколко пъти минавах отдолу по плажа и всеки път, щом вдигнех поглед, усещах как дъхът ми спира. Приличаше на нишка, надвиснала над морето на четиридесетметрова височина, която чезнеше в криволиците на брега - сред цяла редица от скалисти заливчета, покрити с черен вулканичен пясък. Преминаването й дори денем беше равносилно на самоубийство, но вече нямаше значение. Тази нощ щях да застана на нея. Не знаех защо - може би бях подтикнат от онова необяснимо предчувствие, което ме бе довело тук.
        Океанът се беше разстлал пред мен - огромен и син, блеснал под лъчите на плуващото към хоризонта слънце. Снежнобели пенести вълни се надигаха от трептящата синя далечина и се устремяваха към сушата, за да се разбият с грохот, галейки пясъка с дългите си езици. Плажът беше пуст. Само чайките прелитаха наоколо и огласяха въздуха с крясъците си. В бистрото нямаше други. Всички отдавна си бяха тръгнали. Седях на една масичка с бутилка бира, отпивах бавно и се наслаждавах на пейзажа. Чаках да настъпи часът.
        Платнището над главата ми леко трептеше под поривите на бриза, а дървените греди приятно проскърцваха. Намирах се на кораб, носещ се сред необятността... Допих бутилката и станах. Слънцето вече докосваше хоризонта. Хвърлих последен поглед назад и бавно закрачих към очертаващите се в края на залива непристъпни склонове, начупили плавната извивка на брега. Известно време вървях. Не бързах за никъде - до падането на нощта оставаше може би час, затова седнах на пясъка и се унесох в мисли. Гледах залеза, докато навред се спусна мрак, а звездите изпълниха небето. Нощта беше безлунна. Полъхваше хлад. Стори ми се, че недалеч избръмча мотор на лодка, после като че долових и гласове, но те бързо се стопиха, погълнати от шума на вълните. Високо над мен пламна падащ метеорит, след него и втори, в същия миг усетих нечии длани върху очите си. С дълги и тънки пръсти.
        - Карен?!...
        Не можех да повярвам, че е тя. Дори когато я прегърнах... Приличаше на изплувало от мрака видение в късите си, протрити джинси и широката бяла тениска. Притиснах я силно към себе си. Беше гореща и ухаеща - същата, каквато я помнех.
        - Толкова ми липсваше... - шепнех аз, докато целувах устните, страните и очите й, а тя ми отвръщаше.
        - И ти на мен.
        - Кога пристигна? Къде беше, защо не ми се обади толкова време? - засипвах я с въпроси.
        - Преди час-два. В един град... в една хотелска стая. Исках да бъда сама със себе си, за да премисля.
        - Но как ме намери?
        - Сънувах те. Сънувах, че седиш под платнището на някакво бистро - край един залив с много високи и стръмни брегове. Спомних си онова, което ми разказа там, на улицата... Взех първия самолет и долетях. Платих на някакъв човек, който ме докара с лодката си дотук. Това е всичко.
        Всичко - помислих си. Как само звучеше...
        - Не ти ли е студено? Почти си гола...
        - Никак. Тери, нали не ми се сърдиш... че те изоставих така?
        - Не. Впрочем малко - пошегувах се. - Знаеш ли, аз... не вярвах, че ще те видя отново.
        - И аз не мислех - тя беше облегнала глава на рамото ми и галеше с пръсти лицето ми, - но онази нощ разбрах нещо.
        - И какво е то?
        - Обичам те...
        Бяхме сами на пустия бряг. Океанът хипнотично шумеше в тъмата до нас, а небето се беше спуснало съвсем ниско - имах чувството, че само трябва да протегна ръка.
        - Ще вървим ли? - побутна ме тя.
        - Къде? - не разбрах.
        - По Пътеката на мълчанието. Не помниш ли?
        - Но, Карен... опасно е. Особено за теб! А и вече няма смисъл.
        - Не е по-опасно, отколкото за теб, Тери - тя отново четеше мислите ми. - Ти ми обеща, нали? Искам само да ме заведеш дотам.
        Понечих да споря с нея, но думите внезапно изгубиха значение.
        - В такъв случай да тръгваме.
        Държах ръката й, докато изкачвахме склоновете на брега по една заобиколна пътека, която предварително бях изучил. Карен се справяше по-добре и от мен - сякаш по някакъв начин виждаше в мрака, макар от него непрекъснато да изникваха клони на дървета или остри бодливи храсти, а понякога и цели канари, стърчащи от земята. Беше толкова стръмно, че изпод подметките ни летяха камъни и пръст, но нея не я интересуваше. Катереше се с грацията и ловкостта на котка, все едно го беше правила хиляди пъти по-рано.
        Изкачвахме се може би половин час, когато растителността внезапно свърши и се озовахме на неголяма скална тераса. Спряхме задъхани на нея. От едната ни страна се издигаха отвесни каменни стени, другата беше пропаст. Някъде в дъното шумяха вълните. Пътеката на мълчанието едва се забелязваше в тъмното. Представляваше издаден от скалата перваз, не по-широк от педя, който висеше над празното пространство. Той започваше от площадката, на която стояхме, и следваше извивките на брега в разстояние на сто и повече метра, за да свърши на плоския връх на една огромна скала, открояваща се в самия нос на залива.
        - Пристигнахме... Внимавай, не отивай натам! - извиках, когато Карен пристъпи към края на терасата.
        - Високо е - каза тя, взирайки се в бездната. - Чувам морето под нас.
        - Карен, хайде да забравим това и да се връщаме в хотела - опитах се да я разубедя аз. - Онова, което ти разказах, беше една глупава легенда.
        - Тери, важно е! Не разбираш ли? - тръсна глава тя. - Да, прав си, че това е само легенда и че в този свят не се случват чудеса, но аз трябва да стигна докарай. Твърде дълго се крих от себе си и стига толкова... Иначе защо сме тук?
        - Няма да си простя, ако се пребиеш.
        - Обещавам! Но ти не си длъжен да идваш. Остани и ме чакай, докато се върна...
        - Ще го направим заедно - казах, беше безсмислено да настоявам. - Слушай, аз ще вървя отпред. Ти постави ръка на рамото ми.
        - Почакай - спря ме тя. - Искам този път аз да те водя. Свикнала съм с мрака. Повярвай!
        - Не съм сигурен...
        - Довери ми се! - прошепна тя.
        - Добре.
        Вярвах й. С нея бях готов да отида и накрай света. Няколко мига Карен стоя на ръба на скалата в началото на пътеката. Беше замръзнала с поглед, зареян в тъмата - неподвижна в началото на пътеката като статуя. Сякаш настройваше сетивата си. Само тениската й се издуваше от бриза. Бях зад нея и усетих как страхът от неизвестното ме изпълва с лоши предчувствия.
        - Не се страхувай - изрече внезапно тя, без да се обръща. - Пътеката... мога да я почувствам. Не мисли за нищо! Аз ще те водя. Просто се опитай да ме следваш.
        После пристъпи напред. Направи една колеблива крачка, след нея втора и трета, и продължи - все по-уверено и по-бързо. Последвах я, без да се замислям. Беше толкова тъмно, че не виждах нищо, не виждах дори къде стъпвам. Пътеката - ако изобщо можеше да се нарече така - беше осеяна с дребни камъчета и навени от вятъра песъчинки, които я правеха още по-несигурна и опасна. Само една погрешна стъпка, едно хлъзване и двамата политахме в пропастта.
        Виждах Карен на известно разстояние пред себе си. Вървеше по тесния перваз над празното пространство с такава лекота, все едно краката й не докосваха твърда скала. С развятата си бяла тениска напомняше някаква птица, готвеща се да се откъсне от ръба на скалата и да полети. Движеше се прекалено бързо, не успявах да я следвам. Понякога се изгубваше от погледа ми зад някоя чупка на пътеката и аз затаявах дъх, ужасен от мисълта, че няма да я видя повече - че може би е паднала, но тя се появяваше и ние отново се впускахме в танца на смъртта...
        Стараех се да не поглеждам надолу - към тътнещото в подножието тъмно море, нашарено от белезникавата пяна на вълните. Височината направо ме парализираше. Имах чувството, че ходя по каменно въже. На места первазът се стесняваше толкова силно, че почти изчезваше. Два или три пъти се отклоних и залитнах опасно, но в последния миг успях да се задържа - сякаш невидима сила бдеше над мен и ми помагаше. Очите ми се насълзиха от взиране, сърцето ми блъскаше лудо в гърдите, струваше ми се, че всяка секунда ще се сгромолясам в пропастта. Спрях и облегнах ръка на скалата, докато безуспешно се мъчех да се отърся от заливащата ме слабост. Притворих клепачи, шумно поемайки въздух, тогава изведнъж го долових - разтворено във въздуха, познатото ухание на жасмин. И разбрах...
        След още секунда продължих. Изпълваше ме невероятно спокойствие и увереност, дори престанах да гледам в краката си. Просто следвах носещия се над пътеката слаб аромат - нишката, която ме водеше през бездната и мрака. И по необясним начин знаех, че докато тя съществува, нищо не може да ми се случи. Мислех единствено за Карен. Тя се беше превърнала в размазано светло петно - толкова далеч от мен бе отишла. Накрая и то се стопи зад последния от завоите на отвесната стена. Вече го наближавах, когато чух сподавен вик. Изтръпнах... Нямаше време да гадая какво се е случило, само ускорих ход. После я видях.
        Стоеше на онази огромна плоска скала в края на пътеката, а силуетът й се открояваше на фона на небето. Беше протегнала ръце, сякаш искаше да обхване звездите и се въртеше в кръг, зареяла поглед над себе си - като че изпълняваше някакъв странен ритуален танц.
        Излязох задъхан на канарата до нея и се огледах - и внезапно почувствах възторга й. Бяхме сами в целия свят. Тропическата нощ ни обгръщаше, някъде в ниското шумеше морето, нощният бриз галеше лицата ни, а звездите изглеждаха съвсем близки - почти достижими.
        Тя притихна, облегнала глава на рамото ми. В очите й имаше сълзи и в тях се отразяваше небето.
        - Тери, видях... Видях го! - прошепна.
        Над нас беше само безкраят...

 

 

© Николай Ватов, 2000
© Издателство LiterNet, 20. 03. 2000
=============================
Първо издание, електронно.
"Стъпала към Едем", С.: изд. "Стигмати", 2000