ЗАД ГЪРБА НА ГЕРБА

Никола Георгиев

web | Нова книга за българския народ

Ако художник поиска да свърже главата човешка с шия на кон, а трупа той състави от части различни и облече в пъстроцветни пера, най-накрая жената, горе прекрасна, завърши с опашка от люспеста риба, няма ли чудо подобно, приятели, да ви разсмее!

Това са началните думи от поучителното послание на Хораций до начеващите поети. Макар че българският превод е по-мъгляв и от латинския оригинал, общият смисъл все някак може да се схване: Хораций дава пример докъде може да я докара изгубилото мярата си поетическо въображение. Ако обаче ни е до пример за чудовищно струпване и съчетаване на несъчетаеми части, имаме си по-близък, по-ясен, така да се каже, по-роден. Ето го: "Гербът на Народна република България е кръгъл, в средата на небесносин фон е изобразен лъв на зъбчато колело. Фонът е ограден от двете страни с житни класове, обвити по средата с национална трицветна лента; над лъва е изобразена червена петолъчна звезда, а отдолу, където се преплитат класовете, на червената лента са написани със златен цвят годините на основаването на българската държава и на победата на социалистическата революция в България."

Срамно малкият брой български граждани, които са разгръщали Конституцията си, вероятно ще се досетят, че става дума за член 139 от този свещен текст. А когато се вчетат в словесното описание и се вгледат в картинното изображение на тоя злощастен лъв на зъбчато колело, това "чудо подобно" - или безподобно - едва ли ще ги разсмее.

В Будапеща през 1956 г., в Букурещ през 1989 г. наред с другите оръжия в ход влязоха и ножиците. Ножиците заскърцаха по плата и върху националните знамена зейнаха дупки, през които надзърташе глупостта на тези, които бяха сложили гербовете, или на тези, които ги изрязваха, или, най-приемливото, глупостта и на двете страни. (В същото време практичните немци просто замазваха пергелестия си герб с блажна боя.) За разлика от тях българите не рязаха герба си, няма изгледи да го сторят и в бъдеще - поведение решително по-цивилизовано от политиката на ножиците и баданарката. Нека обаче никой не се залъгва, че търпимостта им се дължи на качествата на това, което член 139 постановява като герб на Народна република България.

Националният герб, колкото условен и стилизиран да е той, цели да каже нещо за страната и народа, които представя. Тая цел днешният български герб изпълнява, че и преизпълнява. Всичко, натрупано по него, се превръща в урок по българска политическа история и икономическа география. Гербът обаче може да представя страната и в едно друго отношение, което за момента изглежда по-важно. И така, ако надникнем за гърба на герба, ще открием, че нашите хералдисти са изпълнявали заръките на един тип, на един много лош тип мислене, за което имаме достатъчно сили да го осъзнаем и съответно да се освобождаваме от плодовете му. Преди това, разбира се, трябва да видим какво е подредено на лицевата страна на герба и да му направим кратка популярна семиотическа археология и феноменология.

Като условно начало на новата европейска хералдическа символики се сочи годината 1127. По онова време знаковете се рисуват направо върху оръжията и особено много върху щитовете и не е странно, че на някои езици хералдическите знакове до ден-днешен се наричат "облекло на оръжията". Началната естествена връзка между щита и знака продължава по-нататък в условността на гербовете, които запазват полукръглата-получетвъртита форма на европейския щит. Такава беше формата и на герба на третото българско царство (1879-1946). Сега по изрично определение "гербът на Народна република България е кръгъл" и тази форма може би добре съответствува на неговата зрителна и умствена заобленост.

Сред хералдическите знакове важно място заемат представителите на животинското царство - много елени и орли, по-малко глигани, - но най-голямо предпочитание се отдава на царя на животните. Лъвът участвува в хералдиката на много европейски народи, северни и южни, източни и западни. В силно стилизираните хералдически изображения на това царствено животно се установяват няколко основни типа, или да ги наречем пози - от най-войнствената до най-кротката.

В поза "рампант" лъвът яростно се е изправил на задните си лапи и дори само на едната от тях, а опашката му бойко стърчи и се извива зад гърба му. Настъпателна е и позата "салиент" - лъвът е изправен на задните си лапи и се готви за скок. Той може да бъде изобразен и в положение "пасант", ходешком, с една вдигната лапа или "статант", стъпил на четирите си лапи, като войнствеността му в случая се носи главно от навирената опашка. По-нататък лъвът може да клекне на задните си лапи и да подвие опашка. Хералдиката не определя изрично дали в тая поза, "сежант", лъвът трябва да има език и от предоставената свобода явно се е възползувал създателят на лъвовете пред едноименния мост в София. По линия на укротяването си лъвът може да легне в поза "кушант", с вдигната глава и прибрана опашка. "Кушант" например е онова тъжно, наказано от скулпурата животно, което се изтяга пред паметника на незнайния воин в София. И най-сетне хералдистът се е погрижил и за случаите, в които една страна е приела лъва за свой хералдически символ, но е изпаднала до положението, в което до преди време беше и България. Има поза "дормант", в която лъвът от главата до опашката се е положил на земята и спи лъвски сън. Тези положения имат множество тънки разновидности, но за целите ни и казаното е достатъчно.

Ясно е, че в центъра на днешния български герб стои стар хералдически символ (като български той е вече определено наложен през XVIII век), символ с богати и силови, както се казва, конотации, и второ, че от възможните положения на лъва българите са подбрали "рампанта", най-силното и в известен смисъл най-лъвското от тях. Това дотук добре, но оттук нататък българската хералдика започва едни съчетания, които не е сънувала нито философията на "приятеля Хорацио", нито поетиката на стария Хораций.

Тези съчетания представляват насилие върху установената природа на държавния герб и върху синтактиката на съставящите го знакове; второто ще рече, че нашите хералдисти хич не ги е било еня как и доколко се връзват помежду си лъвът и зъбчатото колело, зъбчатото колело и "681" и пр. Насилието се води по няколко ясно видими линии на оня лош тип мислене, за който беше дума. Първите от тях са: пропаганда трябва да се прави навсякъде - и където бог дал, и където не дал, а описанието трябва да бъде рецептурно, пълно и нищо да не се пропусне - да остави място за упреци: "Ами това къде е!" е един от кошмарите за формалистичното мислене на апаратчика.

И започва той да сглобавя българския герб. Този герб трябва да "отрази" и внуши, че България е промишлена страна. Как да стане това в съчетание със стария лъв! Как как - и идва чудовищното словесно съчетание "лъв на зъбчато колело" и не по-разумната картинка. А че лъв и зъбчато колело са единици от два до несъвместимост различни езика, че лъвът е емблематичен символ, а зъбчатото колело графичен знак? А че принадлежат на рязко далечна стилистика, както е далечно, да кажем, разстоянието между рицарския меч и гаечния ключ? И че са от много отдалечени един на друг исторически пластове? Или че, вече зрително, тоя лъв, стъпил върху зъбчатото колело, може да заприлича на циркаджийско животно, което тича върху кръг, за да стои все на едно място! Всичко това е ясно всекиму, включително и на създателите на герба. Насилието обаче няма да бъде насилие, ако демонстративно не прегази разум и цивилизация и не наложи някоя своя изкуствена и отровно обречена идея. Има право българският лъв да бъде "рампант" и яростен...

С това издевателствата над бедното животно не свършват. Нали сме не само промишлена, но и земед..., пардон, аграрна страна и нали това трябва да се отрази в герба? По силата на тая желязна необходимост царственият пльтояден звяр е заставен да реве, здраво ограден от житни класове. Историята познава какви ли не клетки за лъвове, но и тя трудно може да си представи нещо по-неподходящо от изображението на нашите хералдисти.

И така, отразихме лъвското начало в нашия исторически дух, отразихме и съвременния аграрно-промишлен характер на страната. Какво остава? Идеологията и политиката. Как ще се свържат с лъва? Много просто: над главата му да се нарисува петолъчка. А ще му "стои" ли петолъчката, ще образува ли синтактична връзка с другите съставки на герба? Това не са въпроси за нашия хералдист. Човекът изпълнява рецепта, дълга и подробна, и нищо друго не го интересува. Така иззад гърба на герба почва да си подава ушите и една друга черта на разглеждания тип мислене. И без да знаят исторически подробности, всички предугаждат, че царят на животните е бивал рисуван с корона на главата, мнозина и знаят, че тъкмо така изглеждат лъвовете на много монархически гербове и че корона бе нацедена на главата и на българския монархически лъв. Това се предугажда, това се и знае, поради което петолъчката върху главата на републиканския лъв трябва да действува като заместител на короната. Влязъл е в действие автоматизмът на механичната формална субституция, или казано на по-човешки език, зачеркни короната и тури на нейно място петолъчка, вземи думата "дворец" и приший към нея едно "народен" и преходът от монархия към република е готов. В този майсторлък само немците ни удариха в земята - с фамозното съчетание "дворец на републиката".

Както е натрупан и натруфен с какви ли не съставки, всяка от тях сама за себе си може би смислена и всички те в сбора си абсурден сбириток, българският герб вече се пръска по всичките същностни и функционални шевове на своя жанр. В рецептата на хералдистите обаче има още една точка за отмятане - поучението по история. Така към герба се прибавят още два варакосани ("написани със златен цвят") украшения: числата "681" и "1944". Казано с мисленето и термините на Чарлс Пирс, след като на герба има символни знакове и иконични знакове, защо пък да няма и някой индексиален - като ще е сбириток, да е сбириток. Нека не обсъждаме истината и фалша в тези дати, нито поредната несъвместимост между тях. Важно тук е какво продължава да стои зад гърба на герба. Откак хората са се научили да отбелязват годините на раждането и смъртта, съчетанието "681-1944" за всички и навсякъде значи "роден в 681, умрял в 1944". Това беше ясно за създателите на герба. То им се и каза веднага, след като творението им видя бял свят. Резултат никакъв. Инерцията на апаратническото мислене и действие не може, пък и не иска да се пребори със себе си дори когато върши самоубийствени глупости, дори когато става за смях. Впрочем дебелоочието на насилието е непробиваемо и за най-смешните положения, в които може да изпадне, и за най-саркастичните подигравки, които може да заслужи. Ето малък пример за такъв вид насилие, този път върху езика. Спомнете си постановлението, с което в съвременна европейска страна се поощряваше феодален тип производство. Трябваше да се намери официално име на тази дейност и думата, на която апаратническото мислене, за удоволствие на българите, се спря, бе "самозадоволяване". Всички знаят, поне лицата от пубертетна възраст нагоре, че едно от водещите значения на тази дума е вид сексуален монолог и че не е дотам уместно да се назовава с нея една стопанска дейност, пък била тя и неофеодална. Да не са го знаели официалните словотворци? Знаели са го, знаели са го и на теория, и на практика, само че съобразяването с езика и с хората, които го говорят, е било последна грижа на официозната стилистика, а вслушването в хорския присмех - последна способност на създателите и носителите й.

Вглеждайки се през герба, откриваме зад гърба му една от разновидностите - чиновническо-официозната - на тоталитаристкото мислене. Върху герба то се е самоизрисувало цяло-целеничко или поне със следните си представителни свойства:

Рецептурна изкуственост в поставената задача и заслепено инерционно движение до нейното изчерпващо "изпълнение".

Несъобразяване с идеите и ценностите на другите, погазване и прегазването им.

Натрапването на "агитацията и пропагандата" и на най-неуместни за това места.

Механични връзки, механични замени.

Наглост и дебелоочие.

Глупост.

Държавният герб е нещо достатъчно сериозно и важно, за да си струва анализа и сам за себе си. И все пак едва ли бих си хабил думата за него, ако същото не се отнасяше и за други държавни регалии (които преди време, и вече явно поради невежество, бяха наречени атрибути на властта). Изброените по-горе прелести на чиновническо-официозния тоталитаризъм са се отпечатали и върху сегашния ни национален химн "Мила родино", при слушането на който родината може да отмилее и на най-разпаления родолюбец. Този химн е гласен по същата рецепта и със същото чудовищно смешение и накамарване като герба - само че с думи. Ролята на лъва в него изпълнява старата родолюбива песен, а всички словесни зъбчати колелета, петолъчки и пр. притурки дължим на Георги Джагаров и Димитър Методиев - люде грешни, пера немощни. На тях бе възложено - кой знае дали не и с писмена заповед - да прекалъпят старата песен в химн на нова, социалистическа България. Не се знае точно какви инструкции са им били дадени или сами са си дали тези вдъхновени наши ружеделиловци, за да направят българската "Марсилеза", но полученият резултат говори и сам за себе си. Същите напъни за изчерпателност, същото накамарване на "познания" - и този път не само по история, но и по физическа география на България с нейната Стара планина, Дунав, Тракия и пр. В накамарването участвува не само слънцето, което огрява Тракия, но и онова, голямото, от незабравимия израз "като слънцето и въздуха за всяко живо същество". С гордост можем да кажем на света, че разчупихме скованите традиционни рамки на жанра, според които химнът може да представя достойнството на своя народ, и че сега пеем химн, с който прославяме и друг народ и чийто дълбок смисъл е "мила си ми, родино, но дваж по-мил ми е Съветският съюз".

По правило националният герб и химн са знакове твърде условни за страните, които се кичат и гордеят с тях. България е изключение от правилото. Тя има химн и герб, които много истинно представят лъжата в българското общество и много естествено - изкуствеността на съчетанията в него. Общество, което сякаш е правено по антирецептата на Хораций: "Ако художник поиска да свърже главата човешка с шия на кон..."

Така и не се разбира само едно - конска ли беше шията ни или волска.

© Никола Георгиев, 1991
© Издателство LiterNet, 10.07.2003
=============================
Публикация в: Никола Георгиев "Нова книга за българския народ", С., 1991.