Не е женен. Абсолютно съм сигурен. Ергенче с офицерско мустаче /в казармата сто процента е бил склададжия с голяма връзка ключове на задника/, иначе е слаб, почти висок, прегърбен, но изшкембен. Походката - не е дюстабанлия /или е полу/, но при ходене палците на краката му почти се застъпват, добре, че е с обувки - половинки, целите оплескани със стара и съвсем прясна кал. С късо и отесняло кожухче /стабилна инвестиция - тези кожухчета отиват по много години/ с реверчета и карикатурно къси ръкави; с червеникаво, мъхесто /кардирано/ шалче.
        Очила - с метални рамки.
        Висок, но отново тесен калпак - ушанка. Когато реши да си крие ушите с калпака, връвчицата, която свързва “ушите” на калпака, се впива в подбрадието му, ченето му се схваща и често си хапе езика, което го вбесява. Зиморничав. Сутрин, докато си пие кафето, е с крака, прибрани по женски, като гимназистка-деветокласничка, наскоро дошла от село. Постоянно и ситно-ситно потропва с крака - може би, все още онанира.
        Квартирата - топло, задушно. Ползва общ клозет с хазайката /самотна/, банята - веднъж на седмица през лятото, но сега е зима, затова - на десет дни. Косата - по модела на мустачето, винаги на път /надясно/, пърхотът - ситен и мазен - почти не се забелязва.
        Трудно установява контакт, но установи ли - постоянно ти се лепи, става досаден. Наивен и едновременно мнителен.
        Често ти се хили и просто те предизвиква да го шибнеш през сгушения в кожуха врат с вестника, свит на руло.
        По всяка вероятност е девствен.
        Ще прибере в гнезденцето си някоя печена курва с пет смеещи се зеленикави и оранжеви жабчета-шноли в лютичено русата си коса, с късо замазано палто в канелено кафяво, цялото в косми в някакъв предишен цвят. Тя няма да има грам стотинка. Той ще й купи ръкавици от изкуствена кожа, издути, като че ли напомпани. Всяка вечер ще я помпа, а първия път ще се изпразни още преди да й го вкара, защото няма да знае къде, а по устата и между зъбите й ще има остатъци от евтини вафли /той произнася “фафли”/. После ще разредят и тя ще започне да му кръшка - просто ей така - в неговото легло, от което долният чаршаф ще получи вертикални гънки. Тя старателно ще изтупва космите след всяко чукане и ще се мъчи да изглади гънките. Ще пуши и няма да изхвърля пепелника, а той това не го обича; и после пак в леглото, и пак, и пак...
        На дванайсетия път той ще я сбара, случайно и тъпо. Ще забележи, че на мястото на единия му мръсен зелен чорап от вчера, има един покафенял син... И после ще я спука от бой, а тя няма да плаче, само ще пръхти. И после заедно ще набиват обикновени вафли, ще си ги киснат в “Туристически чай”- всеки в своята чаша със счупена дръжка, с черна пукнатина по дъното. Ще пушат, много ще пушат; после ще му влезе дим от цигарата в лявото око, ще си махне бързо очилата и настървено ще го търка, а то /лявото око/ ще се зачерви. И понеже няма да си сложи веднага очилата - няма да забележи тънкия, рус, изключително мек косъм на дъното на чашата си. Косъмът ще бъде негов и с микроскопична кожичка от неговото теме.
        На масичката, постлана с пожълтял вестник, ще има трохи - стари и твърди като песъчинки, и обикновени бисквити “Луна” в скъсан целофан, но тях няма да ги ядат. Не, няма да ги ядат. Напълно съм сигурен, че няма и да се докоснат до бисквитите “Луна”.

© Николай Раданов, 1993
© Издателство LiterNet, 18. 11. 1999
=============================
Публикация във в. Литературен вестник, 27. 12. 1993 г.