Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
БРЕГЪТ НА ПЕПЕРУДИТЕ

Николай Ватов

web

        Вряза се с краката напред в разперената корона на едно кионово дърво, листата го шибнаха през лицето, после рязък тласък го прикова на два, три метра от земята - парашутът му се беше закачил за клоните.
        - Наваро! - изкрещя Мартин, полюшквайки се на ремъците.
        Стовари длан върху освобождаващия механизъм на гърдите си и тежко се приземи в калта. Изправи се и без да обръща внимание на болката в лявата китка, затича към останките на машината, лежаща в подножието на склона, като се препъваше в стърчащите под тинята коренища. Някаква буца беше заседнала на гърлото му и изстискваше от очите му сълзи. Сякаш отново сънуваше онзи кошмар, който винаги свършваше с разрушение и смърт, а той беше единственият оцелял. Както тогава - преди четири години на Вега...
        Достигна планетолета, приличен на огромен сребрист прилеп, паднал в средата на участък от повалени и смазани дървета. Беше се пречупил надве. В корпуса му зееше широка дупка, едното му крило липсваше, а другото стърчеше вертикално нагоре, останало непокътнато по чудо. Няколко мига Мартин се колеба, разкъсван от лоши предчувствия, после пристъпи в отвора. Онова, което зърна, го потресе.     Ударът във възвишенията беше изтръгнал предното кресло с Наваро от пода и запокитил в централния пулт. Там - сред купищата отломки от разбитите терминали и екрани, осеяли кабината, се виждаше нещо, което напомняше обезглавена парцалена кукла с неестествено извити крайници. Тъмночервени струйки кръв се стичаха по блестящата повърхност на пулта и падаха на капки върху страничната стена, превърнала се сега в под.
        Кап-кап-кап... - отекваше с болезнена отчетливост в съзнанието му.
        - Наваро... - изстена Мартин. Не издържа - отдръпна се и повърна, а след това отново, облегнат на корпуса, защото колената му се тресяха неудържимо. Помисли си, че е длъжен да влезе, за да вземе поне отличителния знак на мъртвеца, но нямаше сили да помръдне. А и вече едва ли имаше смисъл...
        Опомни се изведнъж. Някакъв метален звук простърга в тишината, последван от друг, наподобяващ мляскане - като че в дълбините на блатото се разтваряше гигантска уста. Осакатената метална птица потрепера и бавно започна да се накланя. Мартин отскочи, усетил как почвата поддава под него. Изтегли се на безопасно разстояние, докато останките на планетолета с бълбукане потъваха в тинята. След минута те напълно се скриха от погледа му, остана само езерце мръсна вода.
        Довлече се и уморено седна на едно издадено възлесто коренище. Краката му продължаваха да треперят непоносимо, гадеше му се. Напипа пластмасовата бутилка с вода на бедрото и дълго пи, но така и не успя  отмие отвратителния вкус в устата си.
        Известно време седя в пълно вцепенение, загубил представа за време. По лицето му не спираха да се стичат сълзи. Не знаеше защо... Искаше му се да е умрял заедно с Наваро.
        Още не можеше да повярва, че се е случило. Сякаш всичко беше нагласено... Бяха излетели от станцията преди час - на път за базовия лагер на Острова, където ги очакваше групата на Валд. Биолозите, работещи там, се бяха натъкнали на рядко находище от вкаменелости, което налагаше използването на апаратура за геоложко сканиране. Трябваше да им доставят апаратурата и да се приберат обратно, но вместо това сляпата случайност ги беше захвърлила сред блатата на Алтера - на хиляди километра от целта. По-точно - него, защото Наваро беше мъртъв... Откъде можеха да предположат?! Грешка в автоматичната навигационна система ги беше отклонила на повече от петстотин километра от курса, без да разберат, неизвестно защо и радарът им беше останал безмълвен. И всичко заради тази проклета мъгла... Иглените възвишения изникнаха толкова внезапно пред тях, че нямаше време и да се уплаши.         Беше зърнал бясно приближаващите отвесни склонове и катапултирал - може би секунда, преди да се врежат в скалите. Но не и Наваро. Помнеше, че му беше извикал...
        Познаваха се бегло, въпреки че бяха тук от половин година. Наваро беше геолог - единият от тримата в тяхната смяна, отбелязана в архивите на станцията под номер девет. Странно, но не знаеше нищо за него, не помнеше дори откъде е. Освен, че беше участвал в онзи първи полет до съзвездието Орион, от който малцина се бяха завърнали живи. Колко нелепо! - помисли си Мартин. Да преживее огнения ад на Бетелгойзе - там, сред безкрая, за да загине в това прокълнато от бога място, захвърлено в периферията на  Системата и наречено Алтера...
        Господи, как я  мразеше! На нито една известна обитаема планета не се срещаха толкова много и смъртоносни форми на живот. Специалистите наричаха това “свръхеволюция” и съществуваха няколко теории, опитващи се да обяснят този феномен. Те варираха от наличието на двойната звездна система, около която планетата обикаляше, до нейното нестабилно магнитно поле. От откриването на Алтера бяха изминали трийсет години, а знаеха за нея почти толкова, колкото и в началото. Всички средства, усилия и време, хвърлени от Центъра за проучване и използване на нейните природни богатства, бяха отишли на вятъра. Единственото, което бяха научили за този свят, бе, че той е опасен. Твърде опасен... Особено след историята с алтеропроцина...
        Бавно се отърси от унеса и вдигна очи. Тишината се беше стопила. Тънещата в утринни изпарения джунгла на Алтера кънтеше от крясъци, тракане, бръмчене. Наблизо смътно се очертаваха възвишенията, чиито високи върхове се губеха в белотата. Мартин изведнъж откри, че сетивата му са изострени до крайност. Можеше да долови и най-слабия звук, и най-лекото движение - дори нечие дишане, отдалечено на мили оттук. Стори му се, че някакви сенки застрашително се размърдват между стволовете на заобикалящите го дървета. Машинално провери за оръжието, висящо на хълбока му, но не го свали.     Вероятно халюцинираше, вследствие на въздуха, който дишаше. Изобилието на халюциногенни и отровни вещества, разтворени в алтерианската атмосфера, както и необичайно високата концентрация на кислород, я правеха негодна за дишане. И дори смъртоносна - в случай, че човек прекараше по-дълго без дихателна маска. Беше чувал за подобни инциденти при откриването на планетата. Симптомите се изразяваха във възбуда, опиянение и халюцинации, половин час по-късно в организма настъпваха необратими биохимични промени, които завършваха със смърт.
        Незабавно свали маската от колана и я надяна на лицето си, после издиша няколко пъти, за да прочисти дробовете. След минута се почувства по-добре. Като че ли бавно започваше да възвръща равновесие.
        Трябваше да реши какво да прави - не можеше да седи вечно така. Погледна часовника си. Показваше седем и десет зоново време. Синьото слънце от двойната звездна система беше изгряло точно преди четиридесет минути, следователно дългият трийсет и четиричасов ден на Алтера беше в началото си.     Кога ли щяха да забележат отсъствието им? - запита се. Не вярваше да е по-рано от четири или пет часа.    Още повече, че на станцията, намираща се на обратната страна на планетата, сега бе нощ. Познаваше Валд и се съмняваше, че би се разтревожил много от закъснението им /биолозите бяха отнесени хора/.     Поне до появата на ретранслиращият спътник над зоната на западния континент - същият, над който се бяха разбили. Беше сигурен, че едва тогава ще предприемат сериозно търсене. Това значеше приблизително след шест часа... По радиопредавателят, вшит в яката на комбинезона му, не можеше да извика помощ, защото неговият обсег беше прекалено малък - само някакви си десетина километра. Не му оставаше друго, освен да седи и да чака.
        Всъщност дали не грешеше... Вероятността да попаднеха на следите му сам сред тези мочурища, простиращи се на стотици километри наоколо, беше почти нулева. Просто защото спасителните групи щяха да ги търсят далеч оттук - някъде в околностите на въздушното трасе - което правеше хиляди мили планини, гори и море. Никой не би допуснал, че са се отклонили толкова много. А и останките на планетолета в момента лежаха на дъното на блатото, иначе веднага можеха да бъдат открити с помощта на спътника. Оставаше парашутът, омотан в клоните на дървото, чиято яркочервена материя го правеше лесно забележим от въздуха, ала се съмняваше, че всеядните блатни мравки щяха да му простят. Щяха да го нарежат и отнесат за отрицателно време... Погледна към кионото - дънерът му беше почернял от насекоми, а от всички страни прииждаха нови, плъзгайки се по тинестата повърхност с камшичести удари на коремните си реснички. Няколко от тях се бяха покатерили дори по краката му.
        Мартин с погнуса ги отърси от себе си. Добре - каза си, връщайки се отново към мислите.     Дихателната маска му осигуряваше чист въздух за петнайсет часа, разполагаше и с резервен филтър за още толкова. Имаше също вода, оръжие за защита и сигнални ракети - в случай, че някоя машина прелетеше наблизо. До падането на вечерта все някак щеше да издържи, а после? Можеше да измине цяло денонощие, преди да го намерят. Което щеше да означава смърт...
        От известно време в главата му се въртеше една направо нелепа мисъл. Изоставената станция...     Може би щеше да успее да се добере до нея. Тя се намираше на брега на океана - на петдесет или шестдесет километра по права линия оттук, отвъд веригата на планините. Въпреки че беше необитаема от години, станцията беше снабдена с достатъчно провизии и медикаменти, както и с лазерни генератори, с чиято помощ можеше да се свърже с всяка една точка на планетата. Не знаеше защо, но за онова място винаги се говореше с тайнственост, граничеща със страхопочитание - заради онази странна история, свързана с изчезването на човек от шеста смяна, или заради честите земетресения, характерни за района, или навярно заради пеперудите, макар че какво общо можеха да имат те... Носеха се дори слухове, че изоставената станция е населена с призраци. Бенет - последният от тяхната смяна, стъпвал там, се кълнеше, че лично видял един - имал външността на много красива жена, която го уплашила до смърт, после мигом се изпарила.
        Глупости! - мрачно си помисли Мартин. Изобщо не вярваше в призраци, а и за изоставената станция се разказваха всевъзможни небивалици. Тревожеше го друго. Доколкото знаеше, никой досега не беше изминавал толкова дълъг преход пеша - и то сам... При различни обстоятелства би сметнал подобна идея за чисто самоубийство, но вече нямаше какво да губи. Не го ли откриеха до вечерта, без друго щеше да е мъртъв.
        Няколко минути се колеба. Разумът му нашепваше, че ще е по-добре да остане на мястото си, край     Иглените възвишения, но някакъв упорит вътрешен глас го тласкаше към далечините. Опипа ударената си китка - болката в нея беше почти отшумяла. По дяволите, каза си той, да става каквото ще! Изправи се, хвърли последен поглед назад и бавно пое през джунглата.
        Първите един-два километра му се сториха най-трудни. Тинестата почва постоянно се тресеше и потъваше под тежестта му, а стъпките му мигновено се пълнеха с кална вода. На всеки метър се спъваше в стърчащите под тинята коренища на кионите, разпрострели се навсякъде - подобно на исполински жив организъм. От друга страна все пак им беше благодарен, защото те го предпазваха от затъване. Движеше се точно на запад. Не разполагаше с карта, но се ориентираше по слънцето - едър, лишен от блясък диск, увиснал ниско над дърветата. Стараеше се винаги да остава зад гърба му. Часовникът на ръката му имаше и вграден компас, ала той изобщо не му вършеше работа. Стрелката се въртеше като обезумяла във всички посоки - сигурно заради големите залежи на магнитни руди наоколо. Спускащите се до земята корони на кионите образуваха на места непроходими плетеници, които се налагаше да заобикаля. от време на време над главата му със силен пукот пламваше фойерверк от аленочервени семенца-киони. Техните бели пухести топки, прилични на огромни глухарчета, откъсващи се от върховете на клоните, безшумно се носеха във въздуха, за да се пръснат внезапно в дъжд от червени искри. Понякога - толкова наблизо, че Мартин неволно се улавяше за пистолета. Стичащите се навред изпарения още повече го объркваха, като създаваха измамни образи, някои - направо зловещи. Над гората ехтеше остро тракане, накъсвано от пронизителни изсвирвания. Беше глупаво, но той така и не успя да се отърси от чувството, че някой /или нещо/ го следва отблизо. След половин час целият плуваше в пот /въпреки климатичната инсталация на защитния комбинезон/, а нервите му бяха опънати до скъсване. Улови се, че сериозно обмисля възможността да се откаже и да се върне обратно при възвишенията, но точно тогава мъглата изведнъж се вдигна и пред погледа му се откри обляната в цветове и светлина алтерианска джунгла. Стори му се съвсем нереална - може би, защото за първи път се озоваваше сред нея сам. В далечината отпред - отвъд няколко повалени от старост дървета, се виждаха белите като кост склонове на планините. Те му вдъхнаха увереност.
        След известно време Мартин започна да свиква с непрекъснатото люлеене под краката си и да избягва отдалеч капаните на кионите. Нервността му неусетно се изпари, дразнеха го единствено рояците от дребни мушички, които с вдигането на мъглата просто заизвираха от блатата наоколо. Понякога край него със силно бръмчене прелитаха гигантски водни кончета, чиито прозрачни, еднометрови крила проблясваха ослепително на слънцето. Напомняха сребристи пърхащи светкавици, появяващи се неочаквано, за да се стопят в далечината.
        При едно дърво Мартин се натъкна на хидра с великански размери. Сливаше се идеално с клона, на който седеше, провесила надолу дългите си пипала в очакване на плячка - почти неразличими от зеленикавокафявите лиани, висящи до земята от дървото. Извади късмет, че я забеляза навреме. Тръпки го полазиха при мисълта какво щеше да се случи, ако беше направил още няколко крачки. Издаваха я само очите - венец от грамадни, поклащащи се рогца на охлюв, обрамчили късото й, дънероподобно туловище.  Бяха се втренчили в него с някакво недоверие и учудване.
        Понечи да я разстреля с пистолета, но в последния миг отпусна ръка. Какво право имаше да я убива?  И защо? - запита се. Не тя, а той беше пришълец в този свят...
        Вървеше от два часа и чувстваше, че краката му са натежали от умора. Имаше нужда да поседне някъде, за да почине. Насочи се към нещо като естествена полянка сред дърветата, осеяна с големи огладени камъни. Приличаха на бели острови, пръснати шахматно сред зеленикавия тинест килим на почвата. Навлезе между тях и продължи, питайки се що за катаклизъм ги беше донесъл тук и разхвърлял наоколо в такава строга геометрична последователност, когато един неопределен звук го накара да застине на място. Сякаш някой дишаше до него... Огледа се, сложил длан върху приклада на пистолета, но не забеляза нищо. Не знаеше дали си внушава - стори му се обаче, че камъните, които го заобикаляха, са станали по-едри. Спря поглед върху най-близкия от тях. Издуваше се... В същия миг разбра грешката си.     Това, което беше взел за огладени парчета скала, бяха всъщност тератоподи - вид месоядни низши гъби-убийци. И то цяла колония... Беше разглеждал техни образци в лабораториите на станцията /мъртви, разбира се/. Тези неподвижни твари изпълваха с ужас. Онова, което се виждаше на повърхността, беше само малка част от тях. Истинското им тяло беше скрито дълбоко в почвата, където отделните индивиди се свързваха и образуваха един цялостен организъм - огромна, няколкотонна маса, хранеща се с всичко живо, попаднало в обсега на нейните хватателни езици - от земноводни и птици до едри тревопасни. И вече беше доловила присъствието му...
        Страхът го парализира. По гърба му плъзнаха ледени тръпки. Като последен глупак се беше насадил в средата на обраслата с тератоподи поляна. Наоколо сигурно имаше десетки от тях...
        Бягай! - изкрещя един глас в него и той хукна. Точно навреме, защото нещо силно изплющя до главата му. С крайчеца на окото си зърна слузестия език, изстрелян от близкия тератопод - напомняше хобот или по-скоро удебелено в края пипало, покрито с кукички и отровни власинки. То шибна празното пространство на сантиметри от ухото му и със свистене започна да се нагъва обратно. Следващото пипало, прицелено в него, все пак го достигна. Перна го по хълбока, но не успя да се закачи, друго облиза маската на лицето му, а после и още едно, и още едно... Въздухът завибрира от плясъци и свистене.     Мартин изобщо не спря - бягаше като луд, без да гледа накъде, и само по чудо никой от езиците не го беше улучил. Гмурна се под поредния от тях, после рязко смени посоката, за да избегне следващия и се втурна отново...
        Изведнъж видя края на полянката - на седем, осем метра вляво от себе си - и се насочи натам. Ала не успя да направи и крачка. Някакво пипало с плющене залепна за гърба му и го дръпна толкова силно назад, че той изгуби равновесие и падна. Отчаяно заора ръце в земята, защото почувства, че го повлича нанякъде. С цената на огромни усилия успя да се задържи и се изправи обратно на крака, но в същия миг два нови езика се впиха в него - единият в рамото, другият в бедрото му. Повалиха го повторно долу и продължиха да го влачат, въпреки че се съпротивляваше  с всички сили. Беше напразно - усети, че само се омотава в тях. И тогава осъзна, че крещи - не от болка, а от ужас...
        Някак успя да освободи едната си ръка и да измъкне пистолета. После като в забавен кадър видя прицелващия се в него нов тератопод - разпука се подобно цвят на лотос, в чиято розовочервена вътрешност нещо набъбна. Стреля светкавично. Изпепели езика на гъбата още във въздуха -  докато летеше към него, завъртя се яростно и с един откос преряза стягащите го пипала. Лъчът на изстрела възпламени най-близкия тератопод - той избухна в неестествено ярки, сини пламъци и почти веднага угасна, бълвайки черен задушлив пушек. Мартин не чака повече, а запълзя. Последната гъба-хищник, която се изпречи на пътя му, той унищожи с мрачно задоволство. Пропълзя край овъгленото й, димящо тяло и внезапно разбра, че е стигнал края на поляната.
        Строполи се обезсилен до едно дърво. Не можеше да се отърси от страха, изтичащ от него на спазматични вълни. Смъкна маската от лицето си и жадно задиша тръпчивия алтериански въздух, докато познатата възбуда не го накара да я надене отново. Повдигаше му се. Целият беше омазан с кал и с една отвратителна лепкава слуз, която не искаше да се изчисти по никакъв начин. Надигна бутилката с вода и се напи, след това внимателно се огледа от глава до пети. Върху защитния му комбинезон не се забелязваха сериозни поражения - здравата тъкан бе издържала на атаките на тератоподите. Само на пет-шест места горният слой беше разкъсан.
        Извади от джобчето на колана лентичката с таблетки универсална противоотрова и изгълта две от тях наведнъж - така, за всеки случай. Те сякаш го поуспокоиха. Тъкмо смяташе да става, когато от полянката срещу него се надигна слабо боботене, идещо изпод земята. Няколко дълги хоботести езика, изхвърлени едновременно нагоре, изплющяха във въздуха, описвайки сложни, неразбираеми спирали - сякаш изпълняваха танц, после изчезнаха и отново стана тихо. Гледката неволно го изпълни с възхищение. Надяваше се, че тя ще се повтори, но не се случи нищо. Тератоподите бяха замръзнали в своите неподвижни мъртви пози, прилични на снежнобели огладени камъни, разпилени сред поляната от някаква стихия. Изуми се, когато разбра какво разстояние е пробягал между тях. И въпреки всичко беше останал жив, без да получи и драскотина - с изключение на събудилата се болка в лявата китка. Сигурно щяха да му се изсмеят, ако разкажеше това в станцията.
        Станцията - помисли си той. Като че сам не си вярваше, че ще я види отново. Струваше му се страшно далеч - на светлинни години оттук... Хайде, стига! - заповяда си мислено. По-добре беше да тръгва, вместо да си внушава глупости. Веднъж да се измъкнеше от тези блата и щеше да стане по-леко.
        С всяка измината крачка джунглата ставаше по-гъста и по-мочурлива. На няколко пъти едва не затъна в меката лепкава кал, стигаща на места до коленете. Спасиха го висящите наоколо лиани. Беше невъзможно да следва права посока, защото все по-често се натъкваше на широки заблатени участъци или на непроходими препятствия, образувани от растителността. Понякога, за да не губи време, използваше пистолета, прочиствайки си път напред. Отдавна беше престанал да вижда склоновете на планините, срещу които вървеше. Във въздуха се разливаше протяжното свирене на цикадови насекоми. Доста често от някоя туфа трева пред него изскачаха дребни гущероподобни зверчета и с големи скокове се разбягваха на всички страни. Срещаше и ярко оцветени хоботници-рибари, които крачеха бавно сред тинята, преравяйки я с дългите си хоботи, без да му обръщат и капка внимание.
        Известно време следва нещо като пътека, направена вероятно от еднорози /вид тревопасни влечуги, движещи се на стада/. Скоро обаче я изостави, защото установи, че се отклонява на север. Часовникът на ръката му показваше почти единадесет. По груби изчисления беше изминал не по-малко от десет, дванайсет километра, което означаваше, че вече би трябвало да е напуснал района на мочурищата, но блатистата джунгла изобщо нямаше намерение да свършва. Точно обратното... Хрумна му да отчупи един дълъг клон, с който да проверява пътя пред себе си. Помисли си, че все повече заприличва на алтерианец - единственият, защото мислещи видове на Алтера не бяха открити. Навярно щяха да се появят след хиляди или милиони години. Най-високо място в стълбата на еволюцията засега заемаха род торбести гризачи, обитаващи източния континент, но насекомите превъзхождаха всички. Бяха описани милиони различни видове насекоми - и почти до един отровни. Никога, преди да стъпи на планетата, Мартин не беше виждал толкова красота и смърт, събрана в една летяща пръчица или в една пеперуда. Струваше му се, че природата се е съюзила срещу тях. И въпреки цялата им техника и мощ, един ден ще успее да ги прогони оттук - завинаги...
        След двайсетина минути ходене Мартин го очакваше изненада. Пред очите му се изпречи стена от плътно омотани в паяжина дървета. Тя се простираше наляво и надясно, неизвестно докъде, прилична на мръснобял пояс, опасал джунглата. Повечето от дърветата в нея бяха изсъхнали и мъртви - скелети, втъкани в чудовищно по размери платно. Мартин усети неприятно парване под лъжичката. Паяци... От малък ужасно се боеше от паяци - още от детството си на Сириус. Веднъж, едва седемгодишен, се бе събудил посреднощ в стаята си с някаква странна тежест върху гърдите и беше открил един, както му се стори - огромен тарантул. Писъкът му разбуди целия жилищен отсек. По-късно се беше оказало, че няколко тарантула са избягали от терариума на лабораторията и са плъзнали из станцията. Изловиха ги до един, разбира се, но той така и не успя да забрави случилото се. Дори сега, след толкова години, почувства че при спомена го побиват тръпки.
        Почуди се какво да прави. Първата му мисъл бе да си проправи път с пистолета, но се отказа.     Съществуваше опасност целият този пояс от сухи, омотани в паяжина дървета и клони да пламне като факла. Не можеше да рискува. Налагаше се да потърси заобиколен път.
        Тръгна надясно. Дълго вървя край стената с надеждата да открие някакъв проход в нея, докато търпението му се изчерпа. Имаше чувството, че паяжината прегражда джунглата на километри  разстояние. На това отгоре забеляза, че твърде много се отклонява в нежелана посока. Спря, разбрал, че е безсмислено да упорства. Трябваше да измисли друго, ако искаше да премине.
        Решението дойде само - беше неочаквано просто. Избра по-рехаво място в стената и с помощта на клона, който държеше, си запробива път в нея - насочил го като рапира напред. Последната се оказа по-дебела, отколкото предполагаше. Всъщност той се натъкна на няколко такива пояси-стени, сред които цареше гробищна тишина. Нищо не потрепваше наоколо, всичко бе сиво, застинало и мъртво - стволове и клони, изкривени в гротескни, агонизиращи пози. Мартин заразмахва клона по-силно, усетил надигащия се в него страх. Мръснобялата обвивка на паяжината се късаше със сух, пукащ звук, цели парцали се откъсваха от образуващите се над главата му сводове и моментално се стопяваха в калта. На места беше толкова жилава, че едва успяваше да продължи. От непрекъснатото усилие ръката му изтръпна. След всяка една стена го очакваше нова - също толкова плътна и непроницаема.
        Премина през девет или десет подобни пояса, а когато тежката завеса на последният от тях падна,     Мартин ахна. Озова се в нещо като кръгла зала с няколкометрови куполовидни стени и тавани от снежнобяла паяжина, по която блестяха капчици утринна роса. Картината го порази. Беше невероятно величествена. Сякаш пристъпи в храм - в някаква ефирна катедрала, сътворена от ръцете на изкусен майстор-тъкач. Сигурно беше първият човек, който зърваше това... Направи още няколко крачки навътре, възхитен и учуден едновременно, когато го видя. И почувства, че се вцепенява...
        Паякът висеше в центъра на сводестия таван, приличен на изрисувано кошмарно изображение - на жив бог в това царство на смъртта, с полукръг от изпъкнали фасетни очи, членести крака и издължено, боядисано в червени, жълти и черни ивици коремче.
        Мартин изпусна клона, който държеше. Звукът от неговия плясък го извади от вцепенението. Стисна в ръка пистолета и бавно заотстъпва назад, без да откъсва поглед от тавана. Тогава изведнъж си спомни, че не трябва да стреля. Господи, къде се беше напъхал... Паякът, сякаш отгатнал мислите му, рязко се раздвижи - спусна се по мрежата с мълниеносна бързина /странно защо по отсрещната стена/ и скочи с насочено като копие надолу жило. В последния миг Мартин разбра и се сви, но прекалено късно.     Оптически трик... паякът създаваше оптическа илюзия, че бяга, а беше обратното...
        Всичко стана по-бързо, отколкото разумът му можеше да схване. Почувства удара на жилото - попадна в гърба му, точно между плешките - който го просна по очи в тинята. Очакваше мигновено да загуби съзнание, а заедно с това и края, но не се случи нищо. Нямаше дори болка. Освен залепналата за гърба му тежест... Инстинктивно напипа до себе си някакъв остър къс клон, приличен по-скоро на отдавна оглозгана кост, сграбчи го и се завъртя настрани, в следващата секунда - усетил как насекомото се смъква от него - замахна. Почти напосоки, защото не виждаше нищо от мръсната вода, стичаща се по сенника на маската му - и като с кинжал прикова чудовището в калта. Отскочи по-далеч от гърчещото се насекомо, чиито пронизителен агонизиращ писък се вряза в мозъка на Мартин - целият настръхна от него. Не издържа, втурна се през паяжините, забравил всяка предпазливост, пробивайки си път с тяло и лакти. Два или три пъти падна, ала не спря и за секунда. Продължи напред, като размахваше ожесточено ръце, без да забелязва облепващите го бели парцали. Сам не разбра през колко още стени премина.     Паяжината свърши внезапно - и той отново се намери в познатата, ехтяща от звуци джунгла. Краката му се подкосиха и тежко се стовари върху един дънер.
        - По дяволите... по дяволите.... - не спираше да ругае Мартин през зъби. Целият се тресеше от страх.    Беше му се струпало твърде много. Вече два пъти се разминаваше на косъм от смъртта, а не беше изминал и половината от разстоянието до изоставената станция. Следващият път едва ли щеше да му провърви.      Дали все пак не трябваше да се откаже... Удари гневно с юмрук по дънера. Не! Нямаше да се предаде толкова лесно! Дори и заради Наваро... дори да му струваше живота...
        Почисти, доколкото можеше, полепналите по себе си паяжини и се огледа. От тази страна джунглата изглеждаше доста по-рядка, но повече го обнадежди друго. Точно отпред, над клоните на дърветата, се виждаха планините, вече съвсем близо. Ясно се различаваха техните стръмни скални склонове, увенчани с редици от зъбери.
        Стъпи на един паднал ствол и се завзира  нататък. След минута зърна онова, което търсеше - синкавия силует на далечния гребеновиден връх, най-високата точка на масива. Някъде отвъд него се намираше  изоставената станция.
        Седна отново. Часовникът му показваше дванайсет и половина. В станцията навярно бяха вдигнали тревога заради изчезването им. Може би вече ги търсеха... Опипа гърба си - там, където беше ударило жилото, тогава разбра на какво дължи спасението си. По някаква случайност ударът беше попаднал в термопанелчето от климатичната инсталация на комбинезона му, на същото това място се напипваше малка вдлъбнатина. Само един пръст по-нагоре или встрани и всичко щеше да е свършило.
        Почувства, че устата му е пресъхнала и потърси бутилката с вода на бедрото си, но с ужас откри, че липсва. Сигурно беше изпаднала сред паяжините. Отхвърли мисълта да се върне обратно, за да я търси.     Не би го направил за нищо на света - дори да умираше от жажда. От друга страна обаче това се превръщаше в сериозен проблем. Водата, която се срещаше в изобилие наоколо, не ставаше за пиене.     Нямаше избор... Все някак трябваше да издържи до изоставената станция.
        Километър по-нататък блатата свършиха, почвата се втвърди, покри се с килим от къса, жилава трева, която приятно пружинираше под стъпките му. Джунглата от киони преля в гора от мамонтови и брадавичести дървета. По-рядко се натъкваше и на дишащи видове - или дървета-орхидеи, както ги наричаха. Отличаваха се от останалите по своите издължени, кожести торбички, които ритмично се свиваха и отпускаха, издавайки цяла гама от свирещи звуци - а също и по огромните си, пищни цветове.    Мартин ги заобикаляше отдалеч. Не че се страхуваше, но след последните събития предпочиташе да бъде по-предпазлив.
        Въздухът се насити с аромати - бяха толкова силни, че ги усещаше през маската. Направо завибрира от бръмченето на прелитащи насекоми. Налагаше се постоянно да размахва ръце, за да ги прогонва по-далеч от себе си. Чувстваше се леко замаян - не знаеше дали е от въздуха или от красотата и изобилието на цветове и форми наоколо. Струваше му се, че е попаднал в някакъв приказен свят - съвсем различен от онзи, който познаваше.
        Веднъж се озова сред гора от гъби, с височина над човешки ръст. По долната повърхност на някои чадърести шапки висяха дълги мустачки с неизвестно предназначение. Случайно ги закачи с рамо, когато минаваше край една от тях. В следващия миг мустачките светкавично се навиха на руло и короната над главата му се разтърси - избухна в облак от фин прах. Отскочи уплашен, извадил пистолета, взирайки се в обгърналата го бяла мъгла.
        Ама че съм идиот! - помисли си Мартин, щом разбра грешката си. Спори... Целият беше покрит с тях.
        Поизтупа комбинезона си от праха и продължи. Напредваше доста по-бързо в сравнение с преди, макар че пред него не преставаха да се изпречват бодливи храсталаци или повалени дървета. Слънцето се беше издигнало високо над равнината, но вече не се нуждаеше от ориентир. Скалните склонове на платото се виждаха отлично, извисяващи се над близките корони. Твърдо беше решил да не спира, въпреки умората, която усещаше все по-осезаемо.
        Достигна планините в четиринайсет часа местно време. Теренът плавно се издигна, дърветата оредяха, а почвата стана суха и песъчлива. Появиха се стърчащи от земята скални ребра, които странно напомняха полузарити, исполински скелети на измрели праисторически животни. После растителността свърши и пред Мартин израсна стръмния, почти отвесен склон на платото. Отдолу му се стори невероятно внушителен. Приличаше на непревземаема стена, висока седемстотин метра - или повече, изградена от варовик и пластове белезникав седимент, изгладена до блясък от отминали ледникови епохи. Издигаше се напреко сред равнината, докъдето стигаше погледа му.
        Покачи се на една канара и се завзира в двете посоки. Остана разочарован. Стената изглеждаше непристъпна, накъдето и да се обърнеше. Ако не се лъжеше в момента върхът се намираше точно пред него - на около четиридесет километра отвъд скалното море от хребети, клисури и каньони, нарязали тази гола, необитаема пустош.
        Сблъскваше се със сериозен проблем, а трябваше да помисли за това по-рано. Всичко пропадаше, ако не успееше да преодолее склона на платото, което представляваше и подстъп към планините. Тогава си спомни си, че недалеч оттук /според картите на района, които неотдавна бяха проучвали във връзка с търсенето на онзи изгубен спътник/ трябваше да съществува пролом - или по-точно каньон, издълбал по-голямата част на масива. Хрумна му, че би могъл да използва. Но за съжаление не помнеше в каква посока се намира - дали на север или юг...
        Почива няколко минути, седнал на върха на скалата, докато се чудеше накъде да поеме. Избра север...  Спусна се и тръгна покрай светещата в бяло стена. Мрежи от пукнатини бяха пропълзели от високото по нея и надробили монолитната каменна твърд. В горната си част беше нарязана от многобройните тропически порои, изливащи се тук по време на мусонния период. По цялото й протежение се редуваха разломи, между които се открояваха надвиснали зъбери, напомнящи бойници на крепостна стена.
        Вървеше от доста време и бе започнал да се отчайва, когато пред очите му внезапно се откри каньона. Беше по-тесен, отколкото изглеждаше на картата. Висок насип от грамадни валчести камъни, изтръгнати от недрата на планината и огладени от отстъпващия преди десетки хиляди години ледник, водеше стръмно нагоре към тъмнеещия в скалите пролом. Виждаха се неговите огромни, отвесни стени, нашарени от червени утаечни ивици. Някога много отдавна тук бе текла река, но геоложки катаклизъм беше изместил коритото й, принуждавайки я да се влее в низината далеч от първоначалната си делта.
        Изкачването на сипея се оказа трудна задача. Единственият начин да се придвижва нагоре беше като подскача от камък на камък. Трябваше да внимава много, защото повърхността на повечето от тях бе покрита с тънък слой пясък, довлечен от пороите и вятъра, който се пързаляше под обувките му. Няколко пъти се подхлъзна опасно, а веднъж едва не падна - в последния момент успя да отскочи встрани.     Камъкът, върху който беше стъпил, неочаквано поддаде под тежестта му и се затъркаля надолу по сипея, увличайки със себе си цяла  лавина от скални отломъци. Гръмотевичният тътен от нейното ехо дълго отеква между стените на каньона, докато утихне съвсем. След още десетина минути Мартин най-сетне се озова на върха - в началото на сухо пясъчно корито, почти голо. Приближи стената на каньона, тънеща в сянката на пълзящото към зенита слънце и се стовари до нея плувнал в пот, после притвори очи.
        Бяха изминали точно девет часа от момента на тръгването му. Надяваше се, че е оставил най-трудното зад гърба си. На разположение имаше още двайсет и четири до падането на нощта - дори по-малко. Не трябваше да забравя да смени филтъра на маската.
        Горещината се засилваше с всяка измината минута - виждаше как въздухът над пролома започва да трепти. Сякаш неусетно се спускаше прозрачна завеса. Помисли си, че ще стане и по-зле. Климатичната инсталация на комбинезона му беше извън строя, а с изгрева на червеното слънце /след около три часа/ температурата рязко щеше да скочи. Налагаше се да става, колкото и де не му се искаше. Очакваха го още доста километри - петдесет, а може би и повече... Изправи се с въздишка и пое  между отвесните, исполински стени.
        Каньонът водеше право на запад. Сухото пясъчно корито беше покрито тук-там с пустинна трева, избуяла след наскоро отминалия мусонен сезон. Скални отломъци, изпадали от върха, лежаха осеяни наоколо. Пясъкът под стъпките му бе спечен и твърд - изобщо не приличаше на блатата, които беше отминал. Движеше се много по-бързо отпреди. Позволи си дори да ускори темпото. Някакво слабо въздушно течение струеше през теснината и приятно разхлаждаше лицето му. Хрумна му, че ако напредва със същата скорост и каньонът запази посоката си, би могъл да стигне до изоставената станция за по-малко от десет часа.
        Беше странно тихо, до слуха му долиташе единствено приглушено свирене, идещо издалеч - като че някъде горе живееха щурци. Известно време се вслушва в звука, в който се долавяха особени металически нотки, излъчващи необяснима заплаха. После престана да се интересува. Чувстваше се достатъчно сигурен с пистолета на хълбока си. Докато крачеше, мислите му отново го върнаха към изоставената станция. Всички онези истории за призраци, които се разказваха, бяха само част от обгръщащата я тайнственост. Нещо повече - целият период от нейното съществуване беше забулен в мъгла, сякаш нарочно от Центъра...
        Тя беше първата обитаема  станция на Алтера, построена наскоро след предварителните проучвания на планетата. Шест различни смени се бяха изредили на нея за шестте години, през които станцията бе изпълнявала своето предназначение - преди Центъра да вземе решение за преместването й на източния континент. Всъщност била построена нова станция /същата, която се използваше и сега/, преместени били само научната апаратура и съоръженията, необходими за изследователската програма. Това станало по няколко причини, но най-вече заради проекта “Алтеропроцин”, вдигнал преди три години голям шум.     Центъра така и не пожела да признае грешката си, обвинявайки за всичко учените, ала след последния от поредицата инциденти - случая “Томсен” - на повърхността бяха започнали да изплуват премълчавани или скрити до този момент факти. Оказало се, че още при построяването на станцията били нарушени куп правила и норми на безопасност. Като например - за целта бил избран района на крайбрежието, известен със силната си сеизмична активност. Не били съобразени и големите залежи на магнитни руди, които в значителна степен затруднявали комуникациите между станцията и групите, работещи в по-отдалечени райони на повърхността. Навярно това била и причината за често възникващите произшествия, които само за първата година от присъствието на Алтера взели четири човешки жертви. Тогава бил пуснат в действие и ретланслиращия спътник.
        Втора смяна преживяла ужасно земетресение. То почти откъснало централния модул от спомагателните отсеци, нанасяйки сериозни поражения върху станцията, и само по чудо никой на борда не пострадал. В трета смяна също не липсваха инциденти. Паднала от ураганен вятър крайбрежна мачта премазала двама човека във всъдеход, друг починал от натравяне с алтериански въздух - филтърът на маската му се оказал дефектен. През следващите три смени се случили няколко нови произшествия с фатален край. Списъкът беше дълъг - ново земетресение затрупало със скали цяла работна група на крайбрежието, поредният починал от натравяне, двама биолози били нападнати и изпожилени до смърт от стършели - дори защитните комбинезони не успели да ги спасят, планетолет с трима души на борда загадъчно изчезнал над океана - по-късно открили останките му, но не и причината. Общото число на загиналите при подобни обстоятелства вече наброявало деветнайсет. И въпреки всичко работата по проекта продължавала с неотслабваща сила. Средният годишен добив на алтеропроцин се изчислявал на двеста и петдесет грама сухо вещество - количество, предостатъчно за цялото население на колониите и Земята.
        Последният от нещастните случаи, превърнали се отдавна в ежедневие на Алтера, станал в средата на шеста смяна. Този инцидент, описан подробно в архивите на станцията /Мартин наскоро се беше ровил в тях/, изглеждаше пълна мистерия. И сега - три години по-късно - той си оставаше необяснен.     Беше свързан с безследното изчезване на човек от състава на шеста смяна - някой си Е.Томсен, специалист по кибернетика и електронни системи. По една случайност същият съвпаднал с разкритията около неизвестните странични действия на алтеропроцина и се оказал капката, която преляла чашата.     Точно той беше довел до изнасянето пред обществеността на редица премълчани от Центъра подробности. И в крайна сметка - до пълното изоставяне на проекта. Навярно оттогава датираха и слуховете, че изоставената станция е населена с призраци. Но те, разбира се, бяха глупост. Самият той два пъти беше преспивал в нея и не бе видял нищо - дори следи. Въпреки че познаваше хора, които се кълняха в обратното...
        Мартин спря, осъзнал, че нещо не е наред. Сянката, падаща между стените на каньона, беше толкова плътна, че я усещаше почти осезаемо. Не забеляза нищо обезпокояващо. Пейзажът, който го заобикаляше, беше все така сух и безжизнен. Погледна часовника си - вървеше от час и половина. Не, че беше уморен, но... Изведнъж разбра. Слънцето, което трябваше да е точно зад него, сега бе изчезнало зад стените на каньона -  огрени само в най-горната си част, светещи в сребристобяло. Изобщо не беше усетил кога проломът е променил посоката си. В момента, ако съдеше по слънцето, се движеше някъде на юг-югоизток.
        Позамисли се какво да прави. Беше изключено да се връща назад, за да търси нов път - просто не разполагаше с време. Другият вариант - да опита да изкачи платото по скалите оттук, му се стори абсурд.   Стените от двете му страни бяха почти отвесни, а височината им - доколкото можеше да прецени на око - беше не по-малко от петстотин метра. Нямаше избор, освен да продължава напред с надеждата, че рано или късно каньонът ще свърне отново. Тази мисъл го накара да ускори ход. Вървя половин час и повече, но каньонът не само нямаше намерение да свива на запад, а напротив. Все по-силно се отклоняваше в югоизточна посока.
        Спря объркан при един разлом. Нямаше смисъл да губи ценно време, трябваше по-скоро да измисли нещо.
        Сега забеляза колко много се е стеснил каньона. Не беше по-широк от десет, може би дванайсет метра. Скалите отдясно и отляво бяха надвиснали над главата му - между тях прозираше само ивица синьо небе. Мощно срутване беше засегнало западната стена на каньона и надробило  нейната гладка твърд. Теснината наоколо беше задръстена с каменни блокове и парчета.
        Докато стоеше загледан нагоре, една мисъл неусетно завладя съзнанието му. Беше истинска лудост, но все повече се убеждаваше, че това е единствения начин да се измъкне от този капан - иначе никога нямаше да се добере до изоставената станция. Поне щеше да опита... Стената вече не му се струваше толкова непристъпна, на това място тя изобилстваше с издатини и ръбове - освен може би в най-високата си част. Но все някак щеше да се справи. Имаше достатъчно опит в катеренето, за да се справи... Още от хлапе се увличаше от алпинизъм. В станциите на Сириус, Вега и Барнард, където бе живял и работил, пропиляваше цели часове на алпинеума, тренирайки изкачвания с всевъзможни степени на трудност.     Беше се превърнало в страст за него. И тук, на Алтера, той беше единственият, който предпочиташе да прекарва свободното си време в спортната зала - върху изкуствената стена, отколкото да играе тенис или карти. Някога си мислеше /колко самотни нощи го беше планирал/, че един ден, когато се почувства готов, ще се върне на Земята, за да изкачи някой истински връх - Матерхорн или Аконкагуа, или дори Покрива, както наричаха Хималаите, но това беше отдавна. Още преди Вега...
        Мартин хвърли последен, преценяващ поглед върху стената, набелязвайки мислено основните опорни точки на маршрута си. След това пое дълбоко въздух и се заизкачва по склона.
        В началото всичко вървеше добре. Скалата, макар и почти отвесна, беше осеяна с удобни ръбове и издатини, които му позволяваха да се движи доста бързо нагоре. Помагаше му също и по-слабото притегляне на планетата /нейната маса беше по-малка от земната/. Само за четвърт час премина повече от петдесет метра. Наложи се да свали ръкавиците - пръстите му се изпотиха в тях и той престана да усеща скалата. Почина за кратко, после продължи по склона с неотслабващо темпо.
        Първите триста метра Мартин преодоля сравнително лесно. Изкачваше се механично - без капчица страх, напълно забравил за височината. Направи нова почивка, стъпил на една издатина, почувствал едва сега умората - всички мускули в него сякаш се бяха налели с олово - и отново пое. Тогава дойдоха и трудностите. С всеки метър, който оставяше зад себе си, скалата ставаше по-гладка и недостъпна. Все по-трудно намираше сигурни опорни точки в нея. Пръстите на ръцете му изтръпнаха от непрекъснатото натоварване, а болката в лявата китка се усили. Стараеше се да не поглежда надолу, защото с гърба си усещаше притегателната сила на пропастта. Няколко пъти попада в задънена улица и спира отчаян с мисълта, че е стигнал предела на възможностите си - но не се отказа. Хрумна му да извади ножа - от канията на прасеца. С него се почувства по-сигурен. Използваше го като клин, който забиваше в многобройните пукнатини, нашарили скалата, и по този начин преодоляваше опасните участъци.
        След триста и петдесетия метър стената стана съвсем отвесна. Все по-често започна да се натъква на надвеси, чието преминаване му струваше нечовешки усилия. Трябваше да се движи с огромно внимание, за да не полети в зейналата под него бездна. Опитваше се да не мисли за това, но не успяваше. Веднъж последното за малко се случи - ръбът, на който беше стъпил, се откърти под краката му и Мартин почти увисна на ножа. Тъкмо го беше забил в една цепнатина... На следващата издатина по-нагоре той дълго почива, слят със скалата - заслушан в забързаните удари на сърцето си. Пръстите му бяха издраскани до кръв от острите ръбове, а потта се стичаше навсякъде по него - по лицето, в очите, по гърба. Цялото тяло го сърбеше ужасно. Не знаеше от какво - дали от полепналия прах, от потта, или от микроскопичните спори на гъбата, проникнали през някоя дупка на комбинезона му. Направо го влудяваше, защото по никакъв начин не можеше да се почеше... Следващият петдесетметров участък му отне страшно много време и изцеди силите му. Стената имаше силен обратен наклон. Без помощта на ножа не беше в състояние да направи и стъпка. Трябваше да се бори за всяка педя пространство с риск да се сгромоляса в пропастта при първата грешка.  Успя да го премине, но се почувства смазан. После отново се появиха познатите ръбове и издатини, образували се при скорошното срутване.
        Скоро престана да брои метрите и да се обръща назад. Движенията му неусетно добиха онзи трениран автоматизъм. Вниманието му беше приковано единствено върху скалата. Избираше опорна точка за крака си, след това плъзгаше ръка нагоре в търсене на подходящия ръб или пукнатина, в която да пъхне ножа, набираше се на мускули и веднага залепваше за стената, за да започне след миг отначало - подобен на някакво странно насекомо, пълзящо упорито към върха. Понякога край него изтрополяваха откъртени камъчета, от пукнатините над главата му се сипеше прах, но той не забелязваше нищо.     Съзнанието му отсъстваше - изпразнено от мисли, дори страхът от високото се беше размил и изчезнал.
        Нямаше представа какво разстояние е изминал, нито колко още му остава. Последният път, когато погледна назад, усети, че главата му се замайва. Бездната под краката му изглеждаше направо бездънна, а стената, както и преди, се губеше във висините нагоре - като че до самото небе. Вече му се струваше, че никога няма да свърши. Беше го налегнала зверска умора, а краят изобщо не се виждаше. Почувства, че го обзема някаква ярост и ожесточение - към стената, към всичко... Точно тя му помагаше да продължава напред, въпреки умората, болката в разранените му пръсти и коварните гладки участъци, които се редуваха в неизменна последователност - сякаш мъртвата скална обвивка се наслаждаваше да го измъчва...
        В един момент до слуха му достигна неочакван, познат звук. Мартин застина, прегърнал скалата, напрегнато вслушвайки се в глухото, постепенно усилващо се бучене. Напомняше на шум от двигатели на приближаващ ... Точно така! Турболет...
        Търсеха ги!
        Изтръпна при мисълта, че могат да отминат, без да го забележат. Намираше се в идиотско положение. Не беше в състояние да стори нищо, не можеше дори да освободи ръка, за да включи радиото в яката си, защото щеше да полети в пропастта веднага. Трябваше по-скоро да открие някаква издатина.     По-скоро...
        Бясно се закатери нагоре. В процепа между надвисналите над главата му скали се мярна сребристата пура на турболета, задържа се секунда и  изчезна отвъд. Мартин изкрещя, но викът му се сля със заглъхващото бучене на машината. По дяволите! - изруга през зъби, без да намалява темпото. Беше глупаво да се надява, че ще го чуят. По дяволите, хайде...
        Изпълзя задъхан на доста широка и равна площадка. Все още се чуваше турболета, но вече съвсем слабо. Включи предавателчето и започна да го настройва. Напразно сменяше честотите, опитвайки се да засече сигнал. Не улавяше друго, освен пращене - или машината беше излязла от обсега на радиото, или залежите на руди наоколо пречеха.
         Сигналните ракети! - спомни си внезапно той. Трескаво свали от колана си една от тях, смъкна със зъби накрайника и пъхна палец в пръстенчето на задействащия механизъм, в последния миг обаче се забави. Пред очите му отново изникна Вега - пожара на “Прометей” /така се казваше кораба - каква ирония!/, падането върху онзи лишен от живот спътник, който нямаше дори име - просто код в регистрите, телата на мъртвите му приятели - всичките единайсет човека, погребани под останките на спасителната капсула. Както се беше случило с Наваро... Всичко се повтаряше - като в кошмарите, които сънуваше после... Щяха да го отзоват по спешност от Алтера и да го изпратят в някоя от многобройните клиники за психическо възстановяване на Земята или другаде. Без изобщо да го питат... И все пак нямаше избор. Сам беше обречен на смърт...
        Осъзна, че с всичка сила продължава да стиска сигналната ракета - бученето на турболета вече едва се чуваше. Вдигна ръка, но така и не успя да я изстреля. Площадката под краката му се люшна - толкова силно, че Мартин излетя към ръба и изтърва ракетата. Впи инстинктивно ръце в камъка, без да разбира какво става. Прозрението дойде след миг, едновременно със зловещото скърцане, което раздра тишината и го накара да настръхне от ужас - земетресение! Идваше отвсякъде наоколо, сякаш невидима сила се опитваше да смачка скалите. След секунда усети и следващия трус. Беше много по-силен от предишния.     Цялата тераса под него се разлюля подобно на кораб в открито море, оглушителен грохот разцепи въздуха и някъде отгоре се заизсипваха отломъци - по-едри и по-дребни, които с тътен заизчезваха в пропастта.     Площадката не спираше да се тресе, изтласквайки го неумолимо към ръба. Нещо изсвистя над главата му, зърна го само с крайчеца на окото - приличаше на дълго зеленикаво въже, запокитено от високото. То го шибна през лицето - дъхът му спря от удара, който го ослепи и отхвърли назад. Почувства, че полита в празното пространство. В последния миг ръката му сама докопа нещо - беше същото онова въже - сграбчи го и увисна над пропастта, докато над главата му валяха камъни и прах от затихващите скални спазми.       Инерцията го запокити в отсрещната стена - на метри от него, седем или осем, някакъв остър ръб се вряза в бедрото му - едва не извика от болка, но не изпусна спасителната опора. После - при следващото залюляване - вече беше подготвен. Посрещна скалата с крака, отблъсна се в нея и когато отново достигна далечната стена, вкопчи пръсти в първата издатина. Направо залепна за камъка, усетил как въжето внезапно олеква в ръката му. Видя го да прелита край него, премятайки се в бездната подобно на гигантска змия. Не беше въже - сега разбра това - а гъвкаво, дълго стъбло, пропълзяло по стената отгоре.   Седонии - спомни си той. Пълзящите лиановидни стъбла на тези пустинни растения понякога достигаха десетки метри дължина - което означаваше, че върхът е близо...
        Остана известно време неподвижен, притиснал буза в топлата повърхност на скалата. Трусовете бяха отминали и над пролома се беше възцарила мъртва тишина. Бученето на турболета също се бе стопило. Подтисна надигащия се в гърдите му гняв. Вече не можеше да се надява на нищо, но сам си беше виновен. Ако веднага бе изстрелял сигналната ракета, то...
        Сега разбра какъв невероятен късмет е имал, въпреки всичко.  Отсрещната стена на каньона след терасата беше съвсем гладка, без нито един ръб или пукнатина, със силен обратен наклон - за разлика от тази, на която се намираше в момента, изобилстваща с удобни за катерене издатини. На десетина метра над главата му двете стени се събираха и образуваха нещо като вертикален комин. Отвъд който синееше небето...
        Пое въздух и отново се закатери нагоре. Скоро достигна комина - беше широк не повече от метър, два - вмъкна се и пропълзя през него, като се прехвърляше от стена на стена. После видя върха на платото - на около трийсет метра над себе си. По края на скалата висяха дългите зеленикави стъбла на седониите, прилични на огромни ресни, покрити с редки листенца. Използва едно от тях като въже. Предварително го провери - увисна на него с цялата си тежест, но то се оказа невероятно здраво. Преодоля последните метри по гладкия отвес, борейки се със заливащата го смъртна умора и болката в разранените си пръсти, докато накрая се прехвърли през ръба на стената и се просна омаломощен върху пясъка.
        Пред замъгления му поглед се ширна обляната в слънце равнина, поръсена с бледооранжев пясък - осеяна с островчета пустинна трева и големи тумбести кактуси. В далечината отпред - където платото свършваше, се виждаше нащърбена верига от хребети, опасващи хоризонта, над които се извисяваше познатия гребеновиден връх. Синкавите му очертания се разливаха в маранята на въздуха. Второто - червено слънце на Алтера - тъкмо изпълзяваше иззад скалите на платото, превръщайки небето на изток в море от пурпурен огън. Беше двайсет и един часа - малко след синьото пладне.
        Мартин свали за минута задушаващата маска. Чувстваше се като пребит, нямаше сили дори да повдигне ръка. Прахът от изкачването се беше набил навсякъде по него, а устните му се бяха напукали от жажда. Да имаше поне малко вода... С усилие прогони мисълта от себе си.
        Горещината се стичаше във въздуха на вълни. Пясъчната пустош наоколо трептеше, обгърната в парещ воал. Налагаше се да става, ако не искаше скоро да се изпържи на слънцето... Понечи да се изправи, но болката в бедрото го преряза непоносимо и го накара да седне обратно. Сега забеляза раната - не очакваше, че може да се окаже толкова сериозна. Кървеше. Острият скален ръб беше срязал двойната защитна тъкан на комбинезона му. Трябваше непременно да спре кръвотечението, но не разполагаше с бинт. Отпори с ножа парче от горния слой на дрехата и направи нещо като превръзка. Стегна я възможно по-силно. Изгълта и една таблетка противоотрова, въпреки че едва ли щеше да помогне много, защото раната вече се бе замърсила. С друго парче от комбинезона стегна лявата си китка, за да заглуши болката, пробождаща го при всяко по-рязко движение. След това се изправи и с вдървена крачка пое напред - към размазания силует на далечния гребеновиден връх.
        Бедрото го срязваше от време на време, но скоро престана да го усеща. Нарочно ускори ход. Не след дълго тежестта в мускулите му се поразсея и движението го понесе.
        Вървеше се лесно. Каменната плоча на платото беше покрита с тънък няколкосантиметров слой пясък. В отделни участъци той изобщо  липсваше и голата, изветрена от ерозията скала изпъкваше с металически блясък. Питаше се по какъв начин острата, жилава трева и едрите, почти с човешки ръст кактуси, които отминаваше, са успели да впият корени в нея. Навярно използваха за целта пукнатините, които срещаше доста често и които надробяваха монолитната твърд на платото, образувана в праисторически времена. Веднъж се натъкна на половинметрова пукнатина, тъмнееща в скалата като врата към света на мрака. Прескочи я и продължи, но само след няколко крачки стъпи и се заклещи в някакъв процеп - не го забеляза поради навяния пясък. Трябваше да се бори цяла минута, докато успее да се освободи от каменния капан. Добре, че не си навехна крака.
        Комбинезонът, изолиращ тялото му, отдавна се беше превърнал в тежка и задушаваща ризница, която жадуваше да смъкне от себе си, но не можеше. Без него би бил съвсем беззащитен на слънчевите лъчи и радиацията. Не беше спирал от два часа, а му се струваше, че изобщо не напредва. Върхът си оставаше все така далечен - димящ в нажежения въздух. Двете слънца - синьото и червеното - бяха застинали в небето,  подобни на огнени видения. Крачките му станаха несигурни и тежки, устните му се напукаха до кръв от жаждата, а пред очите му започнаха да пулсират червени кръгове. Почувства, че се олюлява, но само стисна зъби, без да намалява темпото. Отмина един участък с барутен пясък /наистина имаше цвят на барут и пукаше при ходене под обувките му/, едва тогава реши да спре.
        Почина десетина минути, седнал на земята, след което продължи. Докато вървеше, Мартин разбра, че нещо става с него. Имаше чувството, че изведнъж е олекнал с двайсет и повече килограма. Някаква опияняваща възбуда пълзеше по тялото му. В главата му - сякаш в самото му съзнание започнаха да отекват странни звуци, идещи неизвестно откъде. Околните очертания затанцуваха пред погледа му.     Спря, приковал очи в един тумбест кактус на известно разстояние от себе си, но изобщо не успя да го задържи в полезрението си - кактусът непрекъснато се местеше. Същото се отнасяше и за далечния гребеновиден връх - в един миг беше вляво от него, а в следващия се оказваше вдясно.
        Погледна часовника си. С усилие успяваше да различи стрелките. От момента на тръгването му бяха изминали почти шестнайсет часа. Не разбираше... Дали не започваше да халюцинира? И внезапно всичко му стана ясно. Дихателната маска... Абсорбиращият филтър беше свършил. Трябваше да го смени още преди час - дано не беше късно... Свали резервния от колана си, разкъса изолиращото фолио и го постави на мястото на стария. После вдиша и издиша няколко пъти, докато усети, че образите отново се избистрят пред очите му.
        След три, четири километра Мартин се натъкна на непреодолимо препятствие - неширок, но много дълбок каньон, разсичащ напреко платото, докъдето се простираше погледа му. Не вярваше да е същият, през който беше дошъл, по-вероятно друг - един от десетките, насекли скалната пустош наоколо.     Приближи предпазливо ръба и спря, загледан в половинкилометровата бездна под себе си. Известно време стоя и прехвърля в главата си различни варианти, без да измисли нещо. Сега да имаше алпийски харпун и въже, би се справил сравнително лесно. От отсрещната страна го деляха петнайсетина метра.     Петнайсет метра, които си оставаха непреодолими за него. Единственият начин да стигне дотам беше да прелети. Изрита ядосан някакво камъче в пропастта и бавно закрачи по края, оглеждайки отвесните склонове.
        Двете слънца заливаха местността с червеникави и синкави отблясъци. В гърлото му беше заседнала суха буца. Температурният датчик на часовника му показваше седемдесет и четири градуса. Очите му засмъдяха от потта, стичаща се навсякъде по него, онзи ужасен сърбеж също не преставаше да го изтезава.
        Вече мислеше, че никога няма да намери изход през бариерата на каньона и се канеше да поседне някъде. Точно тогава забеляза нещо интересно - скално образувание, което отдалеч приличаше на мост през бездната. Когато приближи, Мартин разбра, че това наистина е мост - изваян от самата скала в миналото от теклата през платото река. Но за съжаление ерозията беше оставила своя отпечатък върху него. Голяма част от моста липсваше - Мартин я видя да лежи в дъното на пролома, полузарита в пясъците, откъсната навярно от земетресение. Другата му половина стърчеше над пропастта, оцеляла по някакъв природен каприз.
        Мартин стъпи на моста, приклекна и внимателно пропълзя до края му - беше достатъчно широк, за да ходи по него изправен, но страхът от височината се оказа по-силен. Подпря се на ръце и заизучава с поглед отсрещната стена. Издаден от скалата ръб бележеше мястото на отчупването. До нея имаше само пет или шест метра, но... Известно време обмисля идеята, която се въртеше в главата му. Дали да не опиташе да прескочи... Не - реши той. Беше прекалено рисковано, а и не вярваше да успее. При други обстоятелства и добра засилка сигурно би го направил, но вече се чувстваше съвсем изтощен. Освен това самата мисъл да се хвърли над пропастта парализираше крайниците му - щеше да се пребие веднага. Само погледна надолу и усети, че се разтреперва.
        Пропълзя по скалния гребен обратно, поколеба се минута-две и отново пое край ръба. Надяваше се да попадне на нова теснина или място, откъдето да се прехвърли отвъд, но с всяка крачка се убеждаваше, че това е илюзия - каньонът се разширяваше все повече и повече. След малко се отказа. Беше изгубил достатъчно ценно време, а и твърде много се отдалечаваше от върха, останал далеч вдясно от него.
        Върна се при полуразрушения мост. Постоя на ръба, вперил празен поглед в пролома. По всичко изглеждаше, че губи битката с Алтера - а може би вече я беше загубил... Докопа един камък и гневно го запрати в пропастта, после - този път без предишната предпазливост - извървя разстоянието до края на скалната издатина, възседна я и провеси крака надолу. Отсрещната стена беше толкова близо и все пак не... Не можеше да се реши. Беше равносилно на самоубийство. По-добре бе да се връща, за да търси друг път през каньона - иначе скоро изобщо нямаше да може да стане...
        Стана и пое на север, но направи няколко крачки и спря. Търсенето на път през каньона сигурно щеше да му отнеме часове, а вече едва се държеше на крака от умора. Горещината почти беше изсмукала силите му и продължаваше да се засилва. Сякаш запалени въглени тлееха под комбинезона му.
        - Проклето място! - изруга високо Мартин, усетил надигащата се у него ярост.
        Пустинята му отвърна с равнодушно мълчание. Господи, как се нуждаеше от малко вода! Само няколко капки...
        Облиза пресъхналите си устни. Беше като в сауна - и някак странно тихо. Не подухваше дори ветрец.  И последната му надежда като че ли отиваше по дяволите. Щеше да умре от жажда, от горещина или от изтощение - все едно от какво. И никой нямаше да разбере. Не беше ли по-добре да захвърли маската и да свърши със себе си още сега, вместо да чака агонията?
        - Не! - изкрещя той срещу пясъците. - Няма да ти позволя да ме унищожиш, проклет свят!...
        В същия миг го почувства. Трусът... Беше толкова силен, че не успя да се задържи на крака. Цялата околност пред очите му потрепера, разтърсена от чудовищен гърч - секунда по-късно до слуха му долетя и познатото зловещо скърцане. Докато се опитваше да се изправи, Мартин видя как земята с оглушителен грохот се разцепи на хвърлей от пролома и пукнатина - беше огромна! - запълзя към него, поглъщайки реки от пясък.
        Изобщо нямаше време да разсъждава. Онова, което направи, беше съвсем инстинктивно. Втурна се в обратната посока - към пропастта. Достигна моста, който продължаваше да се съпротивлява на напъните на стихията, свличаща в пролома канари, обувките му тежко изтропаха върху тресящата се скална греда.     Още крачка, две... Вложи всичко от себе си в този скок. Не успя да се оттласне добре - в последната секунда опората под краката му изчезна, пометена от трусовете - и бездната изведнъж се отвори под него.  Стори му се, че лети безкрайно дълго - като птица. Можеше да разгледа всяко камъче и всяка песъчинка на дъното на каньона, времето сякаш беше замръзнало в един-единствен миг, за да препусне повторно в смъртоносен бяг, и със съжаление си помисли, че всичко е свършило. Но не беше...
        Блъсна се в отсрещната стена, чу как зъбите му изтракват при удара в нея и устата му веднага се напълва с кръв - ала това бе по-късно... Мигновено сграбчи издадения скален ръб, увисна и задраска отчаяно с крака, набра се на мускули, после със свръхчовешко усилие изпълзя и се претърколи върху равното. Остана да лежи неподвижен, без дъх - заслушан в заглъхващото громолене на скалите в подножието. Тишина...
        - По дяволите... - не чуваше собствения си глас.
        Още не му се вярваше, че е успял - но беше истина. Намираше се в безопасност. От другата страна...
        Надигна се и изплю кръвта от устата си. Някакъв зъб му се клатеше, но нямаше значение. Откри, че нещо мокро лепне на бедрото му. Превръзката се беше смъкнала и раната под нея се бе отворила наново.   Болеше го, при това силно. Внимателно намести парчето плат на мястото му и го стегна. Полежа няколко минути, притворил очи, без да мисли за нищо, докато жегата не го накара да се размърда. Изправи се и продължи, накуцвайки, напред - към назъбената линия на хоризонта.
        Последният път, когато погледна часовника си, стрелките показваха двайсет и седем. От двайсет часа не беше почивал истински и се чувстваше капнал от изтощение и жажда. Върхът и веригата от хребети видимо се бяха приближили - ясно се очертаваха техните голи, сгърчени склонове с цвят на олово. До залеза на синьото слънце оставаха три или четири часа, а червеното незабележимо пълзеше към зенита.     Горещината беше убийствена - чудеше се как издържа още. Движеше се като в просъница, тласкан само от инерцията, защото знаеше, че ако спре, това ще бъде края...
        Не помнеше откога върви - от час, два или повече. Не усещаше краката си. В съзнанието му бавно се спускаше някаква трептяща мъгла, заплашваща да го погълне. Не можеше да мисли за друго, освен за вода.  Мисълта безумно отекваше в него и го разтърсваше до последната фибра на тялото. Вода, вода, вода...     Пясъкът сухо скриптеше под стъпките му - като парченца натрошено стъкло. Синьото алтерианско слънце бе увиснало косо над веригата от нащърбени възвишения в далечината и сипеше зной над ширналата се като че до безкрая пустиня. Скалният връх играеше пред очите му - струваше му се, че ту се отдалечава, ту отново приближава, приличен на мираж, който след миг ще се изпари в маранята. Почувства, че се олюлява и стисна зъби - чу как пясъкът изхрущява в устата му - после усили ход.
        Спъна се в някакъв камък и се просна по очи в пясъка. Тежко се преобърна по гръб и остана така - напълно лишен от сили. В съзнанието му плискаха водопади... Напразно се опитваше да прогони влудяващата картина. Тръсна яростно глава, повдигна се на лакът и с премрежен поглед зашари наоколо.   Точно пред себе си съзря един грамаден тумбест кактус, покрит с настръхнали шипове. Бавно запълзя към него, движен от една неосъзната докрай мисъл. Когато го доближи, извади пистолета /трябваше да го хване с две ръце, защото целият се тресеше от слабост/ и с няколко премерени откоса разсече растението вертикално - по такъв начин, че част от неговата бодлива обвивка падна, откривайки светла, белезникава вътрешност. Тя се оказа почти куха, в същото време изпълнена с множество тръбички - в основата по-дебели, които се разклоняваха към стените нагоре и се превръщаха в нещо като мрежа от капиляри.     Там, където лъчът ги беше срязал, започнаха да избиват капчици бистра влага. След минута потекоха и се сляха в струйка, която закапа долу.
        Провря се в кухината, докъдето можеше да стигне - навън останаха да стърчат единствено краката му - и подложи глава под струйката. Примижа от удоволствие. Водата, която сълзеше от тръбичките, беше странно студена, стори му се направо ледена. Потече по косата и страните му, няколко капки от нея дори докоснаха устните му. Сладняха едва. Не посмя да пие. Беше отровна - както и всичко в този свят...
        Продължи да се наслаждава на сянката под кухината и на прохладата, разливаща се по челото и тялото му. Обсебващата мислите жажда се стопи някъде - изчезна, остана само умората, изпълваща го с някаква  огромна апатия към всичко. Скоро почувства, че се унася. Очите му сами се затвориха, после вече не помнеше...
        Сепна го един особен звук - същият, който му беше направил впечатление на идване. Напомняше свирене на стотици щурци, в него обаче се долавяха зловещи металически нотки. Усети, че по кожата му полазват тръпки - сам не знаеше защо. Измъкна се от кухината на кактуса, все още замаян от дрямката.     Светлината го ослепи, после пустинята се избистри пред очите му - нагорещена и безжизнена, тлееща в маранята на следобеда. Не се забелязваше нищо. Синьото слънце беше потънало зад скалистите хребети отсреща, а червеното бе спряло точно над главата му. Повторно се вслуша в звука, извиращ сякаш от пясъците наоколо. Стига... Каквото и да означаваше той, реши да не му обръща повече внимание.
        Не знаеше колко време е загубил в сън. Часовникът му показваше трийсет и един часа. Косата му беше залепнала за тила, а в устата му се бе утаил един солен вкус - може би от кръвта на напуканите му устни. Почувства, че жаждата го връхлита с нова сила. А също и онзи отвратителен сърбеж - все едно че мравки пълзяха под комбинезона му. Нищо не помагаше, колкото и да се дръгнеше. Струваше му се, че ще полудее - ако преди това не умреше от жажда...
        Бавно раздвижи вдървените си мускули и пое, залитайки през пустинята. Сега си даваше сметка колко близо се намират възвишенията, опасали с назъбена линия хоризонта, и върхът, приличен оттук на гигантска отсечена гърбица. Прецени, че трябва да мине вляво от него, за да избегне стръмния пролом, очертал се отдясно, в чието дъно нещо блестеше /дали не беше реката?/. Местността постепенно се промени. Стана гола и камениста. Почти на всяка крачка се спъваше в дребните ръбести камъни, осеяли равнината на платото. Странният свирещ звук продължаваше да го следва неотклонно, още по-силен отпреди. Идваше някъде иззад гърба му и беше добил твърд металически отенък. Сериозно започваше да го плаши. Няколко пъти се обръща назад, но не откри нищо, което да нарушава мъртвилото на пейзажа.     Хрумна му, че сигурно си внушава. Последният път обаче, когато го чу, той беше толкова близък, че     Мартин направо подскочи. Обърна се рязко, стиснал пистолета в ръка, взирайки се напразно в еднообразния каменист терен.
        - Какво си ти ? - високо запита той.
        Не позна собствения си глас - толкова беше пресипнал.
        Тъкмо се канеше да тръгва, когато тишината неочаквано се завърна - направо го блъсна в ушите и го закова на място. Страхът го стисна за гърлото... Нещо помръдна на десетина метра от него и той машинално стреля в същата посока. Изстрелът вдигна облаче пясък - стори му се, че зърва някакво членестоного тяло с големина на юмрук, което се преметна във въздуха, сгърчено от лъча. Миг по-късно тишината отново пронизително засвири и тогава Мартин ги видя... Те изведнъж се раздвижиха сред пясъците наоколо - сякаш оживели късчета камък, спуснали се едновременно към него. Сциентири! - мисълта го изпълни с ужас и гняв. Докога трябваше да се бори за живота си с този проклет свят?!...
        Бяха десетки, може би и повече. Плюещи скорпиони - както обикновено ги наричаха биолозите, заради техните дълги, извити коремчета, служещи им за изстрелване на концентрирана киселина.     Сливаха се толкова добре с околния пейзаж, че изобщо не се различаваха...
        Откосът, който даде с пистолета, вдигна пушилка от пясък и камъчета. Върху гърдите му проблесна някаква капка - изобщо не разбра откъде се взе. Не повярва с каква светкавична бързина капката стопява тъканта на комбинезона му - прогаряше го, сякаш беше от хартия. После ги зърна отново. Бяха спрели в полукръг на три-четири метра от него, забелязаха се само извитите им нагоре, готови за залп коремчета.     Веднага се хвърли на земята, но закъсня. Въздухът блесна, просто избухна в ослепителни струйки - приличаха на сребристи паяжинни нишки, бликнали едновременно към него. Няколко от тях го улучиха, чу съсъка от съприкосновението им със защитното трико и изрева от болка - имаше чувството, че върху кожата му изливат разтопено олово. Сграбчи спусъка на пистолета и не свали ръка, докато каменистата пустош наоколо не се превърна в димяща, огнетечна маса.
        Отново бе тихо. Изправи се, заливан от облак черен дим и прах и тежко затича напред, като се препъваше в камъните и пухтеше яростно. Не си правеше илюзии, че сциентирите ще го оставят да се измъкне така. Сигурно щяха да се съберат стотици - и нищо нямаше да ги спре...
        В отговор иззад гърба му плисна познатото металическо свирене. В движение нагласи пистолета на максимален обхват, обърна се и стреля. Не ги виждаше, но знаеше, че са там... Сърцето му блъскаше диво в гърдите, струваше му се, че всеки момент ще рухне долу, но страхът - или по-скоро яростта продължаваше да го тласка през нагорещената пустош. Два или три пъти се обръща, оставяйки след себе си стена от огън, после внезапно разбра, че е стигнал края на платото...
        Картината на пролома се запечата в съзнанието му за миг - напомняща мираж и също толкова далечна. В дъното на пропастта, на стотина метра под него, течеше реката - нереално синя, като нарисувана. На това място беше издълбала широка клисура, отсреща се извисяваха хребетите. Бреговете в ниското бяха обрасли с пояс от високи плаунови дървета с  разперени корони, чиито гигантски овални листа образуваха цели етажи, висящи над водата.
        Беше немислимо да слезе по отвесната стена, дори да разполагаше с въже. Нямаше време, а и едва се държеше от изтощение. Почувства, че залита и отстъпи от ръба.
        - Мръсни гадини! - изрева Мартин, усетил как яростта замъглява разсъдъка му и още по-силно стисна пистолета. - Хайде, елате! Ще ви размажа като хлебарки...
        Въздухът свиреше оглушително. Пясъкът и камъните пред него се движеха, цялата пустиня се движеше... Улови в мерник първия от нападателите и незабавно го разстреля. После втори, трети... Бяха безброй. Приличаха на уродливи белезникави стръкове, които мълниеносно изникваха сред пръснатите камъни и изригваха в залпове от течно сребро. Все повече от тях попадаха в целта, причинявайки му нетърпима болка. Вече стреляше, без да се цели. Те бяха навсякъде. И продължаваха да прииждат, все едно извираха от пясъците, като постепенно стесняваха обръча около него.
        Последният изстрел засече. Напразно натискаше спусъка, когато зърна червения индикатор, светнал в основата на приклада. Батерията беше свършила... Край! - отпечата се в измъченото му съзнание.     Мисълта веднага бе изместена от друга. Не! Нямаше да се остави да бъде изяден жив! Предпочиташе да си разбие главата пред това... Изрева, замаян от болка и запрати безполезното оръжие срещу редицата настъпващи сциентири, после се хвърли в бездната...
        Беше затворил очи, свил инстинктивно тяло на топка, но ударът се оказа странно мек. Почувства, че се врязва в море от чупещи се под тежестта му листа и шипести клони - не усети болката, но чу звука от раздирането на комбинезона - други го шибнаха през гърба и ръцете, следващите няколко слоя доубиха скоростта му, последното от тях само се огъна и го изхвърли обратно във въздуха, секунда, две по-късно синята дълбочина на реката го погълна.
        Нагълта се с вода, толкова неочаквано беше. Изплува зашеметен на повърхността, с чувството, че се събужда от кошмар. Бе жив...
        Свиренето над пролома беше заглъхнало, след малко то изчезна напълно. Приятната хладина на реката се разливаше по тялото му и го изпълваше  с огромно блаженство. Отмиваше от него мръсотията и потта, както и онзи ужасен сърбеж. Изгарящата жажда също си отиде. Просто се чувстваше уморен...
        Водата беше по-бистра от кристал - виждаха се пръснатите по дъното камъчета, преливащи във всевъзможни отенъци. Мартин отметна маската и отпи още няколко големи глътки. Добре знаеше, че не трябва, но без друго вече нямаше значение. Отпусна се за минута на слабото течение и притвори очи, наслаждавайки се на прохладата, спокойствието и тишината, след което бавно заплува към брега. Излезе и се сгромоляса върху белия пясък под сянката на най-близкото дърво. Сам не можеше да се познае.     Комбинезонът му висеше на парцали, цялата му кожа отдолу беше нашарена с червени белези и рани, някои от които изглеждаха доста сериозни. Под превръзката на бедрото му беше избила кръв, въпреки че болката не се усещаше толкова. Нямаше как - налагаше се да стиска зъби до изоставената станция.     По-късно - ако успееше да се добере дотам - щеше да се възползва от специализираната медицинска апаратура, която можеше да пречисти и възстанови организма му за броени минути. Лошото бе, че след водата раните започваха да парят непоносимо. Изгълта две таблетки противоотрова - последните, които му бяха останали, след това се отпусна назад, вперил поглед в зеленото море от листа над себе си. Беше разнебитен до такава степен, че му се искаше да затвори очи и никога повече да не се събужда.
        Не трябваше да заспива... Отърси се от унеса и отново намести маската на лицето си. Часовникът му показваше трийсет и четири часа. По приблизителни изчисления до станцията оставаха около петнайсет километра. Трябваше само да превали планинските хребети и да слезе от другата страна - имаше на разположение шест или седем часа за това. Беше успял да повъзвърне част от силите си, но все по-силно започваше да усеща глада. Повече от денонощие не беше хапвал нищо. Тежко се изправи на отмалелите си нозе, за последен път се напи с вода от реката и пое през горичката от плаунови дървета.
        Отмина дърветата и навлезе в зоната на първите възвишения. Техните исполински, нагънати склонове, оголени от пороите до блясък, светеха в ръждиви отенъци под лъчите на червеното слънце.     Пейзажът изглеждаше толкова пуст и мъртъв - без нито едно стръкче трева, без нито едно камъче - че беше направо зловещ. Сякаш оттук започваха предверията на ада... Избра един дол в скалите, където склонът беше по-малко стръмен и се заизкачва нагоре. В сравнение със стената на платото сега това му се стори съвсем лесно. Поне в началото, защото не след дълго целият отново плувна в пот и започна да се задъхва. Горещината бликаше от самите скали - като в пещ, а слънцето биеше направо в мозъка му, въпреки спуснатия сенник на маската. Не виждаше къде стъпва. Веднъж се подхлъзна и падна. Не успя да предпази ръката си, болката в лявата китка го прониза нетърпимо. Приседна и я стисна между коленете си, после дръпна рязко - за да чуе изпукването на костта, стегна я по-силно с превръзката и продължи.
        Преодоля превала на веригата хребети, спусна се по склона отвъд, отмина и още един - доста по-стръмен от първия, но следващият изсмука и последните сили, които му бяха останали. Струваше му се, че никога няма да издържи до върха. Когато след час или два /не знаеше/ се озова на плоското скално било, лъкатушещо от север на юг до окъпаните в розово далечини, Мартин рухна като отсечен. Чувстваше се ужасно зле. Втрисаше го. По кожата му пъплеха огнени вълни, болезнени спазми разтърсваха вътрешностите му. Дали не беше от водата, която бе пил - или от изтощение...
        Полежа, долепил страна в камъка. Повдигна се на лакът, свали със замах маската и подложи лице на ветреца, нахлуващ от запад. Беше бризът, носеше едва доловим дъх на сол и водорасли. И тогава зърна океана - искрящ и син, скрит наполовина от последните възвишения. Стори му се съвсем близък - някъде отвъд нащърбения склон на планината, спускащ се плавно надолу.
        Свежият въздух и мисълта за океана успяха отново да го вдигнат на крака. Кризата отминаваше.     Потърси с очи ориентира си - познатия гребеновиден връх, който се извисяваше над застиналото в агония море от камък. Беше отдясно, само на няколко километра. Доколкото си спомняше, станцията се намираше точно зад него по мислената права линия. Следователно трябваше да се движи на северозапад - за да компенсира отклонението си, не искаше после да му се наложи да заобикаля по брега.
        Надяна маската /господи, как я мразеше!/ и за последен път погледна часовника си. Оставаха му четири часа - толкова имаше до залеза на червеното слънце. Стисна зъби и заслиза по склона. Пред очите му танцуваха пламъци - кървави, сини, оранжеви, тътнещи. Все едно, че вървеше по жарава. Онази отвратителна мъгла изпълзя и удави съзнанието му, просто го смачка и запокити някъде, и то престана да му принадлежи. Остана само целта - блестящият син океан, люлеещ се пред погледа му отвъд. Толкова далечен и близък, сякаш нереален...
        Премина през някакво дере, спусна се по стръмния склон от другата страна и се озова сред открито, равно пространство, покрито със златистожълт пясък. Растителността се завърна - отново видя познатите тумбести кактуси, пръснати до края на далечината, някои от тях - окичени с едри пурпурни цветове. Бяха необикновено красиви. Цялата местност беше красива, но Мартин изобщо не спря. Всяка крачка вече му струваше огромно усилие. Високият гребеновиден връх отдавна беше останал зад гърба му. Колко още имаше до станцията - километър, два, пет? Не знаеше, не помнеше дори името си. Хайде, още малко! Още малко... - повтаряше му един вътрешен глас, но и последната клетка в него крещеше от болка и изтощение...
        Не издържа, краката му се подгънаха и той се сгромоляса долу. Продължи да лежи, безчувствен към всичко - захвърлил ръкавиците и заровил ръце в пясъка, обхванат от някакво пълно безразличие към съдбата си - и от една тъга... Цял живот беше търсил нещо, без самият да знае какво. И най-после беше намерил. Смъртта... Мисълта го накара да се разтърси в беззвучен смях. Да, тя беше тук - усещаше нейното успокояващо присъствие. Само трябваше да затвори очи и щеше да се понесе...
        Нещо пъстро изпърха пред размътения му поглед и кацна на ръката му. Пеперуда... Известна като “алтера процина” - едно от най-отровните създания на тази планета... Понечи да я прогони, но не го направи. Остана неподвижен, хипнотизиран от нейното изящество и красота.
        Пеперудата помръдна с антени, мъхнатите й крачка приятно погъделичкаха кожата му, а големите й колкото длан крила бавно се разтвориха и замряха, сякаш за да покажат великолепието си. Бяха черни, оцветени във виолетово по краищата, с изрисувана върху тях тъмночервена спирала. Имаше синьо телце и черни блестящи очи. Стори му се, че го изучават с любопитство и почуда. Мисълта беше глупава и все пак тя породи в него необяснимо предчувствие - толкова странно, че дори не можеше да го назове.     Докато разглеждаше с възхищение насекомото на ръката си, в съзнанието му изплува споменът. Беше вярно - всичко на Алтера започваше и свършваше с пеперудите...
        Случило се няколко години след откриването на планетата. Първите изследователи на Алтера установили, че този вид насекоми синтезира един специфичен протеин с уникални биологичноактивни свойства - от типа на неврохормоните, но с много по-широк спектър на действие. Опитите с алтеропроцин /така бил наречен хормонът/ върху шимпанзета показали резултати, надхвърлящи всичко известно досега. Препарат от него в минимални количества стимулирал растежа на клетките и обмяната на веществата в тях, както и отделянето на натрупаните в организма отрови, водел до повишаване на мускулния тонус, на мозъчната активност и работоспособността, оказвал стимулиращо влияние върху цялата имунна система. Хормонът забавял стареенето около четири пъти и притежавал лечебно действие срещу редица нелечими преди заболявания - като злокачествени тумори, имунна недостатъчност, лъчеви поражения, алергии и други. Приличал на някакъв дар божи, който с един замах премахнал всички човешки болести и страдания. Същата година била построена и станцията. Нарочно било избрано западното крайбрежие на континента - единствената област, обитавана от пеперуди, - след което Центъра дал зелена улица на проекта по извличане на алтеропроцин. Смените, изпращани на Алтера, вършели това паралелно с програмата по изучаването на планетата. По цялото крайбрежие били издигнати специални мачти-уловители на насекоми. Примамвали ги с поредица от инфрачестотни светлинни импулси, действащи успешно особено нощем. Били уловени и унищожени милиарди пеперуди. Това станало през първите пет години и половина от съществуването на станцията. После дошъл ударът с разкритията за истинската природа на алтеропроцина и неподозираните странични действия от приемането му. Оказало се, че това е вещество с особени наркотични свойства, проявяващи се в късен етап и водещи до пристрастяване. Така че всички, които имали досег с него /независимо дали го употребявали за лечение или просто като биостимулатор/ - а по приблизителни данни те били една стотна част от населението на колониите и Земята - развили прогресивна наркотична зависимост.         Нуждаели се от все по-големи и по-големи дози, последното обаче било невъзможно, защото популацията от пеперуди /която иначе нямала естествени врагове/ силно намаляла и била заплашена от изчезване. Опитите за изкуствен синтез на алтеропроцин също се провалили. Сякаш по този начин     Алтера и пеперудите си отмъщавали на човечеството за масовото изтребление. Трагедията бързо добила застрашителни размери. Смъртта извадила косата от ръждясалата си ножница и се развилняла. Вълни от насилие, убийства и размирици заляла градовете. Никой не знаеше точното число на жертвите от този период, но то беше огромно. Липсата на алтеропроцин водела до тежки хормонални разстройства в човешкия организъм - като засилено отделяне на ред други медиатори, предизвикващи депресия, загуба на чувство за реалност и агресивно поведение спрямо околните, и в крайна сметка до смърт. Повечето починали в страшни мъки, други полудели, хиляди се самоубили, само малцина успели да оцелеят. Щом последствията излезли наяве, препаратът бил забранен, а работата по извличане на алтеропроцин - прекратена. По същото време Центъра издал нареждане за преместване на станцията на източния континент. Била построена нова, по-целесъобразна станция, преместени били само научната апаратура и съоръженията, свързани с програмата по изследване на Алтера. Пета смяна била последната на старата станция, а в средата на шеста тя окончателно била изоставена. Преди това обаче идваше случаят с кибернетика...
        При транспортирането на няколко контейнера с образци от базов лагер-4 станал инцидент.     Турболетът, пилотиран от същия онзи Е. Томсен, попаднал на силна буря на стотина километра от брега.   Била дъждовна и тъмна нощ, видимостта била изключително лоша, както и връзката със станцията.         Приводняване в океана било невъзможно поради огромните вълни, достигащи седем бала. Вече наближавал залива, когато мълния възпламенила единия от двигателите на машината. Томсен, който нямал голям опит в пилотирането, а и бил сам на борда /поради върлуващия грип и недостига на хора/, се опитал да приземи турболета върху крайбрежните скали на платото. Недалеч от мястото, където се намираше станцията. Но загубил височина - или просто не преценил добре, защото се разбил в скалите.     Все пак оцелял. Изпълзял изпод останките на машината - сам не помнел как - и останал прострян в безсъзнание върху пясъка. Бил открит от спасителните групи едва на сутринта - шест часа по-късно.         Гледката, която заварили те, била смайваща. Кибернетикът лежал до купчината смачкани останки на плажа - с разкъсан и обгорял от сблъсъка комбинезон, а безжизненото му тяло било покрито с пеперуди.    Обвивали го целия от глава до пети подобно на плътен жив саван - до момента, в който хората приближили. Какво било изумлението им, когато разбрали, че Томсен все още диша, независимо че прекарал часове без защитна маска и по всички закони на медицината би трябвало отдавна да е мъртъв.     Съществувал и друг необясним факт - той не се оказал дори ранен. По тялото му нямало и драскотина, въпреки че за това свидетелствали обгарянията и раздрания му комбинезон.
        По-късно, в станцията Томсен дошъл в съзнание. Поразпитали го, без обаче да изяснят загадката.     Последният смътно си спомнял катастрофата, не и друго. Пред колегите си заявил, че се чувства по-добре от всякога. И наистина не лъжел - убедили се в думите му, когато го подложили на медицински преглед.    Все пак у лекаря, а и у всички които разговаряли с Томсен, останали съмнения, че той скрива нещо - нещо, преживяно от него там, на брега...
        В следващите дни произшествието било забравено, а шеста смяна се върнала към нормалния си режим на работа. Била пусната в действие новата станция, а старата била изоставена напълно. Томсен въобще и не искал да говори за случилото се. Но месец след инцидента той изведнъж се променил.         Станал мрачен и раздразнителен, затворил се в себе си и престанал да забелязва останалите.         Продължавал да изпълнява задълженията си, както преди, но понякога задълго изчезвал някъде.         Обикновено го намирали навън - седнал на някоя височина и вперил отсъстващ поглед в хоризонта. Не допускал никого до себе си - и до мислите си. Командирът на смяната, сериозно обезпокоен от психическото състояние на Томсен, се принудил в поредната емисия с Центъра да поиска изтеглянето му по спешност от Алтера. Това трябвало да стане с първия кораб, който пристигал след десетина дни. Само че седмица по-късно Томсен отново изчезнал - този път завинаги. Издирвали го напразно в продължение на месец и повече. Били претърсени хиляди квадратни километра суша и море, няколко пъти дори проверявали изоставената станция, въпреки че било безсмислено - без планетолет той едва ли би могъл да стигне толкова далеч, а в хангарите не липсвала нито една машина. Преобърнали всички кътчета на планетата, но без резултат. Не открили и следа от него. Все едно че се бил изпарил. Случаят така си останал необяснен, докато накрая потънал в забрава - изместен от скандала с алтеропроцина. В архивите отпреди три години беше загатната хипотезата за вероятно самоубийство в резултат на дълбоко психическо разстройство - причинено от мозъчно сътресение и дългото излагане на отровното въздействие на алтерианския въздух. И нищо повече...
        Пеперудата изпърха с крила и отлетя, оставяйки го насаме с мислите му. Мартин се размърда и тръсна глава. Онова странно чувство продължаваше да го владее - за лекота, спокойствие и още нещо. Не знаеше какво е, но мисълта го пробуди и сякаш вля нови сили в него. Пеперудата означаваше едно - че брегът е близо...
        Хайде! - заповяда си той. Стана. Направи няколко несигурни, залитащи крачки, след това тялото му само напипа ритъма и той го понесе отново - към далечината, забулена в пламъците на червеното слънце.
        След един час ходене - може би най-мъчителния час в неговия живот - пред очите му внезапно се разпростря океана. Огромната водна шир блесна в ниското под него и изпълни хоризонта - трептяща и синя, нашарена от бели пенести вълнички.
        Няколко мига стоя на ръба, неспособен да повярва. Беше излязъл в средата на широкия залив.     Бреговете му се спускаха стръмно към плажа, образуващи висок, скалист пръстен, а в пясъчното им подножие растяха палми - истински зелен оазис, наситен с ухания и звуци. Във въздуха се разливаше ритмичният шум на прибоя и крясъците на белоснежните гмурци, прелитащи наоколо. Вдясно от мястото, където стоеше, се виждаше станцията - стъпила върху плосък скалист полуостров. Можеше да различи централния модул и наредените в полукръг спомагателни отсеци на лабораториите, складовете и хангарите за машини. Отпред беше пистата, а над всичко се извисяваше голямата телескопична антена. Не се забелязваше никакво движение или следа от човешко присъствие наоколо, но всъщност и не очакваше - много рядко изпращаха тук хора и то главно за техническа проверка. Исполински каменен стълб, срутен наполовина от земетресение, бележеше носа на залива вляво. По-нататък - където той свършваше - следваше архипелаг от зелени хълмисти островчета, чезнещи в далечината.
        Брегът на пеперудите - помисли си Мартин - така беше известен. Бяха прави, че е красиво място - едно от най-красивите места на Алтера. И може би най-коварното...
        По дяволите, нямаше време да мисли за това! Трябваше да намери път за слизане - и то веднага, защото чувстваше приближаването на следващата криза. От известно време образите се раздвояваха пред очите му. Беше го обхванала необичайна възбуда, която му пречеше да се концентрира. Маската! - спомни си изведнъж, когато погледна часовника си. Отдавна трябваше да смени филтъра. Само че не разполагаше с друг... Смъкна я от лицето си и я запрати в пропастта. Имаше половин час, за да стигне до станцията, иначе...
        Трескаво заоглежда склона под себе си. Беше изключено да се спусне оттук - по сто и петдесетметровата, почти отвесна височина. Но може би щеше да успее отляво, близо до носа, където брегът не изглеждаше толкова стръмен.
        Незабавно се отправи нататък, като се препъваше в камъните и се задъхваше от усилие. Опита се да тича, но падна. Възбудата, която се разливаше по тялото му, беше притъпила възприятията му, сякаш неусетно се превръщаше в някой друг - безпристрастен наблюдател на самия себе си. Отне му десетина минути, за да стигне до мястото. Не се колеба изобщо. Пое въздух и заслиза по скалите към плажа, жълтеещ в ниското.
        Склонът се оказа доста полегат наистина, осеян с издатини и тераси, които се спускаха стъпаловидно надолу. Стараеше се да се движи бързо, но беше изтощен до такава степен, че едва пазеше равновесие.       Тялото му се беше превърнало в чужд, неподчиняващ се придатък, който с мъка успяваше да държи буден. Болката в китката се завърна - прерязваше го силно на моменти. В главата му ехтеше някакъв безсмислен рефрен от детска песничка, изплувал от дълбините на съзнанието му. Издалеч до слуха му - сякаш от друг свят, долиташе равнодушния плисък на вълните. Струваше му се, че отдавна е пресрочил онзи половин час, но не искаше да поглежда часовника. Вече нямаше значение, нищо нямаше значение...
        Под краката му израсна напукана отвесна стена е той разбра, че е достигнал последната част на склона. Трийсет или четиридесет метра - толкова го деляха от спасението. Целият трепереше като в треска... По дяволите, защо не беше се сетил да отреже и омотае около кръста си едно от стъблата на седониите, растящи горе?! С въже би се спуснал за минута, но сега беше късно да се връща, нито му бяха останали сили.
        Стисна ножа в здравата си ръка и продължи надолу, пришпорван от отчаяние. Осланяше се на пукнатините, прорязали скалната плоча. Тя беше несигурна и трошлива - под стъпките му се къртеха цели парчета и политаха в пропастта - но нямаше избор. В един миг пропадна опасно, когато под краката му се свлече цял скален перваз и Мартин увисна на ножа. Напразно дращеше по скалата, търсейки опора, за която да се залови. Това трая минута или две, докато усети, че пръстите му се изплъзват. Протегна ръка встрани - напипа някаква издатина и се опита да прехвърли тежестта си наляво, но не успя. Болката в китката го пресече като с бръснач и той отново безпомощно увисна на ножа.
        В същата секунда почувства тласъка. Цялата стена подскочи нагоре и надолу, някакъв едър къс прелетя край главата му, последван от поройна каменна лавина.
        - Не... - изхриптя Мартин. - Престани да си играеш с мен!
        Бученето на земетресението заглуши прибоя, истинският трус дойде миг по-късно. Беше прекалено силен. Не успя да направи нищо, само изстена... Стената се сгромоляса под него и Мартин полетя с отломъците. После бездната го погълна...
        Нямаше болка, дори не усети удара в каменното подножие, освен един тъп, разтърсващ  до мозъка на костите звук. Просто светът внезапно се срина в черен мрак. И тишина... В последния миг, преди да загуби съзнание, той вече знаеше - това беше края...
        Сякаш бавно се пробуждаше от небитието. Имаше странното чувство, че се рее някъде - сред потоци от цветове и ухания. Беше го завладяла радостна лекота и безгрижие, а дълбоко у него тлееше нечие присъствие, изпълващо го с доверие, спокойствие и сигурност. Не знаеше кои са те, но долавяше близостта им - лекия допир, нежното приятелско докосване. Навярно то пораждаше вълните от мисли и усещания, които преливаха в него; обзе го любопитство.
        Съзнанието му неочаквано се разпадна на стотици късове и Мартин изведнъж видя себе си - своето безжизнено тяло, проснато в подножието на скалите. Трудно му бе да се познае. Целият беше покрит с пеперуди - главата, гърдите, краката... Те образуваха потрепваща, мъхната жива обвивка. Картината беше толкова поразяваща, че той се запита дали не сънува. Едва си го помисли и в същия миг около него се разпростря заливът - палмите, брегът, морето - но в някаква различна, странна перспектива. Сякаш наблюдаваше през стотици очи едновременно. През очите на пеперуда! - мисълта го споходи като в прозрение, ала дори не се учуди. Тогава разбра, че може да направи каквото поиска - да се рее във въздуха като птица, да почива, кацнал на някой палмов лист, заслушан в шумоленето на вълните, или да се слее с вятъра. Усещането за свобода беше толкова опияняващо, че Мартин забрави всичко останало - дори себе си...
        Почувства слабо подръпване, като че беше закачен с невидима пъпна връв и след миг отново се видя в подножието на склона, а под него имаше засъхнала локва кръв, само че пеперудите бяха отлетели. После рязък тласък го запрати в нищото, където го чакаше мракът - черен и задушаващ. А може би беше смъртта...
        Насили се да отвори очи... и успя. Беше съвсем неочаквано. Сетивата му се завърнаха с такава сила, че направо се задави. Не разбра веднага къде се намира - беше твърде замаян - когато пред погледа му изпърха някакво пъстро, живо листо. Пеперуда! - достигна до съзнанието му и той си спомни. Станцията, земетресението, падането... Не беше мъртъв, колкото и невероятно да му се струваше. Напротив - никога не се беше чувствал по-добре... Надигна се учуден и недоверчиво започна да се оглежда. С огромна изненада откри, че по себе си няма и следа от рани, въпреки раздрания си, висящ на парцали комбинезон и засъхналата локва кръв отдолу. Същото се отнасяше и за раната на бедрото... Дори старите белези по кожата му бяха изчезнали.
        Не е възможно! - помисли си Мартин, докато се изправяше на крака. Никой... просто никой не можеше да оцелее при падане от такава височина. Би трябвало да е целият натрошен, а вместо това... Не беше получил и драскотина... Ами онзи странен сън с пеперудите преди малко - ако наистина беше сън?... Полудяваше ли или какво?! Изобщо какво ставаше тук? Томсен... защо ли името на мъртвия се въртеше в главата му? Дали...
        Прогони нелепата мисъл от главата си, прескочи нападалите отгоре отломъци и закрачи по пустия плаж. Червеното слънце гореше ниско над океана, приличен на потрепващо тъмносиньо огледало.     Някаква странна енергия изпълваше тялото му. Предишната му умора се беше стопила без остатък, също и болката, гладът... чувстваше единствено жажда.
        Станцията се открояваше в извивката на залива - стори му се смълчана и мъртва, и някак различна.     Светът беше различен. Нещо тайнствено витаеше във въздуха, усещаше го с всяка своя фибра. Сякаш внезапно беше престанал да бъде той... Спря, захвърли обувките и продължи бос по брега. Вълните приятно заливаха нозете му, протягайки пенести езици. Искаше му се още сега да смъкне дрипите от гърба си и да се потопи в дълбочината.
        Що за идиотски идеи ми идват? - запита се. Това не беше Земята, нито Барнард, а Алтера. И все пак...
        Извървя последните метри до станцията по керамитната настилка на пистата, разсечена от няколко дълги пукнатини /повечето бяха скорошни,  в други беше пораснала трева/ и спря пред шлюза.     Посредством радиото в яката си /чудно, че работеше още!/ Мартин изключи задействалата се автоматично защита - натискът на силовото поле, обвиващо корпуса, се усещаше съвсем осезаемо - след това издърпа панелчето на вградения в стената пулт и набра кода. Вратата изсъска и тежко се отвори пред него. Постоя в нерешителност секунда-две, преди да влезе. Сам не знаеше какво го безпокои. Пристъпи в камерата на шлюза - чу захлопването на люка зад гърба си, последван от свистенето на пречиствания въздух.     Мелодичен сигнал. Вътрешната врата се плъзна в стената, откривайки пред очите му осветения празен коридор. Отново се позабави, когато прекрачваше прага. Не го напускаше чувството за нечие невидимо, стаено присъствие. Погледът му пробяга по стените на коридора и спря за миг върху струпаните в една ниша сандъци и бидони, покрити с дебел слой прах. Не се забелязваше нищо нередно - а нима очакваше друго... Вслуша се в тишината - плътна като саван, накъсвана от ехото на стъпките му. Беше глупаво, но усещаше, че стомахът му се е свил на топка.
        Стига! - мислено си каза той. Нима беше преминал през толкова опасности и смърт, за да се плаши сега от привидения... Призраци не съществуваха! Трябваше да е побъркан, за да вярва в небивалиците на Бенет. Беше сам на борда и точка!
        Отмина редицата от врати по коридора и се насочи към централния възел. Полутъмната командна зала беше пуста, посрещнаха го само блещукащите светлинки на индикаторите, обсипали редиците пултове. С влизането му автоматично се запалиха лампите. И тук прахът покриваше металните повърхности на терминалите и пода. Всичко изглеждаше изоставено и недокоснато - сигурно от месеци не беше стъпвал човешки крак. Единствените отпечатъци наоколо бяха неговите...
        Безпокойството му изчезна изведнъж. Вдигна щорите - по-точно смени поляризацията на стъклата, така че залезът нахлу вътре и засипа залата с кървавочервени отблясъци - после се отпусна в едно кресло.  Панорамата, която се откриваше през разположените в полукръг прозорци, беше фантастична. Целият залив се виждаше като на длан. Гаснещото в далечината слънце почти докосваше океана, превръщайки хоризонта на запад в море от огън.
        Опита се да подреди мислите си. Не се получи. В главата му цареше хаос. През съзнанието му препускаше някакъв вихър - Иглените възвишения, Наваро, блатистата джунгла на Алтера, пустинята и горещият ад, онези шейсет и повече километра, през които трябваше да премине, за да се добере до брега, пеперудите... Струваше му се, че всичко това се е случило с някой друг - не с него. В гърдите му се бе настанила една празнота. Вече не чувстваше и капчица желание да се обажда в станцията, без да разбира защо. Може би още ги търсеха, но му беше все едно. Въпреки че нямаше избор, защото рано или късно трябваше да го направи...
        Стана, отиде до хладилника и изрови две кутии бира. Изпи ги на един дъх, после отново се върна в креслото. Пиеше му се още, но не му се ходеше до склада за нови - не изпитваше дори глад. Продължи разсеяно да гледа през прозореца, изпразнил главата си от мисли, когато внезапно почувства, че някой го наблюдава. Някой, който стоеше зад него...
        Усещането беше толкова силно, че минута и повече Мартин не посмя да помръдне. В следващия миг рязко извъртя креслото и замръзна с отворена от учудване уста. Пред него стоеше привидение - необикновено красива жена на около двайсет и пет, със смолисточерни коси и зелени очи, в които играеха отблясъците на залеза. Беше облечена в широка, избеляла фланелка и отрязани къси панталони, смъкнати навярно от комбинезон. Боса... Стройното й, загоряло от слънцето тяло излъчваше особен лъчист блясък, а в ъгълчетата на устните й трептеше усмивка.
        Призрак! - помисли си Мартин, усетил как по кожата му полазват тръпки. изглеждаше съвсем материален...
        - Не съм призрак - разсмя се тя, сякаш прочела мислите му.
        - Тогава... какво си? - запита с усилие Мартин, хипнотизиран от гласа, очите й, белите връхчета на зъбите й. Сигурно сънуваше...
        - Нито пък сън - добави тя и пристъпи към него с протегната за поздрав ръка. - Името ми е Ерика... Ерика Томсен. Кибернетик. По-точно - бивш.
        - Томсен...?! - повтори той, изведнъж загубил дар слово. Някаква част от него упорито отказваше да повярва. В протоколите не пишеше никакви подробности за Томсен, нямаше дори снимка... Цялата мозайка се подреждаше пред очите му. Онази необяснима история, пеперудите, всички онези разкази за призраци, които се носеха за станцията, собственото му спасение...
        - Същата - спокойно отвърна тя, улавяйки ръката му, като че да разсее и последните му съмнения. -     Изчезнала безследно преди три години от станцията на Алтера.
        - Мислех, че... Не разбирам. Ще ми обясниш ли какво става?
        - Вече знаеш. Случи се онова, което сега се случва с теб. Известно ми е какво си преживял, за да стигнеш дотук... Казвал се е Наваро, нали? Видях те да лежиш на брега, малко след земетресението. Ти беше мъртъв - или почти. Но те ти помогнаха - спасиха те... Не ме питай защо или как. Понякога и на мен самата ми е трудно да ги разбера. Сигурна съм обаче в едно - че ти едва ли ще поискаш да се върнеш към онова там - тя направи неопределен жест с ръка към хоризонта.
        - Кои те? Пеперудите?!
        - Те не са само пеперуди, а ... - тя замълча, сякаш търсеше точната дума - същества, надарени с разум.  Твърде различен от нас, може би странен... Невъзможно ми е да ти го обясня иначе. Приеми, че всяка от тях е клетка от един огромен мислещ организъм, необхватен по своята същност. Мислещ вид, пред когото не съществуват бариери... Колко е глупаво все пак! От столетия търсим извънземен разум, а той през цялото време е бил пред очите ни, просто не сме го забелязвали. По-лошо - всички ние сме им длъжници заради изтреблението... но това вече е минало. Те не ни се сърдят, не биха могли.
        - Искаш да кажеш, че умееш да контактуваш с тях?!
        - Да. Когато пожелая - както и ти. Самият не подозираш колко си се променил. Същото беше и с мен в началото. Мислех, че полудявам... Имаш обаче достатъчно време, за да ги опознаеш. А и нали сме двама...
        - Нима през цялото време си живяла тук, на станцията?
        - Не - отвърна с усмивка тя. - Тук идвам само понякога - когато ме обземе носталгия, когато се почувствам самотна или ми е тъжно... Обитавам различни места. Вселената е пълна със светове, в които никога не е стъпвал човешки крак.
        - Но как е възможно?
        - Съвсем просто е. Достатъчно е да им се довериш и те ще те отведат, където поискаш.
        - Дори на Земята? - учудването му отдавна беше преминало всякакви граници и сега изведнъж го завладя любопитство.
        - Дори на Земята. Бил ли си някога там?
        - Преди четири години... Прекарах известно време в клиника за възстановяване - в Лозана или нещо подобно, забравил съм името на града. Изпратиха ме на лечение след едно нещастно излитане от база-2 на Вега...
        - Какво се случи? - настоя тя.
        - Бях навигатор на кораба, наричаше се “Прометей”. Имахме за задача да изследваме един квадрант от покрайнините на Системата, посещаван преди това само от сонди. Случи се малко след старта. В кърмовия отсек избухна пожар - поради неизправност в електрическата инсталация, както се оказа - който за минути обхвана всички сектори. Не бяхме в състояние да го овладеем, корабът беше обречен.     Катапултирахме със спасителната капсула, но взривната вълна от експлозията на двигателите ни отнесе обратно към спътника. Врязахме се в онази проклета луна като снаряд. Имах късмет, оцелях. Но бях единствен... Всъщност исках да говоря за Земята... Някога мислех, че един ден ще се върна, за да живея там, но вече не съм сигурен. Всичко на нея изглежда прекалено подредено, стерилно и...  някак изкуствено. Не отричам, че е красиво, но не успях да свикна. Още на втората седмица ми дотегна до смърт и закопнях отново за космоса... А ти?
        - Странно е, защото съм родена на Земята, а почти не съм живяла там. Обичам я, но то е различно.     Била съм на Барнард, после на Сириус, преди да приема  назначението на Алтера. И не съжалявам... - тя стисна ръката му и подхвърли - Да вървим, искам да ти покажа нещо.
        Прекосиха пустия коридор и шлюза. Топлината на вечерта, обгърнала ги  със захлопването на люка, беше наситена с хипнотичния шепот на прибоя. Тя продължаваше да го държи за ръка, докато крачеха по брега. Мълчаливо. Без цел и посока, без мисли... Станцията се смали, остана зад гърба им - нереална и чужда. Прилична на останка от изчезнал свят.
        Палмите загадъчно шумоляха край тях, бризът галеше лицата им. Вълните кротко плискаха в босите им нозе... Беше като в магия, изпълваща с възторг, всичко друго внезапно изгуби значение. Станцията, Валд и останалите, Вега, Земята - места, с които отдавна не го свързваше нищо...
        Тя забави крачка и седна на пясъка, Мартин я последва. От двете им страни плавно извиваше дъгата на залива. Морето дишаше уморено до тях след горещината на отминаващия ден. Слънцето бавно потъваше зад хоризонта - огромен тъмночервен диск, обагрил небето в най-невероятни отенъци на виолетово, пурпурно и златисто. Спускащият се здрач насищаше въздуха с кадифе.
        - Наистина се радвам, че си тук, Мартин - каза тя, вперила поглед в далечината. - Струва ми се, че малко се поуморих да бъда сама...
        - Откъде знаеш името ми?
        - Надникнах - отвърна.
        - Ерика... не съм предполагал, че ще те срещна...
        - И аз... Но нека замълчим. Опитай се да почувстваш това... - тя повторно направи онзи неопределен жест с ръка, все едно искаше да обхване хоризонта и морето.
        Седяха в мълчание, докато времето се разми и изгуби очертания. Бяха съвсем сами, само океанът шептеше наблизо. Една пеперуда долетя и кацна на голото му коляно, като го погъделичка с крачета. Друга описа изящен кръг над главите им и плавно се приземи на ръката на Ерика, но тя сякаш не я забеляза - все така унесена в далечината. А после и още една, и още една... Напомняха големи мъхнати листа с изрисувана върху тях тъмночервена спирала. Докато съзерцаваше пеперудата, Мартин усети как го залива онази позната лекота - беше като вълна, която в миг го изпълни до дъно и разтвори същността му.     Почувства, че дъхът му спира. Съзнанието му преля и докосна притихналото на коляното му насекомо. И тогава видя света в дълбочина - от друг ъгъл и перспектива. Отново го завладя онова зашеметяващо чувство на свобода. И един копнеж по далечината... Превърна се в дихание, в късче вятър, готово да се понесе сред безкрая.
        Нечие невидимо присъствие го докосна и те полетяха. Беше Ерика - без усилие можеше да улови мислите й и да й отвърне. Нямаха нужда от думи. Потънаха в блесналите сини висини и заедно се устремиха над океана.
        Носеха се в полет срещу слънцето - срещу залеза. На пеперудени крила.

 

 

© Николай Ватов, 2000
© Издателство LiterNet, 11. 07. 2000
=============================
Първо издание, електронно.
"Стъпала към Едем", С.: изд. "Стигмати", 2000