Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕИЗВЕСТНО ПРОИЗВЕДЕНИЕ НА ЗАХАРИ СТОЯНОВ

Никола Георгиев

web | Мнения и съмнения

Всъщност това неизвестно произведение на всички ни е известно. Вече девет десетилетия то трогва, терзае, окриля българските читатели ­ почти така силно, както и първите му слушатели, които са чули гръмогласния му прочит от устата на Бенковски на 20 април 1876 година. То е издълбано от първата до последната дума върху каменната плоча на костницата в Копривщица и върху живата памет на българите. Това “неизвестно” произведение започва така: “Братия! Вчера пристигна в село Неджиб ага, из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за взетото решение, станало в Оборишкото събрание, повиках няколко души юнаци и...”. И тук вече всеки, който не напусто носи името българин, ще каже, че става дума за Кървавото писмо, и изненадан, ако не и раздразнен, ще запита откъде и защо се намесва авторството на Захари Стоянов, когато и на децата е ясно, че писмото е написано, подписано и изпратено от Тодор Каблешков! И в тоя случай обаче това, което е ясно на децата, не е твърде ясно на възрастните ­ авторски проблем наистина съществува. Странен и необикновен е той като цялото Кърваво писмо и трябва да се решава не от дребнаво любопитство, не и с педантизма на “установяване на авторството”, а в светлината на величественото преливане между словото и делото, каквото народите изживяват в мигове на всеобщ подем и покруса.

Ето накратко засягащите ни тук данни около съдбата на Кървавото писмо. На 20 април 1876 година, вероятно веднага след превземането на копривщенския конак, Тодор Каблешков е написал писмо, белязал го е с кръв и по двама куриери го е изпратил на апостолите в Панагюрище. Там неговите слова отприщват стихията на събитията, с които писмото повторно и страшно оправдава името си “кърваво”. По-нататъшната участ на този съдбоносен къс хартия не е ясна. Допуска се, че писмото или е унищожено, или ­ което е почти равносилно ­ е потънало в турските полицейски архиви. Едно обаче е ясно: след Освобождението никой не го е виждал. И все пак ­ всички го знаем. Знаем го просто благодарение на това, че Захари Стоянов го е съхранил във втория том на своите “Записки по българските въстания”. Най-добрият летописец на онези събития е предал на потомството и словесния облик на искрата, която ги запали. Измежду многото заслуги на З. Стоянов към словото и делото тази очевидно не е от последните, но ­ странно ­ за нея комай не се отваря дума. Сега, нарушавайки мълчанието, ще се опитаме покрай другото да обясним и неговите причини.

Въпреки някои дребни разногласия между историците, няма основания да се съмняваме, че Захари Стоянов се е запознал с писмото на Каблешков до панагюрци тъкмо така, както е разказано в “Записките” ­ тоест чул го е, прочетено от Бенковски. Последвалите събития изключват възможността за втори досег с писмото, а и сам З. Стоянов косвено подсказва това. Ето защо, когато десетина години по-късно той възстановява Каблешковото писмо, от ясно по-ясно е, че го възстановява по памет и че тази памет се опира върху един-едничък прочит, извършен при това от другиго. Тук едва ли ще е уместно да се впускаме в хлъзгави предположения за силата и свежестта на спомена лично у З. Стоянов и принципно за човешката памет в “гранични ситуации”, какъвто е и оня потресен миг ­ Бенковски чете писмото от Копривщица. Можем да се опрем на нещо по-важно и по-устойчиво: З. Стоянов многократно е доказвал, че цени ударността на словото повече от автентичността в дреболиите и че в името на изразителната сила е готов да добави словесна багра и от себе си. Ето например как превежда той в “Записките” изготвеното от оборищенската комисия “Възвание към българския народ за въстание”. Българският оригинал на този документ (може би заедно с Каблешковото писмо) е бил отнесен в Цариград, та З. Стоянов го е възстановил чрез обратен превод от турски, ползвайки официалните документи на турските власти. И начинът, по който е сторил това, е типично захариевски. Както доказва ръководеното от проф. Ал. Бурмов издание на документите около Априлското въстание, З. Стоянов върху един недълъг текст се е отклонил осем пъти от оригинала! И само за едно отклонение може да се допусне, че е плод на езикови трудности. Останалите са явен опит на преводача да се намеси в текста и го направи по-изразителен. Ако З. Стоянов постъпва така с ясно установени и достъпни документи, леко е да си представим степента на неговото съучастие във възстановяването на текст, недостъпен или безнадеждно загубен както за него, така и за читателите на “Записките” му. Дали обаче ще бъде така лесно да прозрем в историческия смисъл на това съучастие и зад криво или право разбраната цена на автентичността да видим безценното единство между слово и дело, личност и национално духовно творчество?

В начина, по който “Записките” излагат Кървавото писмо, има една много важна и много омаловажавана особеност. Това не е самостойно възстановяване на исторически документ, целящо да го представи сам по себе си в неговата максимална автентичност и изрично уговорени непълноти и неточности. Кървавото писмо е поместено, по-точно така е вградено в потока от събития и повествование, че самото то става събитие и повествование. В това колкото хубаво, толкова и странно произведение, “Записките”, линията на историческата документалност се преплита с житейския разказ така неделимо, както цитирането на чужди текстове, без да престава да бъде цитиране, се слива с общото повествование. Цяла бунтовническа прокламация например е вградена в повествованието чрез случката с прочитането є от Захари Стоянов в русенското читалище, дълги телеграми от вестник “Дунав” са приведени като част от патимиите на затворника в троянския кауш и усилията му да се добере до така жадуваните печатни вести. На същия принцип влиза в повествованието и Кървавото писмо: неговото прочитане в равна степен е събитие и разкриване на собственото му съдържание. С двете си великолепно уравновесени страни то става кулминация на онази живо и постъпателно разказана сцена:

­ Писмо носим от Каблешкова, подписано с кръв ­ отговориха няколко души от комисарите.

Едри сълзи като дъжд потекоха от очите на всинца ни: всички в един глас извикахме: “Бунт! На оръжие!” После Бенковски се хвърли върху П. Бобекова, който произнесе най-напред думата в ъ с т а н и е, целуна го по устата и без да каже дума, което му бе невъзможно, обърна се да прегърне и своите другари, които така също се заливаха в сълзи... Аз не съм в състояние да предам всичкото величие на тази картина ­ добавя Захари Стоянов и продължава да я предава още по-величествено покъртителна:

­ Писмото на Каблешкова! Скоро писмото! ­ викахме ние в един глас и всеки си протягаше ръката да грабне това писмо.

То се попадна в ръката на Волова; но той не можа да го разпечати, защото ръцете му се разтрепераха. От неговите ръце го пое Икономов и захвана да го чете, но щом произнесе думата “Мили братия”, езикът му се преплете и нищо не можа да се разумее от онова, което той четеше. съдържанието на това писмо, което най-после Бенковски прочете с висок глас, гласеше следващото: “Братия! Вчера пристигна в село” и т.н.

Явно е, че тази повествователна настройка прави невъзможен косвения преразказ на писмото или ограждането му с уговорки от рода на “доколкото си спомням, изглеждаше приблизително така”, “без да настоявам за неговата дословна автентичност”. Живото и последователно изложение води към пряко и категорично излагане и на писмото, но така въведено и така функциониращо, то се раздвоява между самостойната си обособеност на документ и подчинената си обвързаност с общия поток на изложението. А за това допринася и раздвояването вътре в повествователната утвърдителност: от една страна, писмото идва категорично определено, както го е прочел и Бенковски, а няколко места в повествованието, макар и не така гръмко, но достатъчно ясно напомнят, че то не се привежда като безусловно точен цитат. Казва се например, че Икономов се е запънал на думите “мили братия”, а веднага след това писмото започва просто с “братия”. Казва се по-нататък (във въвеждащото изречение), че “Съдържанието на това писмо, което най-после Бенковски прочете с висок глас, гласеше следващото”. Изречение в най-добрия смисъл на думата двусмислено, защото то значи, че ще бъде предадено само съдържанието на писмото и едновременно с него ­ че ще се цитира точно, според изискванията на “гласеше следващото”. И най-сетне повествователната утвърдителност предпазливо е разколебана и от бележката, с която З. Стоянов е съпроводил писмото от Копривщица. Сместена под черта, на мястото на второстепенните и небиещи в очи отклонения, тя гласи: “Това писмо се хвана в чантата на Бенковски, заедно с пълномощното от Оборище и други още документи, след смъртта.” Бележката е изненадващо лаконична и неопределена за общия тон на “Записките”, но тъкмо нейната недоопределеност колкото деликатно, толкова и определено внушава, че З. Стоянов не е имал на ръка писмото от Копривщица, когато го е възстановявал в книгата си. И двойният му, по-точно единният му успех да предаде на поколенията Кървавото писмо като безспорно автентично и като творчески доработено е една от блестящите загадки на “Записките” ­ успех, доказан на дело и неизследван теоретично. А дали същият обединителен механизъм не лежи в общата основа и природа на най-хубавата наша мемоарна творба?

Както се вижда, Кървавото писмо навежда на много важни въпроси за повествователния тип и жанр на творбата, която го възкреси от пепелищата и предаде на потомството. Всички те обаче се препъват в неизвестността за размера на З.-Стояновото съучастие в дооформянето на един от най-дивните паметници на българското дело и слово. Какво е допринесла “рука Захариева”, засега не знаем и не ще узнаем докато писмото с избледнял кървав знак ­ ако то все още е запазено някъде ­ не излезе наяве. Ето второто и значително по-сериозно значение на заглавието на настоящата статия. Странна е тази неизвестност относно дела на З. Стоянов в сътворяването на Кървавото писмо. Начинът, по който “Записките” излагат писмото, предугади, а действителността потвърди силата на един от главните закони в механизма на националните исторически ценности, според който авторството на текстове като Кървавото писмо не може да бъде проблем, не може да бъде загадка ­ защото който и да е отделният съставител, подписва се, и то с кръвта си, въжделението на множеството. По силата на тоя закон и водено от повествователната нагласа в “Записките”, чрез която Захари Стоянов пръв се отказа от честта да бъде сочен за съхранител и майсторски оформител на Кървавото писмо, потомството рядко се сеща за реалната заслуга на своя любим мемоарист. По силата на тоя закон “неизвестното произведение на Захари Стоянов” не възбужда изследователската стръв, с която умът присреща другите видове неизвестност. Тоя закон обаче не е единствен и не може да остане всевластен, когато в действието му се намесва перо с изключителни достойнства и със скромността си потвърждава собствената му, на закона, правота. Инак речено, има и посока, в която авторството на Кървавото писмо носи проблеми и крие загадки, с които не можем да се примиряваме.

Едно от средствата ­ друг е въпросът доколко надеждно ­ за проникване в неизвестността е съпоставката. От Копривщица са били изпратени и други “кървави писма”, писани и те може би от Каблешков. Оцеляло е от тях писмото до Враца, което сега ще поставим до всеизвестното Кърваво писмо с надежда да извлечем от съпоставката някакви изводи или поне предположения.

Ето първо писмото, минало и през перото на З. Стоянов:

­ Братия!

Вчера пристигна в село Неджиб ага из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборишкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптии... Сега, когато ви пиша това писмо знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!... Ако вие, братия, сте били истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище...

Копривщица, 20 априлий 1876 г.
Т. Каблешков

А ето и писмото до Враца, “нередактирано” от З. Стоянов:

До братята комисари във Враца.

Вчера, на 20. април, предизвикани от някои събития ­ когато без да се даде повод от наша страна, по нареждане на властта кърагасъ предприе арестуване на комитетските хора ­ видяхме се принудени да вдигнем въстание. Отсякохме шест зелки, взехме седем души пленници, другите успяха да избягат. За тая наша постъпка уведомихме войводите в Панагюрище и околните села, които веднага се заловили за оръжие и заставили пазарджишкия юзбашия и заптиетата му да се върнат веднага в Османово.

Запалихме Стрелча. Половината от жителите на Панагюрище отидоха на помощ на стрелчанци, за да нападнат и завземат Пазарджик.

Съжаляваме, че не можахме да изтраем до 1 май, за да изпълним решението. Но любовта към народа ни даде увереност да избързаме. Нека мислим само за победата!

И тъй, знамената са развети в балканите и горите на Копривщица, Панагюрище и други 32 села! По такъв начин са заети всички проходи. През Клисура ви е изпратено и друго подобно писмо, но за по-голяма сигурност ви изпращаме и това по друг път. Каквото извършихме, то стана по заповед на Бенковски, Волов и Икономов, и то за в полза на народа. Въстанието ще бъде всеобщо. То е вече обявено!  Съобщете веднага на Стойко Мъглата и другите в Търново и на Иларион в Сливен. Нека е честито!

А сега не ни остава нищо друго освен да кажем: Напред! Да извикаме: Долу тиранията! Свобода или смърт!

21. нисан 92 г. в половин часа вечерта
Вашите другари от военния съвет в Копривщица

Съпоставяйки двете писма, не бива да забравяме, че българският първообраз на “врачанското” писмо също е пропаднал и че поместеното по-горе е обратен превод от турския документ, изработен за Извънредната комисия в Пловдив. Знае се какво може да се случи при такова прехвърляне от език на език, още повече, че филибелийският кетипин Овенес Шишманян, служебният преводач на комисията, не бива да бъде подозиран в кой знае какъв усет и внимание към стиловите тънкости на заловените въстанически документи. Но ако от обратния превод не бива да съдим за стила, в който се е изразило “врачанското” писмо, за общия ход на неговото изложение, съдържание и композиция можем да си съставим достатъчно ясна и надеждна представа. От нейната устойчива опора ясно се вижда колко значителни са смисловите и композиционните сходства между двете писма. Служебният превод на “врачанското” писмо се е намирал в архива, който З. Стоянов грижливо е проучил, когато е работил върху “Записките”, та едва ли ще е прекалено смело да допуснем, че възстановявайки по памет Кървавото писмо, той си е помагал със запазения документ. Между двете писма обаче има и съществени разлики ­ достатъчно очевидни, за да се спираме на тях отделно, и достатъчно целенасочени, за да не доукрепят породеното вече предположение:  Захари Стоянов има принос не само за съхраняването на Кървавото писмо, но и за оформянето му като шедьовър на писмовно-прокламационната проза.

Обсъждайки многото “за” и “против” това предположение, нужно е да се съобразим и със следната важна черта на тогавашната обстановка. Когато едно начинание сплоти хилядите и милионите, между тях се изплитат и много други, видими и невидими нишки. Тези люде имат свои песни, свой фолклор, свои обноски и обръщения, свой начин на писане и говорене, та дори и на обличане. Изгражда се, с една дума, единен социален стил, сигурен признак, че съществуващата социална система е пред някакви по-силни или по-слаби трусове. Българското революционно движение през 60-те и 70-те години на миналия век също изгражда свой достатъчно очевиден и недостатъчно проучен социален стил. Важна негова съставка е езиковият стил, проявяващ се в разговорите, писмата, журналистиката, речите, дневниците. Негови чада и негови носители са наред с другите и Захари Стоянов и Тодор Каблешков. Наистина между стиловото майсторство на вече зрелия литератор и на възторжения копривщенски младеж има големи разлики, но това са разлики на степените в рамките на един социално-езиков стил. Индивидуалният стил на З. Стоянов е изключителен в майсторството си, но не е изключение за средата си. Това високо единство в междуиндивидуалния езиков израз на епохата изисква от изследвача голяма предпазливост и, не ще и дума, затруднява опитите да се разграничат личните приноси в създаването на Кървавото писмо.

Но това, което затруднява изследването в една насока, улеснява, подсказвайки го, решаването на друг, по-важен въпрос. Единството между Кървавото писмо и езиковия стил на епохата е една от силите, които свалят въпроса за неговото авторство като въпрос. По начин на създаване, израз и въздействие Кървавото писмо е необикновено явление в историята на народите. Като прелива мастилото в кръв и призива в действие, то обединява преките си създатели с безименната вълна на народното въстание и се превръща в общо творение на борещите се българи. Тук се крие и част от неговата наистина голяма необикновеност ­ че то битува върху две плоскости.

Едната е исторически фактична и там се редят научните изследвания, хипотезите и загадките около неговото авторство, начин на получаване, по-сетнешната съдба; там е и въпросът каква част от него е писана с кръв (на него ще се върнем малко по-нататък). Другата плоскост е народнолегендарната и какво се говори в нея, всички знаем от деца и го помним до последния си ден: писмото, с което от Копривщица се обявява Априлското въстание, е написано с кръв и гласи: “Братия! Вчера пристигна в село...” От въпроси за неговата автентичност, авторство или “окървавеност” няма и помен. Пренебрегвайки възможните противоречия и неяснота, националната памет е приела Кървавото писмо “каквото е” и станало светиня, то буди възторг ­ не и научно-исторически проблеми.

Между двете плоскости има сложни и любопитни взаимодействия, при което не е задължително влиянието да идва само от страна на научния аналитизъм. В едно неотдавна излязло строго научно изследване върху Априлското въстание например историята с писмото бе изложена в духа на народнолегендарната традиция. Научният аналитизъм също казва думата си, но обяснимо защо, върши го рядко и с явна неохота. Дори в сурово критичната история на Априлското въстание от Димитър Страшимиров мнението на автора за достоверността на приведеното от З. Стоянов писмо е подхвърлено мимоходом в кратка и ненатрапваща се бележка под черта: “За идентичността на писмото не може дума да става. То е възпроизведено късно по памет.” Тая въздържаност едва ли ще е чак толкова оправдана, защото, както вече е доказало, писмото успешно води чудния си двойствен живот. Така ще бъде и занапред, защото народната легенда се ражда не поради слабостта на фактичната истина, а защото задоволява нуждата от друг вид истинност, истинност със своя цена, трудно сравнима с фактичната. Затова и усилията ­ ако изобщо се стигне до тях ­ да се “поправя” легендата са безнадеждни и безполезни. За тях може да ратува само късогледият педантизъм. От друга страна, отказът да се работи върху научнофактичната страна е безсмислен и обиден. За него може да ратува само твърдоглавото суеверие. Двойственото битие на Кървавото писмо трябва да осъзнаем, за да се предпазим от излишни, но не и невъзможни смущения и недоразумения и ­ което е пряката задача на настоящата статия ­ защото изследването на една съставка от тази двойственост може изново да възвиси писмото в единството му на национална светиня.

Думата е за срещата между Захари Стоянов и Тодор Каблешков ­ но не краткотрайната им и мъчителна среща в ловешкия зандан, а трайното и светло събиране на силите им върху редовете на Кървавото писмо. Това е среща между най-вдъхновения юношески дух и най-зрелия наблюдател и летописец на априлските събития, среща между начинателя, първодееца на въстанието, и неговия сетен защитник. Години след като са затихнали плахите гърмежи на черешовите топчета и са угаснали пепелищата на Тракия, битката за Априлското въстание продължава. Води я, вече с перо в ръка, старият апостол, за да изобрази, осмисли и духовно съхрани българските въстания. Неговият разказ минава и през съдбовното писмо до панагюрските апостоли и със скромността на безименния, сроден на народното творчество принос словесното му майсторство слага окончателен печат върху Кървавото писмо. Срещата между Захари Стоянов и писмото на Каблешков е колкото естествена, толкова и символична ­ защото, неизбежна, тя окончателно обединява делото и словото. Но това е и щастлива за българските поколения среща, защото тя доутвърди националната колективистичност на Кървавото писмо. Чрез нея автор на Кървавото писмо стана неговият получател ­ българският народ.

Както се вижда, писмото носи не само голяма духовна енергия, но и с много и разностранни проблеми. Сред тях е въпросът за взаимодействието между него и повествователната нагласа на “Записки по българските въстания”; въпросът за социалната стилистика в епохата на освободителните борби; въпросът има ли в случая елементи на фолклоризация (на който си позволявам да отговоря положително) и как действа тя между науката, печатното слово и механизма на националните ценности. По-нататък не е възможно, макар крайният резултат да е малко обещаващ, скромното писмовно наследство на Каблешков и богатото творчество на Захари Стоянов да бъдат изследвани с апарата на математическото езикознание с цел да се направят вероятностни изводи за дела на единия и другия в окончателния облик на Кървавото писмо. Тези и подобни на тях въпроси бездруго си заслужават труда, но тук ще завършим с един друг, вече подхвърлен по-горе, но инак пренебрегван въпрос ­ Кървавото писмо е неизвестно произведение в още един смисъл на думата.

 

Малко народи са написали и получили своето Кърваво писмо. И тези, които са минали през изпитанието на такова щастие, винаги са в дълг към своята светиня. В дълг сме и ние ­ особено към една от страните на нашето писмо. По правило шедьоврите се радват на анализационния интерес на изследвачите. Кървавото писмо също е шедьовър ­ на писмовно-прокламационната проза, ­ но доколкото зная, не е било подлагано на анализа, който значението и майсторството му заслужават. Обяснения за това ­ премного, оправдания ­ никакви. Тук ще нахвърляме няколко начални бележки в тази насока.

Броените редове на Кървавото писмо представляват енциклопедия по човещина и знакознание (семиотика). С една своя страна то е в строгия семиотичен смисъл на думата сигнал ­ “започвайте борбата!” ­ и действа сродно на паролата. В другата си страна обаче то не е просто къс хартия, белязана “сигнално” с кървав знак, а текст, наистина недълъг (което е важно негово достойнство) с многостранни функции,  майсторски строеж и завладяваща изразителност (което е още по-голямо негово достойнство). Това двуединство между “сигнал” и “символ” се разширява от присъствието на кръвта в писмото. Кръвта присъства тук в преките значения на текста (“нападнахме и убихме”), в общия му смисъл (въстанието започна) и в събитията, към които то призовава и като “сигнал” предизвиква. Тя присъства обаче не само означена, но и означаваща, не само като значение, но и като означаваща материя. Знакове, в които има връзка между значението и материята им, днешната наука единодушно нарича “иконични” и добавя, вече съвсем не така единодушно (например чрез У. Уимзът, Юрий Лотман), че спецификата на художествената литература е в нейната иконичност. Дали знаковата иконичност и художествената специфика са така пряко свързани, е спорно, но че иконичните знакове притежават особена изразителна и въздействуваща сила, е безспорно доказано. В художествената литература обаче иконичността е по правило вътрешноезиково явление и изключително рядко и нетипично обхваща, така да се каже, мастилото на произведението. В Кървавото писмо работата е друга. Постигната е връзка между смисъла и веществото, с което той е означен върху хартията, и то каква връзка! ­ изумително находчива, богата на значения, въздействена. При това кръвта не е просто знаков материал, чиито значения без връзката с постигнатия смисъл биха останали твърде общи и малко въздействени. Кръвта и сама “значи” ­ с категоричността на извършеното дело, с прехода между живот и смърт,  с топлия си ален цвят и с всички други значения, които човешката цивилизация е наслоила около нея.

Когато е белязал писмото си с кръв, Каблешков е останал по новому верен на старата склонност на човека да не къса връзката между идеалността на значенията и материалността на носещия ги знак. Склонност, дълбоко проникнала и в българския духовен живот през вековете и особено ясно изявена в народното творчество, в което писането на писма с кръв и най-вече със сълзи е често срещан мотив. Народното творчество отново е дейна изява на тази първична и жива семиотична особеност: героят на народната песен и приказка изпраща кърпа, пръстен, отрязана ръка, перо, шапка, които да “кажат” на получателя, каквото е нужно. И вестите, пращани по този начин, са по правило решителни, съдбовни... Тази традиция продължава, като добавя към нея някои крайно интересни новости, родени в съчетанието между старата поетическа условност и реалността, между старата фолклорност и съвременното печатно и пропагандно-политическо слово. Тази традиция показателно, достойно за размисъл, продължаваме и ние самите. Когато например вярваме, че писмото е “написано с кръв”, ние или несъзнателно отбягваме да си дадем сметка какво точно значи това, или пък грешим спрямо изричното твърдение в “Записките” (“Писмо носим от Каблешкова, подписано с кръв”), а и спрямо физическите възможности да се напише така цяло писмо ­ Каблешков е поставил на писмото си кървав кръст, който на онова време е имал цена на подпис. Ние грешим спрямо тези тънкости, но не и спрямо големите права на народната памет и традиция. Със своя кървав знак писмото от Копривщица полага на реална и обществено целенасочена основа една стара и фолклоризирана линия, а получателите му, и особено косвените му получатели, отново го сближиха с тази линия, като оставиха в сянка фактическите дадености ­ доколкото те изобщо са “дадени” ­ относно неговия първообраз, авторство и начин на изписване, и го огряха със светлината на необикновена, окървавена национална светиня. В тази втора, легендарна плоскост Кървавото писмо бе доизградено като образцов иконичен знак. Образцово е то обаче ­ и вече в реалния смисъл на думата ­ и като слово.

 

Това е текст кратък и същевременно богат в смисловите си функции, прост по облик и сложен в единството си. Той е сбит, компактен и същевременно ясно разчленен на композиционни подцялости.     Техният брой, три, е любим и явно не случаен за строежа на литературните и музикалните произведения, за ораторското слово. Границите между трите композиционни единици ясно се очертават по смисъл, стил, строеж на изречението, комуникационна функция. Очертани са частите дори пунктуационно ­ всяка от тях завършва с многоточие. (Може да се допусне и, че с многоточията Захари Стоянов е целял да подскаже, че възстановява, а не точно предава и че изходният текст е бил по-дълъг.)

Ето първата част: “Вчера пристигна в село Неджиб ага, из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптии...” Не ще и дума, че водеща комуникационна функция тук е осведомителната. Сбито, сдържано, предметно тази част излага събитията от пристигането на турския полицай до превземането на неговата опора в Копривщица. Тонът на изложението, така делово сдържан, е в благороден контраст със значимостта и величието на описаните събития. И тъкмо началната сдържаност, която доказва, че може да претегля думите си мъжки, вдъхва убедителност на прехода към опиянението на втората част: “Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред Конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!...” Тук също има осведомителност, също има описание на действия, но очевидно не това е водещата функция на частта. Нейната водеща функция се определя както от собствените є смислови свойства, така и от контрастната є съпоставка с първата част. Ако под събитие разбираме действие, което променя минал статус в нов, първата част описва именно събития. Действия, станали преди, в причинно-следствена верига и последователност във времето, превръщат подлежащия на затваряне роб във волен въстаник: (“вчера”) “пристигнаха ­ поиска да затвори ­ бях известен ­ повиках ­ се въоръжихме ­ нападнахме ­ убихме”. За разлика от това действията във втората част не променят, а изживяват промяната, не са в причинна и временна последователност, а се наслагват в едновременността на своето “сега”: (“сега, когато...”) “пиша ­ се развява ­ гърмят ­ се целуват”. Тяхното взаимно обвързване и “придружаване” пряко е назовано и в израза “пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани”. В първата част решението, начинанието и делото следва неотклонния си ход в бързей от действия, едно от друго по-съдбовни и натежали от последствия. Във втората знамето вече се развява пред завладения конак, пушките гърмят, но вече не срещу мъртвите врагове, а за да се присъединят към опияняващия екот на камбаните и извършителите на делото се целуват един друг. Като изживява извършеното в първата част, втората се приповдига стилово, а мъжествената сдържаност преминава в мъжествен възторг. Тук, след като вече делото е извършено и обосновано във възторженото му изживяване, идва ред на призива към другите: “Ако вие, братия, сте били истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище...” И толкова.

И така, Кървавото писмо:

  • осведомява
  • изразява
  • призовава

Вижда се че, в своите броени редове то събира основните функции на човешкото езиково общуване, а всички те в единството си и чрез решителността на получателите му изграждат неговата обобщаваща задача ­ Кървавото писмо обявява началото на въстание. Днешната семиотика нарича тази функция изпълнителна (перформативна) и обикновено я онагледява с примери от рода на “Обявявам заседанието за открито”. Налице са обаче примери с по-ценен нравствен пълнеж.

Строежът на писмото и съдържанието на трите му части осъществяват с голямо приближение един стар принцип, който още древните ретори, между тях Цицерон и Квинтилиан, са признали за образцов. Първата основна част, нарацио, разказва, втората част, аргументацио, обосновава станалото, позовавайки се на чувствата на слушателите, а третата, перорацио, обобщава с цел да подейства върху решението на слушателите. Връзката между тази обща композиционна схема и нашето писмо е ясна като бял ден и не може да бъде поставена под съмнение нито от патетични възклицания “Къде е Копривщица, къде е Рим!”, нито от скептични подпитвания дали авторите на Кървавото писмо са чели “Обучението на оратора” от Квинтилиан в превод или в оригинал. Връзката може да е плод на начетеност и обиграност в ораторското изкуство, може и да е преоткрита, за кой ли път, от човек с вродено езиково чувство (и как точно стоят нещата, никога не ще узнаем), но каквато и да е тя по произход, на нея Кървавото писмо дължи част от голямото си въздействие и част от силите, които му проправят път сред паметниците на човешкия дух. И това съвсем не е единствената черта, с която то осъществява типовите построения на езиковото майсторство ­ както доказва и начинът, по който времето е включено в изграждането на писмото.

 

Кървавото писмо описва бързей от решения и действия, който влече широко извън границите на “село Копривщица”, към националното пространство и време. Ведно с него се носи и потокът на времето. Първата част започва с думата “вчера” и с глаголи отначало докрай в минало време описва станалото в непосредственото минало. Втората ­ нека забележим това ­ също започва с определител на времето, но то е вече “сега”, и с глаголи отначало докрай в сегашно време изразява възторга на настоящето. Третата, изградена в подбудително наклонение и призоваваща всички към дела, гледа в бъдещето. Единството между постъпателност на изложението и постъпателност на времето придава на Кървавото писмо вътрешна развойна динамика и вътрешна историческа перспективност ­ напред към националната революция, а след това и към потомството. Този кратък текст обхваща робското минало, победното настояще, борческото бъдеще ­ обхваща историята на един народ, ориентирана спрямо деня 20 април 1876 г. Смисловият обхват на времето около тази дата се разширява с общата смислова, емоционална и стилова динамика на писмото по следния начин. В първото изречение, строго осведомително и конкретно, думата “вчера” действа с основното си значение ­ “денят преди днешния”. По-нататък обаче събитията нахлуват главоломно, времето се увлича напред, преживяването и тонът постъпателно се приповдигат и всичко това се насочва към призива за бъдещо дело. Обхваната от такова развитие на събитията и времето, думата “вчера” разширява обема си до по-общото значение “минало”, и то минало, което вече няма да се върне. Общият език също познава смисловото разширяване на думата “вчера”, но използвайки неговите дадености, Кървавото писмо извършва преход много жив, близък и рязък ­ от “вчера” в най­ и най-буквалния смисъл на думата до “вчера” в най-преломния и невъзвратим исторически смисъл. Така писмото на свой ред изразява повсеместното чувство на участниците и наблюдателите на онези събития, че времето се е сгъстило, че за дни българите са пораснали “с няколко века”, а за часове са се преродили в свободен народ.

Както вече подсказахме, сгъстяването на времето и раздалечаването между минало и настояще дължи много на сходното, еднакво и противопоставно, начало на първите две части ­ едната започва с “вчера”, а другата ­ със “сега”. Ключови думи, както по смисъл, така и по положение, те заздравяват връзката и подчертават контраста си благодарение и на “общото си място” в строежа на писмото. Отсенките в противопоставянето им пък допринасят за изграждане на движението от единичните точки във времето към широките исторически измерения ­ защото на “вчера” се противопоставя не “днес”, ограниченото в рамките на един ден “днес”, а много единичното и моментното, но и неограниченото в бъдещето “сега”.

 

Текстове като Кървавото писмо са време в действие, време, пряко назовано и носещо се в общия смислов поток. Сам по себе си неочаквано сложен, досега проследеният образ на времето не е еднопластова линия между минало, настояще и бъдеще, която се очертава пред очите ни ­ всяка отделна част има и своя вътрешна опора. Първата и третата част, тоест противоположните по насоченост части, се опират върху друга изходна точка в миналото. За първата част това е взетото преди решение да се въстане (“Като бях известен за вашето решение...”), а за третата част това е миналото с клетвената готовност на дейците да бъдат “истински патриоти и апостоли на свободата” (“Ако вие, братия, сте били истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример...”). Така частта, която най-ясно гледа в бъдещето, “загребва” най-широк обем от миналото, включително, макар и без да го назовава, Оборищенското събрание. И ако първата част предизвиква с действията си поробителя, третата с условната предпоставка на призива си и особено с формата “ако сте били” предизвикващо заговаря към борците за свобода ­ предизвикващо към всички минали слова, клетви и решения. Като поляризира точките във времето, писмото чертае и моста, който ги обединява ­ волята, делото и кръвта.

 

Много сходно и много различно е положението във втората, средищната част. Нейното основно действие също е ориентирано във времето и спрямо друго действие и подобно на другите две части това време и действие също са въведени в синтактично начална и подчинена позиция. На основата на разностранно организирано единство подчертано се изразява отликата ­ главното действие е съотнесено не към миналото, а към настоящето, към действие, което става едновременно с него: “Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят...” Тук се крие една от най-силните и интересни черти на Кървавото писмо. Овременяването (синхронизирането) между описваните действия и процеса на тяхното описване изгражда семантично единство, винаги силно въздействащо, но особено силно, когато текстът е брънка между дело, вече извършено, и дело, към което той призовава. Описваното действие чрез действието на описанието преминава в словото. “Когато ви пиша това писмо...” ­ и скърцането на перото се слива с гърма на пушките, с екота на камбаните. Единството между слово и дело е намерено и тук. Към окървавената иконичност се прибавят трептенията на знаковата кинетика, воюващият и пишещият човек се сливат в едно.

В триделния строеж на писмото втората част е средищна и в композиционно отношение, и като брънка между извършените и предстоящите събития. Средищна е тя и със своята концентрираност в себе си, с наслоителната едновременност на ликуването. В нея устременото време спира за миг и вековният роб вдъхва първите глътки свобода в изпълненото с камбанен звън и песни затишие след и пред битките.  (Ср. със станалото и в Панагюрище, както го описват “Записките” на З. Стоянов.) И най-сетне тя е средищна като израз и стил ­ въпрос, по който сега ще направим няколко заключителни наблюдения.

Броят на стиловите пластове в писмото съвпада с броя на частите, а преходите между тях ­ с преходите от част към част. Първата разказва просто и обикновено, без “стилови фигури” и словесна “украса”. Изказът е максимално прозрачен, тоест минимално задържащ вниманието върху себе си, пряко водещ към описваните събития. Уравновесено са съчетани черти на битово-разговорен и писмено-делови стил, синтактична простота и сложност, съчинителност (паратактичност) и подчинителност (хипотактичност). Тоя стилов облик на частта е в единство с нейното съдържание ­ в две изречения са съсредоточени и прииждат без миг забавяне девет действия. Осезателно липсва ­ защото би била така човешки естествена ­ и сянка от каквото и да било пряко емоционално оцветяване, оценка на неочаквано появилия се турски полицай, на предприетите действия, на убитите поробители. (Единствен израз на оценка може да се долови в съчетанието “няколко души юнаци”, но явно е, че тук “юнаци” се раздвоява между “хора с юначни качества” и “съзаклятници, посветени в делото”.) Стегнато и целенасочено, скромно и мъжествено първата част разказва за решително и мъжествено начинание. Отричайки себе си, езиковият израз в случая най-вярно е постигнал себе си.

Ако думата “несъответствие” не беше оцветена в отрицателна светлина, без уговорки можеше да кажем, че в първата част на Кървавото писмо има определено несъответствие между съдържание и езиков израз: съдържанието е напрегнато и съдбовно, изразът е сдържан и всекидневен. Това несъответствие и само по себе си рисува хора, готови да действат без гръмки думи и без “украсена реч” да сложат кости до разкъсаните вековни вериги. Първата част на писмото обаче не е “сама по себе си”, след нея идва развитие, което издига собствените й значения на по-високо равнище на сложност и богатство. Въведено от задушевното и емоционално обагрено обръщение “братия” с неговата старинна и по-възвишена разновидност, писмото започва с непатетично и делово излагане на събитията, след което още с началните думи на втората част отново сменя тона си и рязко възлиза към емоционална напрегнатост и стилова приповдигнатост. Втората част започва със синтактично по-сложната и стилово по-тържествената конструкция “Сега, когато...” и семантически се развива по-многозначно, с единство и раздвояване между понятие и образ. За това допринася и нейното вътрешно членение. Втората част се състои от три основни съставки: знамето се развява ­ пушките гърмят ­ юнаците се целуват. Тази вътрешна триделност носи познатия ни композиционен ефект, подкрепя микроструктурно общия строеж на писмото, бележи тристепенна градация на възторга и с трикратната повторителност на еднакви синтактични цялости сближава тона на писмото до ораторската патетика. В друга посока трикратната смислова и синтактична повторителност изоморфно съответства на наслояването и едновременността в изявите на народното ликуване.

Тези и подобни на тях свойства на втората част придават по-голяма тежест на плана на израза и раздвояват изложението между израз и съдържание. По същия начин смисловата насоченост на частта се раздвоява между деловите цели на борбата и изживяването на опиянението от първата победа. Създава се връзка, чиято дълбочинност и богатство никак не се побира в първоначалната ни представа ­ доколкото изобщо сме я имали, ­ че Кървавото писмо е забележително с делото си, не толкова със словото си. Сходствата, приемствеността и различията между първата и втората част, между извършването на начинанието и отгласа му във възторга очертават многосъставното, раздвоеното единство на борещия се човек. Ето главните му точки:

И в двете части се стреля, но в първата “на месо” (“като се въоръжихме, нападнахме и убихме мюдюра с няколко заптии”), а във втората изстрелите “значат” не със смъртоносната диря на оловото, а със своето звучене (“пушките гърмят, придружени от екота на черковните камбани”). С майсторската отсенка на прехода от убиващите към звучащите изстрели оръжието на делото кръстосва глас с оръжието на духа. Тук, в своята национално възлова и емоционално най-напрегната точка, писмото се издига и до стилово най-високия си пласт; тук е и единственото в него смислово-звуково построение, алитерацията с к: “ека на черковните камбани”.

И в двете части въстаниците действат, но докато в първата те се събират, въоръжават, нападат, във втората те “се целуват един други”. Преходът от дело към радост, от убийство към братска любов неусетно, тоест без да се натрапва в очи, е проведен и чрез смяната на субективното назоваване: в първата “няколко души юнаци нападнахме и убихме”, а във втората “пушките гърмят” ­ именно пушките гърмят, а не някой друг с тях. Нека не убягва от окото ни и преходът от “няколко души юнаци” в първата част към обобщителното и множественото “юнаци” във втората.

И в двете части конакът е главната пространствена опора на изложението, но докато в първата той е обект на борческото начинание (“отправихме се към конака, който нападнахме”), във втората той е ориентировъчна точка за мястото и резултата на начинанието: “знамето се развява пред конака”. В стремглавия ход на събитията в Кървавото писмо веенето на знамето е най-спокойното действие и неговото величествено спокойствие събира и извисява кървавото дело, буйния възторг.

Приемствеността, различието и контрастът между двете части са положени върху здрава смислова, а и композиционна основа. Главните им мотиви вървят в следната приемствена и контрастно преобърната последователност: юнаците-оръжието-конакът ­ конакът-оръжието-юнаците. И този ред нагледно изразява връзката между част първа и втора на Кървавото писмо.

Преходът от деловита осведомителност към емоционална изразителност е съпроводен с още един много важен ефект ­ Кървавото писмо разширява смисловия си обем. С раздвояването между дело и изживяване, спартански сдържан стил и изразна приповдигнатост, веенето на знамето, биенето на камбаните, гърменето на пушките и целуването между въстаниците се раздвоява, като смислова единица, между предметното си значение и символно събирателен знак на революцията. Така, подхванало изложението си от “село” Копривщица и турския полицай, Кървавото писмо се възмогва до образ на всебългарската и общочовешката борба за свобода.

След като е описало какво е станало и какво става, след като е изложило събития и ги е изживяло, Кървавото писмо вярно на вековно изпитаните закони за боравене със словото, прави следващата стъпка ­ прекъсва досегашния си ход, връща се към началното обръщение (“Ако вие, братия...”), подхваща него, подхваща и досега разказаното и изживяното и извлича призива към другите: да сторят и те същото. Още един път се променя функционалната насоченост, а с нея и стилът на изложението. В третата част той е публицистично-прокламационен, изграден от утвърдените, клиширани съчетания “истински патриоти”, “апостоли на свободата”, “последвайте нашия пример”. Когато описва “собствените” си, копривщенските събития, писмото говори със значителна речева индивидуализираност, а когато се обръща “към всички и всеки”, потърсва по-общи и общоприети изрази. И този последен стилов пласт обхваща и завършва предишните два, както и третата част обхваща и издига извършеното и изживяно дело към призива.     Вслушвайки се в синтактичния ритъм на писмото, долавяме, че то започва с по-кратко изречение, върви към по-дълги и дълги, при което върхът на емоционалното напрежение съвпада с върха на синтактичната протяжност, а след това, в третата част, отново се връща към по-кратко изречение. Вглеждайки се в стиловата палитра на писмото, виждаме, че то започва по-обикновено, после възлиза към задушевна приповдигнатост, след което отново се връща към относителна стилова обикновеност ­ обикновеността на искреното, утвърдило стила си народно възвание. Делото е извършено, словото е изречено, сега остава другите да се отзоват ­ такова е скритото действие на тази смислова, емоционална и стилова извивка.

Посочихме някои от белезите, които оправдават надутото от пръв поглед определение на Кървавото писмо като енциклопедия по човещина и знакознание.

Някога Кървавото писмо е било изпитание за своите автори и получатели. Днес то е изпитание за литературоведската методология и още повече за търпението на читателя, чиито раздразнителни въпроси чувам с гузния си слух преди още да съм ги чул: Не отиде ли анализът Ви, господин литературовед, твърде далеч в подробностите и не се ли пресилихте с напъна във всичко да дирите значения? И не Ви ли е малко неудобно за произведение от няколко реда да изпишете толкова анализационни страници?

Основателни въпроси, в които звучи драмата на съвременното литературознание. Драма, която може да се опрости в думите “ни тъй, ни инак” или с още по-простото “няма угодия”. На въпросите може да се отговаря дълго и на още повече страници, но тук ще се огранича в следната уговорка. Настоящата статия започна във вероятностно-предполагащ дух ­ относно авторството на Кървавото писмо. Нека завърши пак в същия вероятностно-предполагащ дух, но вече на семантична основа. Моля всички значения, които горният анализ се опита да породи в Кървавото писмо, да се смятат за вероятностни, възможни, свободни и в никакъв случай задължителни. Кървавото писмо изрази и отприщи порива към свобода. Надявам се, че този порив продължава да владее и скептичните читатели на анализи от рода на настоящия.

 

 

© Никола Георгиев, 1979
© Издателство LiterNet, 14. 05. 2001
=============================
Публикация във в. Литературен фронт, 1979, бр. 16-17.
Публикация в кн. на Никола Георгиев "Мнения и съмнения", С., 2000