|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПРЕДГОВОР Никола Георгиев web | Нова книга за българския народ Това заглавие - "Нова книга за българския народ" - е колкото нескромно, толкова и тъжно. Нескромно е, защото в нашата литература вече има една "Книга за българския народ". Издадена е в 1897 година и колкото и да не ни се вярва, е едно от най-мощните явления в европейската литературна сатира по онова време. В посвещението към нея авторът, Стоян Михайловски, казва:
И той имаше право да го каже, защото неговата "Книга за българския народ" изпълнява задачата си с мрачния блясък, на който е способна сатирата. А както веднага ще проличи от поместените тук есета, на тоя човек аз и чехлите му не мога да обърна. Въпреки това не се въздържах от нескромността да използувам неговото заглавие. И ето защо. "Книгата" на Михайловски е издавана у нас в 1897, 1931, 1938, 1946, 1960 година. След това с нея се случва нещо, което мрачният й автор едва ли е допускал и в най-мрачните си помисли за бъдещето на България: че официалното мълчание около творбата му и неиздаването й ще стане едно от средствата, които "употребяват деспотите, за да увековечат властта си". Десетилетия без преиздание. Но и защо ли да преиздават печатно старата "Книга", щом като в тези десетилетия върху гърба на българския народ, на живо, се пишеше нов вариант, къде-къде по-жесток и по-циничен от първия. Пишеше се "Нова книга за българския народ", блед и дребен откъс от която са и предлаганите тук есета. Кои бяха авторите на тази нова, некнижна "Книга"? В сатирата на Михайловски главно действуващо лице е деспотът, а хората около него, близки и далечни, в двореца или в колибата, са безлична и презряна биомаса, от която той майсторски моделира с перфидно тънките си или, както по-често се налага, със смазващо тежките си ръце единственото творение, заради което живее - Властта. Така е в литературната сатира. Тя стеснява площта на удара си и увеличава силата му тъй многократно и многозначно, че той разтърсва и най-отдалечените кътове на грешния човешки свят и душа. Не е така в реалното битие и с реалните деспоти. От сценично гледище деспотът и там може да изглежда главно действуващо лице, но едва ли е главната движеща сила на това, което става. Там деспотията е не само монодрама, но и масова сцена. Откак свят светува деспотът е пословично самотен човек - но само в частния си живот. Инак като социална личност той има толкова много съмишленици, поддръжници и помагачи, че биха му завидяли и най-обичаните популистки вождове (доколкото това не са едни и същи неща). Не е дума само за министрите му, кметовете, доносниците, придворните поети и джелатите, а за онези безброй хора, които искрено вярват, че нямат нищо общо с това, което става, и които още по искрено биха се възмутили, ако се намери някой наивник да им каже, че и те в някаква степен съдействуват и съучастничат и че са не само жертва на деспота, но и негови създатели. Тихата съпротива и дейната борба срещу съществуващия ред, слава богу, никога не секва, но носителите й никога не могат да си дадат сметка доколко средствата, целите и резултатите от борбата им зависят от това, срещу което се борят. В "Книгата" на Михайловски старият властник съветва приемника си:
Ако трябваше да съветва всички унижени, онеправдани и угнетени, а не го прави, защото те, презираните, и това не заслужават - вероятно би им казал:
И да не им го каже, те пак ще го направят, а и да не го направят, ще бъдат вече такива - нали възпитанието на човека започва още от люлката. Но да оставим литературната условност и се върнем на социалната, към взаимната зависимост, проникване и обратимост между действие, съучастие и противодействие. Тая зависимост особено ясно и мъчително се проявява във времена на по-осезателни социални преходи. Едно от тях е времето, в което сега живеем и което наричаме епоха на посттоталитаризма в Източна Европа в края на XX век. Стана ясно, мъчително ясно, че предишната "книга" е била широко съавторско творение, на което деспотът е бил повече художествен оформител или редактор, отколкото автор. Става ясно, заплашително ясно и колко голяма е опасността от ново преиздание. Това продължение на историята, тази устойчивост на авторството, съавторството и преизданията пък е тъжното в избраното тук заглавие "Нова книга за българския народ". Много тъжното. Тъжно до смях. Добре, че самоанализът, тъгата и смехът не само подкопават волята на хората, но ги и подтикват към действие.
© Никола Георгиев, 1991 |