Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КРЕЩЯЩАТА ГЛУХОНЯМА РЕВОЛЮЦИЯ

Никола Георгиев

web | Нова книга за българския народ

БЪЛГАРСКАТА 1990 ГОДИНА ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ФИЛОЛОГА

НДП, РДП, БЗНС, СДС, АСО, АСП, БСП... и така нататък докъм осемдесет. Че са множко, множко са - дори за народ, изкарал четири десетилетия с една и всъщност без нито една партия. Не за броя им обаче тук е думата, а за названията им, доколкото това изобщо са названия, а не нещо, за което тъжният датски принц бе казал: букви, букви, букви... Не по-весел от него, искам да споделя няколко наблюдения върху мястото на името и словото в нашия нов политически живот, като започна с най-маловажното в този живот - партиите и техните названия.

В началото, преди сто и десет години е било по-лесно - две партии с леснопроизносими имена: либерали (за още по-лесно "леберали") и консерватори (за още по-лесно "консерви"). Разоряването им обаче не закъснява и става нужда да се съставят названия на новоотделилите се политически кошери. И зареждат се едни названия все по-дълги, по-описателни и неудобно произносими: националлиберална, прогресивнолиберална, радикалдемократическа и какви ли още не партии. Ха кажи го на един дъх и върви го викай по митинги. Механизмите на социалното двуезичие обаче веднага влизат в действие и малко-много помпозно назованите партии получават и втори, стилово принизени, битови названия. В този процес до време е участвувал и автономастичният механизъм - назоваването на партиите по името на техния водач. Тук пък се зареждат стамболовисти, цанковисти, радослависти, каравеловисти, та чак до смиловисти. Друг тип политически живот, а и друга мяра личности. Преки наблюдатели на епохата свидетелствуват: много хора станаха членове на политически партии не защото приемаха или разбираха техните програми, а заради личната привлекателност на водачите им. Други времена наистина и днешните партийни водачи трябва всяка вечер да въздават благодарност богу, че вече не е така.

Двойното назоваване на партиите поражда в най-невинните случаи анекдоти. Един нашенско-политически господин Журден цял живот бил привърженик на прогресистката партия, без да е чувал, че се нарича така, и без да е знаел "кои са тези, синковци, прогресистите". Да му се не видят и французките имена и намярата, тюхка се той, когато най-сетне разбира каква била работата, ама че аз си я знам дядо Цанков партиясъ, отде да ми дойде на ум, че сме били и прогресисти отгоре! В това двуезичие обаче не всичко е смешно. Не е смешна острата граница между бит и политически живот, между култура и простотия, между социална сериозност, и цинично подгавряне. От гледище на социалната сериозност обаче не са смешни начините, по които нашите политици назовават партиите си.

Някъде по времето на радославистите и на каравелистите в българския политически лексикон започват да се появяват още по-внушителни, поне що се отнася до броя на думите, названия: Български земеделски народен съюз, Българска работническа социалдемократическа партия. В тях хлъзгавата граница между название и описание рязко се отмества към описанието, изброителното описание на свойствата на предмета: че е българска, че е работническа, че е... и така нататък.

Изброителното назоваване цъфти и процъфтява в официалните и бюрократични стилове по света през XX век. Бюрократът кръстник отбягва да назовава нещата с една дума. По-лесно и безопасно за него и по-авторитетно и по-властнически спрямо бъдещите консуматори на творението му е да нареди определение подир определение. Когато например търси название на институцията, която трябва да превърне селото във втора аркадия, той занарежда: трудово, кооперативно земеделско стопанство. В стремежа си да бъде изчерпателен и възпитателен, бюрократът прави съчетанието "трудово-земеделско-стопанство" - абсурдно за един нормален стопански живот, в който едно земеделско стопанство не може да не бъде трудово, но явно не и за собственото му мислене и обстоятелства.

Моделът на изброително-описателното назоваване, от официозен по-официозен, не отминава никоя област на съвременните цивилизации. В медицината например в далечни минали времена лекари и простолюдие са наричали болестите пряко и еднословно: чума, холера, краста. Проста им работа. Днес една новооткрита болест може да се нарече така: синдром на придобита имунна недостатъчност. Медицинският напредък е безспорен. Само гдето тази имунна недостатъчност става и именна.

Многословните названия-определения показват как и многословието, не само мълчанието, може да стане антиезиково и антикомуникативно. Защото въпросните построения са непригодни за речева употреба, т.е. за това, за което божем са създадени. Единствено пригодни са те за съкращаване и практически само съкратени могат да влязат в речта - като ТКЗС, СПИН, като ГДБПМУ или, както е в един сроден славянски език, Минлесбумпром. От словесната разточителност скок в свръхпестеливостта, от смесването между название и определение към смесването между слово и безсловесност, членоразделна и нечленоразделна реч. Пограничен случай на социалната и езиковата патология.

Но да се върнем на съкращенията в българския политически живот. Не се наемам да кажа коя е била първата лястовица в тази перспективна политическа пролет, но не ще и дума, че най-голям е изходният принос на социалдемократите и земеделците. В началото на века политическият правопис се украсява с буквеното (акронимното) съчетание БРСДП, към което за по-голяма идейна и словесна яснота скоро добавят по едно Т или Ш, за да знае светът "тесни" ли са, "широки" ли са. Достойно им пригласяха макар и с по-скромното си четирибуквие земеделците. По-нататьк линията на съкращенията поеха комунистите, примерно с БРП(к), ОФ, докато се стигна до славното време, когато десетилетия наред зали и площади се тресяха от скандиране "БКП" (вършено, разбира се, не по български, а по руски начин на произнасяне на буквите).

Дойде обаче и друго, не толкова славно време, което изненада и озадачи комай всички ни. Между силно озадачените са и онези шепа простодушни рационалисти, които и от теорията, и от историческия опит знаят, че ако в едно общество протичат дълбоки промени, силите на промяната въвеждат свой стил, езиков и неезиков, своя знакова система; те инак говорят, инак действуват, инак се държат знаково. Инак би трябвало и да скандират или изобщо да престанат да скандират. А стана нещо друго.

Двата основни политически колоса, както любителите на хиперболи обичат да наричат управляващата партия и опозиционния съюз, имат названия с умилителна лика-прилика помежду си: БСП и СДС. Същият тип буквено съкращение, същият брой букви и за малко почти същите букви. Що се отнася до броя им, оказа се, че три в тоя случай е най-доброто или, по думите на статистиката, "басейнното" число за кръстниците на нашите партии. С една буква работа не се върши, две не държат достатъчно здраво шев, четири са вече малко неудобни, а пет, шест и прочее са готово словесно-политическо самоубийство. (Трите букви се произнасят в три срички, а към три срички клони и средната дължина на думата в българския език.) Каквото и да е, трите букви се оказаха най-пригодни за скандиране, което двете страни вършат с еднаква ревност и охота, а и в еднакъв ритъм: ударена-неударена, ударена сричка, нещо като старогръцки амфимакър. И ако човек се намира малко далеч от някой политически митинг, трудно ще му е да разбере по виковете коя от страните преграква в момента.

Викането викане, но какъв смисъл носят тия съкращения за възприемащите и произнасящите ги? Никакъв, езиково никакъв, отговарят по усет автори като Виктор Клемперер, Джордж Оруел, изследвали или наблюдавали безспорно явното тежнение на тоталитарните общества към съкращенията - думите, които съставят съкращението, губят смисъла си, губят себе си. Това интуитивно и може би политически пристрастно допускане беше потвърдено експериментално и безпристрастно от психолингвистиката. За човека, който чете или чува, казва или вика "СДС, БСП" или каквото и да било от този род думите "съюз", "българска", "демократически" и прочее са на дело мъртви.

Такива са безспорните дадености: поголовно много съкращения, поголовно малко езиков смисъл в тях. И тук нашите условия отново родиха нещо изненадващо странно. Съкращенията "СДС" и "БСП" още не бяха се набили в очите и умовете на хората и тръгнаха опити да се търси скрит смисъл в обезсмислените букви. Почна се нова мода буквена кабалистика - да се същиса човек. Тя откри, че БСП означавало "сполука за България", а "СДС" - "солидарност, демокрация, спокойствие" и така нататък в същия дух, а някакъв модерен Мартин Задека разчете съкращението СДС и в стихове, на Чинтулов: "От Сън Дълбок се Събуди". Един вид "Комунизмът ке падне 1990".

Редица науки може да кажат твърде много за природата на този вид инфантилизъм и фатализъм. Филологът пък би добавил, че тези "дешифровки" доказват и правят по-отчетливо съществуването на глад за смисъл в обезсмислените буквени съкращения и го отместват в полето на волното преосмисляне и психозата на надеждите - без да могат да го задоволят.

Това са най-простите признаци на потискането и подкрепянето на словото в нашия стар и нов политически живот. Преди да минем нататък, на това, което стана, нека напомним това, което не стана - а би могло да стане, както вече е ставало в подобни български и чужди ситуации. От края на 1989 г. насам у нас се написаха небивало много социално-политически текстове, произнесоха се небивало много политически речи. От тях нищо няма да остане в христоматиите като образец на мисъл, човещина и слово. "Поетите се раждат, ораторите се създават" (Poetae nascuntur, oratores fiunt). У нас, поне засега, не се случи ни едното, ни другото. Затова едва ли са липсвали лични възможности, но очевидно липсваше социална потребност. Словото не се оказа от първа необходимост.

Какво тогава се говореше на тези наши митинги - защото покрай рева на естрадните трупи и скандиранията все нещо трябваше да се каже. Говореше се приблизително това, което може и трябва да се говори на митинги от подобен тип.

Водеща черта на митинга, какъвто го знаем през XX век, е ритуалността. Важен е актът като акт, в случая провеждането на митинг, а не толкова пълнежът му. Ритуални са и скучноватите делови митинги на Трафалгарския площад в Лондон, ритуални са били и френетичните милионни митинги на нацистите. Разликите между тях са очевидни, както са очевидни и някои общи закономерности на митингаджийството. Така например колкото по-многолюдни и въодушевени са митингите в едно общество, толкова по-вероятно е то да си докара някоя форма на деспотия.

Предишният български режим също имаше слабост към митингите. Чрез тях той напомняше за своите популистки корени и демонстрираше силата си, като подкарваше към площадите народните маси и ги заставяше да изслушват това, което отдавна знаеха наизуст и можеха сами да произнесат - с по-малко запъване и на по-свестен български. По-късно през 70-те и 80-те години, когато популисткото начало беше вече ненужно и дори вредно и когато режимът, натежал и самоуверен, захвърли много от дотогавашните си знакове на ентусиазъм и агресивност, митингът почти отпадна от всекидневието на българина. И в това отношение поне той си отдъхна.

А когато на обществената сцена излезе младата, обновяваща и радикално преобразяваща опозиция, тя, пак за изненада на простодушния рационалист, възприе като своя главна социална изява стария, добре познат и добре втръснал се тип митинги. Комунистите, които бяха позабравили умението си "да подсигуряват хората", в началото като че ли се сепнаха, но бързо се окопитиха и възстановиха старите си навици. И тръгнаха митинги подир митинги, едни опозиционни, други комунистически, но всички приличащи си като две капки вода в знаковата си природа и функциите си. Участниците в тях знаеха предварително какво ще чуят и не държаха бог знае колко и да го чуят - важното беше да се съберат, да се видят сбрани и чуят себе си, собствените си викове, а не ораторите. Казвам "оратори" в технически смисъл на думата, защото в ценностен смисъл оратори тук няма. Няма и нужда от тях.

Такъв тип митинги не могат да мерят успеха си качествено, с новотата и богатството на идеите, със силата и блясъка на словото. Мярата е не какво и как, а колко, колко са били участниците и колко шум се е вдигнало. В това опиянение от бройката не е чудно, че заинтересованите репортери трудно устояваха на келнерските изкушения да надпишат нещо в сметката.

Ритуализирано, обезсмисляно, дефункционализирано, словото продължи трънения си път в още един политически жанр - заклинанието. Тия заклинания срамежливо и модерно ги наричат партийни девизи, но по жанров механизъм и функции това са си заклинания, както е заклинание; например "България е над всичко" или "Времето е наше". Важно за заклинанието е то да бъде произнесено и да се създаде чувство за обвързаност между тези, които го произнасят, и между тях и някаква вяра, неважното - и крайно нежелателното - е да се вглежда човек в смисъла му и логиката му. Негова стихия е обредната ситуация и религиозният стил. А колкото и размита да е границата между религиозния и политическия стил, тя все пак съществува и прекрачването й води до антиезикови ефекти и главоболия на авторите-нарушители. Защото в собствената си ситуация заклинанието се произнася от вярващ и сред единовярващи, а в политическия живот, покрай всички останали разлики, дори да се случи да го произнася вярващ, произнася го сред различно вярващи и различно мислещи, които за зла беда се вглеждат в смисъла и логиката и не закъсняват да обявят заклинанието "Времето е наше" за безочливо нахалство или незаслужаваща насмешка глупост.

Рисковете с политическото заклинание идват не само от смесването на жанровете, но и от близостта с други заклинания. Като смисъл и логика заклинанието "България е над всичко" не е по цвете от "Времето е наше", но противниците му решиха да го оспорят по друг начин - като прозряха прозрачната му близост с "Дойчланд, Дойчланд, юбер алес". Не намирисва ли това на един малко нещо фашистки химн, подметнаха те, от което се разбра, че нито умствено, нито нравствено стоят по-високо от това, което оспорват.

През 1990 г. словото в политическата дейност, достатъчно патещо вътре в себе си, се сдоби с много нови съратници-съперници. В знаковия диапазон на тази дейност навлязоха нови групи, между които и така наречените от Е. Бойсенс (1943 г.) проксемики - човешкото тяло с неговото положение, действия "излъчвания" като знак. С тялото си българският гражданин заговори за своето социално и политическо становище: с тялото, което лежеше по мостове и кръстопътища, седеше по стъпала и лагеруваше в палатки, висеше на въжета по покривите на високи сгради, слабееше и изнемощяваше от доброволно гладуване, разпъваше се на прясно сковани дървени разпятия. Човек потръпва пред това съвременно мъченичество, филолологът в човека се терзае, че говорещите и слушащите дотам са загубили упование в словото, че са принудени да прибягват до мъчителния език на тялото.

Знаков носител може да бъдат, знае се, и части от тялото. През така наречените прозорци на душата, очите, минава информация и към външния свят. При цялата сила на въздействието си обаче погледът е ограничен в пространството и в броя на хората-възприематели, а има и неудобството, че е неприложим тъкмо в оня особен вид случаи, когато би бил най-уместен и нужен, а тия случаи обикновено стават на тъмно. Социално по-обхватен е езикът на ръцете и пръстите. Към него по неволя прибягват глухонемите, а с охота няколко определени типа политически и лингвистични ситуации.

Водени от благородния порив да възродят ако не Римската империя, то поне римския дух у своите разхайтени сънародници, италианските фашисти си спомниха за стария римски поздрав - високо вдигнатата ръка с опъната длан. Някъде по същото време влезе в употреба и друг знак: ръката вдигната, лакътят леко пречупен, дланта свита в юмрук. В тази стойка човек може да вика, а може и да не вика "Ротфронт". Пак по същото време ръката разкри своята социална и знакова сила и с още един паметен жест: под него пък се викаше "Хайл!".

В политическия живот на съвременна България ръката направи твърде много нови мускули, но за разлика от другаде знаковата система у нас слезе до сложно диференцираното и интелектуално богатото равнище на езика на пръстите: палец, показалец, среден... Знаковият и умственият напредък е безспорен.

Първата буква в тази старонова пръстова азбука у нас бе комай палецът, обърнат към земята. Този знак има много стара и още по-славна история. В някогашния Рим са го наричали "Полице версо", а имащите власт да го употребяват са го употребявали на римските празници на физкултурата със значение "Милост няма. Довърши го!". В културната памет на Европа, в нейните представи за конфликта между езическата римска и новата християнска цивилизация знакът "полице версо" участвува в образа на неуважението към чуждия и собствения живот, на безразличие към слабия и победения и бездушие към молбите за пощада, на разгул на плътта, кръвта, жестокостта - все неща, противоположно чужди на християнството. Поне за хората, които знаят нещо за духа му и историята му. Кой какво е знаел, така и не се разбра, видя се само как един християнски духовник тръгна по улиците и площадите на София с ...не, не с кръста напред, а с палеца надолу.

Знакът е като злото - никога не идва сам. Малко след като светиня му популяризира знака на християнското помирение с противника, комунистите се поведоха по ума му, пардон, по знаковата му система и решиха да  обърнат нещата в своя полза, като преобърнат посоката на палеца. Ясно и разбрано. Глухонямата азбука на нашия политически живот вече започва да се очертава. В творческата си дейност съвременните Кирило-Методиевци явно не се затрудняват от многозначността на въвежданите от тях знакове, от това, че въпросните знакове са имали и имат и други значения - и митингът, и съкращаванията, и палците; и разтвореният показалец и среден пръст, любимият знак на Чърчил за победата във войната (от латинската буква V като Виктория), и на остроумните, които при групови снимки правят "заек" над главата на разсеяния си съсед. Цялото това многомислие и безсмислие на езика на пръстите си намери майстора в какви ли не анекдоти, пародии и подгавряния. И слава богу, защото какъв ще е този политически живот, в който няма и смях. За филолога обаче, пословично лишен от чувство за хумор, нещата не са само за смях.

Има в езикознанието един проклет въпрос: как е произлязъл езикът. Отговори, решения, хипотези - необхватно много. Според една от хипотезите първото средство за общуване между людете е бил така нареченият от грузинския езиковед Н. Мар ръчен език (същият Мар, който бе въздиган и сгромолясван според конюнктурните извивки на най-праволинейната философия и идеология на века). Първият човешки "говор", твърди Мар, е ставал чрез ръцете и пръстите. Така ли е било или не, нито Мар можа да докаже, нито съвременното езикознание да каже. То обаче може да каже нещо друго - и вече със значително по-висока степен на правдоподобност. Колкото повече едно общество губи доверие в езика и речевата дейност, колкото повече в един политически живот броят, бил той на участници, децибели, палатки, замества и измества идеите и словото, толкова по-вероятно е там да процъфтят нелингвистични знакове и езици: от митингите и човешките тела до цветовете и емблемите. А това вече не е май само за смях. Езикът е домът, в който живеем, твърди Хайдегер, и това дръзко онтологизиране на езика допада далеч не на всички. Ако го приемем, рискуваме да стигнем до извода, че и по тая линия ни гази тежка жилищна криза.

Както и да го уверяват, че в България са станали дълбоки промени, филологът продължава да поддържа твърдоглаво своето: социалните промени се постигат и измерват наред с другото и с промените в езика и останалите законни системи. С това се мери дълбочината на промените и силата и перспективността на техните носители. Новата европейска история - от обления с кралска кръв джелатски дръвник в Лондон през 1649 г. през поразителното с духовния си устрем гръцко и българско революционно движение през XIX в. до безкръвната промяна в Чехословакия, започнала точно 340 години след лондонската екзекуция - всичко в тази история показва, че на историческа перспективност могат да разчитат движенията, чиито носители са заговорили с нови понятия, с нова символика и модели, запели са нови песни, създали са нова литература, въвели са нови обръщения и поздрави, нови начини на общуване - и така чак до новите модели облекло и прически, както многократно е ставало по чужбина и у нас. Имайки наум всичко това, филологът се вслушва с по-голям интерес в мнението, че промените в България са порядъчно повърхностни и засега не обнадежаващи, и с още по-голям - в мнението, че разликата между "едните" и "другите" не е чак толкова значителна. И тук той би могъл да даде един напълно излишен съвет: никой да не се напъва да създава насила нов език. Поне в това отношение езикът е като хубостта.

И отново по подобие на хубостта днес езикът бива все повече и повече използуван от политическите мъже като средство за собственото им социално утвърждаване - но не като мисъл, точност, сила или майсторство, а като тема, речева дейност и професионални резултати. Търсим общ език, водим диалог (разбира се, конструктивен и цивилизован); постигнахме споразумение, спогодба, съгласие - такава е сега основната дейност, с която политиците се представят пред обществото.

Хубаво, но изразът "търсим общ език" е толкова мъгляв и се появява в толкова различни контексти, че трябва наистина много да сме загубили и от общия, и от всеобщия език, за да можем да го възприемем с чувство на вяра и разбиране. Вгледаме ли се все пак в смисъла му, оказва се, че ако българските политици наистина търсят общ език, губят си времето, а ако уверяват обществото, че вършат това, просто го заблуждават. Безсмислено е и невъзможно е да търсят нещо, което вече имат, в което са потопени и от което поне засега явно не могат да изплуват. Всички те и по всички места говорят на общ език - като се почне от най-отвлечените построения и се стигне до шаването на пръстите.

Категориите "диалог" и "общ език" се оказаха колкото средищни за философията, етиката, езикознанието на XX век, толкова и привлекателни за политическите говорители и техните слушатели, включително и българските. Защо стана така в нашия политически живот, вече е ясно. В така наречения общ език господствува старият език, което го прави удобно прикритие за всички. Охранителите на съществуващия ред дават вид, че са отстъпили, а дейците на промяната прикриват досегашната си и сегашната си неспособност да създадат нов, свой език и да заговорят на него. Ето защо и двете страни имат интерес да славословят "общия език" и да се хвалят пред света, че го постигат. И те без съмнение ще продължат да го вършат, докато историческият опит още един път не им покаже, че в едно активно променящо се общество най-приносен е диалогът, който се води на различни езици.

 

 

© Никола Георгиев, 1991
© Издателство LiterNet, 10.07.2003
=============================
Публикация в: Никола Георгиев "Нова книга за българския народ", С., 1991.