ПОСЛЕСЛОВ

Никола Георгиев

web | Нова книга за българския народ

Реших се да събера в отделна книга тези вече печатани по вестници и списания есета, като запазя първоначалния ред и облик на написването им. За първата част от решението - да ги преиздам - деля отговорността с приятели и издатели, а за втората само със себе си. Изкушението да ги пренаредя и пренапиша се оказа изненадващо силно, доколкото може да бъде изненада суетната вяра, че днес човек е по-умен и по-добре пишещ от вчера. Успях да се преборя с него, защото, ако миналото заслужава уважение - в което не съм кой знае колко убеден, - по-добре ще е да оставя текстовете във вида и реда, в който то ги е породило. Като последен отзвук от преодоляното изкушение позволявам си да разкажа нещо за съдбата им: как са писани, как са четени и как сега би могло да бъдат дописани.

Първият от тях, "Семейството: начин на употреба", е писан в 1988 година с ясното и невесело усещане, че краят на библейски дългото властвуване на Живковия режим вече се вижда и сред още по-невеселото предусещане, че той има толкова дълбоки корени в българския социум, че ще надживее всички надежди да видим края му. Озаглавил го бях "Светото семейство", но после съобразих, че християнският образ, пък бил той използуван в най-ироничния му смисъл, не приляга много на Живковото семейство и че по-добре ще е да стане дума за нещо по-практично, примерно за употребата. През пролеттта на 1990 година написах сегашната последна част, като се старах колкото се може по-малко да променям вече написаното. Ако трябваше да го пиша сега, през пролетта на 1991 година - сега, когато след формалния край на Живковия режим става все по-ясно колко стара и устойчива е живковщината като социален модел в българската действителност, бих го написал другояче, не "без гняв и пристрастие". И не към особата на Живков, а към обществото, което създаде, използува и търпя десетилетия наред него и семейството му. През 1988 година оставих есето незавършено - не само защото беше безмислено да му търся издател, но и защото желаех краят на Живковия режим логически да съвпадне със смисловия и композиционен завършек на текста. Сега обаче все по-горчиво се убеждавам, че би било безбожно нескромно да очаквам от господа да ме дари с такова дълголетие, че да доживея края на живковщината в България.

Докато работех върху есето за Семейството, замислих се върху поучителната връзка между бащата и дъщерята в културния живот на България. Така се появи есето "Мона Лиза и Капитан Петко войвода". И понеже и личността на Людмила Живкова, и поривите й за естетическо възпитание на българина бяха вече свършена работа, завърших го и аз. Беше февруари 1989 година. Краткото есе предложих на няколко софийски редакции, но не го харесаха - види се, по онова време е имало по-малко вестници и списания, но затова пък взискателността към текстовете е била къде-къде по-голяма. Измачкан и омазан, ошарен с въпросителни и удивителни по страничните полета, препатилият ръкопис стигна до ръцете на проф. Николай Генчев, който прости недостатъците му и го прие за печат в едно от ръководените от него издания. Когато проф. Генчев стори това - ранното лято на 1989 година, - краката на Живковия режим вече се клатеха - но не и зъбите му.

Третото есе, за славния герб на Народна република България, бе написано в твърде частни обстоятелства и само последвалите социални събития у нас му придадоха някаква обществена стойност. Беше декември 1989 година, а аз бях не съвсем близо до въпросната народна република. Един ден, като въртях в ръце българския си паспорт, загледах се, може би за първи път, в картинката, която краси корицата му, и разбрах, че никога не съм виждал по-дълбокомислена безслислица. Прииска ми се да напиша нещо за този герб - толкова ме беше досмешало, пък и се намирах в страната, която се гордее, че е родина на хералдическите знакове. Вярно ли е това, за родината, не зная, но в грамадната читалня на тамошната библиотека имаше и един дълъг рафт с наръчници и изследвания по хералдика. Начетох се от тях, което за щастие не пролича в бъдещия текст и също си остана "зад гърба на герба". Междувременно гербът се беше превърнал в остър политически въпрос и в българския печат се появиха статии за (всъщност против) него, по-компетентни и по-убедителни от моето есе, с много по-силен ефект, който, мисля, щеше да бъде още по-силен, ако авторите не бяха вземали въпросния герб толкова сериозно. Сега съдбата на предишния герб е вече решена, а новият ще бъде изработен точно по същия чиновнически механизъм, както и предишният. Да ни е честит.

Вече в България, през пролетта на 1990 година наблюдавах разстрастяването по два въпроса, видимо много далеч един от друг - но само видимо. Единият беше дали и как да се махне тялото на покойния Георги Димитров от центъра на София, а другият дали и как да се докара там като слово, образ или някак другояче нине здравствующият Симеон Втори. Така се появи есето под странното и закономерно заглавие "Георги Димитров и Симеон Втори". Първият въпрос криво-ляво се уталожи, с "Втория" тепърва ще има да берем ядове и унижения. Защото сред българите все повече се шири вярата и надеждата, че "само Той, Симеон, може да ни оправи". Що е монархия и има ли тя почва у нас, отживелица ли е монархическата институция или жизнеспособна съвременна сила - това са въпроси, прекомерно сериозни за едни "политико-филологически есета". Убеден съм обаче - и в това може да се съгласят монархисти, републиканци и мъдрите безразлични, - че само от дъното на падението и безсилието на един народ може да се чуе вопълът "Царю, ела и ни оправи, че без теб за нищо не ни бива! Имахме си Цар-покръстител, имахме си Цар-обединител, искаме сега и Цар-спасител!" Тази молба е по-срамна и от протегнатата към света българската ръка за подая... пардон, за хуманитарна помощ. Какво да се прави, ще речете - давещият се народ и за монархия се лови.

През лятото на 1990 година след изборите за Велико народно събрание и още по-великата митингаджийска олелия дойде ред да се вгледаме в новата политическа хералдика. От нея възникнаха пак странни като съчетания, но тъжни като констатация заглавия като например "Крещящата глухоняма революция".

Към края на 1990 някои от нещата в България станаха съвсем тъжни (тук нямам предвид глада и осиромашаването), а други тъжно-смешни - и тук имам предвид поредното залъгване и самозалъгване с поевропейчването на българина и пътуването му към Европа, точно толкова унизително, колкото и народното челобитие "Царю-спасителю, върни се!", но затова пък по-глупаво и по-ефимерно и от него. Тогава препрочетох с днешни очи разказите на последния (дали наистина ще е последният?) весел българин Чудомир. С "Път към Европа ли?" свършва и моят есеистичен път към читателя. Вероятно и той толкова недомислен и обречен.

II.

"Имат своя съдба и книгите", имат я дори и есетата. При издаването им някои от тях предизвикаха отзвук из печата и някои радиостанции - точно такъв, какъвто заслужават, тоест слаб. Утешително беше поне това, че оценките бяха отрицателни. Отрицанието се сбра в две главни точки. В едната ми се сърдеха, че съм се подгаврял със светините на социалистическото общество, а в другата - че много съм искал от младата и неопитна политическа опозиция и съм наблюдавал митингите й отстрани, вместо да се влея в редовете на борбата и не остана в тях докато колелото на историята не се извърти до крайната победа на антикомунизма. Тази противоположност на изходните точки и единомислие в крайния резултат на оценките е едничкото ми авторско удовлетворение от тези есета. Щом червеният и синият лакмус реагират еднакво отрицателно, може да се надявам, че в есетата има някаква социална киселина и основа.

Ще отмина укорите, че не съм се отнесъл с подобаващо уважение към Георги Димитров и към националния герб - и не от пренебрежение, а защото друг един от укорите изглежда по-тревожен за днешния и утрешния ден на българското общество. В някои от есетата и преди всичко в "Крещящата глухоняма революция" критиците видяха и осъдиха интелекгуалистко аутсайдерство и цинично политическо безразличие, толкова по-неуместно и цинично, добавят те, във времето, когато всичко честно и почтено е запретнало ръце "да помогне на комунистите да си отидат. Всичко и всички в борбата! Само гдето не чух отдавна познатото "филологом можешь ти не быть, но гражданином быть обязан"...

Около тези укори и повели има един мълчалив контекст, в тях има и нещо откровено казано. За мълчаливия контекст с удоволствие бих замълчал и аз. Защото в него е умонастроението, за което само наивници може да вярват, че е болшевишки патент, и според което всеки има право да се сърди на другия, ако другият не тръгне с него в бой за каузата му. Българската политическа опозиция не стигна до твърдоглавия ригоризъм на стария девиз "Който не е с нас, е против нас", но остана върху нещо не много по-добро, върху логически тъждествената и политически късогледата формулировка "Който не е с нас, не е с нас." Късогледа до самоубийственост.

Откровено казаното пък се свеждаше до следното: Във всяко що-годе демократично общество има слой интелигенти и неинтелигенти, които са партийно независими и социално обвързани, които говорят и действуват според личните си убеждения, а не според повелите и сметките на някоя политическа партия или, казано с нашата звучна родна метафорика, без да мерят в чия воденица ще налеят вода. Това е така, съгласни сме, но време ли е още от сега да създаваме такъв слой? Не, не му е времето. Най-важното сега е първо да се отъврем от комунизма и в тази борба странични наблюдатели не бива да има, пък после, след победата нека интелигентите и неинтелигентите правят каквото искат.

Нагласата "първо да свършим по-важното, пък другото лесно", дележът на социалната дейност на първостепенна ("приоритетна"!) и по-маловажна, а на времето на "сега" и "после" са добре познати в българския живот, в който винаги се е очаквало нещо - я някой да дойде, я някой да си отиде, я нещо да свърши, я нещо да почне. Нагласата, редовно прилагана на думи и на дело, изглежда здравомислеща, прагматична и нищо чудно тя да е една от опорите на вярата ни, че сме преобладаващо здравомислещ народ (кога ли ще се разубедим и в това?) Най-здравомислещото в случая все пак е, че хората си позволяват да обявяват някои свои задачи за второстепенни и да ги отлагат за по-добри времена. А такива времена дори и да настъпят, задачите са вече забравени или затрупани от нови, още по-трудни задачи, които стоят много далеч от предишните лековерни представи "пък после лесно". За дейността и морала на едно общество съзнателното полагане - и равнополагане! - на задачите е важно като тяхното изпълнение, а степенуването им и отлагането на някои от тях "за после" означава, че много нещо изобщо няма да бъде свършено, а това, което се свърши, ще се свърши половинчато и сакато. Затова не зная да се смея ли, да плача ли, когато чуя "първо да свалим комунистите, пък после лесно". Тия смесени чувства се опитах да подскажа в есетата, сега, след слабия диалог с критиците им, се реших и да ги назова.

Тия чувства подсказват, явно безуспешно, не само съдържанието, но и жанрът на есетата. В подзаглавието на книгата те са определени като "политико-филологически". И за гимназистите обаче е ясно, че върху обърканата и подвижна карта на съвременните жанрови теории такъв жанр няма - и, както се казва, само той им липсваше. Ето защо определението "политико-филологически" означава иронично бягство от жанра и добродушна, поне по замисъл, насмешка към автор, читател, политика, филология и нейните жанрови теории. В иронията на бягството есетата вървят и в противоположна посока: търсят жанра си. Жанра си те не намират, както редовно става с най-добрите или, в случая, калпавите произведения. Но в бягството и търсенето се породи жанрово смешение, в което нито филологията е филология, нито политиката - политика. Право или криво, то е свой начин на моделиране на света, мисълта и словото и в случай на успех би трябвало да говори не само за тоя свят, но и за себе си. Което би доказало, че всяко, дори и най-грубото жанрово смешение е вече жанр. За добро и за лошо социалната практика се оказва по-силна от това доказателство.

© Никола Георгиев, 1991
© Издателство LiterNet, 10.07.2003
=============================
Публикация в: Никола Георгиев "Нова книга за българския народ", С., 1991.