ТВОРЧЕСТВО

web | Чайлд Харолд далеч по-късно

Набеденият поет

Винаги са искали да ме изгонят. Набеден съм заради бедите. Набеден съм да живея беден. Набеден поет. Поет. Поет, наистина. Поет веднъж завинаги. Поет навсякъде където и да бъда. Аз изпитвам платоническа любов към идеалната Държава и отказвам бащинство на копелето Платон.

Поет на остров Крит

Поет на остров Крит, от който тръгваш, за да се завърнеш в него. Пътят ти сред лаврови дървета е венец на твойта слава. После слизаш в своето подземие на лабиринта. В него знаеш повече неща за себе си, отколкото се знае. Слушаш как водата на морето и с шума си те обзема. Как поетът в самотата се самораздава както едноклетъчно се саморазмножава...

В преиздаваната антология

В преиздаваната Антология са всичките поети, без поета, който спрямо всички взети заедно е толкова голям, че никога не се побира в нея. Името му винаги е повече от цялата вселена с милиардите си псевдоними, от които и самото нейно тесногръдие се разширява...

Името на красотата

Славеят възпява красотата и превръща лириката в епос поради войните в нейно име. Пей ми, славейо, затворил си очите за ужасните неща, тъй както някога ги е затворил Омир. Аз откривам скрития език на птиците, и името на красотата не е вече в речника за чужди думи.

Питания

Защо се появи поетът? Коя мъглявина се е превърнала в замислен пешеходец с празни джобове? Упътващо му шепне глас отвътре: не става за опора въздухът и за наколни жилища морето, разчитай само на звездите... Замръква на открито той и слуша до призори загадъчния разговор между безкрая и петлите. И постепенно си припомня по някоя и друга звездна дума. Ах, още малко трябва и ще може напълно да усеща времето!... Но чий е този глас? Защо поетът веднага става, щом дочуе: тръгвай, очакват вече твоето пристигане! Потегля той и в търсене на пътя минава неусетно времето. Очакват ли го някъде наистина? И как ще се приемат думите, които му подсказва светлината?

Съвременен аед

Колкото и да си тананика, столът е със счупен крак, когато работата куца. В свадата си думите се гърчат от зигзагите пред прямотата. Трябва да е сляп, за да не види, че не може пак да се напише Илиадата, която е завинаги изпята, и че за човешката природа парашутите са пак глухарчета по бойните полета...

В нейните регистри

След като властта не ни е назначила никога на служба, временно сме назначени за поети от самата вечност. После ще се види кой дори това е заслужавал. А сега изобщо да забравим, че забравеният е роден на заличена дата.

Безплодните усилия на християнски поетеси

Богородица роди с душата си, но нашите души не раждат нищо. Кръстът на Разпятието ги разпъва с помислите на телата. Никоя от тях не се оглежда както огледало в огледало, всяка се оглежда в отражаващия поглед на апостол Павел. Старият завет не дава преднина на Новия завет, за да направим стихотворна стъпка към душата.

Петрарка

Това, което е било в поезията, никога не се повтаря. Всичките сонети подир златните сонети ще са само позлатени. Въздухът веднъж завинаги ще е бронзиран от излъчващата южна кожа на Лаура. Нейната сияйна красота е толкова невинна, сякаш бъдещият Страшен съд за всеки неин жест сега я оправдава. Жестът ми към нея е жестикулиране на думи.

Рембо

Този, който е обиколил света, е свързал двата края. Аз не искам нищо повече, освен това замогване да съм постигнал, но преди по детски ми се поигра на думи, а сега по пясъците на реките искам да подритвам злато... Връзките ми със света са на обувките, с които го обхождам.

Маларме

Бели стихове са пътищата, над които станалото на снежинка ехо от звънчето на шейната, е случайно изтървана рима... Никога поезията може би не е звучала по-далеч от себе си! и Маларме не е прочел все още ненаписаната книга.

Рядка книга

Книгата, която никога не ви показвам, докато говоря винаги за нея, е такава рядка книга, че се среща само в планината, на която я изгубих, и ще трябва да отида някой ден да я намеря. Няма как да ми убегне от очите, колкото и да е рядка книга. Засега да си поема дъх, защото там дори самият въздух разреден е...

Айфелова кула

Вавилонска кула, извисена от шума на толкова езици, ти се криеш в облака на Словото под друго име на това Световно изложение, завинаги открито.

Творчество

Творчество - единствена утеха след разбитата надежда, че човешката природа би могла сама да се постигне. От лавината, която се е спуснала с шейната му, детето ще издигне снежния човек, за който е мечтало да е по-висок от планината!

Откровение над празния ми лист

Всичко временно изглежда е изчезнало навреме. Мъртвите погребали са свойте мъртви. Живите са възкресили свойте живи. Сякаш е настъпил вечният живот, при който въздухът безкраен диша в безвъздушното пространство. Словото в началото през този ден наяве се разнася в думи...

В неведение за всичко

В неведение за всичко спира ми дъхът, когато почна да чета какво според Писанието е било в началото, докато най-грамотният от всички граматици продължава да се пита винаги дали било е самоук на себе си самото Слово?

Празно обещание на празнотата

Преизпълнени от настоящето, забравяме, че публикуваните стихове са писани с предишна дата. Как тогава бъдещето би могло да бъде вечност? И възможно ли е кралят да е бил наистина самото Слънце? Облачният ден и утре ще е празно обещание на празнотата.

Песента на песните

В кръчмата на овдовялата гъркиня продължава да звучи вакхическата песен на пресипналия виночерпец: плетената дамаджана е облечена в трико, бутилката е с етикет от лозов лист и чашата е гола винаги за всеки, който я поиска... Но не се узнава никога на колко гласа се е пяла Песента на Песните, която някъде сега сама се пее, след като е казано тогава: Помогни си сам, и бог ще ти помогне!

Лавровият ми венец

Такава шайба ме е завъртяла, сякаш триста дявола се гонят, без да се настигнат, докато аз трябва винаги да ги надмина, за да бъде лавровият ми венец пак тази шайба.

Фантом на славата

Твоята известна слава днес е изрезка от неизвестен вече вестник. И, като фантом на славата, си удивен, че се е появило името без образ... Ако земният живот накрая не ти трябва, може да излезеш от морето и да влезеш в океана. Протокът е толкоз тесен, че ще го преминеш сигурно по въздух.

Думите на доктора хонорис кауза

Всяко проповядване в пустиня сее думи и ще жъне силикати. Силикатите почти са синоними на кристали. Всеки скелет е съвсем кристализирал. И в съзнанието на кристала има думи. Аз говоря по конспекта на кристала. Както виждам, всички сте кристални. Цялата пустиня е кристално ясна.

Текст

Този текст е скелетът на нещо живо като мое тяло в моя дреха и отгоре на това с гласа на Словото с голяма буква, на което винаги му трябва още малко, за да се снижи и ми пошепне: според мойта азбука не си написал още нищо, затова пиши по-живо чак дотам, че надживей живота!

Млад поет

Моите учители са от висока класа, затова съм ваксаджийче винаги в краката им, което лъска техните обувки в нашето движение към чистотата. Всички други хвърлят прах в очите на случайно хвърлилите поглед в прашните им книги. Погледнете тука, за да видите, че аз употребявам бяла вакса.

Пролетно единоборство на поета

Песента не трябва да жужи от дребните ми грижи. Колкото и да съм слаб, със себе си ще трябва да премеря сили. Гледам как врабчетата озеленяват своята градина, въпреки че са с цвета на голите дървета. Гущерът с опашка си откъсва своята опашка. И най-вече славей пее, за да се надпее!

Крилато вдъхновение

Полъхът отваря книгата на страница, която липсва, и отива да я търси. Изумените читатели се питат откъде ли взема своето крилато вдъхновение поетът? Той, прислязъл, само свива рамене, защото откъде да знае... Вземе ли перото, появяват се крилата. И понеже непрекъснато лети, добрият дух на неговия дом е винаги бездомен.

Поетична среща по дъждовно време

Когато завали, аз чувствам приповдигнат оросяването на кръвта по всички фибри и обзет от топлината си разглеждам мълнията като автограф на пламенния облак!

Плахият новатор

Какви поети преди мен е имало, които откога са прах свещен, а аз съм? - спрямо тях една невидима прашинка. О, нещастие, да бъдеш закъснял за работа, която други свършили са вече! Но всевишният работодател все ще ми намери нещо да извърша, за да не стоя без нищо: я вземи да пометеш, че много прах се е събрал през вековете преди тебе...

Божа искра

Там, където непрекъснато небето включва електричество в планинската верига, токът удря само облаците горе. Долу пътищата на живота за пороите са урви. Аз стоя над тези пътища, където често коренът оголен се оказва кабел. Може би самият аз да съм божа искра на свойта дарба.

Възходяща спирала

Животът продължава да върви по свойте стъпки, без да се повтаря, тъй като върви по възходящата спирала, на която най-отгоре ще остави своята неповторима стъпка. Засега оттам еднички облаците бликат, за да не забравя пътникът, че изворите на поезията са небесни...

Столетник

Никога самотният стар морски вълк не вие към луната. Той си гледа към морето на Спокойствието, сред което неговият дух си плува като дим далечен от лулата. И така безкористно животът продължава, сякаш че столетникът живее от процентите на своите години...

Нека го отмине тази чаша

Престарелият поет надлъж и шир жадува да пътува като гледа колко малко му остава времето при толкова пространство. И когато, както винаги, се моли: нека ме отмине тази чаша!, цялата вселена е кристална.

Художници

Творческата ни природа продължава да предава аромата в цветове и винаги под нос си пее своята позната песен, че би трябвало да се открива и в мъглата перспектива... Само който никога не вижда по-далече от носа си може да твърди, че носорогът няма нюх за красотата.

Докато на извора реката учи се да плува

Захвърлил четката си на дървото и боите си в цветята, след какви ли не художествени виждания изведнъж художникът най-сетне вижда, че природата е репродукция на негова картина!

Гола сабя с позлатена дръжка

В настъпилото между двете битки мирно време не веднъж излегналата се на слънце руса амазонка беше с тялото си гола сабя с позлатена дръжка, до която никога не се докосна великанът с меча, верен на желязното си правило да поразява в боя и се поразява в мирно време.

© Николай Кънчев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.12.2004
Николай Кънчев. Чайлд Харолд далеч по-късно. Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Николай Кънчев. Чайлд Харолд далеч по-късно. София, 1997.