ГЕОРГИ ДИМИТРОВ И СИМЕОН ВТОРИ

Никола Георгиев

web | Нова книга за българския народ

Моля почитаемата читателска публика, привлечена и заинтересована или същисана и възмутена от горното заглавие, да запази спокойствие. В това, което следва няма страсти, няма партизанство. Няма всъщност и политика и ако я има, има я само доколкото тя е свързана с механизмите на културата, стилистиката и социалния семиозис. А тия механизми са по-силни и от най-силните личности и могат да градят съпоставителни мостове и между пропастно разграничени социални и политически единици. Впрочем за съпротива на силните тук не може и да се говори, защото въпросните механизми влязоха в действие, когато малолетният монарх напусна тази страна, а комунистическият ветеран - този свят.

Сравнението е един от главните пътища на познанието, а съпоставителното представяне на две личности, реални или литературни, може да породи поучително или поне увлекателно четиво, както това добре са усещали авторите на успоредни животописи в древността или на есета от рода на "Еразъм и Лютер" (Стефан Цвайг) или "Хамлет и Дон Кихон" (Тургенев). Тук няма да правя успореден животопис на Димитров и Симеон, а ще се опитам да очертая връзката, която и без мене ги свързва - действувалият у нас принцип на социален семиозис, да го наречем принцип на табуирането и антитабуирането. Комай всеки социален принцип действува в противоположни посоки и поражда диаметрални по качество, но единни в основата си резултати. Така на единия полюс - максималното табуиране - той постави Симеон, а на другия - максималното антитабуиране - Георги Димитров. Двамата стоят един срещу друг, оглеждат се един в друг - е, може би не така очаквано и нагледно, както стърчат едно срещу друго и се оглеждат едно в друго бившето обиталище на Симеон, царският дворец и сегашното обиталище на Димитров, мавзолеят, - но нали това е работа на социалните науки: да откриват трудно забележимото и да назовават това, което хората нямат вътрешната и външната свобода да назоват. Нашите социални науки засега слабо прилагат двоичното, бинарното виждане - нищо че по собственото си самочувствие се имат за убедено диалектични и политически неконформни. Една от вероятните причини за това е вътрешната им задръжка да виждат общото там, където досега са виждали или пълната противоположност, или пълната несъвместимост, примерно между Георги Димитров и Симеон. Ето защо статията, която анализира как принципът на табуирането - антитабуирането свързва двете несъвместими личности, сама по себе си трябва да преодолява едно от многото самоволни табута в нашето мислене. И нека е така.

Две неща, свързани като че ли само по време, подсказаха, че Димитров и Симеон са били включени в общ социално семиотичен механизъм. Първото: мавзолеят на Димитров от даденост "от векове за векове" се превърна в социален проблем. Второто: Българската телевизия "излъчи" интервю с бившия български цар. Резултати от първото все още няма и все още са неясни, а от второто ги има и вече може да ни станат ясни. Видяхме ги на повърхността: гръм от републикански гняв и мълнии на монархическо умиление. Буря, същинска буря, която за щастие остана в чаша вода. Ако съди по нея, човек би допуснал, че на интервюто се е явила царствено обаятелна, харизматично властна особа, която се кани да стори с българската корона това, което Юлий Цезар е сторил с положения на главата му лавров венец (старият римски суетник много се радвал на триумфаторската си придобивка, защото можел да крие под нея плешивината си). Какъв се показа Симеон, ми е трудно, пък и не ми е работа да определям - важното е, че само по себе си, интервюто не би могло да породи въпросната буря и че въздействието му се дължеше не толкова на казаното и показаното от Симеон, а на обстоятелствата в съвременна България.

Най-очебийният резултат от въздействието на това интервю върху нашата действителност бе поредното доказателство, че на българите отдавна им е додеяло от "народни" и "по човешки прости ръководители". Това бе ясно на комунистическата партия още много преди интервюто и една от първите й мерки в усилията да се обнови бе да даде пътя на ръководители, типично представени от правешкия интелектуалец или всеизвестното страшилище на африканските лъвове и да постави пред себе си своя интелектуален и професионален елит. И хилядите зевзеци, които забавляваха себе си и приятелите си с имитиране на Живковия говор, сега трябва да се пренагласяват на обратния край на стиловата стълбица. Преустройство навсякъде, както виждате. Този резултат от интервюто обаче е твърде прост и безспорен, за да може да предизвика въпросната буря. Къде тогава е нейната причина?

На интервюто Симеон се показа като категорично и по всички линии абдикиращ монарх. С държанието си и въпросите си интервюиращият се мъчеше да внуши, че това не е точно така и че той, интервюистът има честта да разговаря с една в някакъв смисъл царствена особа. Така успоредно с тая част той се посдоби и с другата: влезе в ролята на глупака от приказката "Не искам да ставам цар".

По силата на едно изопачено разбиране на средствата за масова информация вероятно мнозина зрители са се чувствували обвързани с поведението на интервюиращия - и ето ти скандалът готов. Но и тези чувства все пак едва ли биха могли да раздвижат свещения републикански гняв в душите на едни и да съживят девствено бялата бурбонска лилия в мечтите на други. Причината очевидно бе другаде.

Потърсих я в доводите на републиканския гняв, сред които очаквах да чуя и нещо от рода на: сега-засега Симеон се кълне, че няма никакви претенции, но помните ли какво се говореше за баща му, за дядо му? Говореше се, че са хора хитри, потайни, лисичави, при това прилично добри актьори. Че Борис е криел себе си зад ролята на меланхоличен монарх, мъченик, постоянно мамен, разочарован и разиграван от политици и генерали, а Фердинанд зад роля, която горчиво ироничният хронист на "княжеското време" Добри Ганчев определя направо като "комедиашество". Е, може ли да се вярва на сина, на внука? Да се вярва на приказките му, че куфарът, с който евентуално ще пристигне в България, няма да има двойно дъно - с короната под него? Вслушвах се в републиканските доводи, но от плитката ни историческа памет и в тоя случай не изникна нещо по-силно. Причината очевидно не беше и тук.

Главната причина за гнева и умилението се оказа колкото чудата, толкова и проста: фактът, че интервюто със Симеон е било направено и предадено от Българската телевизия. Странно, неморално, но е така. Интервюто в Мадрид се натъкна на две от опорите на пропагандния механизъм на бившия режим: отьждествяването на средствата за масова информация с властта и принципа на информационното табуиране.

Прословутият пророк на аудио-визуалните средства Маршал Маклуън обяви, че в телевизията информацията е в кода (хората зяпат в синия екран не заради това, което им се показва, а заради самото показване). В нашето общество нещата се обърнаха така: властта е в кода. Не само и не просто това, че средствата за масова информация бяха монополно владение, а нещо по-сложно: актът на казването и показването в тях беше акт на одобрение на властта, приобщаване към властта и изявяване на властта. Чуеше ли се за някоя жена "Писали са за нея във вестника", "Показали са я по телевизията", това означаваше, че сигурно е надоила толкова и толкова мляко, или е минала на еди-колко си стана, но не че е била заловена да джебчийства на гара Мездра. Всеизвестна е крайната неохота на бившия режим да допуска до средствата за масова информация така наречените отрицателни явления. Тя е свързана с много други неща, между които и с отьждествяването между власт, код и комуникационен факт. И докъде това отъждествявате е просмукало нашето многострадално мислене, се видя в случая с мадридското интервю. Показали го по телевизията? Че това е равносилно да му постилат килим по пътя към трона...

Отъждествяването между код, акт и власт е свързано с друг важен механизъм на социалния семиозис, чрез който светът се делеше на комуникационно разрешен и комуникационно забранен, табуиран - за едни неща може да се говори, за други не. Табуирането действуваше като охранителен натиск върху историческата ни памет. И макар че от такъв натиск едва ли се нуждаем - и без него мъчно запомняме и лесно забравяме, - десетилетните му плодове не са за подценяване. По-важната му функция обаче е другаде - демонстрирането на властта.

Обхватът на табуираните площи се мести според интересите на конюнктурата и в него изненадващо може да се окажат един до друг най-отдалечените някога политически противници, примерно Никола Петков и Вълко Червенков. И колкото по-абсурдни са видимите резултати, толкова по-внушително се налага невидимата природа и мощ на властта. Но както и да се местеше този обхват, в него постоянно оставаше, и то в най- тъмното му място, бившият български цар - няма такова име, няма такъв човек. Табуирането почваше от академичните истории и свършваше с комичните ситуации, в които изпадаха българските официални и полуофициални лица в Испания. Сега началото на неговия край ни свари неподготвени или по-точно, подготвени в най-лошия смисъл на думата. Просто хората, които виждат в мадридското интервю съживяване и пропаганда на монархизма, са жертви на изкривено разбиране на връзката между власт и информация, власт и табу.

А сега за връзката между Георги Димитров и Симеон. Тя е колкото проста, толкова и жестока:

През изтеклите десетилетия Симеон остана жив погребан.

През изтеклите десетилетия Димитров остана мъртъв непогребан.

Името и съществуването на единия, името и тялото на другия бяха подчинени на един и същ манипулационен механизъм - максималното табуиране и максималното антитабуиране, означаването, че Симеон го няма и че Димитров го има и навеки ще го има; забраната за Симеон да съществува и за Георги Димитров да престане да съществува.

Знаковото обезсмъртяване и знаковата смърт са системно свързани с един средищен проблем на комунистическата идеология. В своето най-приложно, пропагандистко равнище тя се препъна в едно обстоятелство, за което и най-малограмотният селски свещеник може да даде ако не утешително, то поне задоволително обяснение - обстоятелството, че на тоя свят има умирачка, че умират Мао и Сталин, Платон и Аристотел, Иван и Драган. Смърт, живот и безсмъртие бяха опорни категории и "оръжия" в младенческия период на комунистическата пропаганда, като смъртта се предоставяше на миналото, където бяха враговете и умиращият стар строй, животът - на настоящето, където бяхме ние, и безсмъртието - на бъдещето, с вечността на идеите, строя и вождовете. (В своя витален порив популистките деспоти и на XX век си обещаваха броено по години безсмъртие: Третият райх си даваше като начало хиляда, а една друга страна, свикнала на по-големи числа, десет хиляди години - за после ще видим, макар че послето едва ли ще се различава много от предишното.)

Всичко това добре, но не минаха пет години от победата на болшевишката революция и Ленин умря; не минаха пет години от промяната у нас през 1944 година и Димитров умря. Ами сега? Къде отидоха всички приказки за безсмъртието на делото и вождовете? Къде е покритието на формулата "Ленин жил, Ленин жив, Ленин будет жить"? Оказа се, че покритие може да се намери, и с усилията на древната и съвременната медицина условността на словесната метафорика и хиперболика за безсмъртието премина във вещен знак. Тук всеки, комуто е воля, може да се черви за човешкия интелект и да се възмущава от примитивността на прехода, от неуместността на стореното за съвременната цивилизация и прочие от този род. Подобни чувства обаче не можаха на времето да възпрепятствуват издигането на софийския мавзолей, нито пък сега да допринесат нещо добро за разрешаване на кризисните настроения около него. И мавзолеят, и всичко друго, сътворено от човеците, се поражда в гъста мрежа от връзки, които го правят възможно, смислено, функционално - въпреки силната или слабата съпротива на други части от мрежата. Така стана и със софийския, Димитровия мавзолей. През 1949 година и години наред след това той стоеше психически непоклатимо, поддържан от здрави и обширни рационални и ирационални части на мрежата; в опита си да побългарим една от основните формулировки на Кангилем - Фуко можем да допълним, че той стоеше "в своето си".

Мрежата обаче се променяше и един от признаците за това е разклащането на някогашната непоклатимост на мавзолея в масовото съзнание и подсъзнание. Сега срещу него вече се отправят и доводи - страхувам се, възможно най-безплодните: образът на мавзолея се изважда от контекста си и се препраща било към някакви други цивилизовани модели, било към времената на нилските пирамиди, било към по-близка, но все така смътна българска патриархалност; чу се например милозливият довод, че по старо българско правило мъртвото тяло трябвало да се предаде на земята - довод, на който гробищните крематориуми из България здравата се изкикотиха през димящите си комини.

Ясно е, че с такава реторика доникъде няма да стигнем. Безсмислено е да вадим мавзолея от неговия контекст и да го прекарваме пред очните кухини на египетските мумии, или пред погледа на някакъв някогашен и негдешен български селянин, безплодно е да го "правим странен", да го "остраняваме" както казват в школата ОПОЯЗ. По-добре ще е да сторим противоположното - да го видим в сегашния му български контекст. Да видим доколко са се променили и доколко не представите за вожд, смърт и безсмъртие, за приносите на Димитров в частност и на ръководената от него партия изобщо, за участие и изолираност на България в европейския свят и още много, много други неща - с една дума да видим продължава ли да бъде мавзолеят "в своето си" или не. Резултатите от този анализ - доколкото изобщо сме готови да го направим на трезвен ум - трябва да определят и по-нататъшната му съдба.

А сега отново към странното и не чак толкова странното сдвояване между Георги Димитров и Симеон. Дали поради пустата българска орисия или поради нещо друго, в историческата ни фразеология често се появява много неточната и още по-жестоката дума "жертва". Ако се поддадем на нейната инерция и реторическата й условност, може да кажем, че на референдума през септември 1946 година Симеон е "станал жертва" на Димитров. Ако в горния анализ има нещо убедително, трябва да заключим, че и двамата са "станали жертва" на един и същ информационно манипулиращ принцип - нищо, че с видимо противоположни резултати. Ако ли пък отидем още по-нататък, трябва да добавим, че голямата, същинската "жертва" на този принцип не бе нито единият, нито другият, а българското общество.

От всички тези неточни употреби на думата "жертва" третата, последната, изглежда най-малко неточна.

© Никола Георгиев, 1991
© Издателство LiterNet, 10.07.2003
=============================
Публикация в: Никола Георгиев "Нова книга за българския народ", С., 1991.