Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛИТЕРАТУРОЗНАНИЕТО ВЧЕРА, ДНЕС И УТРЕ

Никола Георгиев

web

В 1871 г. Христо Ботев издава статията си "Народът вчера, днес и утре". Сто и тридесет години по-късно въпросът за съдбата на българите занимава все по-малко хора, затова нека го насочим в друга посока, и тя не особено значителна - литературознанието вчера, днес и утре.

Статията на Ботев започва с думите: "Мрачна и жалостна е нашата история от подпадането ни под турците дори до днешните времена." Литературоведската статия пък току-виж започнала с думите: "Мрачна и жалостна е историята на литературознанието от подпадането му под деконструктивизма и постмодернизма дори до днешните времена." Статията на Ботев продължава: "Тежък и възмутителен е животът на свободолюбивия някога български народ!" А литературоведската би могла да добави: "Тежък и възмутителен е животът на преданото някога на предмета си и на задачите си литературознание!"

Вижда се, че много хора и все повече хора недоволстват от постмодернисткото литературознание. Защо си мълчат, дали не от пустия нашенски страх, че ще изглеждат старомодни и доморасли - тяхна грижа. Постмодернистко литературознание в България, за щастие, има, съпротива срещу него, за беда, няма и от това загубихме всички, но най-много самото то. Отбелязвам това мимоходом и преминавам към по-важните за настоящия "текст" задачи.

I.

Както всички други литературоведски концепции, и постмодернистките може да се оспорват, отричат, подиграват, пародират. Няма да го правя поне защото не подобава да се вади нож на куче, което тъй и тъй си отива.

По-привлекателна изглежда друга посока. Може да въведем понятието надредно литературознание и не само да го въведем, но и осъзнато да работим с него. Думата е за нещо близко до ума и добре познато. В смътното поле на литературознанието се обособява дял, който се занимава не с литературата и нейните съседи, близки или далечни, а с литературознанието. То наблюдава и анализира литературоведските идеи, концепции и школи. Интересуват го механизмите на тяхното пораждане, изграждане и разсейване (не казвам отмиране). Все така важни са отношенията между тях, а това са най-вече отношения между роднини, събрани да делят наследство, в случая литературата. Делбата нито е лесна, нито е тиха, а още по-малко богобоязлива. Надредното литературознание изслушва кавгите спокойно и разглежда корпуса от това, което се мисли, говори и пише за литературата в неговия монологичен и диалогичен сбор. За него отделните идеи и концепции взаимно се обуславят, взаимно се осмислят и продължават в нова резултантна.

И с още много други неща може да се занимава надредното литературознание. Едно от тях е: да дава оценка на тези идеи и концепции. Предлагам да не го прави. Защо ли? Защото работата е решена предварително. Според надредното литературознание, както си го представям, всяка идея и концепция е едностранчива и непълноценна - независимо дали е структурализъм, миметизъм, деконструктивизъм... Негова грижа обаче е да изслушва и изследва крамолната литературоведска врява, която се носи под него. Има какво да чуе - и да се подсмихне.

Метеоролози и богослови, политически демагози и фолклористи, астрономи и врачки се чувстват длъжни да предвиждат, да "прогнозират". Трябва ли надредното литературознание да прави същото спрямо литературознанието, трябва ли да поставя Ботевия въпрос: "Но какво е неговото бъдеще?"

В полето на литературознанието цари постоянно напрежение, несигурност и очакване на промени - поне за хората, които умеят да се оглеждат около себе си и да мислят, - но въпросът какво може да стане утре рядко се задава. И разбираемо защо. Да се предвижда дори близкото бъдеще на литературознанието е дяволски рисковано. В литературоведското поле се кръстосват сили и ветрове откъде ли не, всички те на свой ред трудно предсказуеми. Каквото и да се случи в някое близко или далечно познавателно поле, може да се очаква, че то ще се появи и в литературознанието. Това се случва с философията, биологията (Дарвин), митологията, математиката (Биркхоф, Марков, Колмогоров), психологията, историята, социологията, идеологиите, неврологията - то няма изброяване. Като обект на странични въздействия литературознанието не е просто гостоприемен двор, то е направо разграден двор. (През XX век някои концепции положиха усилия да оградят този двор и да създадат някакво отмалко-малко автономно литературознание; усилия, чийто резултат бе обречен, както и всеки друг в литературознанието.) Към това се добавя и силната зависимост на литературознанието от дълбинни и повърхнинни социални умонастроения, от промените в литературата и отношението към нея - и те трудно предвидими. Така че въпросът "Какво е неговото бъдеще?" е отчайващ въпрос, какъвто се оказа и в Ботевата статия. Ако литературознанието е интелектуално приключение, захващането с този въпрос е главоломна авантюра.

И все пак не може да бъде заобиколен - поне от хората, които преподават литературознание. Преподавателят обикновено поддържа, трайно или временно, някоя концепция. Негово право. Жалко за слушателите му обаче, ако се зарови и окопае в нея и за всички други говори с отрицание, презрение и насмешка - както най-често разговарят помежду си литературоведските концепции. Редно е, мисля, той да преподава надредно литературознание. Правейки това и правейки го почтено, той неизбежно ще стигне до въпроса, формулиран в заглавието на настоящата статия, и вероятно ще каже: "От това, което чувам и чета от вас, разбирам, че мнозина подкрепят някоя от социално силните засега концепции. Радвам се, че вече участвате в литературоведския живот. Длъжен съм обаче да ви предупредя, че тези концепции няма да бъдат социално силни още много време - а вие сте толкова млади. Наблюденията върху историята на литературознанието, особено новото, показват, че средният социален живот на една концепция е равен на средната продължителност на живота на магарето, тоест петнадесет-двадесет години. Очакват ви промени и не бих искал да ви сварят по бели га... (тук преподавателят се усеща, че основната част от филологическата му аудитория са дами, и продължава)... да ви сварят неподготвени." Глас от аудиторията: "Ако е така, накъде отиваме, господине?"

Ха сега де!

Отговори, макар и уклончиви, може да се дадат, но по пътя към тях налага се да кажа няколко пояснителни думи за употребяваните тук понятия: литературоведска идея, концепция, школа. Да се опитваш да внесеш ред в литературоведската терминология е донкихотщина - затова нека опитаме.

II.

Литературоведска идея - това е твърдение за реално или въображаемо свойство на литературата. И децата могат да я разпознаят, защото тя се побира в границите на кратко просто изречение. Например: "Литературата е подражание. Литературата е изцяло езиково явление. Литературата е изразяване. Литературното произведение е високоорганизирана структура. Литературата е неопределима" - и т.н. В черновата на тая статия нахвърлях едно на друго петдесет идеи и спрях, но не защото се бяха изчерпали, а защото не виждах края им. Между петдесеттях не попаднах на идея, на която друга идея да не противоречи или противостои. В живота на литературното мислене идеите се сблъскват пряко и смислообразуващо дори когато стоят видимо далеч една от друга. Мимесисната (подражателната) и експресивната идея се сблъскват по времето на Платон-Аристотел, вървят в напрегната успоредност през вековете (например през Ренесанса), в Германия в десетилетията на Зулцер, тоест втората половина на XVIII век, между тях избухва същинска война, през XX век напрежението не престава да тлее. Литературоведските идеи живеят и действат една чрез друга, по-рядко взаимно допълнително и като че ли по-често взаимно конфликтно. Това още по-ясно се вижда в литературоведската концепция.

Литературоведска концепция - това е съчетание от литературоведски идеи, донякъде системно, донякъде несистемно и противоречиво. Децата и нея могат да разпознаят. За разлика от идеята, концепцията се излага в поредица от дълги, сложно съчинени, сложно подчинени и сложно смесени изречения. Изложението й може да се смести някак върху един лист, но обикновено се разполага в книги от неколкостотин страници. Литературознанието обича да заимства метафори откъде ли не, включително и от физиката. Ако се възползваме от тая свобода, може да добавим: литературоведската идея е атомарно, а концепцията е молекулярно явление. С концепциите често се случва нещо, което ги превръща и в школа.

Литературоведска школа - поддръжниците на една концепция може да водят някакъв вид организационен живот: да устройват сбирки и конференции, да издават свои списания и поредици, да разполагат с издателства. Някои от съвременните школи имат свой председател, бюджет, управително тяло, включващо и тяло от друго естество - секретарката. Особено важна част от дейността на съвременните школи е тяхното апостолско подвижничество - техни членове тръгват вкупом да разнасят словото свое по конференции, симпозиуми, конгреси, "уъркшопове", "панели" (недоброжелатели наричат това научен туризъм). Обикновено в школите има някаква пространствена близост и средоточие. Така се зареждат имена на малки и големи, знайни и незнайни градове: Прага, Констанца, Женева, Нитра, Петербург, Копенхаген, Кемниц, Йейл, Кардиф, Москва, Билефелд, Казан, Чикаго, Тарту. Ако продължа изброяването до възможния му край, пак няма да стигнем до София, Пловдив или който и да е български град. Малко тъжна равносметка. "Условие, без което не може" за съществуването на концепцията и школата е тя да се наименува (ОПОЯЗ, феноменологизъм, Никол и пр.). В едни случаи името си дава самата тя, в други - околните. Особено весели са случаите, когато кръстниците са повече от един. Разправиите около наименованията - обосновавани, оспорвани, заменяни с други - са любопитна част от живота на литературознанието.

Надредното литературознание вижда отделните концепции в тяхното взаимно обвързване, взаимна зависимост, ограничаване и осмисленост. Това виждане бива затруднявано от множество мъглявини. Ето една-две от тях.

Оформяйки се, а и по-нататък, литературоведската концепция обича да се самопредставя пред света. От тези, които познавам, всички имат програмни съчинения, преднамерено написани или впоследствие признати като програмни. (Те съставят литературоведски жанр, който най-сетне трябва да намери изследвачите си.) В основата на самопредставянето звучи исото: "Идем, за да извлечем литературознанието от батака, в който го вкараха тези преди нас и около нас." Следват обещания, планове, проекти. Тук литературоведските концепции заприличват на политически партии преди избори.

Концепциите рисуват свой образ и той е важна съставка в живота на литературознанието, но надредното литературознание ще сбърка, ако се изкуши да го приеме за истина и обяви, че например пражкият структурализъм е това, което представят известните програмни "Тезиси на Пражкия лингвистичен кръжок" (1929 г.) или, ако скочим напред, че школата Емпирично литературознание ще бъде това, което предписва нейният "председател" Зигфрид Й. Шмид в програмната си статия "Основи на Емпиричното литературознание" (1980 г.). Надредното литературознание наблюдава и изгражда свои образи.

Литературоведските концепции говорят една за друга или, най-меко казано, одумват се. С нападките и отрицанията те очертават границите помежду си, доочертават собствения и чуждия образ и поставят надредното литературознание пред изкушението "да вземе страна". Ако е вярно на себе си, няма да го стори.

И най-сетне, трето по ред и май вече последно по важност: литературоведската концепция се занимава с отделни литературни произведения. Имам недоказуемото усещане, че през последните десетилетия това се върши с все по-малка охота - за сметка на първите две задачи - и че литературознанието предпочита да се заглежда повече в себе си, отколкото в предмета си. Третата задача е, както се казва, прилагане на теорията в практиката. И тогава става ясно, че част от програмните намерения на концепцията са изпълними, други полуизпълними, а трети напълно неизпълними. (В тази точка литературоведските концепции съвсем заприличват на предизборните програми на политическите партии.) Можем да зачеркнем неизпълненото и неизпълнимото от живота на литературознанието - но нека не го правим. В неговия дух има толкова много утопизъм, че неизпълнимите замисли са му по-скоро близки, отколкото чужди.

Погледът на надредното литературознание върху концепциите се замъглява и от вътрешната им противоречивост, хлабава единност и не по-малко от тяхната изменчивост. Ако рискуваме - а рискът е голям - да определим кога и как започва дадена концепция, наблюдаваме следното общо правило: започва с рязкост, скандална рязкост на твърденията си, след което криво-ляво се уталожва и мери по-внимателно приказките си. Остават черно на бяло началните твърдения, които авторите им по-късно се чудят как да загладят. Така постъпва "ужасното дете" на руския формализъм Виктор Шкловски (някога, в 1954 г., Виктор Ерлих с лека ръка обясняваше превръщенията на Шкловски и разпада на руския формализъм единствено чрез политическия натиск). Така постъпва Жак Дерида с комично знаменитото си твърдение "Няма нищо извън текста" (Il n'y a pas de hors-texte) и Стенли Фиш с твърдението си, че не текстът, а ние, читателите, създаваме литературното произведение. Опитите да си вземат думите назад едва ли си струва труда, защото в литературознанието дума дупка не прави.

А не прави и в следния смисъл. В приведените по-горе, а и в други литературоведски твърдения има реторика на иносказанието и хиперболата. Ето още няколко примера. Руският формалист Осип Брик (1923 г.) предизвикателствува: ако не беше се родил Александър Пушкин, друг някой щеше да напише "Евгений Онегин". Ако не Колумб, друг щеше да открие Америка. Първата част на това твърдение е до безсмисленост недоказуема, втората тихомълком смесва създаването с откриването. Смисълът на тая безсмислица е преносен: "Стига вече сте превъзнасяли ролята на авторите и гениите. Произведенията, гениални или посредствени, се подчиняват на законите на литературния процес."

Десетилетия по-късно в началните стъпки на рецептивистката концепция светът с лека изненада чу, че литературната история е не в литературните произведения, а в читателя и неговия "хоризонт на очакване" (Ханс Роберт Яус). Горко на умствения хоризонт на лековереца, който възприеме тези думи буквално. Смисълът им е другаде: "В наше време (а то е 1967 г.) читателят е изтикан от сцената на литературознанието. Време е да го върнем там." И той бе върнат (в англоезичното литературознание нарекоха това the return of the reader) и то не само чрез ефектни словесни жестове. (По-късно с формулирания от него тричлен "поезис (създаване) - естезис (произведение) - катарзис (въздействие)" Яус смекчи началната хипербола с читателя. Нормален ход.)

Говорейки за резкостта и реторическите ухищрения в началните стъпки на литературоведските концепции, най-после се връщаме към поставения в началото въпрос: предвидимост и непредвидимост в развоя на литературознанието.

За да не се връщаме назад до мълчаливото скарване на Аристотел с литературоведските идеи на Платон, нека започнем с XIX век и се вгледаме в началните стъпки на позитивизма, после на интуитивизма, на немския и руския формализъм, на американското Ново литературознание (New Criticism), на пражкия, западния, че и на съветския структурализъм, на чикагския неоаристотелианизъм, на митологизма, рецептивизма, на постмодернизма и в частност на деконструктивизма, на Емпиричното литературознание и когнитивизма - ако се вгледаме в тях, ще видим, че новосъздаващата се концепция кога сдържано, кога разпалено (второто много по-често), но винаги открито се оттласква от други литературоведски идеи и концепции, стари или нови, силни на деня или залязващи. В начале бе отрицание, а не само продължение.

В зачатието на може би всяка концепция ще намерим някакъв отрицателен баща и едно не твърде непорочно зачатие.

Ударите върху него са безпощадни и особено безпощадни в началния период на новата концепция (вж. например статията на Шкловски "Потебня", 1919 г.). У Вапцаров старият живот жили "така жестоко в предсмъртен ужас може би", в литературознанието младата концепция прави това в родилни мъки може би.

Приемем ли, че оттласкването е един от двигателите на литературоведския развой, стигаме до две рисковани заключения: първо, че в литературознанието наред с другото има и самопораждане, и, второ, че утрето му е в някаква степен предвидимо днес. Във второто се убедих от вече дългия си опит. В края на 60-те години на XX век, когато структурализмът беше в пълен размах, прозорливи хора предвиждаха не само социалния му край, но и какви идеи и дори концепции ще му се противопоставят и ще го изтикат. И в много точки познаха.

Сега може ли да правим такива предвиждания?

III.

"Неее, отговаря сладкогласен хор. Ако досега е било така (а и то е съмнително), няма никаква гаранция, че така ще е днес и утре. Моля ви се, не ставайте смешен! Светът толкова много се промени." На тоя хор приглася жалостивият хленч: "Какво ти литературознание? Вече няма ни литература, ни читатели. Дойде "краят на историята", камо ли на литературознанието. Ето, дори в Германия, люлката на понятието литературна наука (Literaturwissenschaft), излизат книги, които още от заглавието питат "За какво ни е литературознание?" (Wozu Literaturwissenschaft, 1992)!" (На някои хора май им се иска светът да свърши с тях.)

Колкото и дълбоки да са промените - и тъкмо поради това - за преподавателя по литературознание остава професионалният и нравственият дълг да предупреди младите си слушатели, които вече са се вдали или се готвят да се вдадат на някоя от водещите в момента концепции, че тя може би няма да издържи дълго и че след броени години за нея ще се говори в минало време и по-вероятно като за поредното недоразумение в историята на литературознанието. "И нека промените не ви сварят неподготвени!" Ще им каже това от името на надредното литературознание, защото то трябва да бъде не само надредно, но, така да се каже, и пред-редно, тоест да върви крачка пред другото литературознание. Добре, но някакви по-конкретни предвиждания?

След този въпрос един тип преподаватели ще замълчат многозначително, след което ще кажат: сред немногото чарове на литературознанието е и неговата непредвидимост. Бъдете готови за всичко - и толкова.

Други без предварително замълчаване или някое дълбокомислено "мдаа" ще заговорят по-категорично. Според тях в наши дни постмодернистките концепции показват явни признаци на изчерпване и на бягство от себе си (например Новият историзъм, Културните изследвания). Това се чувства и сред читателите. И на хората с дебели нерви, и на плахите души, които треперят да не ги набедят, че са старомодни, балкански, доморасляци, все повече додяват "дискурсивните практики" и "обговарянията" на постмодернизма. Развойният принцип на оттласкването продължава да действа. Той докара на власт постмодернизма, той и ще го свали. Ако желаете да предвиждате, вгледайте се в идеите му за литературата и литературознанието и в оттласкването от някои сред тях може смътно да очертаете идеи и концепции на литературоведското утре. Кои точки на постмодернизма ще бъдат главният прицел на оттласкването ли? Не ще е чудно, ако сред тях попаднат идеите, че в литературното произведение няма цялост, няма център, няма познаваемост на значенията, че между литературното произведение и литературоведското съчинение няма разлика, така както няма граница между тези два жанра и философските или историческите съчинения. Съблазнителна точка за оттласкване може да бъде и деконструкцията. Съпротивата срещу постмодернисткото литературознание е негов стар и постоянен спътник (не и в гостоприемната България, естествено) и вече се съсредоточава около няколко "-изма" (дали да не назовем тук реконструктивизма?). "Пускането в бездна" (mise en abyme) е един от любимите образи на деконструктивистката концепция. Дали няма да дойдат концепции, които ще потърсят някакво дъно?

Започнало сравнително категорично, това гледище продължава все по-колебливо и накрая може да завърши с вдигане на рамене или махване с ръка.

Изслушваме, мълчаливо или не, двете мнения, после си спомняме за статията на Ботев. Нейното виждане за "народа утре" се оказа красиво мечтание. През изтеклите сто и тридесет години българите вършеха все обратното на това, което очакваше от тях Ботевата статия. Има хора като Ботев, има и друга порода хора. Статията на Ботев остава с режещия блясък на словото си и със старото, не открито от него разбиране, че мисленето за утрешното може да осмисля вчерашното и днешното. Заимствах го и го пренесох върху тясното поле на литературознанието. Предлагам в литературознанието да бъде обособен още един дял (сякаш досегашните са му малко). Можем да го наречем литературоведска футурология и да му възложим задача "литературознанието вчера, днес и утре". Литературоведската футурология веднага ще бъде заподозряна, че ще говори празни прикзки. Нека хуманитаристът, който не говори празни приказки, пръв хвърли камък върху нея.

 

 

© Никола Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.11.2007, № 11 (96)

Други публикации:
Култура, бр. 3, 23.01.2004.