Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СИ

Нина Петкова

web

- Ало, Сиси, ела довечера в “Зъбатият дракон”. Искам да те почерпя. Не съм забравил. А след 15:30 слушай “Алфа радио” - поздравявам те.

- Сия, честит рожден ден! Целувки... Боби.

- Млада госпожице, чаровнице, Happy Birthday to you! Бъди ми умница-хубавица и те чакам през ваканцията. Госпожа баба ти.

Сия се усмихна. Баба й винаги я наричаше “умница-хубавица” и все вмъкваше английски думи ни в клин, ни в ръкав. “Професионална деформация” - извиняваше се и благо се усмихваше. Всъщност от нея беше научила английския. Баба й беше една прекрасна чаровница, въпреки шейсетте си години. И може би единственият човек, който я обичаше безрезервно. Жалко, че живееше в Сливен и при нея можеше да ходи само през ваканциите.

Госпожа баба ми. Какво ли ми е купила? Винаги избира нещо с “идея”, както казва тя. Миналата година беше музикална кутия за бижута. Христина, като я видя, направо позеленя от завист. И естествено не забрави да ме настъпи по мазола. Какво й е на Христина - лигаве и половина. Техните пръскат луди пари по нея. За щяло и нещяло, с повод и без повод. Например преди два месеца й купиха GSM, а малко преди това кожена чантичка - черна, с месингова тока с формата на холандски ветроход - специална изработка. Вчера пък дойде на училище едва третия час с нови ботуши - лачени, с високи платформи. Събра очите на даскалките. Ама какво й пука, нали техните плащат за шестиците. Всъщност Христина е най-малката ми грижа.

Трябва да разкарам Боби. Тъп е. Отначало ме впечатли с Пушкин: “Я вас любил безмолвно, безнадеждно...”, но се оказа, че знае само това - като средство за сваляне. Да те вкара в леглото - това е единствената му цел. И какво друго му остава - 22-годишен е. По цял ден бачка в някаква кооперация ли, ферма ли, фирма ли - нищо не обяснява, но пък парадира с пълните си джобове. Чете естествено вестници за културисти. Е, все пак нещо чете. Страхотни зъби има и усмивката му - направо се чувстваш беззащитен.

Два и седемнайсет е. И да пусна радиото, и да не го пусна - все едно. Знам с какво ще ме поздрави. Всъщност не мене. Дали изобщо се сеща за мене. Сигурно мама му се е обадила, за да му напомни. И миналата година стана така. Заведе ме в “Бимбито” заедно с Росица, защото тя не била ходила там. Беше страшно тъпо. През цялото време тя се фукаше с пръстена си - от бяло злато, а татко не сваляше очи от нея и непрекъснато й правеше комплименти. Лиготии. Сега пак ме кани. Сигурно още не са ходили в “Зъбатият дракон” и ето ти повод. “Честит рожден ден, мила Сийче! Пожелавам ти само шестици в училище” - само това може да роди тъпата й тиква. От три години само тези са й пожеланията. Сигурно пак ще ми подари памучни гащи, дето можеш да ги купиш от всяка циганка за 70 стотинки. А пък ако са и розови, съвсем ще ми се “вдигне” в очите. Ще я провъзглася за... Всъщност защо ли се ядосвам. Достатъчно съм голяма, за да мога най-учтиво да му откажа за почерпката и пак най-учтиво да поблагодаря за Дженифър Лопес, въпреки че я ненавиждам. Все пак друго си е техното - ама кой се интересува от моите предпочитания. Може би само малкия Приказчо. Колкото мен е, а като че ли е на пет. Все някъде хвърчи. Но пък ме разбира от половин дума. Отивам при него!

- Ела! Искам да ти покажа приказка.

- Сега ли? Страшно е - не чуваш ли вика на кукумявката?

- Тъмно е, зловещо е, но пък аз съм с теб - това не е ли приказно? Просто затвори очи и помечтай...

- О-о-о, вече не съм на възраст да мечтая.

- Лъжеш.

- Не. Пораснах вече.

- Не си. В очите ти все още скачат щурчета.

- Ти си Щурчо.

- Но ти пък не си Баба Мравка.

- А може и да съм.

- Ъ-ъ, не си.

* * *

Си. Странно момиче. Държи се сякаш ми е майка. Все се прави на по-голяма. Като я погледнеш - нищо и никакво. Все облича спортни дрехи. Небрежни, раздърпани и неизбежните маратонки. Не маркови. Не носи пръстени, обеци, гривни, ластички или разните му там други момичешки джунджурии. Все си крие косата под кой знае защо оранжева шапка - с козирката назад.

Веднъж я гледах, тайно, как я прибира под шапката. Има тъмноруси едри къдрици. Разтърсва ги - веднъж, още веднъж и ги приглажда с ръка. Не ти е, братче, работа, направо издивях. Протегна нагоре ръце и започна да усуква къдриците. Тялото й се движеше в ритъма на усукването. Гъвкаво. Цяла пантера. Пощурях. Затичах се към нея... Очите й. Беше плакала.

- Къде се отнесе?

- При слънцето.

- Внимавай, ще се изгориш!

- Ще ти бъде ли мъчно?

- Познай?

- Аз вече се изгорих.

- Боли ли?

- И още как!

- Да го целуна?

- Не можеш. Не се вижда.

- А аз го виждам. Солени са сълзите...

- Замълчи!

Си. Малката ми майчица. Все се прави на загрижена. За какъв ме взема? Май в детството си не е играла много-много на кукли, та сега... Все иска да й разказвам приказки. Бива ме за тази работа, но взе да ми омръзва. Къде й е умът? Колкото и пъти да извъртя разговора към компютрите, тя все свива устни с презрение. Да й се чудиш - отличничката на класа е по информатика и, доколкото разбрах от Христина, по всичко. Тая пък Христина що ми се натяга толкова. Черпи с вносни цигари без повод, а на купона в четвъртък беше донесла от онуй специалното уиски с червения лъскав етикет, е-е-е забравих му името. Остави Венци да налее и си направи труда да дойде чак при нас, за да ми донесе чаша. Позьорка. Си каза, че за всичко й завиждала, а сега и за мен. После ме покани да потанцуваме. Възразих - старомодно е, никой вече не го прави по купони. Си се отпусна на фотьойла. Затвори се. Бавно отпиваше от чашата. Всъщност нищо не отпиваше.

“Кръвта, сърцето, кръвта, сърцето...” - май че се натрясках. Стаята е пълна с дим - не се диша. Музиката гърми - Limp Bizkit. Христина често-често идва. Досажда. Все подхвърля с ирония, че още не съм “сгепсал” Си. А Си е като мъгла - виждаш я, а не можеш да я докоснеш, а още по-малко да я “сгепсаш”. Виж, Христина всеки може да я “сгепса”.

- Искам да си сменя звуковата карта. Ще ми помогнеш ли?

- Какво?

- Искам да сменя ISA-шината с PCI. Някъде четох, че PCI са “божа благодат”. Ти на какво мнение си?

- ?

- Не ме гледай като отвеян. Зная, че си спец по чиповете, да не говорим за звуковите карти.

- PCI картите изискват по-малко прекъсвания от ISA. Предимството им е, че изискват много по-малко ресурси и имат голяма производителност - показват повече кадри в секунда. Освен това цената им е сравнително ниска. Не знаех, че играеш на игрички.

- Някой да е казал подобно нещо?

- Че за какво ти е толкова модерна шина?

- Не ми трябва, но исках да разбера докъде ти се простират компетенциите. Винаги се правиш на голямата работа.

- Правя се?!

- Е, не това исках да кажа.

- Аз пък искам да ти кажа.

- Какво?

- Че аз, когато разбирам от нещо, го казвам на всички и се стремя да им помогна.

- А аз?

- А ти, когато разбираш от нещо, си го държиш за себе си. Егоистка такава!!! Ела да излезем!

- Жесток си.

- Не съм. Просто казвам истината.

- Хм-м, истината. Тя като лудостта ли е?

- Зависи. Понякога те се сливат.

- А друг път?

- Друг път са на светлинни години една от друга.

- Хайде, бе!

- Наистина. Представи си, че си в гората.

- Представих си.

- Високи борове, а отгоре се процеждат палави ручейчета слънце.

- И блестящ прах...

- И твоята ръка, протегната да ги улови...

- Ето хващам ги.

- Защо се дръпна?

- Опарих се. Божичко, сякаш са събрали цялата горещина на Света!

- Не горещината - усмивката.

- Лъжеш!

- Не-е. Докосни отново ручея.

- Ето.

- Защо се усмихваш?

- Топло е.

- Видя ли, не лъжа.

- И това е истината?

- Да.

- А лудостта?

- Нима не е лудост да докосваш слънчево ручейче прах? За какво ти е?

- Да ме сгрее. Виж, треперя.

- Ела!

- Къде ме водиш?

- Далеч.

- Защо?

- Да ти покажа лудостта.

- Къде е?

- Чуваш ли морето?

- Да.

- Ела да го видим!

- Почакай. Спри, спри, спри...

- Е-о-о-о...

- Ще паднеш от скалата... Спри!

- Е-о-о-о...

- Не се шегувай! Опасно е! Спри!

- Е-о-о-о...

- Спри! Чуваш ли? Спри! Да не си полудял!!! Спри!

- Полудях.

- Глупак. Така ме изплаши.

- Плашла.

- Ами ако беше паднал?

- Нямаше да открия, че се страхуваш.

- Откривател... Пу-у-у... Откачалка.

- Откачалка, ама закачена.

- Какво?

- В лудостта е истината.

- Май беше нещо друго?

- Дали е вино или лудост - не е ли все едно?

- Едно на нула за теб.

- ОК.

- Стигни ме!

 

 

© Нина Петкова
© Издателство LiterNet, 19. 03. 2001
=============================
Първо издание, електронно.