Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СТЪПАЛА КЪМ ЕДЕМ

Николай Ватов

web

        Брет знаеше, че не трябва да спира и това беше единствената ясна мисъл в главата му...
        Обливаха го вълни от гореща пот. На моменти болката в простреляното му рамо се събуждаше и го пронизваше непоносимо - все едно милиони отровни игли се забиваха в него. Краката едва го държаха от умора - струваше му се, че всеки миг ще се строполи в измамната тинеста почва и никога няма да се изправи отново. Дясната му ръка беше отмаляла и изтръпнала - почти не я усещаше, но продължаваше да размахва мачетето с предишната мрачна упоритост и ожесточение, пробивайки си път през растителността. И той не разбираше откъде черпи сили, за да върви напред, колкото и безсмислено да бе, защото знаеше, че отдавна е загубил битката с джунглата - непрощаваща на никого, особено на онези, които дръзваха да се изправят срещу нея сами. Може би от самото начало... Въпреки всичко не искаше да се предава, тласкан от яростта на отчаянието или от страха пред смъртта, защото чувстваше, че, ако спре, това ще означава края...
        Движеше се почти слепешком през гъстата плетеница от лиани, дървета и храсти. Техните остри израстъци се впиваха в дрехите, превърнали се в парцали, и шибаха лицето му - пред очите му се виеха рояци от дребни насекоми, следващи го неотклонно като черна мъгла, но Брет не забелязваше нищо. Съзнанието му блуждаеше някъде далеч оттук, сякаш беше престанало да му принадлежи. от време на време у него избликваха смътни образи - смесица от сънища и реалност. Отломки от разбит кораб, подмятани от вълните на забравата...
        Не беше почивал от три и повече часа - откакто пресече онзи поток, гъмжащ от електрически змиорки - и усещаше, че се олюлява все по-силно. Нямаше представа какво разстояние е изминал, нито можеше да определи посоката, в която се движи, но вече му беше безразлично. Със сигурност знаеше само едно - че е пленник на този безкраен зелен ад...
        Поредният удар на мачетето разкъса плътната стена на растителността и откри пред очите му гледка, от която го побиха тръпки. В първия момент помисли, че халюцинира от преумора и изтощение. Няколко секунди стоя, невярващ на очите си, после нерешително пристъпи напред, сякаш се страхуваше, че той ще изчезне - ще се разтопи във въздуха като мираж - но не се случи нищо. Храмът на синята зора съществуваше! Беше го намерил. След толкова години на търсене...
        Пресечената пирамида се издигаше сред сумрака на джунглата, величествена и самотна - обгърната в каменно мълчание и забрава навярно от хилядолетия. Белите й някога стени, съградени от дялани блокове, бяха нашарени от мръсни ивици - следи от безбройните тропически порои. Плетеници от пълзящи растения и мъх бяха пролазили по камъка. В средата се открояваше стълбище. Стъпала, покрити със слой от гниещи листа, водеха стръмно нагоре, където на височината на околните дървета, на не повече от петнадесет метра се намираше входът - ниска правоъгълна камера, открита отпред и с колонада, поддържаща каменната плоча на покрива. Вероятно на повърхността плочата беше обрасла с трева, а и надвисналите зелени корони правеха пирамидата невидима от въздуха. Брет беше сигурен, че е прелитал над този район с хеликоптер, може би дори неведнъж, ала без успех. От мястото, където стоеше в момента, не можеше да види друго освен издадената козирка и част от колонадата, но знаеше, че някъде там е вратата.
        “Масивна врата с цвят на абанос отвежда във вътрешността на храма...” - беше запомнил съвсем точно описанието от дневника. В подножието на стълбището, от двете страни на пирамидата, стояха потъмнели от времето каменни стели, скрити наполовина под пласт от увивни растения. Върху тях личаха барелефи с древни индиански мотиви - стилизирани изображения на животни, дървета и птици, лица на богове и хора, строги и някак странни, а също и цели редици неразбираеми знаци от изчезнало писмо. Снопове слънчева светлина се процеждаха между дървесните сводове и се стичаха на петна върху камъка, като правеха цялата картина още по-нереална.
        Всичко е било истина - помисли си Брет, без да усети как мачетето се изплъзва от ръката му и се забива в калта.
        Отърси се от вцепенението и бавно приближи колоните. Не мислеше за нищо, не чувстваше нищо - нито болката в простреляното си от стрела рамо, нито зверския глад, който го мъчеше откакто беше останал сам, нито смъртната умора от няколкодневното лутане из джунглата, нито пристъпите на треската, връхлитащи го изневиделица. Той - Брет Хорн, беше успял! Беше открил онова, което хиляди бяха търсили преди него напразно. Митичното Елдорадо, златния храм на древните индиански цивилизации, в който отдавна никой не вярваше... След краха на първите две експедиции самият той вече не вярваше. Понякога имаше чувството, че преследва химера. Но ето че сега стоеше пред него - светилището от камък и злато, а дълбоко в гърдите му се надигаше едно опияняващо чувство...
        Някаква пъстра лента със съскане мина пред краката му, но Брет не забеляза. Вниманието му беше погълнато от стъпалата. Притаи дъх, приклекна до първото от тях и избърса с длан наслоената върху него мръсотия. Блясъкът на жълтия метал, който се показа отдолу, заслепи погледа му. Примижа, после бавно прокара пръсти по гладката, странно хладна повърхност и приседна, за да превъзмогне непоносимото треперене в колената. Нямаше смисъл да проверява и останалите стъпала, всички бяха златни - това беше сигурно.
        “Четиридесет и едно стъпала, изработени от чисто злато, ще отведат онзи, който ги изкачи, към славата и богатствата на Елдорадо...” - така пишеше в дневника на испанеца. Брет допускаше, че някои от нещата в него са силно преувеличени, ако не и измислени, но сега знаеше. Благородникът беше казал истината...
        Онова томче с дневници от пътешествията на първите завоеватели на американския континент му беше попаднало случайно - по време на едно пътуване в Мексико през студентските години. В Гвадалахара... Беше се  успал в хотелската стая и пропуснал срещата с няколко състуденти от университета - както и планирания туристически преход до планините. Трябваше някак да убие часовете до вечерта, когато приятелите му щяха да се завърнат. Нямаше какво да прави, затова реши да се помотае из града. Хапна в някакво ресторантче, след което обиколи центъра, разглеждайки многобройните магазинчета с лъскави витрини, предлагащи сувенири и какво ли още не, хлътна в едно кино, после дълго и безцелно се разхожда из улиците, накрая - щом му омръзна, тръгна да се прибира в хотела. И тогава се натъкна на онази малка антикварна книжарница. Искаше просто да надникне. Не търсеше нищо определено, нито имаше намерение да купува. Но вътре, докато се ровеше сред книгите, наредени върху лавиците - все редки и ценни издания, повечето луксозни и скъпи, една от тях внезапно прикова погледа му. Отличаваше се от останалите  по това, че изглеждаше прекалено незабележима. Върху изтърканата й от четене кожена подвързия липсваха каквито и да било надписи, година или място на издаване, а пожълтелите й от времето, поомачкани страници подсказваха, че е доста стара.
        Беше отпечатана на испански и съдържаше пет отделни дневника на испански и португалски конкистадори, описващи завоевателните им походи в Новите земи в периода от средата до края на 16-ти век. Силно впечатление му направи един от дневниците - този на дон Алехандро Канеда да Силва Круз. Последният изобилстваше с някакви почти неразбираеми пасажи на латински, в които единствената ясна дума беше “Елдорадо”. По-странно обаче му се стори друго. Историите, свързани с покоряването на Новия свят, бяха слабост на Брет - можеше да цитира имена, събития и дати, но колкото и да напрягаше паметта си, името да Силва Круз не му говореше нищо.
        Докато прелистваше заинтригуван томчето, чу някой тихо да се прокашля до него. Беше собственикът - слаб, възрастен мъж, с оредели коси и черти на европеец, който го гледаше през дебелите стъкла на очилата си.
        - Ще повярвате ли, господине, - започна той - че тази книга е на повече от двеста години? Освен това едва ли по света се е запазил друг такъв екземпляр.
        - Нима? - учуди се Брет. - Откъде знаете, след като никъде не пише кога е издадена? Или къде?
        - Повярвайте, господине. Издадена е някъде в Испания, но това не е толкова важно... Мислех, че няма да я забележите, дори се надявах. Да ви призная, не ми се искаше да се разделям с нея, но обстоятелствата го налагат. Имам нужда от пари - той сви рамене  и се усмихна малко насила. - Твърде дълго време прекарах в тази страна и как да ви кажа... Вече съм стар и чувствам, че не ми остава много. Искам да изживея остатъка от дните си у дома. Смятам да продам всичко, в това число и магазина, и да се върна там, където съм роден. Където премина младостта ми. В Севиля...
        - Каква е цената й? - посочи Брет книгата.
        - Триста долара - отвърна човекът тихо, с особена нотка на тъга.
        - Триста ли казахте? - не разбра той.
        - Да, господине - кимна мъжът, като свали очилата си и бавно започна да ги бърше с кърпата, която извади от джоба си. - Не мислете, че искам да ви ограбя. Истинската й стойност е несравнимо по-висока, уверявам ви. Книгата, която държите е по-ценна, отколкото си представяте изобщо.
        - А мога ли да ви попитам откъде я имате?
        - От дядо ми. Той произхождаше от стар испански аристократичен род. Неговият баща му я завещал на смъртния си одър... Но това е дълга история. Не искам да ви отегчавам с подробности.
        - Ще я взема - каза Брет с внезапна решителност. Плати на човека, сбогува се и излезе, съпътстван от едно неопределено чувство. Сякаш част от него вече знаеше...
        Беше препрочитал дневника на дон Алехандро да Силва Круз десетки и стотици пъти. Благородникът единствен се бе докоснал до тайната на Елдорадо - златната мечта на всички завоеватели, изследователи и конкистадори. Помнеше вечерта след завръщането си от Мексико, когато се прибра в квартирата и разлисти ръкописа на спокойствие. Изчете го на един дъх - като някаква фантастична история, пленяваща и интригуваща едновременно, а после отново и отново. С испанския не срещна трудности (владееше езика отлично), но пасажите на латински го измъчиха. Бяха съвсем мъгляви и объркани, на пръв поглед дори безмислени, като че авторът не знаеше какво иска да каже или нарочно не беше поискал. Приличаха на ребус, от който Брет не разбра нищо. Сепна го едва разсъмването.
        През следващите дни той внимателно преведе откъсите от латински, разнищи всяка дума, но така и не успя да стигне до същността на онова, което бе закодирано в текста - точното местонахождение на мистериозния храм. Имаше и друг въпрос без отговор. Дали историята на дон Алехандро беше истинска, а не измислена, както нерядко се случваше в миналото.
        Цели единадесет години от живота му бяха преминали в проучване и изследвания върху историята на древните американски цивилизации. Познаваше техните обичаи, религии и империи до най-дребните подробности. През ръцете му бяха минали безброй карти на Амазонската селва в търсене на предполагаемото местоположение на храма, наречен Елдорадо. Дори се беше превърнал в престъпник... Напразно. Усилията му неизменно стигаха до провал - както и двете предишни експедиции до Амазония... Самият той не проумяваше откъде се взема у него тази упоритост, въпреки всички неуспехи и разочарования. Винаги си повтаряше, че не златото е причината, а легендата - храмът, погребан в дълбините на джунглата... Само да можеше да гадае какви тайни крие черната врата на върха. Може би пазеше гробница на император, може би - камари от злато и скъпоценности, а може би нищо. Въпросът, който измъчваше Брет от години, след малко трябваше да получи отговор - когато щеше да извърви и последния отрязък от пътя. По златната стълба на Елдорадо. Нуждаеше се единствено от минута-две почивка, защото чувстваше, че от изтощение и глад пред очите му плуват червени петна. А и треската, породена от раната в рамото, сякаш отново започваше да го връхлита.
        Той свали от гърба си карабината и я захвърли върху стъпалата, после извади от джобчето на колана парче концентрирана храна - последното, което му беше останало, и бавно започна да дъвче. Отпи и глътка вода от полупразната манерка. Стисна зъби, защото стомахът моментално го сви - не беше ял почти от двайсет и четири часа. След минута, когато спазъмът отмина, Брет извади калъфчето с документи и снимки, които носеше със себе си и които не беше изхвърлил само от сантиментални причини. Прерови го набързо. Миналото го съзерцаваше безстрастно от тях. Отдавна вече нямаше нужда от това... Изсипа всичко в тинята. Тя ги погълна без остатък - заличи ги, сякаш никога не беше съществувал. Нямаше минало, нямаше бъдеще, единствено сега... Откри цигарата на дъното. Беше я увил в парченце найлон, за да я предпази от влагата - пазеше я точно за този случай. Дълго рови из джобовете си за запалка, накрая запали и с наслада всмукна парещия дим, който моментално прогони облаците от мухи и комари, виещи се над главата му. Приятното замайване изостри сетивата му. Джунглата нахлу в него - тъмна, заплашителна и шумяща, изпълнена с дебнещи сенки и смърт. Някъде наблизо проехтя маймунски рев, последван от оглушителните крясъци на папагали.
        Докато пушеше, Брет плъзна поглед по каменните стели от двете си страни. Сториха му се по-различни от всичко, което бе виждал по-рано. Като че не принадлежаха към нито една определена култура от древните, населявали континента, а представляваха странна смесица от всички тях. Кои ли бяха строителите на пирамидата - маите, ацтеките или техните предшественици - олмеките и толтеките? Със сигурност знаеше само, че са дошли от север. Какво обаче ги беше тласнало толкова далеч - на хиляди километри от родните места в негостоприемните джунгли на Амазония? Що за сила ги бе накарала да изоставят своите домове и градове от камък, за да поемат на този самоубийствен поход? Дали Великата империя на инките не водеше началото си от такъв клон преселници? В основата несъмнено стоеше култа към Белия бог - вярата, че някой ден той ще доплува отново, за да ги отведе в своя свят. В рая...
        Но с каква цел беше издигнат храмът и защо точно тук - в това затънтено място, където бродеха единствено зверове? Вероятно никога нямаше да научи. А може би отговорите се намираха на върха...
Огънчето опари пръстите му. Стъпка угарката и се изправи. Изстена, защото стърчащата от рамото му стрела се размърда и болката го преряза като с нож. Под превръзката, направена набързо, изби струйка мръсна кръв и закапа върху нозете му, но Брет не й обърна внимание. Нямаше време, а и вълнението го беше завладяло напълно.
        Пое дълбоко въздух, изтри с ръкав потта от челото си, после стисна карабината в здравата си ръка и бавно, почти тържествено изкачи първото стъпало. Няколко секунди стоя неподвижен, вслушвайки се в ударите на сърцето си, сякаш се колебаеше дали да продължи или да се върне. Ала вече не можеше да има връщане назад и той го знаеше. Беше изгорил след себе си всички мостове, бе заличил всички пътеки... Странно, но сега, когато най-сетне беше успял, изведнъж почувства някаква празнота в гърдите. Боеше се - не от смъртта, а защото беше стигнал края на пътя. Някъде там, горе го очакваше вечността...
        Това ли искаше през всички тези години? - запита се. Да изкачи златната стълба на Елдорадо, за да посрещне съдбата си на върха. Сам, далеч от всякаква човешка близост... Сигурно не се различаваше много от останалите авантюристи и златотърсачи, които заплащаха с живота си за своето безразсъдство И все пак не съжаляваше за нищо. Независимо че скоро и той щеше да плати цената - като всички...
        Прекрачи на второто стъпало. Чувстваше се невероятно спокоен и трезв, мислите му бяха бистри. Извървяваше последните си стъпки - кой знае защо тази мисъл го накара да се усмихне. След онова изненадващо индианско нападение, довело до избиването на цялата им група, той беше продължил сам, вместо да опита да си пробие път към основния лагер - макар и ранен. С пълното съзнание, че е невъзможно да оцелее и дори да открие храма на дон Алехандро, никой не ще разбере. Но нямаше значение. Може би така трябваше...
        Три.
        Четири... Изкачваше стъпалата, като машинално ги броеше. Усещаше здравата твърд на метала под краката си малко непривично след блатистите терени на джунглата, с които бе свикнал.
        Шест.
        Седем... Все по-нагоре по стълбата на боговете.
        Десет... В съзнанието му неочаквано изплуваха спомени от предишния му живот. Сега той му се струваше далечен и чужд, сякаш принадлежеше на някой друг, непознат. Парчета... Сънувани парчета реалност.
        Дванайсет. Тринайсет... Спомни си своя бивш преподавател от университета по история и изкуства на американските цивилизации от Предколумбовата епоха. Сред студентите той беше известен като Професора. Винаги ходеше с някаква протъркана чанта, от която можеше да извади каквото си поиска - и лула. И вечно търсеше огънче от аудиторията. В собствената си област беше ненадминат капацитет, мнозина обаче го смятаха за странен, дори за откачен. Беше ексцентрик, а навярно тъкмо затова и го обичаха. Брет нямаше да забрави онази първа експедиция преди повече от десет години, на която двамата с него, заедно с още неколцина съмишленици, възлагаха толкова надежди.
        Един ден след лекция беше показал на Професора дневника на дон Алехандро. Просто така - за да разсее някои съмнения около името на адмирала. Изобщо не подозираше с каква светкавична скорост ще се развият нещата.
        - Господи, та това е изумително! - беше възкликнал Професора на следващия ден. - Този дневник... той е доказателство, че Елдорадо съществува - разбираш ли? Съществува !
        - А дон Алехандро?
        - Историята често е несправедлива, Брет. Както се е случило и с дон да Силва Круз. Името му е останало почти неизвестно... Но сега ни очакват по-важни дела. Приготвяй се, заминаваме!
        Само за две седмици той беше организирал и уредил всичко. Беше успял да издейства и една неголяма сума пари от института. Никой не предполагаше колко решаващи ще се окажат лошото оборудване и ограничените средства, с които разполагаха тогава.
        Бяха се лутали около месец из непроходимите гори на западна Амазония, ръководени от мъглявото описание в ръкописа на дон Алехандро - из места, където вероятно никога не беше стъпвал човешки крак, докато припасите им се стопиха. Без да открият и следа от светилището на севатеоните. Нищо. От онова пътуване му остана само маларията...
        Седемнайсет... Втората експедиция до Амазония, четири години по-късно, също беше завършила с провал. От института категорично отказаха да им отпускат повече средства. Дори всепризнатия авторитет на Професора се оказа безсилен пред бюрокрацията и недоверието на научните среди, за които думата “Елдорадо” означаваше измислица, нелеп мит, болно въображение. Цяла година двамата безуспешно се опитваха да съберат пари за ново пътуване. Накрая Брет се бе принудил да продаде своя дял от акциите в бащината си фирма (с което окончателно си навлече родителския гняв), а Професора - някакъв имот, получен в последния момент по щастливо стечение на обстоятелствата.
        Но джунглата отново ги беше ограбила. Този път - много по-лошо отпреди. Сред безкрайните зелени мочурища Брет беше загубил един от най-добрите си приятели. Напредналата възраст и разклатеното здраве на Професора не бяха издържали на убийствения тропически климат. Сутринта на десетия ден от тръгването им го намериха мъртъв. Брет и групата индианци-носачи погребаха трупа по стар местен обичай - на върха на едно високо дърво с въжета, за да не бъде разкъсан от диви зверове.
        След неговата смърт и последвалото фиаско на експедицията нещо в Брет изведнъж се пречупи. Инерцията на дните го носеше нанякъде. Безразлично накъде. Събуждаше се с отвратително настроение, навличаше дрехите и хукваше на работа, прибираше се и се заравяше в книгите или се напиваше до забрава - и така до следващия ден. Живееше с неясното очакване на тласъка, който ще го изтръгне от сивотата на ежедневието, но той не идваше. Докато намрази всичко - и работата си, и града, и обществото, което го заобикаляше с неговите глупави изисквания и закони. Все повече се затваряше в някаква черупка, а сънищата му бяха оцветени с мрак и безнадеждност. До онази сутрин, когато се събуди с мисълта да направи нещо - или да полудее...
        Двадесет и едно... Беше стигнал средата. Спря, за да поеме дъх и се подпря на карабината - пред очите му пулсираха гирлянди от цветни сияния. Все по-силно чувстваше, че залита. Отнякъде подухна ветрец, но въздухът продължаваше да бъде спарен и тежък, като че оловен чук блъскаше дробовете му при всяко вдишване.
        Двадесет и четири... Беше препрочитал толкова пъти дневника на дон Алехандро да Силва Круз - испански адмирал на служба при Карл V-ти - че го помнеше наизуст. Понякога го обземаше чувството, че познава отблизо този човек. Благородникът беше първият и единственият, изкачил златните стъпала, който се бе завърнал жив. По всяка вероятност от него водеше началото си и легендата за Елдорадо - златното светилище на древните индиански култури, чието местонахождение си оставаше загадка. Сякаш испанецът умишлено се беше опитал да го скрие, премълчавайки важните подробности или забулвайки ги в мъгла - говореше за планини, реки и местности, без да се позовава на никакви конкретни имена.
        Самото име на дон Алехандро беше обвито в тайнственост. В историческите хроники от онова време то почти отсъстваше. Беше споменато в един-единствен документ от 1544-та година. След завръщането си от Новия свят дон да Силва Круз провел няколко срещи на четири очи с краля на Испания Карл V-ти. За какво са разговаряли двамата, можеше само да се гадае, но в края на тези аудиенции адмиралът, който иначе не се ползвал с особени симпатии на двора, получил специални правомощия и неограничен кредит от кралската хазна за организиране и подготовка на нова експедиция до западния континент. Целта на последната беше забулена в неизвестност. Дали тя била осъществена, никой не можеше да каже. Все пак имаше един интересен факт, отбелязан в същата хроника и навярно свързан със споменатата експедиция. В ранното утро на 14-ти октомври 1544-та година от пристанището в Кадис при необичайна секретност и мълчание, без изпращачи и топовни салюти отплавал военен кораб, носещ името “Елдорадо”. Този кораб никога не се завърнал.
        Двадесет и седем... Брет беше успял да си изгради приблизителна представа за дон Алехандро да Силва Круз - много интелигентен, образован и прозорлив за времето си човек, макар и страдащ от известно честолюбие като всеки благородник. Отличил се в няколко морски сражения - особено в това срещу сарацините край остров Ибиса, където сторил невъзможното. Спечелил една почти загубена битка, като сам потопил три вражески кораба. Получил не едно и две отличия за храброст. Благодарение на своите качества, съвсем млад бил издигнат в чин адмирал и му била поверена гвардия. Владеел до съвършенство латински и гръцки, имал също изключителни познания по астрономия, навигация и корабоплаване. Не бил особено набожен за разлика от обкръжението си. Вярвал, че светът е далеч по-различен и необятен от примитивните представи, натрапвани от църквата. Поради възгледите му мнозина го смятали за еретик, но това не го плашело, защото имал влиятелни приятели сред аристократичните кръгове, които го защитавали от нападки. В същото време дълбоко в себе си той мечтаел да затъмни славата на своите предшественици - Кортес, Писаро и Магелан, като открие земи и богатства, каквито никой преди не бил виждал.
        Бил авантюрист по дух, понякога дори безразсъден...
        Двадесет и девет... Историята на дон да Силва Круз всъщност започваше около средата на 1541 година. Командваната от него фрегата “Кармен”, изпратена със задачата да проучи и картографира западното крайбрежие на Индиите (или Америка) и да намери прословутия проток Аниан, който, както се предполагало по онова време, свързвал Атлантическия с Тихия океан, попаднала на силна буря в иначе спокойните ширини на екватора. Тайфунът продължил кратко, но бил ужасен - само по чудо не завлякъл кораба на дъното. Отнесъл ги няколко градуса на север - може би недалеч от бреговете на днешна Колумбия или Еквадор. Когато отминал, фрегатата едва се държала на повърхността. Наложило се да пуснат котва в първия срещнат залив, за да подменят счупената главна мачта и такелажа, както и да закърпят зеещите по корпуса пробойни. Пораженията били сериозни, ремонтът щял да се проточи поне месец. Докато той траел, дон Алехандро решил да се възползва от възможността да разгледа континента отблизо. Придружен от своя верен адютант - някой си Педро Бланко, също от благородническо потекло, един индианец-роб, когото използвали като преводач, и четирима войници, адмиралът поел с лодка срещу течението на някаква неголяма река, вливаща се в океана наблизо.
        След час-два плаване групата неочаквано се натъкнала на ловуващи индианци-воини, чиито канута застрашително се носели срещу тях. В първия момент срещата едва не се превърнала в сражение. Двете страни се изчаквали взаимно, готови да пуснат в действие оръжията при най-малък намек за враждебност. Не се стигнало обаче до това. След минута, когато лодките доближили, се случило нещо странно. Индианците захвърлили копията и лъковете и паднали по очи пред белите, после двама от тях - по-късно се оказало, че са синове на върховния старейшина - възбудено заговорили на някакъв неразбираем език, който доста затруднил преводача-роб. Още по-изненадан дон Алехандро останал от тяхната външност. Индианците се отличавали рязко от местните племена със своята необикновено бяла кожа, висок ръст и светли очи. И  всички носели на гърдите си един особен знак - изрисуван небесносин кръг. Наричали себе си “сева-те-они”, което в превод означавало “народът на синята зора” - не искали или не можели да обяснят защо. Били толкова приятелски настроени към пришълците, че дон Алехандро и неговите спътници започнали да подозират някакъв капан. Независимо от всичко те продължили със севатеоните, които ги завели в селището си. Намирало се нагоре по течението на реката - в широка долина, където редом с бамбукови колиби се издигали изоставени, почти погълнати от растителността руини на древен град. Приели испанците като богове - сякаш отдавна чакали пристигането им. Въпреки че след падането на Инкската империя, няколко години по-рано, мрачната слава на белите нашественици се носела навсякъде из континента. Вероятно решаваща роля за това посрещане изиграл самият дон Алехандро, който никак не приличал на сънародниците си. Бил висок, добре сложен и красив - със сламеноруси коси, черна брада и сини очи.
        Накрая все пак испанците пренебрегнали подозренията си и слезли на брега. Тогава самият върховен старейшина на племето, обкичен с пера, злато и скъпоценности, паднал в краката на адмирала и го обсипал с дарове, после споменал нещо, което никой не разбрал - че мисията на неговия народ наближавала своя край, защото предсказанието се изпълнило. Вечерта на специалната тържествена церемония старейшината подарил на дон Алехандро един много скъп накит, който свалил от гърдите си - златен медалион с объл небесносин диамант, символизиращ неговата сила и власт. Казал, че отсега той се превръща в техен върховен глава и повелител и народът на синята зора е нетърпелив да го последва. В отговор дон Алехандро също му направил подарък - сребърен кръст, герб на семейството и талисман. Онзи благодарил и добавил, че скоро севатеоните щели да му поднесат своя последен и най-съкровен дар - нещо, сътворено от техните прадеди за Белия синеок бог, който според преданията щял да дойде по море с голяма лодка, за да отведе всички в обетованите земи, откъдето идвал.
        Дон да Силва Круз не се и опитал да разсее заблудата около божествения си произход. Той бил крайно озадачен и вероятно изкушен от мисълта за слава и богатства, които диваците сами тикали в ръцете му. Поразпитал небрежно старейшината и научил, че става дума за светилище от камък и злато, намиращо се от другата страна на планините, на седемнайсет дни път от селището. Главата на племето твърдял, че севатеоните са потомци на много древен народ, дошъл преди три хиляди и повече години от север и издигнал храма, а после заминал - неизвестно къде. Останала само група от няколкостотин мъже и жени - достатъчно на брой, за да просъществува родът през вековете. Те трябвало да чакат завръщането на Белия бог. Никой от индианците, дори старейшината, не знаел какво се крие в храма. Повелите, завещани от дедите им, забранявали да го доближават, а още по-строго - да отварят вратата преди идването на онзи, за когото бил предназначен.
        На следващата сутрин дон Алехандро наредил на двама от войниците да се върнат на кораба, за да известят хората му за случилото се и да ги предупредят, че ще отсъства известно време. После заедно с Педро Бланко, двамата гвардейци, индианеца-роб и няколко севатеони, предвождани от синовете на старейшината, поел на път. Поел към най-голямото предизвикателство в живота си - или може би към своето проклятие.
        Пътували по реката ден, докато течението станало прекалено силно, а в далечината пред тях се очертали заснежените върхове на Андите. Тогава нарамили канутата и продължили пеша. Пресекли планините през някакъв тунел, прокопан неизвестно от кого и кога - цели два дни се промъквали в пълен мрак, чиито единствени обитатели били паяци, скорпиони и гигантски слепи мравки. Когато тунелът свършил, групата се отправила на югоизток през джунглата към вътрешността на континента. Преходът се оказал труден и изтощителен. През повечето време се налагало да си проправят път с мачете през непроходими гъсталаци и блата, а където било възможно, използвали канутата за придвижване по мрежата от притоци на Амазонка. Водачите им индианци следвали някакви известни само на тях ориентири. Няколко пъти групата се натъквала на враждебно настроени племена, които обаче панически захвърляли оръжията и се разбягвали, щом забелязвали изрисуваните сини знаци върху гърдите на севатеоните. Дон Алехандро така и не могъл да си обясни причината за странното им поведение. Кой знае защо хората от племето на синята зора дори не ги удостоявали с внимание - като че били уверени в своята недосегаемост. Пресекли огромна територия без нито един изстрел, без нито една стрела.
        Привечер на седемнадесетия ден джунглата внезапно се разтворила пред погледа им и испанците за първи път видели храма, наречен по-късно от тях “Елдорадо” - висока, пресечена пирамида от камък, със стъпала от чисто злато. На дон Алехандро се паднала честта пръв да изкачи стъпалата, след него вървял Педро Бланко, а отзад двамата войници. Индианците останали в подножието на храма, защото така гласели заповедите на отците им.
        Изкачили стълбата, а на върха - посредством някакъв таен механизъм отворили черната врата и... Едва повярвали на очите си. В дневника не пишеше какво са видели, но то било необикновено - нещо, което ги потресло. Педро Бланко паднал на колене пред прага, шепнейки името на Бога, после, сякаш обладан от нечиста сила, се втурнал напред. В последния момент дон Алехандро успял да го задържи - повалил го на пода, въпреки отчаяната му съпротива, и изкрещял на войниците да затворят вратата. Така и сторили.
        Пренощували всички край пирамидата, а с пукването на зората потеглили в пълно мълчание обратно. Адмиралът бил толкова объркан от видяното, че не могъл да мигне. Същото се отнасяло и за останалите - особено за Педро Бланко, който изобщо не бил на себе си. Отговарял несвързано или крачел с отсъстващ поглед, без да забелязва нищо и никой. На втората сутрин, откакто вървели, се установило, че последният е изчезнал. Претърсването на околността не дало резултат, а индианците отхвърлили вероятността да е бил отвлечен и разкъсан от хищници през нощта. Следите доказвали точно обратното - че той сам е напуснал лагера, навярно - избягал, обсебен от лудостта. Нямало смисъл да губят излишни сили и време, затова дон да Силва Круз наредил да прекратят търсенето и групата продължила без Педро Бланко.
        Това обаче не бил единственият инцидент. Двамата гвардейци, които също узнали тайната на черната врата, загинали нелепо при нещастни случаи - първият бил ухапан от отровна змия и издъхнал за по-малко от минута, а другият се подхлъзнал и паднал в някаква пропаст, докато изкачвали предпланините на Андите. Така случайността направила дон Алехандро единствен жив свидетел на загадката.
        След няколко дни най-после пристигнали в селището на индианците. Адмиралът благодарил на старейшината за дара - по-различен от всичко, което очаквал - и заявил, че му се налага спешно да отпътува за страната си, но скоро ще се върне, за да изпълни пророчеството от легендите. Севатеоните го изпратили с канутата си до кораба, чийто ремонт междувременно бил завършен, дон Алехандро се сбогувал с тях, след което испанците вдигнали платната и отплували. През април на следващата година “Кармен” благополучно акостирала в Кадис.
        С това се изчерпваше историята на дон Алехандро да Силва Круз. В края на неговия дневник имаше страница-две с набързо нахвърляни мисли, но с доста по-късна дата:
        “27 август, 1544 година. Не мога да мисля за нищо друго, освен за предстоящото пътуване. Толкова съм възбуден, че не ме лови сън, не мога да ям, започвам дори да не забелязвам хората около себе си. Онзи ден в коридорите на двореца едва не се блъснах във Великия инквизитор. Вървеше в обкръжението на свитата си, прилични на прилепи в черните си одежди. Съзрях го в последния момент - когато се разминавахме. Само му кимнах, без да спазвам етикета, нито да спирам. В отговор той ми хвърли поглед, в който се четеше желание да ме разкъса. И сигурно би го направил, ако не се ползвах с благоразположението на краля. Усеща, че нещо се готви, но не знае какво и това го вбесява.
        От няколко дни сънувам един и същи сън. И тази нощ бях там. Като в някаква приказка! Нямам търпение отново да поема на път. Може би, за да присъединя съдбата си към тази на Педро Бланко или да намеря смъртта си - кой знае... Понякога се питам къде е той, дали е жив и какво прави сега. Но истината е, че му завиждам - макар да не искам да го призная пред себе си. Сигурен съм обаче, че е щастлив - много по-щастлив от мен и от всеки друг, дори от краля, когото след толкова месеци и усилия най-после успях да убедя в думите си. Впрочем не е така. Мисля, че продължава да не ми вярва, но поне е заинтригуван. В случай, че аз се окажа прав, той би се превърнал в най-богатия и най-известния сред монарсите.
        Трябва да издържа още малко. Само няколко седмици и всичко ще свърши - това любопитство от страна на околните, тази подозрителност, тези погледи и шушукания зад гърба ми. Не знам дали изобщо ще се завърна, но и никога повече да не видя Испания, не бих съжалявал... И последно, което вписах вече в завещанието си - не се ли завърна до три години, считано от момента на заминаването ми, задължавам моите наследници да направят този ръкопис обществено достояние. Намирам се пред прага на едно чудо - най-великото от всички чудеса на земята. То се нарича Елдорадо!
        Аз - Алехандро Канеда да Силва Круз, пиша тези редове, защото не мога да споделя мислите си с друг. Никой не би ме разбрал. А само ако знаеха, ако светът узнаеше...”
        Дневникът свършваше дотук. Дали адмиралът беше постигнал целта си, оставаше загадка.
        Тридесет и три... Брет се закова на място. Върху стъпалата пред него напреко се очертаваше някаква купчина. Вгледа се в нея и усети, че го побиват тръпки на ужас. Това, което в първия момент беше взел за клон, всъщност представляваше човешки труп - по-точно скелет, облечен в разпаднали се, червени от ръжда доспехи. Лежеше по очи - навярно от векове, а оголените му, полирани от дъждовете кости блестяха с неестествена белота.
        Отмести поглед, почувствал неприятно гадене в стомаха си. Нямаше съмнение. Това бяха останки на испански гвардеец от времето на първите завоеватели на континента - може би дори някой от хората на дон Алехандро. Странно, какво ли се беше случило с него...
        Той внимателно прекрачи простряната по дължината на стъпалото ръка, сграбчила скъпоценния метал - в сетна отчаяна агония, и продължи нагоре.
        Тридесет и пет... В съзнанието на Брет внезапно изплува онази среща с баща му. Последната. Която ги беше разделила завинаги. Помнеше всяка дума и жест, макар че оттогава бяха минали месеци...
        Въпреки обтегнатите им отношения Брет беше отишъл да го моли за пари. Нуждаеше се от тях за последната, трета експедиция до Амазония, която планираше. Твърде дълго беше отхвърлял или отлагал тази възможност, докато всички останали се бяха изчерпали. Почти не вярваше той да се съгласи - дори да му поискаше назаем, но нямаше избор. Познаваше баща си добре и не можеше да го обвинява. Той беше реалист, човек на здравия разум, който не обичаше фантазьорите и хората, неспособни да се справят сами с живота - за какъвто смяташе и собствения си син.
        Беше подранил за срещата с няколко минути. Почуди се малко пред вратата на офиса дали да изчака навън или да влезе, накрая все пак почука. Поздрави секретарката, която го посрещна с любезна усмивка.
        - Добър ден - отвърна тя, поглеждайки часовника си. - Господин Хорн ще се върне всеки момент. Помоли да го изчакате. Впрочем заповядайте - покани го в кабинета.
        Някаква сянка прекоси лицето й - на съчувствие, примесено с любопитство - или може би му се стори, но изведнъж се почувства неловко. Побърза да влезе. Отдъхна си, едва когато вратата се затвори зад него и остана сам. Седна в креслото до прозореца и нервно забарабани с пръсти по облегалката, опитвайки се да подреди мислите си. Изобщо не знаеше откъде да започне, щеше да бъде мъчителен разговор. Още повече, че баща му сигурно се досещаше защо е дошъл. По дяволите! Беше глупаво да се надява - той никога нямаше да промени решението си. Само щеше да предизвика нов скандал между тях. Не трябваше да идва... Наистина не трябваше. По-добре беше да си върви още сега...
        Стана, поразходи се напред-назад и решително се отправи към вратата, но изведнъж замръзна, вперил поглед в отрупаното с книжа махагоново бюро отсреща. Мисълта прониза съзнанието му - подобно на светкавица в черна нощ на отчаяние - и Брет усети, че настръхва от възбуда. Всичко беше толкова просто... Парите бяха там, пред него - проклетите сто хиляди долара, от които се нуждаеше и които никога нямаше да получи от баща си. Само трябваше да ги вземе. Всъщност да ги открадне...
        Няколко мига се колеба, ослушвайки се напрегнато, разкъсван от съмнения. Нищо не нарушаваше тишината навън. После заобиколи бюрото. Беше запомнил, че баща му винаги оставя ключовете на чекмеджето. Провървя му - те и сега висяха на него. Отключи и трескаво започна да го преравя. Веднага откри онова, което търсеше - чекова книжка с няколко подпечатани празни чека. Откъсна най-горния от тях и го напъха в джоба си, в същия момент откъм съседната стая долетяха гласове и стъпки. Превъртя отново ключа, едва не го счупи от бързане, и се тръшна обратно в креслото. По лицето му се стичаше пот, а ръцете му трепереха от напрежение.
        Баща му се появи след секунда. Поздрави го сдържано, както винаги, и се настани зад бюрото си, протягайки ръка към кутията с пури. Не беше забелязал нищо.
        - Слушам те, Брет - каза той делово.
        - Идвам... с една молба - започна Брет, като с усилие намираше думите. - Трябват ми пари... известна сума, която ще ти върна при първа възможност...
        - Брет, знаеш ли, ти изобщо не си се променил - изрече с въздишка. Извади една пура, отряза края й и бавно започна да я приглажда между пръстите си. - По този въпрос мислех, че отдавна сме се разбрали. Отговорът ми е не!
        - Но, татко, аз...
        - Казах не! - прекъсна го рязко той. - И ти знаеш защо... Как изобщо си го представяш? Не сме се виждали от толкова време, сигурно повече от година, а ти изведнъж ми се обаждаш по телефона, идваш тук и отново ме молиш за пари. И то за какво?!... Искам да разбереш, че въпросът не е в парите. Бих ти дал още сега, колкото пожелаеш - за всичко друго, но не и за онази твоя налудничава идея. Елдорадо... светилище от камък и злато... Глупости! Търсиш нещо, което не съществува!... Погледни се, Брет! Ти не живееш в реалния свят. Витаеш някъде далеч, толкова надалеч, че никой не успява да те разбере. Вече си на трийсет и три, а нямаш семейство, нито приятели и всички те смятат за смахнат. Научих, че и от института, където работиш, са отказали да подновят договора ти за следващата година. Питаш ли се защо? Навярно и те не могат да те търпят... Мислех... надявах се, че все някога ще пораснеш, но явно съм се лъгал. Пилееш живота си заради една измислица!
        - Този живот си е мой, татко.
        - Да, по дяволите, твой си е! Но замислял ли си се какво ми причиняваш?! Боли ме, като те гледам, защото си моя кръв - единственото дете, с което бог пожела да ме дари, но... понякога се срамувам от теб. Същото би казала и майката ти, ако беше сред живите... Надявах се един ден ти да наследиш бизнеса и да поемеш нещата в свои ръце, или поне да живееш като всеки нормален човек, за да мога на старини и аз да се порадвам на внуци... Слушай, Брет, време е да се събудиш и да стъпиш здраво на земята, иначе ще съжаляваш! Хора като теб не оцеляват в този свят - баща му се беше надигнал от стола и почти крещеше.
        - Татко, мечтаеш ли понякога? - запита Брет.
        - Какво?! - изгледа го той, сякаш бе непознат.
        - Понякога мечтаеш ли? И за какво?
        - Да! - гневно натърти той. - Мечтаех да бъда достатъчно богат, за да съм независим и уважаван. Тръгнах от нулата и го постигнах - сам, без ничия помощ. Със собствените си две ръце! Не ми беше лесно, но на твоите години вече издържах семейство и бях преуспял... Подписвам чекове за милиони, осигурявам работа на две хиляди души, притежавам верига от магазини по цялото Тихоокеанско крайбрежие, а ти? Какво си постигнал ти?
        - Съжалявам, че съм излъгал надеждите ти, татко.
        - Омръзна ми да слушам това...
        - Безсмислено е да продължаваме този спор, защото с теб говорим на различни езици. Ти просто не можеш да разбереш...
        - Върви си! - сподавено отвърна баща му и тежко се отпусна на стола. Беше смачкал в юмрук незапалената пура. - Вече и не искам да те разбирам ... нито да те виждам. Избий си от главата онези измислици - тогава ела, за да поговорим отново.
        - Добре. Само в едно искам да те уверя, татко. Елдорадо не е измислица и аз ще го открия. Каквото и да ми струва! - Брет улови дръжката на вратата, но преди да отвори, за последен път се обърна назад. - Сбогом! И не ме съди прекалено строго...
        Баща му не отвърна. Беше се прегърбил върху бюрото, като че внезапно бе остарял с десет години.
После тихо напусна.
        Тридесет и осем... С помощта на онзи откраднат чек, който беше попълнил и подписал от името на баща си, Брет се бе сдобил с парите за експедицията. Беше ги изтеглил в последния момент, за да е сигурен, че, когато измамата се разкрие, ще се намира далеч от града. Имаше, разбира се, известен риск да се усъмнят, но в банката всичко мина гладко - нали носеше фамилията Хорн. Нито за секунда не се съмняваше, че баща му е уведомил полицията за кражбата. Не беше срещал по-твърд и по-принципен човек - и знаеше, че няма да му прости. Никога. Осъзна, че му е малко мъчно за него...
        Навярно в този момент го издирваха. Някъде там - в света, от който беше избягал. Сега му се струваше отдалечен на светлинни години разстояние. Представи си своята снимка, тиражирана във вестниците и полицейските бюлетини. Търси се Брет Хорн! Въоръжен и вероятно опасен! Мисълта го накара неволно да се изсмее. Беше ги изиграл. Всички.
        Тридесет и девет... Неприятностите ги преследваха от самото начало. Сякаш тегнеше някакво проклятие... Първо - още при пристигането в Кито него го бяха обрали в хотела (добре, че не бяха намерили всичките пари), после хеликоптерът, изпратен да проучи трасето по въздух, се бе разбил в някакви скалисти възвишения поради падналата гъста мъгла и накрая за капак - на третата седмица от тяхното потегляне в джунглата водачът им колумбиец беше избягал през нощта заедно с половината от индианците-носачи. Бяха отмъкнали по-голямата част от багажа им, в това число и запасите им от храна и медикаменти. Независимо от всичко Брет беше убедил останалите да продължат. Интуицията му подсказваше, че целта е по-близо от всякога. Дори не беше предчувствие, а увереност... Тогава се натъкнаха на онази засада. Беше преди два дни...
        Четиридесет... Бяха спрели в късния следобед на нещо като естествена полянка сред гъсталаците, за да отпочинат малко и да хапнат. Всичко стана внезапно, без да очакват. Докато отдъхваха след уморителния преход, въздухът забръмча, сякаш стотици разярени оси се носеха срещу тях, и Брет зърна неясни силуети, изплували иззад стволовете на обкръжаващите ги дървета. Индианци! - помисли си, а миг по-късно облакът от стрели ги удави. Видя как първата от тях се заби в гърлото на човека до него - един много едър, русокос швед на име Свен, който изхриптя и тежко се свлече на земята.
        Наоколо падаха човешки тела, косени от несекващия смъртоносен дъжд, докато над джунглата ехтеше смразяващият вик на невидимите им нападатели: “Ату ахоа, ату ахоа!” Стоеше вцепенен, не можеше да помръдне. Струваше му се, че сънува... Тогава пареща болка прониза рамото му, блъсна го и той на свой ред се строполи в тинята - червена от кръвта. Още помнеше онзи гаден вкус в устата си. И страхът, който го шибна като с камшик и го накара да се втурне през храсталаците слепешком, подобно на подгонено животно. Изобщо не помнеше кога е грабнал пушката на Свен. В съзнанието му всичко, случило се след това, тънеше в непроницаема мъгла, от която на моменти изплуваха отломъци на болка, страх и отчаяние. Провървя му в едно - че забитата в рамото му стрела не се оказа отровна. По-късно се опита да я извади, но безуспешно - само я беше счупил.
        Бе сам от два дни, а му се струваше, че е изминала вечност, че така е било винаги. От мига, в който беше прочел дневника на дон Алехандро да Силва Круз...
        Четиридесет и едно... Край. Брет спря и се огледа, все едно се пробуждаше от сън.
        Камерата-предверие на върха тънеше в прашен полумрак. Беше по-голяма, отколкото изглеждаше отдолу. В дъното й се очертаваше вратата - черен, изрязан сякаш в стената правоъгълник. Две дебели колони от камък с изсечени върху тях изображения и знаци подпираха плочата на покрива. В основата си колоните завършваха с огромни стилизирани змийски глави, прилични на неми стражи, застинали в еднакви ужасяващи пози - с разтворени усти и извадени двуостри езици. Подът на камерата беше покрит с масивна плоча от злато, по която се забелязваха същите загадъчни барелефи. Част от тях се губеха под слоя от изгнили листа, навяни от вятъра през годините. Брет разрови с крак мръсотията, за да ги разгледа по-добре. В центъра изпъкваше голям кръг с радиални лъчи - символизиращ навярно слънце. Останалото беше неразбираемо.
        Той пристъпи по-навътре, стиснал карабината в ръка - завладян от необясним страх. След секунда, щом очите му привикнаха с полумрака, Брет разбра причината. Наоколо витаеше присъствието на смъртта. До едната колона лежеше превит на кълбо скелет, облечен в разядена от времето метална ризница - имаше чувството, че само да я докосне, и тя ще се превърне в прах. Бяха останки на войник от старата испанска гвардия - същият като онзи, който беше намерил на стълбите. Срещу него се виждаше друг мъртвец в доспехи, също отдавна оглозган от насекоми. Седеше облегнат на вратата. Пръстите на дясната му ръка обвиваха инкрустираната със скъпоценни камъни дръжка на сабя с ръждясало острие, а другата беше положена на гърдите. На пода край него се търкаляше захвърлен, позеленял от патина шлем и някакво старинно подобие на пистолет. По всяка вероятност беше труп на благородник - подсказваха го медните доспехи и шлемът, както и сабята. Но кой бе той? Дали изчезналият Педро Бланко или пък самият дон Алехандро да Силва Круз, или някой друг, тръгнал по следите на адмирала? Какво се беше случило всъщност тук - в дълбините на джунглата, на стотици мили от цивилизования свят? Можеше единствено да се гадае.
        Преметна карабината на рамо, за да не му пречи и приближи вратата. За миг изпита чувството, че ръката му ще премине през нея - толкова черна изглеждаше - но това не стана. Беше странно топла на пипане и гладка. Той бавно плъзна длан нагоре и надолу по полираната сякаш повърхност, все едно галеше живо същество. Тогава в съзнанието му изплува един откъс от дневника, който винаги го беше озадачавал. Неволно повтори думите на глас:
        - Вратата, откриваща богатствата на Елдорадо, се отваря с езика на змията...
        Съвсем просто беше. Странно как не му бе хрумнало по-рано. Отварящият механизъм вероятно беше замаскиран в някоя от двете змийски глави на колоните. Точно така. Трябваше само да го намери и задейства.
        Избра лявата - тази, до която лежеше трупът на войника. Върна се и застана пред каменното чудовище, разтворило паст, като че всеки миг щеше да се събуди от вечния си сън. От вълнението усети, че се разтреперва. Протегна ръка и натисна стърчащия раздвоен език - той обаче изобщо не поддаде. Опита повторно, този път с всичка сила, но напразно - езикът беше като излят. Дали не се заблуждаваше...
        Прогони съмненията и пристъпи към другата колона. Избърса потта, стичаща се по челото му, после напъха ръка в отвора и натисна змийския език. В първия момент помисли, че отново е сбъркал, но, когато отпусна тежестта си върху него, усети как плавно хлътва в каменния жлеб. Нещо във вътрешността на пирамидата глухо избуча и изтрака, в следващия миг вратата тежко се отдели от пода и бавно - сантиметър по сантиметър пое нагоре. Скелетът, облегнат на нея, се наклони и рухна настрани, черепът му се изтърколи към ъгъла, но Брет дори не забеляза. Беше затаил дъх, а сърцето му биеше до пръсване. Тайната на Елдорадо изплуваше от мрака на хилядолетията... С учудване отбеляза колко е тихо наоколо. Цялата джунгла сякаш беше притихнала в очакване. Точно си го помисли и някакъв оглушителен трясък разцепи въздуха - плочата под краката му потрепери. Не разбра какво беше това, но вратата с последен тласък застина - едва открехната, на три или четири пръста от пода. Трябваше му цяла минута, за да проумее случилото се.
- Не... - изкрещя той. - По дяволите, не!
Стовари длан върху езика, ала напразно. Вратата, както и преди, не помръдваше. От дъното на измъченото му съзнание се надигна гняв, заслепи го и се превърна в ярост. Господи, как мразеше всичко! И проклетия храм, и дон Алехандро, и себе си... Нима винаги щеше да се проваля?! Не! Не и сега, когато се намираше на крачка от целта... Свали карабината от рамото си и я зареди с единствено движение. Стисна я в здравата си ръка и стреля във вратата, а после отново и отново. Би я взривил, ако можеше. Куршумите рикошираха в нейната лъскава черна повърхност, без да оставят и драскотина - един от тях изсвири край ухото му, друг откърти парче от колоната до него, но Брет не чувстваше нищо. Нищо, освен горчилка... Опомни се изведнъж и откри, че се смее. Целият се разтърсваше от безпричинен идиотски смях, изстискващ от очите му сълзи.
        Каква ирония! - помисли си той, без да може да спре. Щеше да свърши също като тях - мъртъвците, които го заобикаляха. Странно как всичко се повтаряше, въпреки че между тези оглозгани скелети и него зееше цяла бездна от време...
    Изтърва оръжието и изстена, защото болката в раненото рамо го прониза като с нажежено острие - усети го направо в мозъка си. Океан от тътнеща бяла мъгла заля и удави съзнанието му. В последния миг през главата му премина една мисъл и той отчаяно се вкопчи в нея. Динамит! Нали носеше динамит... После, внезапно омекнал, се свлече до колоната.
        Не знаеше колко време е прекарал в небитието - минута, две, час. С усилие отвори очи. Чувстваше се така, сякаш беше минал през преса. Полежа малко, докато си спомни къде се намира. В джунглата на Амазонка, разбира се - при Елдорадо... Дали не сънуваше? Не... Нима можеше да сънува себе си. Тръсна глава. Сумракът наоколо се беше сгъстил. Въздухът продължаваше да ехти от крясъци и птичи гласове. Наред с тях Брет долови един особен звук, извиращ като че от недрата на джунглата и  наподобяващ далечен тътен. Не успя да го определи, въпреки че той му се стори странно познат, нито посоката. Премести поглед към вратата отсреща. Тя се открояваше върху стената - все така черна, непроницаема и непоклатима. Процепът под нея едва се забелязваше.
        Надигна се на лакът и седна. Лявата му ръка беше напълно безчувствена, а ризата лепнеше за рамото му от теклата кръв. Преглътна сухо, напипа до себе си карабината и несигурно се изправи. Някъде вътре в него с грохот се разбиваха айсберги. Пристъпи към вратата, олюлявайки се. В главата му блуждаеше някаква неясна мисъл. Спомни си я, но в същия момент загуби равновесие. Спъна се в озовалия се в краката му шлем, който с дрънчене отхвърча настрани - един едър тарантул изскочи отдолу и се втурна към процепа на вратата, но сякаш срещнал невидима преграда, се изтърколи обратно навън и панически побягна към далечния ъгъл. Видя го като в някакъв забавен кадър, после тежко се сгромоляса до скелета, така че зъбите му изтракаха в пода и извика - по-скоро от отчаяние, отколкото от болка, защото светът изведнъж бясно се завъртя пред погледа му и под него се отвори бездна от пустота и леден мрак.
        - Не... не още... - изшептя той, усетил, че губи съзнание. Не чуваше собствения си глас. Напрегна цялата си воля, за да се пребори със заливащата го слабост - а може би това беше смъртта...
        Изплува задъхан от нищото и заобикалящите го каменни контури внезапно се откроиха с болезнена яснота. Кризата беше преминала. Опита се да стане, но почти веднага се строполи обратно. Повръщаше му се, а краката му все едно се бяха вдървили. Стисна зъби и запълзя на лакти към вратата, достигна я, накрая се отпусна омаломощен до нея. Докато шумно поемаше въздух, до съзнанието му проникна онзи странен тътнещ звук. Вслуша се в него и този път определи посоката, от която идваше - като че ли някъде изпод вратата.
        Долепи лице и надникна през процепа. Сега вече го долови съвсем ясно, но колкото и да напрягаше очи, не успя да види нищо - отвъд цареше мрак. Продължи да се взира озадачен и му се стори, че различава някакви блещукащи светлинки, прилични на светулки. Не, по-скоро беше от треската. И все пак този шум... Беше сигурен, че го познава отнякъде, ала думата му се изплъзваше.
        След секунди Брет направи ново неочаквано откритие. Под вратата струеше слабо въздушно течение - усети го с кожата си - напоено с тръпчивия дъх на ухания и озон, съвсем различен от познатия спарен въздух на джунглата. По подобен начин миришеха може би боровите гори. Вдиша с пълни гърди необичайния аромат и почувства как се пренася в детството. Във времето, когато беше малко момче и с нетърпение очакваше уикендите, за да потеглят с баща си за риба в Скалистите планини. Споменът за онези безметежни дни го изпълни с тъга... Повторно се завзира през процепа, но мракът отвъд изглеждаше непроницаем.
        Провря ръка, докъдето можеше да стигне, и зашари с тайната надежда, че ще успее да напипа нещо, което да му подскаже отговора - сам не знаеше какво. Остана разочарован. От другата страна имаше равна повърхност, навярно от камък, осеяна с дребни песъчинки. Интересно! -помисли си Брет, докато разглеждаше няколко от тях, полепнали по пръстите на ръката му. Бяха с цвят на кехлибар и също толкова прозрачни. Сякаш вкаменени лъчи.
        Почувства, че не му остава много време. Всеки миг можеше отново да загуби съзнание. Изпълзя и опря гръб във вратата, после допи остатъка от блудкава вода в манерката и откопча колана. Свали от патрондаша трите пръчки динамит, които носеше - беше забравил съвсем за тях. Изобщо не предполагаше, че някога ще му потрябват. След провала на първата експедиция се бе научил да се запасява с всичко, дори с непотребни на пръв поглед вещи. Дължеше този навик отчасти и на Професора, който обичаше да повтаря, че за успеха на едно начинание са нужни две неща - добро снаряжение и един процент шанс. И беше прав, разбира се. Динамитът се оказваше последната му възможност. Щеше да взриви проклетата врата без значение какво ще му струва - ако ще и да превърнеше всичко в развалини. Вече нищо нямаше значение...
        Смъкна със зъби найлоновите опаковки, прикачи фитилите и ги усука в един общ, след това натика пръчките в единия от ъглите под вратата - възможно най-плътно. Плъзна поглед наоколо, търсейки камък или нещо подобно, с което да ги затисне. И замръзна от изненада. Като че ли едва сега забелязваше лежащия до себе си обезглавен скелет, чийто череп белееше в ъгъла, втренчил в Брет празните си очни кухини. Но онова, което го порази, беше медалионът - скрит под зеленясалата от патината черупка на бронята. Последната се беше разпукала и там - сред плетеницата от кости на ребрата проблясваше голям светлосин диамант. Небесният камък на севатеоните! Символът на свещения храм...
        Брет внимателно го откачи от мъртвеца и го заразглежда с вълнение. Беше невероятно красив. И хипнотизиращ. По вплетените златни халки на верижката бяха изваяни релефни знаци, а диамантът в средата напомняше лазурно кръгло око, по чиято повърхност трептяха преливащи отблясъци. Всичко се подреждаше... Значи това беше останало от дон Алехандро да Силва Круз - благородникът, открил за света Елдорадо. Прах и кости... Каква неочаквана среща след почти петстотин години - помисли си Брет, питайки се що за трагедия се е разиграла тук. Натъкваше се на нова загадка - защо адмиралът беше умрял пред вратата? При това със сабя в ръка - сякаш се бе защитавал от нещо или някого. Какви бяха другите два трупа?
        Престана да се измъчва с предположения, претегли в шепа тежкия медалион и бавно го надяна на врата си - така, както много пъти го беше правил в своите сънища. Постоя известно време неподвижен и замислен, загледан в шумящите корони на отсрещните дървета, от които се процеждаха ивици мастилен здрач. После се отърси от унеса и отново насочи вниманието си към вратата.
        Не успя да намери камък, но празната манерка пасна точно в процепа. След като затисна експлозива, той се изправи на колене, извади от джоба си запалката и за последен път огледа всичко. Не трябваше да има засечки. Колоните със змийски глави отсреща изглеждаха достатъчно масивни и здрави, за да му послужат за прикритие. Надяваше се, че все някак ще допълзи до тях, преди избухването на взрива. Не знаеше само дали силата му няма да се окаже твърде голяма, но все едно.
        Подготви се мислено. Щракна и поднесе пламъчето към фитила, ала ръката му изведнъж се вдърви на сантиметър от него. Тогава разбра, че не може да го направи. Просто не можеше - сам не знаеше защо... Докато се колебаеше, случаен отблясък от кристала на гърдите му събуди в тях вълна от чувства - неясни и странни. Очите му се изпълниха с отблясъци... Брет изпусна запалката, в същата секунда сякаш невидим кинжал разкъса завесата на миналото, което внезапно нахълта. Нахлу в него с прилив от картини и звуци - толкова ярки и осезаеми, че целият се разтрепера. И от дълбините на времето изплува един силует, един образ, който го завладя и обсеби - дон Алехандро да Силва Круз...
        Отново седеше облегнат на вратата и отново бе сам. Беше в доспехи, захвърлил настрани ненужния шлем. В ръката си стискаше сабята, чието острие още не бе изсъхнало от кръвта. Преди минута беше убил един човек, испанец като него, един от собствените си гвардейци - съвсем млад, симпатичен лейтенант, с когото дори се бяха сприятелили на борда на “Елдорадо”. И беше застрелял втория на стъпалата... Извърна очи от лежащия до колоната сгърчен труп и зарея поглед сред зелените, притихнали висини на джунглата. Господи, не искаше да се случи това! Наистина не искаше... Беше ги предупредил да не приближават, но те - може би последните оцелели от неговата отдавна разпаднала се гвардия, преживяла толкова битки преди - не му бяха оставили избор. А нима двамата имаха избор? - запита се. Колко дълго щяха да издържат още сред тези безкрайни блата и лесове, гъмжащи от смърт, на хиляди километри от родната Испания? Без припаси, компас и надежда... Ден или два, или най-много седмица. Бяха обречени. И все пак трябваше да го направи. Той - дон Алехандро да Силва Круз, нямаше да допусне нито един бял нашественик до храма на Елдорадо! Да, никой! Поне докато дишаше... Обратното щеше да означава още унищожение и смърт - за съжаление твърде късно го разбираше. Педро Бланко се беше оказал далеч по-прозорлив от него. Той без колебание беше последвал съдбата. Още тогава...
        Толкова много кръв... и спомени, от които му идваше да вие. Що за проклятие тегнеше над човешкия род? Нима винаги щеше да се повтаря едно и също? Пушките и сабите срещу стрелите и копията. Технология на убийствата, оръжията срещу културата... Сблъсък, който неизбежно завършваше с унищожение. Същото бяха сторили самите те - а нима с нещо бяха по-добри от индианците? Тъкмо напротив, защото народът на синята зора вече не съществуваше. С изключение на малцина севатеони, успели да се спасят и да потънат завинаги в джунглата... Той - дон Алехандро да Силва Круз, от повелител на севатеоните се беше превърнал в техен палач. Никога нямаше да си го прости! Въпреки че едва ли имаше вина за инцидента, станал в селището на индианците в навечерието на похода към свещения храм. Трима пияни войници от неговата гвардия бяха изнасилили едно индианско момиче и застреляли брат й, който се опитал да им се противопостави.
        И сега потръпваше при спомена за последвалото безсмислено клане. Събитията се бяха развили с такава главоломна бързина, че дори не разбра кога започна всичко. Виното беше размътило и неговия разсъдък. Достатъчно, за да изпусне хората си от контрол...
        Откъде се взе у тях тази жестокост и омраза - не можеше да си обясни. Нима жаждата за богатство бе в състояние да промени човек до такава степен, че да го превърне в освирепял звяр? Той - дон Алехандро, който беше виждал толкова смърт преди, нямаше да забрави гледката на падащите посечени тела, залповете на аркебузите и свистенето на стрелите, стоновете на умиращите, пламъците на пожара и звъна на оръжията, кръвта по лицето си... Сякаш адът се беше разтворил. И вече никой не го слушаше, колкото и да крещеше и да тичаше между тях. Като че всички се бяха наговорили. Той - дон Алехандро да Силва Круз, от чието име трепереше дори кардиналът, не успя да ги спре...
        Бяха взели в плен няколко индианци, между които и синовете на върховния старейшина. Последният, както и повечето войни от племето на синята зора, бяха намерили смъртта си в битката. Половината от неговите гвардейци - също. По-късно сутринта, когато изгревът плисна и обля хоризонта в пурпур, той - дон Алехандро, лично екзекутира виновниците за погрома. Но нима нещо можеше да промени това?! Не! Където и да отидеха, те щяха да си останат варвари, глутница вълци, почитаща само един бог - златото. Той го знаеше и все пак ги беше повел към Елдорадо...
        Използваха пленените севатеони за водачи в дългия път през джунглата и като щит срещу нападенията от страна на войнствено настроени туземни племена. А те не закъсняха. Непрекъснато се натъкваха на засади и поставени на пътя им капани. Неуловими сенки ги обсипваха с дъжд от отровни стрели - понякога и броните се оказваха безпомощни срещу тях. Докрай не разбраха дали това са оцелели севатеони, търсещи отмъщение, или диви индиански племена, защитаващи територията си. Сякаш джунглата и всичко живо в нея се бяха съюзили срещу тях. Смъртта ги дебнеше на всяка крачка и ден след ден косеше редиците им, но нищо не можеше да ги разколебае. Напротив - още по-силно разпалваше страстта и въображението, рисуващо в мислите им градове от злато и невиждани досега богатства. Те - шепата испанци, щяха да ги завоюват! В името на кръста и на краля!... Дон Алехандро съзираше трескавия блясък в очите им, нетърпението и алчността им, промъкващи се в разговорите около огъня вечер, които вече никой не криеше и които растяха с приближаването на целта. Съкровищата и славата на Елдорадо ги очакваха...
        Намираха се на три дни път от храма, тогава той взе решението, назряващо отдавна у него. Беше тъмна и безлунна нощ, когато всички спяха уморени до смърт от изтощителния преход, дори часовите на поста си. Стана и безшумно се промъкна до пленниците - като някакъв крадец, като човек без достойнство. Тихо ги разбуди, а после преряза въжетата с кинжала си.
        - Свободни сте, вървете си! - прошепна им той, без да е сигурен, че го разбират, и прочел въпроса в техните учудени погледи, добави - Излъгах ви, аз не съм този, за когото се представях. Не съм Бог. Мисля, че Бог изобщо не съществува... Вървете! Синята зора принадлежи само на вас, на никой друг! Пазете я!...
Изчака севатеоните да изчезнат в нощта и на свой ред напусна бивака, за да продължи сам - незабелязан от никого. Подобно на Педро Бланко преди него. Това беше единственият начин да им попречи да го намерят - наистина жесток, защото ги обричаше на смърт. Дано поне тя дойдеше бързо... А ако все пак някой успееше, той щеше да го очаква на прага. С пистолет и сабя в ръка. Той - Алехандро Канеда да Силва Круз, носещ на гърдите си свещения камък-символ, беше пазител на храма...
        Той - Брет Хорн, беше пазителят на храма...
        Последната мисъл изведнъж го пробуди. Брет трепна учуден и се огледа. В главата му отекваше отминаващо ехо от образи. В ръката си стискаше сабята на испанеца - изобщо не помнеше кога я е взел. Чувстваше се някак раздвоен и объркан. Сякаш дон Алехандро продължаваше да живее вътре в него... Вече знаеше всичко, освен едно. Какво беше онова, накарало преди петстотин години един испански благородник да пожертва себе си, защитавайки го. Трябваше да бъде нещо изключително ценно, много по-ценно от златото. Не разбираше...
        Тръсна глава, опитвайки се да събере мислите си. Някаква лепкава мъгла беше обгърнала съзнанието му и му пречеше да се концентрира. Тогава внезапно усети, че го втриса. По тялото му една след друга пъплеха ту горещи, ту леденостудени вълни. След всяка от тях го връхлиташе чувството, че пропада някъде - в някаква мрачна, ужасяваща бездна. Падането беше безкрайно... Пред очите му танцуваха пламъци. Чуваше собственото си учестено дишане неестествено отчетливо, всички останали звуци на джунглата се сляха и размазаха, сякаш идваха през дебел пласт стъкло. Неочаквано го изпълни един далечен тътен, странно познат, напомнящ... Стресна се, защото точно пред него стоеше някой - полугол силует с дълги, сплетени коси и изрисуван на гърдите небесносин кръг. Той протягаше ръка напред. Лицето му беше непроницаемо, като от мрамор, а между пръстите на ръката му се поклащаше старинен сребърен кръст на верижка. Все едно му го поднасяше... Инстинктивно посегна към карабината и я придърпа към себе си, но не успя да я вдигне - усилието го беше изтощило напълно. Погледна повторно нагоре и тогава разбра, че халюцинира. Там нямаше никой.
        - По дяволите! - изхриптя той, почувствал, че отново започва да губи съзнание и се вкопчи в основата на вратата като корабокрушенец в спасителния бряг.
        Всичко наоколо се тресеше и плуваше. По кожата му пълзяха огнени стоножки, редуваха се приливи от светлина и мрак, сред които избликваха някакви изкривени, болезнено реални образи и мигновено се разпадаха, превръщайки се във водовъртеж от гротескни картини - ненужни, оглозгани от бурите останки, а някъде под него зееше пустотата... Сред тях се открои една мисъл.
        Той - Брет Хорн, беше пазителят на храма!...
        Хладният допир на златото рязко го върна в реалността. Свести се, целият плувнал в пот, и откри, че лежи проснат по очи върху плочата на пода. Измъчваше го жажда... Претърколи се на една страна и подпря глава на вратата. Погледът му бавно започна да се прояснява.
        Беше се стъмнило съвсем. Гласът на джунглата ехтеше наоколо - първичен и див, ехтящ така навярно от хилядолетия. С една разлика - беше  придобил нови, тайнствени оттенъци. Сред върховете на близките дървета тежко изпърха птица. Изпращя счупен клон, долетя заглъхващото ръмжене на ловуващ оцелот.
        Брет продължи да лежи, обхванат от някакво странно безразличие. Господи, колко уморен се чувстваше! Толкова уморен, че в него не беше останало нищо - нито болка, нито съжаление, нито желания. Дори глождещото го преди любопитство се бе изпарило. Искаше му се единствено да заспи. И никога повече да не се събужда.
        Безсмислици... Целият му живот беше една безсмислица. Изкопирана сякаш от лош роман... Каквото и да се криеше зад вратата, то щеше да си остане там - неизвестно и непокътнато. А може би така беше по-добре...
        Изведнъж долови необичайна промяна в обкръжаващия го мрак. Той беше придобил синкав оттенък и постепенно се разреждаше. Брет застина, приковал поглед в диаманта на гърдите си. Беше невероятно, но камъкът светеше! Някакво меко лъчисто сияние се разпалваше във вътрешността на кристала и се разливаше наоколо, изпълвайки камерата на предверието с потрепващ цветен здрач.
        Протегна ръка (дали не халюцинираше отново?), докосна го и тогава разбра, че се лъже. Камъкът само усилваше светлината - бледата ивица светлина, която се процеждаше през процепа под вратата. И с всяка измината секунда ставаше по-ярка.
        Не е възможно! - помисли си той, завладян от една нелепа мисъл. Смъкна се на пода и трескаво долепи лице до процепа. В следващия миг почувства, че дъхът му спира. В далечината отвъд безшумно се раждаше една невероятна синя зора...
        Там - само на педя от него - се откриваше друг, необятен свят, окъпан от лъчите на изгрева. И докато го попиваше невярващ с очи, загуби представа за време...
        Наблюдаваше от някаква височина - нещо като хребет, чиито златножълти скални склонове се спускаха терасовидно надолу към обширна песъчлива равнина, покрита тук-там с мъх и трева и обрасла с най-странните дървета. Бяха високи и клонести, пръснати из равнината в рядка джунгла. Техните дебели издути стволове имаха гладка червеникава кора и тъмнозелени месести листа, образуващи редове от хоризонтални етажи, по които блестяха капчици утринна роса. От върховете на клоните, почти до земята, висяха някакви издължени израстъци. Наподобяваха грамадни кожести шушулки, излъчващи тръпчивия аромат на смола.
        Няколко километра вляво се виждаше стръмно отсечен пръстен от скали - част от плато - от който се спускаше величествен водопад. Водите му с тътен се сгромолясваха в ниското - цели стълбове, димящи в облак от пръски и пара - после успокоени поемаха нататък. Превръщаха се в кристална лента, простряла се напряко през равнината, докъдето стигаше погледа. В далечината отпред се очертаваха замъглените от разстоянието силуети на високи планини. Някъде там, в подножието на техните склонове, се забелязваше струпване от неясни геометрични форми - съвсем бели, правоъгълни и конични, заоблени или разчупени, подредени в строги проекции и прилични на постройки от мрамор - навярно град... Напрегна очи в опит да долови някаква следа или доказателство за човешко присъствие в него, но скоро се отказа. Градът (ако наистина представляваше това, което мислеше) беше пуст, може би изоставен.
        По небето - нежнорозово, сякаш нарисувано, догаряха последните утринни звезди, а над назъбената линия планини на хоризонта гореше едно огромно синьо слънце. По-невъзможно от всичко...
        Брет облиза пресъхналите си устни. Гледката го беше хипнотизирала напълно. Почувства как светът от другата страна го привлича неудържимо и в гърдите му избуява някакво силно, замъгляващо разсъдъка желание да се спусне по скалистите склонове отвъд, блестящи с цвета на разтопено злато, да преплува реката и да се изгуби в гората от ухаещи клонести дървета. И никога да не се връща обратно. Също като Педро Бланко... Би го направил, но не можеше.
        Спомни си за дон Алехандро. Странно колко близък го чувстваше в момента. По-близък от всички хора, които познаваше или беше познавал. Всъщност едва сега го разбираше. И му се възхищаваше. Искал е... решил е да запази тази недокосната от човешки ръце красота чиста - незасегната от алчността, насилието и неизбежното унищожение. С цената на всичко. Дори ако светът отвъд се окажеше напуснат и безлюден... Без значение кои бяха построили вратата през пространствата на вселената и защо. Може би го бяха оставили с надеждата, че един ден, когато човечеството открие Елдорадо, ще е пораснало достатъчно, за да използва прохода разумно. Или са били водени от съвсем различни, неизвестни цели. Но едно беше сигурно - денят още не бе дошъл. А дотогава той - Брет Хорн, щеше да го защитава и пази. Недокоснат и чист! И когато след десет, двайсет или сто години някой безразсъден златотърсач или авантюрист се натъкнеше на храма и тласкан от мисълта за богатства и слава, поемеше по златните стъпала на Елдорадо, той щеше да бъде тук и да го очаква. Със сабя в ръка!...
        С усилие откъсна очи от процепа. Намести медалиона с небесносин камък на гърдите си, после се надигна и започна да изтръгва пръчките динамит от гнездото им. Измъкваше ги една по една и ги захвърляше в ъгъла на предверието. Когато привърши, напипа до себе си сабята на испанеца и я стисна в изтръпналата си ръка. Накрая задъхан се облегна назад и обходи с поглед чернеещото отсреща море от листа и клони, залети от призрачната светлина, струяща под вратата. Не се различаваше нищо, единствено познатите звуци на джунглата накъсваха нощта - далечни и близки. Постоя минута-две унесен в мисли, тогава внезапно разбра, че се усмихва, а по страните му се стичат сълзи. Струваше си... струваха си всичките тези дълги години на търсене, на провали и разочарования, макар и само да зърне това...
        Не издържа, смъкна се обратно на пода и зарея поглед през процепа. Спусна се по златния склон и се гмурна в кристалните води на реката, преплува я и потъна сред гората от странни дървета, после полетя от хоризонт до хоризонт, докато остана без дъх - зашеметен от изобилието на цветове, аромати и форми. Целият се разтвори отвъд.
        Едем!... - беше последната му мисъл.

 

 

© Николай Ватов, 2000
© Издателство LiterNet, 22. 04. 2000
=============================
Първо издание, електронно.
"Стъпала към Едем", С.: изд. "Стигмати", 2000
.