Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОДИР СЕНКИТЕ НА ПОЛОВЕТЕ

Никола Георгиев

web | Мнения и съмнения

Там ­ сянката на мъж е сянка на жена.
Яворов

I.

Време му беше да се случи ­ и се случи. Под ефектното, макар и твърде неточно (поне що се отнася до чистотата) заглавие “Критика на чистия фалос” вестник “Култура” посвети двойна страница на въпросите на феминизма. Това може и да не е първият така масиран натиск на съвременния феминизъм у нас, но, както са тръгнали нещата, явно няма да е последният. И толкова по-добре.

Сега бих искал да кажа нещо за тази двойна страница. Не като продължение на феминисткия натиск и още по-малко като негово противодействие, а така, безпристрастно и безразлично. Наистина феминисткото умонастроение се свива в мълчаливо, но дълбоко недоверие при всички мъжки заричания в безпристрастност към феминизма и едва се сдържа да не прихне, когато тия заричания излизат от устата на мъже, расли в триъгълника Белград ­ Тирана ­ Баб-ел-мандеб. И може би с право. Затова, без да зная какво чувствам към феминизма, ще се опитам да го наблюдавам и представя така, както правя това и с литературоведската школа деконструктивизъм, с която новата вълна на феминизма е много здраво свързана. А към деконструктивизма, литературоведския и останалия, се опитвам да се отнасям с пълно емоционално безразличие и голям интелектуален интерес ­ а то ще рече и наслада.

Та за двойната феминистка страница на вестник “Култура”. На нея са разположени, както казват журналистите, пет материала, тоест пет статии. Четири от тях са от българки, а една от американка, което по правилата на половата аритметика ще рече, че от петимата автори пет са жени. Човек трудно може да си представи по-безтактно въвеждане на толкова уязвима, както е по цял свят, идеологема като феминизма, и то на толкова песъчлива за нея почва, каквато е българската. Съотношението пет от пет може да подскаже и на децата, че туй, феминизмът, си е чисто женска грижа и женски партизанлък, говорене от жени за жени ­ какъвто феминизмът никога не е бил и най-малко е сега, в новата си вълна, когато той е много повече теоретичен, отколкото протестен, много повече интелектуален и европейски (Юлия Кръстева, Мери Джекъбс, Елен Сиксу, Торил Мой), отколкото социологичен и американски (Кейт Милет, “Половата политика”, 1970).

Мъже ­ като създатели на идеи, енергични участници, съчувствени помагачи или доброжелателни съветници ­ никога не са липсвали на социалното и културното движение в Европа, което крайно условно определяме по възраст като два и половина вековно и още по-условно обединяваме под името феминизъм. Мъжки по произход е дори позабравената днес, но много жива до вчера емблема на това движение, синият чорап. Тя може и да не е много ласкателна за феминистките, но син чорап в тази история са подносили не те, а мъже джентълмени, между тях, казват, и Бенджамен Стилингфийлд, който някъде около 1750 г. е бил член на постоянното присъствие на лондонските аристократически салони и е изразявал уважението си към интелектуалните възможности на дамите както с думи и обноски, така и със сините си ­ а не черни, както е предписвала тогава модата ­ чорапи.

Мъже ­ като автори и като институционни дейци ­ участват дейно и в днешния феминизъм.     Наистина някои от тях са съпрузи на още по-видни феминистки, така че може да се допусне въздействието на някаква част от домашния дух, а други ­ публична тайна е ­ са мъже, колкото и българите, по мнението на Алеко Константинов, са европейци (“Европейци сме ний, ама все не сме дотам”). Каквото и да се приказва обаче, явно е, че днешният феминизъм е разнообразен както никога досега: и по състав, и по разклонения в социалните структури, и по равнище на самоаналитичност и самокритичност. Това трудно може да се долови от двойната страница на “Култура” ­ и казвам го не като укор към нея, а като намек към следващите теоретици и пропагандатори на феминизма у нас.

Небивало голямото участие на мъже в излагането, развитието и анализирането на феминистките идеи е дребна, но показателна съставка в днешната поредна вълна на феминизма ­ според едно летоброене третата, според друго четвъртата. (Различните археологични пластове от миналото на феминизма личат и в статиите на вестник “Култура” ­ поне за по-набитото око.) Без да сваля щита спрямо мъжкото господство, днешният феминизъм е по-малко настъпателен и повече отбранителен, а настъпателността му е повече в общокултурен, отколкото в биологичен или социален план. За него, както го представят Джейл Грийн и Копелия Кан (1985), “Неравенството между половете не е биологична даденост, нито божествено право, а културно построение.” Притъпена бе идеята за важността на биологичната разлика, като бе въведено тънкото разграничение между род и пол. Полът ­ мъж и жена ­ е биологичното в човешкото същество, родът ­ мъжко, женско ­ е в неговата психическа нагласа, световъзприемане, социално положение. Между род и пол, казва феминизмът, а и не само той, връзката съвсем не е еднозначна, предрешаваща или обуславяща.

Притъпена бе мъжко-женската граница и в полето на литературата. Десетилетия след възражението на Вирджиния Уулф ­ “Не искам да ме четат като женски писател!” ­ във Франция предложиха разграничението между мъжко писане (ecriture masculine) и женско писане (ecriture feminine). И дали едно писане ще бъде женско или мъжко зависи не от рода, нито дори от пола на автора, а от смисловите и стиловите свойства на текста. Мъж може да пише женско писане, жена ­ мъжко, а има и автори-хермафродити, които могат и така, и онака.

Това притъпяване или поне разместване на границите между мъжко и женско е показателно за феминизма днес и за литературознанието вчера, днес и утре. И в този случай проблемите и понятията на литературознанието идват отвън, от “заобикалящата среда”. Като понятие те постъпват метафорично отместени, така че литературоведското “мъжко” и “женско” значат нещо почти неузнаваемо различно от това, което евентуално значат за психологията, сексологията, социологията. Като проблеми те биват въвеждани в литературознанието с нескривания интердисциплинарен оптимизъм, че примерно сексологията ще помогне да се решат някои въпроси на литературознанието, а литературознанието ­ на сексологията. За щастие ничий проблем не се решава ­ пораждат се само нови проблеми и текстове.

Съвременният феминизъм е много по-малко агресивен и много по-интелектуализиран. Спрямо жените той е идентистко-педагогичен и охранителен, а спрямо мъжете и мъжкото ­ деконструктивистки разобличителен. Ето накратко няколко обяснителни думи за тези разбираеми по света, но нуждаещи се от обяснение дори на страниците на свръхелитарния вестник “Култура” формулировки.

Първо за идентистката педагогика и охранителност на днешния феминизъм. По-човешки речено, това е феминистичният призив и поплак към посестримите: “Поради что, неразумна и юродива, ся срамиш да ся наречеш жена?”, или “Жено, знай своя род и пол и не прелъщай ся!” А че се прелъщаваше по мъжкото и по мъжкия модел, прелъщаваше се ­ първите крачки на европейския феминизъм бяха борба за изравняване на жената с мъжа. Изравняване в какво ли не: в социалното положение, във възможностите за интелектуално развитие, в броя на цигарите и чашите, в умствените и мускулните сили, в правото да се яви на църковния амвон и на боксовия ринг, та дори и в правото да участва в парламентарни и общински избори (имаше и такъв жанр феминизъм, изборджийски, водеха го така наречените суфражетки; през XX век се дадоха избирателни права на жените, та да се чудят сега заедно с мъжете как да се отърват от тях).

За този изравнителен период от развитието си днешният феминизъм си спомня неохотно и с недобри чувства. Сега нещата са други. Според съвременната феминистка идеологема същността и стойността на жената е да бъде жена и да поддържа и развива женското у себе си ­ не да подражава на мъжа и да се мъжкарее. Преломът от предишната към новата нагласа е вероятно част от някаква много широка промяна в съвременното мислене, а и в статуса и образа на мъжа. Не е изключено част от феминистките да са прозрели, че ако жената се стреми към мъжкия модел, без да го постигне, ще стане смешна; ако пък го постигне, ще стане още по-смешна; и че целият този напън е колкото неизпълним, толкова и безсмислен. Или че да си мъж на този свят не е бог знае каква ценност и заслуга.

Феминизмът на охраняваната и утвърждаваната самоличност изглеждаше по-достоен от феминизма на догонването и надхващането с мъжете.

Обещаваше да бъде и по-реалистичен, по-изпълним. Това обаче не стана ­ за голямо огорчение и раздразнение на феминистките. Като всяка идеологема феминизмът е покрай другото социално възпитание и действие. Главен обект на въздействието му са вече жените (мъжете са само съществото, върху което бият самара), а главният му смисъл е призивът жените да мислят, говорят, творят, действат и съществуват като жени, да следват собствения си модел, а не да се повеждат по “другия пол”. Този идентистки педагогизъм даде в социалната практика изненадващо скромни плодове ­ мъжкият модел, вече не така привлекателен и за самите мъже, не престава да блазни нежния пол и да господства дори в най-женските ядра на институционализирания както никога досега феминизъм. Освен в специални научни групи и институти (такъв има например в Хамбург) феминизмът е силен в много университети, факултети и катедри ­ всички те хуманитаристични и в основната си част литературни и социологични. В тези университети и факултети преподавателското тяло е рязко феминизирано, а студентството ­ още повече. (Лъжат се тези, които мислят, че прекомерната феминизация е беда ­ или щастие ­ само на българските филологически факултети.) Добре, но тази феминизация се оказа само в числата ­ примерно 62 на сто от преподавателите и 87 на сто от студентите са жени, ­ а не в мисленето и поведението. И че тези малки женски  царства се управляват пак от мъже ­ това иди-дойди, това им е работата на мъжете. Как обаче може да се обясни и преглътне скандалният факт, че при такива благоприятни условия и при толкова блестящи феминисти, преподавателките и студентките продължават да се водят по мъжкия тип мислене, изследване, писане? Скандал, наистина скандал и измяна.

При такива обрати разумно би било човек да се усъмни в дележа на мъжки и женски тип мислене и писане, мъжка и женска наука. И някои феминисти го правят, но покрай скромните им усилия феминизмът разви зле прикривана и още по-зле действаща психоза ­ психозата на обсадената крепост, на която изменят отвън и предават отвътре. Изменят отвън стотиците милиони жени и най-позорна е измяната на жените интелектуалки, които добре разбират нещата, но от пуста суета и амбиция, без да са Петко, душа и свят дават да тръгнат барабар с мъжете. Предават отвътре видими защитници, но прикрити противници на феминизма, най-вече мъже, инфилтрирани от някакви тайнствени центрове, централи и отдели и изпълняващи предварително замислени мъжки сценарии с единствена цел да злепоставят и опропастят движението (имали си хабер мъжете!). Като гледам всичко това, разбирам, че за някои типове психози светът е тесен, а като го сравнявам с вълненията на българската опозиция през 1991 г., уверявам се, че общото между нея и феминизма не е само в синия цвят на чорапа и на байрака.

Това е, да го наречем, организационната мнителност и подозрителност на феминизма към мъжете. А към мъжете изобщо и стореното от тях през вековете феминизмът се отнася с нагласа, която нито точността, нито научният стил допускат да окачествим със същите думи. Налага се да кажем нещо друго ­ например демистификация, деконструкция, децентрализация. Какво значи това, ще се опитам да онагледя с пример.

Някъде от времето на Е. Мюир, т.е. от 20-те години насам, литературознанието изостри сетивата си към устойчивото, инвариантното в сюжетните построения. Водено от убеждението, че, както го формулира по-късно Р. Барт, “повествованието е интернационално, трансисторично, транскултурно”, то започна да търси и да гради модели на “морфологията” (според метафориката на Вл. Проп) или “граматиката” (Цв. Тодоров) на сюжета. Така с общи усилия, сред които се откроиха трудовете на Бахтин и Лотман, бе открит и конструиран и следният универсален ­ без да е единствен ­ повествователен модел, модел на всички времена и на безброй много митове, народни приказки, епопеи, драми, романи. В началото героят живее в своето пространство спокойно, екзистенциално уютно: Одисей блаженства край Пенелопа, дон Алонсо Кихана животува в обеднялото си имение в Ла Манча, отцеубиецът (без да го знае) Едип властва на трона си и дели царското спално ложе с (без да го знае) майка си, Стоян Глаушев робува като дедите и прадедите си на село. Случва се обаче нещо, което разтърсва екзистенциалния уют, и героят трябва да напусне пространството си и да се отправи в пътуване и странстване. Пътуването може да бъде в географското пространство, между социалните пластове, може да бъде и във вътрешните измерения ­ без да слиза от трона си и да излиза от Тива, Едип пътува към познанието за себе си. По пътя героят се сблъсква с препятствия, преживява колебания. Впуска се във волни и неволни отклонения, докато не стигне до последното за сюжета препятствие ­ цел, с което се преборва, овладява го и намира в него ново равновесие и неподвижност. Със завършека на пътуването завършва и повествованието.

Такъв в основни черти е този повествователен модел. При добро въображение и достатъчно гъвкаво метафорично мислене човек може да го разпознае в много произведения от всякакви жанрове и епохи, след което да го признае за универсален и общочовешки. Както правят и много съвременни литературоведи. Естествено не са малко и скептиците или ясните отрицатели. Какъв е механизмът на този модел? Какви са връзките между различните му осъществявания? Къде е литературността в отношенията между общо и единично и има ли моделът литературоведска стойност? В спора се включиха и феминистите ­ но не като скептици, не и като отрицатели, а като демистификатори и разобличители.     Прав или крив, за тях моделът е важен с нещо друго: че го обявяват за общочовешки, докато за всеки феминист или поне за Тереза де Лауретис (“Феминистка семиотика”, 1984) е от ясно по-ясно, че всъщност той изявява мъжкото владетелско възприемане на света. Излизане на героя от уюта, повече или по-малко победоносно движение, преодоляване на основната преграда, проникване и завладяване ­ какво е това, ако не образец и модел на мъжко поведение? И в този, както и в безчет други случаи, заключават феминистите, мъжкото контрабандно се е обявило и възвеличило като общочовешко.

Феминисткият довод също поражда много въпроси: ако има мъжки, къде са женските повествователни модели в световната литература; едностранчиво полов ли е моделът на мъжкото излизане, движение, обладаване; и полов ли е изобщо. В приведения пример феминизмът с готовност вижда мъжката агресия, но някак му се изплъзва от погледа обстоятелството, че в много от случаите героят, обладал победоносно новото пространство, погива там кога тялом, кога духом или в сравнително по-леките случаи се самоослепява. Но не това е важното сега.

В своя нов културен и демистифициращ облик феминизмът оспорва усещането и идеята на простосмъртното човечество, че културата е безполова, “човешка”. Няма такава култура, възразява феминизмът. Всичко, което се обявява и мисли за човешко и общочовешко, за универсално, интернационално и транскултурно, е в действителност мъжко виждане, мъжка воля и мъжка интелектуална власт. Съзнателно ли се върши това маскиране или не, е друг въпрос, но то трябва да се осъзнае и маските да се смъкват отвсякъде, където бъдат открити.

Разследванията на новия феминизъм откриват маската на мнимата безполовост комай навсякъде.     Религиите, многобожните и особено еднобожните ­ мъжко виждане и мъжка воля. Платоновата философия ­ мъжко виждане, мъжка власт. Римското право, Хегеловата теория за държавата, Марксовата политическа икономия, Дарвиновата хипотеза, литературната история, психоаналитиката, теорията на относителността, генеративната граматика, структурализмът ­ навсякъде и във всичко мъжът. Старото разковниче за разплитане на много загадки “Cherchez la femme!” (“Търсете жената”) тук се е преобърнало в “Cherchez l’ homme!” (“Търсете мъжа”). Защото, предпоставя и заключава феминизмът, цялата култура е андроцентрична (мъжкоцентрична) или, за любителите на по-конкретното изразяване, фалосоцентрична (комуто е воля, нека побългарява този термин).

Този напор в полето на културата ­ демистифициращ, разконспириращ и разместващ центровете ­ обхвана и стилистиката на изразяването. Във феминистично силните днес страни добрият тон изисква да се пише “читателката и читателят”, “критичката и критикът”, а ако на съответния език липсват тези форми, трябва да се използва съчетанието “тя/той”. И като че ли за беля тъкмо в някои от тези езици една и съща дума означава и “мъж”, и “човек” ­ още едно доказателство за всепроникващата сила на андроцентризма. Да се променя вековно сложен и приет език се оказва пряко силите дори на феминизма, но неговата бдителност се насочи към случаите, в които думата “мъж-човек” участва в съставни думи. Така словотворците в английския език трябваше да се постараят да изковат дамски варианти на думи като “председател” и “говорител”. Не му се размина и на Светото писание на английски език, в което феминисткият нюх също долови прекомерно силна мъжка миризма ­ особено в думи като човечество, син человечески, човешко същество. Феминистките вдигнаха вик и поплак до небесата срещу това поругание на достойнството им и англиканските църковници им уйдисаха на ума и каквото можаха, промениха ­ мир да има!

Разказвам тези неща не за душевно увеселение, а защото са сериозно свързани с участта на феминизма. Първото, с което го посрещат през изтеклите 250 години, са присмехът и издявката. Присмивали са се на лордовете със сини чорапи, присмивали са се на госпожицата с красиви, но късо остригани коси и здрави очи, на които без нужда са налагали грубовати очила. Подигравките са били усещани начаса и осъзнавани по-късно, от следващите развойни етапи на феминизма. Книгата на Джанета Тод “Феминистка литературна история” (1988) започва с думите: “Стана модно да критикуваме и дори да се подиграваме на американската социално-историческа феминистка критика”. Феминизмът изтърпява присмеха, дава си сметка за него, дава си и дума, че повече няма да става лека храна за шегобийците ­ и работите си вървят все по старому. Какво има в неговото мислене и социално поведение, че въпреки всички горчиви уроци той продължава да бъде в челото на хумористичните теми? Трудно е да се каже, трудно ще бъде и за феминизма да разбере, че насмешките се раждат не само от мъжката злонамереност. В участта на феминизма има и още една болезнена черта, особено болезнена в общества като българското, но за нея ще отворим дума в следващата част на статията. Сега още малко за декларираните цели и страничните резултати в дейността на феминизма ­ неща, за които отбягват да говорят не само феминистите, но и околните наблюдатели и критици.

Видимо феминизмът е страна в опозитивната двойка мъж-жена, запълнена с отношенията власт, център (мъжкото) и подчинение, периферия, маргиналност (женското). Като действие пък феминизмът е съпротива срещу това положение, дори когато тази съпротива, поне на думи, се ограничава в разконспирирането и деконструктивирането на мъжкото господство. Ако обаче подложим сам феминизма на любимата му процедура, деконструктивирането, излизат наяве поне две неща, които стоят твърде далеч от обявените му цели и претенциите за истинност.

Конфликтната опозиция мъж-жена е част от едно дълговечно и явно непреодолимо противоречие. Човешкият род е не само разделен на два пола, но и раздвоен в отношението си към тази даденост: да се примири ли с нея, да се радва ли на разликата, да задълбочава ли границата, или да й се противопоставя и търси сливане и единство над нея.

Трудно е да се намери поле в човешкото битие ­ от философията и религията до избирателните закони и битовото еротично поведение, ­ в което да не действа това раздвоение. Съпротивата срещу двуликостта на човешкия род протича на всички равнища и с всички средства, включително и със съчиняване на красиви приказки за златния век и доброто старо време, когато не е имало мъже и жени, а единен човешки род (една от тях, може би най-известната, разказва Аристофан в Платоновия “Пир”). В усилията да се преодолее границата между мъжа и жената се проявява следното общо правило: мъжът и жената трябва да се подчинят на някаква надредна обединителна ­ и приравнителна ­ сила, била тя Бог, морал, граждански закони, трудово право, творчество, а може и светло бъдеще и изграждането на социалистическо общество; двадесети век видя едни много щастливи и въодушевени общества, в които ватенки трябваше да обличат не само поетите, но и жените.

Вероятно в този обединителен поток е било изградено и понятието човек. И макар че на всички известни ми езици то е в мъжки граматически род, а на някои от тях значи и “мъж”, безспорно е, че в смисловия му обем взема превес тенденцията към обединителност, надполовост ­ вече съвсем очевидна в производното понятие “човечество”. И тенденцията, и резултатите са факт, добре известен на всички, включително и на феминистите. Резултатите те не отричат, оспорват смисъла им. Зад понятието човек, твърди феминизмът, се крие мъжът и чрез тази видимо неутрална и ценностно издигната категория той упражнява власт и господство много по-тежко и обхватно от всички откровени антиженски норми, закони и ограничения.

Изглежда, че феминизмът никъде другаде не е така силен и така слаб, както в подозрението си, че “човек ­ това звучи мъжко”. Възможността човешките същества да градят междуполова или надполова категория като човек и човечество се оказват трайна и устойчива като стремежа им да надкрачват себе си и да се съизмеряват с някакъв по-общ духовен конструкт или, както се казва, идеал. И когато констатира и укорява, че мъжът е обсебил тази категория и се е разположил върху нея като у дома си, феминизмът смесва конкретните обстоятелства, емпирията с метафизичните пориви и построения. Борбата му с тях е обречена, но това, изглежда, е смисълът и участта на всяка идеологема.

Разбира се, стремежът на човеците да кажат за себе си Gens una sumus (От един род сме), да се обединяват в общности и категории върви успоредно с разграничителните тенденции, които са принципно точно толкова силни и вечни като обединителните. В този силен и вечен диференционен поток доби облик и феминизмът в новата история на Европа като един от безбройните епизоди в разграждането и разпадането на личността и социума.

Нравствено насочен във възпитателния и преобразователния си патос, феминизмът сам заслужава да бъде оценен от гледище на нравствеността. Вече стана дума, че стожери на обединението могат да бъдат не само категории като човек, но и бог, идеология, отечество, партия, трудов ентусиазъм ­ с една дума, категории, в които човек не може да се чувства кой знае колко свободен. Затова не е чудно, че от оформянето си насам феминизмът върви оцветен от либерализма, индивидуалистичното диференциране, демитологизирането, развенчаването на властнически идеологеми и структури. За либерализма на XIX, че и на XX век това са качества, заради които той би приел феминизма в своите редици ­ пък бил той и феминизъм. Добре, но индивидуалистичното и идентисткото диференциране имат и друга нравствена оценка, защото са противоречиви в съдържанието си и още по-противоречиви в резултатите си. Тази оценка не е от вчера, един от първите й ефектни ходове беше опитът да се види европейският ренесанс не само като велико разкрепостяване на индивида, като епоха, която имала нужда от титани и родила титани, както се прехласваше либерализмът от XIX век, но и като епоха, в която разкрепостяваха сили и хора от рода на Борджиите. Двузначната стойност на диференцирането показа в нова светлина прелестите си през XX век, когато хората се наслушаха и напатиха от лозунга “Който не е с нас, е против нас”, от дележи между арийци и неарийци, бели и цветнокожи, партийци и безпартийни, а на света ­ на прословутите два лагера. Затова, и не само затова, днешните десетилетия са трудни времена за феминизма. Впрочем по-леки не е имало и едва ли ще има.

Няколко думи за отношението между феминизъм и истина. Когато една идеологема сваля маски и отваря очите на хората или поне на жените (в най-лошия случай на част от тях), естествено е да се очаква, че с това тя открива и разкрива истини. Изводът е лесен, толкова по-лесен, колкото по-първобитно е разбирането за истината в обществения живот.

Всяка идеология и всяка идеологема има и такъв раздел в дейността си: издирва, социализира и идеологизира сведения ­ било за положението на пролетариата в Англия към средата на XIX век, било за не по-доброто положение на българката в края на XX век, ­ които се превръщат в социални факти само когато са включени и осмислени в някаква система, възгледи и действия. Такава дейност извършва и феминизмът, но тя е само част от голямата му идеологема. Феминизмът гради образи на мъжкото и женското, които, дори когато в тях има емпирично доказуеми съставки и въпреки претенциите им за истинност, имат друга същност и функция. Мъжът и жената във феминистичната идеологема са образи на културата, чрез които се произвеждат нови значения и въздействия. Функциите на истинност в тях са вече толкова ограничени, че Жак Дерида, както трябва и да се очаква, нарича този мъж и тази жена метафори. В лириката на Яворов могат да бъдат наречени и “сенки”.

Съвременният феминизъм гради и предлага гледна точка не само върху мъжа и жената, но и върху всичко, създадено от човечеството ­ от художествената литература до биохимията. Преведена през тази гледна точка като през нов код, другояче започват да изглеждат философията, политическата икономия, българската литература. При добро желание през феминисткия код може да преминават и мъжете, през него, казва феминистът Стивън Хийт (1984) те могат да “четат” мъжкото у себе си. При цялата си обявена социална ангажираност и претенции за истинност съвременният феминизъм върши нещо друго: предлага код за нови виждания и създаване на нови текстове в културата. Инак речено, върши това, което вършат психоанализата, структурализмът, архетипалната критика, интертекстуализмът. И може би тъкмо този страничен или средищен, както искате, резултат в дейността на новия феминизъм го прави така привлекателен и интересен за университетите, издателите, а дори и за венеца на творението, каквото, казват някои, бил мъжът. Интересен и привлекателен ­ но не за всички страни и общества.

 

II.

“...и има ли той почва у нас?” Има, но такава, че и най-твърдоглавият женомразец може да спи спокойно. На новия феминизъм у нас ще му върви трудно по много и много причини. Нямам наум най-близката дума: че сме преобладаващо ориенталско общество. (Такова сме наистина, преобладаващо ориенталско, в неутралния аналитичен смисъл, с който употребява категорията “ориентализъм” днешната социология и културология например в книгата на Едуард Саид под същото заглавие, 1978) Нямам наум и другото: че феминизмът може да съществува социално само в общества, в които има достатъчно широка мяра на уважение, интерес и търпимост на индивида към себе си, към другите и особено към различните; мяра докъде индивидът и групата може да отстояват себе си, без това да се възприеме като агресия спрямо другите ­ а всички тези качества не са силната черта на българското общество.

Тези свойства на българската “почва” са добре известни и почти осъзнати, затова нека напомня третото неприятно за феминизма обстоятелство: че подобно на много други неща в българската култура и той е изцяло вносен производ, че върху него тегне знакът на чуждото и че волю-неволю участва в едната, и решително по-слабата страна, на опозицията наше-чуждо. Така е било преди сто години, а според много признаци така ще бъде и сега. В редакционна бележка към статиите на двойната страница на вестник “Култура” повече сериозно, отколкото на смях се твърди, че поместените статии подсказвали, “че ако не другаде, поне в сферата на женските движения приближаваме към мечтаните западни стандарти”. Кратко и ясно. И справедливо, защото поместените статии на свой ред носят прокълнатия български нагон да догонва, да се приближава и да влиза в Европа.

Няма по-злощастна и обречена тактика за развитие на феминизма у нас от преносителството и подражаването на “чуждия опит” (това се потвърждава и ще се потвърди и в полето на стопанството и политическия живот). Съвременният чуждестранен феминизъм не може да бъде стандартен за евентуалния му български събрат. Защо? ­ ще се опитам да покажа след малко. Най-напред обаче нека напомня нещо от досегашната съдба и орисия на българския феминизъм. Не за да влияя на поведението на сегашните му застъпници и съчувственици ­ под влияние на учителката на живота, историята, никой, и при най-добро желание, не е можел да определя действията си, ­ а за да се опитаме да осмислим и културизираме в единството му това, което е станало, с това, което вероятно ще стане.

Признаци за опити да се промени нещо в социалния статус и образ на жената в България има още преди Освобождението. И още тогава тези опити биват включени в кръга на чуждото, привнесеното, и възприемани като подриване на добрите стари устои. Още тогава се оформят и трайните, действащи до днес модели на противодействие. Българският ориентализъм се окопава почти до неузнаваемост под категориите родно, здраво, българско, истинско, изконно; битката се повежда не между мъже и жени изобщо, а между мъжете и здравите, нашите българки от една страна, и шепата очилати шантавелници, дошли Бог знае откъде да мътят главите на хората; и трето, при крайното неравенство на силите при поведението на българския феминизъм съпротивата срещу него веднага стига до най-безмилостното и убийствено оръжие ­ присмеха. Така тръгва българският феминизъм, така и продължава.

Нещата стават по-ясни и по-смешни (или, ако искате, по-тъжни) след Освобождението. Родният феминизъм се оказва част от развитието и драмата на българската интелигенция, мачкана между местната наковалня и вносния чук, с тази разлика, че интелигенцията е все пак “мъжка” и съответно с по-голяма устойчивост и себеубеденост. Тогава се изгражда и образът на феминистката в българската култура ­ и се изгражда със съвместните усилия на двете страни. Това е учена жена, европейска възпитаница, която и хабер няма къде се намира, какво и на кого говори, какво иска и доколко е изпълнимо това, което иска. В образа ­ и това е вече принос само на феминистките ­ участват и бягството от женствеността, и отказът, поне на думи, от унизителното и робското, както го вижда тогавашният феминизъм, телесно общуване с мъжа. Като гледа човек днешните български мъже, лесно е да се догади как е действало това на дядовците им.

Главният път, по който феминизмът влиза в българската култура, е присмехът. За печата, литературата, градския фолклор и политическите оратори, за начеващи комедиографи и презрели фейлетонисти той става утвърден, добре познат знак, който гради самостоятелно текстове или бива включен в други, по-общи текстове. Скрояват се и няколко шаблона едни на микро-, други на макроравнище. Коварствата на езика биват използвани в дълбокомислени разсъждения за видовете и тънкостите на женските движения ­ докато не се разбере, че авторът е употребявал съчетанието “женски движения” не в интимния му смисъл, а в смисъла, с който го употребява и вестник “Култура”. Друг пък се впуска, както сам казва, в “анализ на дейността на женския орган” и анализира задълбочено, всестранно и четивно, докато по някое време става ясно, че женският орган не е друго, а вестник “Жената днес”. Това са някои от изтънчените българановски игрословици по адрес на феминизма ­ българановски не само в общия, но и в съвсем конкретния смисъл, защото някои от тях може да се намерят в хумористичния седмичник “Българан” (1904 ­ 1909).

Присмехът се носи и на макроравнище, където се налагат няколко сюжетни шаблона. Единият представя социалната дейност на феминистките с необалкански вариации на стари гръцки мотиви, а другият, по-близък до живота, битовите последици от тази дейност. Почтен и благоприличен мъж за изненада на приятелите си тръгва по улиците немил, немит и недраг, неопран и незакърпен, а по обед и вечеря се свира в кварталните гостилници. Тайната бързо излиза наяве: госпожата на въпросния мъж попаднала на някакво събрание на феминистките и белята станала. Оттук нататък сюжетният модел има няколко възможности за продължение, но и в тях разнообразието не е голямо. Щастливото семейно статукво се възстановява с един или друг тип силово превъзпитателно средство. Ще рече човек, какъвто феминизмът, такова и противодействието.

И със, и без тия зевзеклъци е ясно, че в българската култура феминизмът е бил маргинално явление, изтиквано от властния роден център към периферията, където със своя и чужда помощ е поемал белега на чуждото, чудатото, безпочвеното, привнесено отвън и ­ по законите на вътрешното детерминистично мислене ­ на временното и случайното. В този смисъл феминизмът малко-много споделя участта на ранния български социализъм, на модернизма и десетилетия по-късно на структурализма в България.

Същата, ако не и още по-смешно жална участ очаква феминизма у нас, ако той се напъне да следва така наречените от вестник “Култура” западни стандарти. А това е напълно възможно, след като е тръгнало да го прави и българското стопанство, и българският политически живот. Съвременният чуждестранен феминизъм такъв, какъвто е, няма почва в България. Не само поради разликите в общите условия, но и в прекия му идеологически и културен контекст. За тези преки връзки читателят на двойната страница на вестник “Култура”, вероятно от недостиг на място, не можа да научи нищо, но затова пък, надявам се, ще има и други двойни страници.

В основата на феминисткия мисловен механизъм стои дележът на света, обществото, културата, човеците на център и периферия. Центърът е властен, авторитетен и подкупващ (в преносния, често и в най-баналния смисъл на думата), той определя периферията като периферия, прониква в нея, владее я повече или по-малко открито, блазни я и я мами към себе си ­ като в същото време, на принципа на пословичното животно и гьола, вдига пред нея непробиваеми прегради *. В периферията са потиснатите, мамените, съблазняваните да търсят път към центъра на принципа на същото пословично животно, но вече с вдигане на крак. Според съвременната социална нравственост в периферията владее мъчителното раздвоение на обитателите й: дали да пазят с идентистка настойчивост своята самоличност (а от нея те са и доволни, и недоволни), или да се опитат да заприличат на центъра. На практическо равнище това е раздвоение между надеждата, че центърът е постижим, и подозрението, че тая работа няма да я бъде. Раздвоението по правило е усреднено, но не липсват и образци на крайности. На единия край стоят например фундаменталистки призиви от рода на “Един е Иран и никакви външни влияния, никакви чужди модели нямат място в него”, а на другия край българските политически демагози залъгват сънародниците си, че ще ги качат на влака за Европа и ще ги заведат във великото семейство на цивилизованите народи (които, естествено, не могат да спят от нетърпение да видят българите сред себе си).

В тази конфигурация на център и периферия феминизмът поставя в центъра мъжа, а в периферията жената. В центъра и периферията обаче той включва и други значителни величини. Ето ги.

В центъра са бившите колониални метрополии, а в периферията ­ така наречените независими вече държави, доскорошни техни владения. Тая независимост, твърди феминизмът, малко е променила стопанската, политическата и още по-малко културната зависимост на доскорошните колонии. Метрополиите ­ Великобритания, Франция и другите ­ продължават да бъдат авторитетният, привличащият образец, а бившите колонии ­ обърканата, унизена и самоунизяваща се периферия.     Феминизмът пряко и много критично се свързва с  п о с т колониализма.

В постколониалните части на света имперският образец може и да отслабва, но това става не толкова под натиска на местната култура ­ изтиква го новият, американският образец. Този нов образец носи на световната периферия не по-малко объркване, унижения и самоунижения от предишните колониални метрополии. Феминизмът пряко и много критично се свързва с  н е о колониализма.

Към мъжките, постколониалните и неоколониалните сили феминизмът добавя в центъра белия човек и бялата култура. В периферията са цветнокожите независимо дали са граждани на независимата си държава, или живеят в някоя белокожа страна, където са били откарани насила или са се преселили видимо доброволно. Феминизмът пряко и особено критично се свързва с антирасизма.

В социалния си разрез феминизмът използва познатата конфигурация, според която в центъра стоят социално силните, меродавните и пригодените, а в периферията се ширят хората от подземния свят, студентите, проститутките, част от интелектуалците и сводниците. Вече, мисля, е излишно да казвам накъде клонят симпатиите на феминизма.

Симетрията на двойката мъж-жена и център-периферия се нарушава или поне се усложнява от безспорно доказаното наличие на така наречения от някои трети пол, лесбийките и педерастите. Те, и особено лесбийките, отвориха доста много теоретически затруднения и практически ядове на феминизма. Ако е да се определи мястото им в конфигурацията център-периферия, ясно е къде е то: там, в периферията, при унижените и изолираните. Хубаво, но след като в конфигурацията мъж-жена жената също е поставена в периферията, трябва ли тя да дели обща черга с лесбийките и педерастите? Трудна работа. Посочени бяха няколко изхода от това щекотливо съжителство, но не ми е известно някой от тях да се е наложил като представителен. Към третия пол феминизмът се отнася с интерес и съчувствие, но не чак толкова силно, както към народите от третия свят.

И най-сетне ­ макар че с него би трябвало да започнем ­ феминизмът редовно мисли и говори с нагласата на деконструктивизма. Философска школа ли е деконструктивизмът или не е, е спор за друго място, но няма спор, че в намеренията си той размества центровете и децентрира структурите, омаловажава досега смятаното за важно и въздига страничното, “парергичното”, сваля вековно очертани граници между типове и жанрове, отказва се от идеята за крайната постижимост на смисъла ­ типична антиавторитетна и антиавторитарна нагласа. Тя приобщава съвременния феминизъм към широкото и порядъчно смътно в съдържанието си явление постмодернизъм. В социален и идеологически план пък феминизмът може да бъде отнесен към така наречената от Хенри Луис Гейтс “културна левица” (cultural Left).

Връзките на феминизма с така изброените му спътници и съставки са не само в тематична и концептуална дълбочина, но и на ясно видимата повърхност на авторството и текстовете. Едни и същи автори с равна осведоменост и охота пишат по въпросите на постколониалните общества, неоколониалната култура, феминизма, социалната периферия, на теорията на литературата, на половите малцинства. Така е не само в границите на автора, но и на текста. Един анализ на “Макбет” например (естествено, деконструктивистки положен) включва феминистката гледна точка, въпросите на социалния център и периферия, на третия пол (вещиците), на расовите напрежения, на постмодернистичното разбиване на цялостите, на психоаналитичната символика и деконструктивистката поетика. И пак за авторите ­ те събират в себе си не само разнородни знания, но и разнообразни роли. Много от феминистките автори са не само жени, но и демонстрирано емигрантски, екстратериториални в новата си културна среда жени. Те може да са скандинавки или източноевропейки в Париж, но може да са и чада на бивши колонии, като госпожите Гаятри Чакраворти Спивак и Нгуги Уа Тионго, понастоящем преподаватели в реномирани университети на колониални и неоколониални метрополии. На международни конференции те се появяват в пъстрите си носии и на предизвикателно “колониален” английски говорят още по-дразнещи и неприятни неща.

Като гледа човек съвременния чуждестранен феминизъм, минава му всякакъв ищах да го присажда на българска почва. Де го този пряк контекст, де го деконструктивизма? И каква културна левица може да се прави в общество, което променя знака на несвободата си, но не и несвободата, и в което да се каже днес крива дума за бившите и настоящите колониални империи на Запад е точно толкова кощунствено, колкото преди десет години да се каже нещо подобно за Съветския съюз? Работата изглежда загубена, преди още да е почнала.

Не че в България няма маргинални, периферни групи с всичките им проблеми ­ има ги в социален и още повече в етнокултурен смисъл. Такъв проблем е и България сама за себе си. С повече от стогодишните си усилия да се поевропейчва и да влиза в Европа тя сама себе си определя като европейска периферия (на същото мнение е и наблюдаващият ни, доколкото изобщо ни наблюдава, свят). В това е и двойната драма на Балканите. Първата е в раздвоението на българите между желанието до останат при себе си и да станат други. Втората е в етническите групи във и около България, които биха могли да гравитират към нея като към център. Но що за център може да бъде този, който сам бяга от себе си и се лута ту на запад, ту на изток, ту пак на запад. Тази драма на маргиналните групи се връща отново върху българите, които страдат и не могат да разберат защо не са достатъчно силен и притегателен център за славянските и неславянските групи около себе си.

Не че у нас липсва и въпросът за постколониализма и неоколониализма. От Освобождението до днес България е типично постколониална и неоколониална страна ­ сменяли са се само метрополиите ни.     Постколониална по тип е зависимостта и на българското стопанство, и на българската култура.

Не че у нас липсва и расовият проблем. Има го ­ като полурасов, но не и като полупроблем. В България живее една етническа група, която новинарите в своята свещена простота наричат “нашите мургави събратя”, без да знаят, че за такива остроумия в други страни биха ги теглили на съд.

Не че у нас няма и деконструктивизъм ­ има го, наистина само на практика, но затова пък как. Сега в България и Източна Европа протича такъв разпад ­ вътре в личността, между личностите, между социалните и етническите групи, в държавите и между държавите, извършва се такова децентриране и разместване на ценностите, че пред него теоретизациите на деконструктивизма и постмодернизма остават бледи думи.

Всичко това го има, липсват само условия за развитие на български феминизъм по “западни стандарти”. Затова пък налице е възможност българската култура да стори нещо феминистично според условията и потребностите на средата си. Полето за работа, научна и приложно социална, е много широко. Радостно би било, ако по подобие на чуждестранния българският феминизъм е повече идентистки охранителен, отколкото нападателен и още повече културологичен и културотворящ. Много добре би било да имаме една национална история на България от феминистко гледище (досегашните са изцяло мъжки, съчетани от бабаитско биене в гърдите и мъжко хленчене), една феминистка история на българската литература (досегашните са пак мъжки или безполови), на българската култура, на българската национална социология. Много добре би било. Но ако наистина сме пред входа на новия български феминизъм, редно е да кажем: “Дамите минават първи”.

 


* Писано шест години преди издигането на Шенгенската стена (бел. съст.). [back]

 

 

© Никола Георгиев, 1991
© Издателство LiterNet, 04. 09. 2000
=============================
Публикация във в. Култура, 1991, бр. 31.
Публикация в кн. на Никола Георгиев "Мнения и съмнения", С., 2000.