Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
КОЙ СТЕ ВИЕ, ГОСПОДИН ЛИТЕРАТУРОВЕД?

Никола Георгиев

web | Мнения и съмнения

От шест години насам в Чехия излиза литературният двуседмичник “Твар” (в приблизителен превод на български “образ”, “облик”). На своите 24 страници тази твар всяка втора седмица напомня на читателите си какъв е бил и показва какъв може да бъде днес литературният вестник. И го напомня и показва с усмивка. Още в подзаглавието си вестникът се самоопределя с несъществуващата досега чешка дума obtydenik, която отново в приблизителен български превод ще рече “презседмичник” и в която чешкото ухо при повече езиково въображение може да долови думата obtizny, тоест “труден, затрудняващ”.

В този вестник, в броя му от 7 септември 1995 г., бе поместена статия, озаглавена съвсем в духа на вестника с игрословно заглавие “Uteky ci Utoky?”, на български “Бягства или нападения?”. И незнаещият чешки може да види, че двете думи се различават само по една буква, която печатарите, за да напомнят на недосетливите, са набрали в друг цвят. И още от него, от заглавието, започнаха мъките на българската преводачка на статията ­ та до последната дума. Бягство и нападение може да породят значение на контраст, но действията на литературоведите, описани в тая статия, не са така контрастни помежду си... Но ето първо няколко думи за автора.

Той е Владимир Мацура. Професионален литературовед, автор на книга за литературата и културата на Чешкото възраждане, в която чехите видяха дотогавашните си представи силно разклатени и убедително променени. Като литературовед в литературното творчество или обратно пише разкази и нелицеприятния за Хусакова Чехословакия роман “Гражданинът Монте Кристо”. Многозначителни са и заниманията на Вл. Мацура с естонски език и литература, двадесетината преведени от естонски книги и личните връзки с Юрий Лотман, когото Мацура полага в лоното на естонската култура. Непочтено би било да се гадае за личните подбуди на чешкия литературовед да се заеме с език, който дори не е индоевропейски, и с литература, за която малцина са чували. Без притеснения обаче може да се изложи хипотеза относно социалната знаковост на неговото действие. По това време, 70-те и 80-те години, два народа, които сами себе си определят като малки, но ясно знаят, че са част от стара и голяма култура, чехи и естонци, са под похлупака на чужда власт, която се опитва да измести тяхната култура със своята, а що се отнася до естонците, и да ги изтрие от етническата карта на Европа. И ако в такова време един чех научава далечния му естонски език, член на угро-финската езикова група, и превежда, разговаря, популяризира, това за идеалистически настроения наблюдател означава опит за взаимна подкрепа на слабите срещу силния.

След жестоко смазаната и нежно въздигнала се Пражка революция Владимир Мацура, бягал преди това в научни изследвания и романи за Чешкото възраждане, отишъл далеч на север, край Балтийско море, при естонците, проговори от чешка земя за словесните и мисловните насилия в страната, която Сметана беше нарекъл “Моето отечество”. Направи го в кратки статии, пръснати из периодични издания и събрани в книгите “Щастливата възраст” и “Обущата на Масарик” (1992 и 1993). Било му е трудно, както ще стане ясно и от българската част на изложението, да намери жанрово определение на писанията си и го е намерил ако не задоволително точно, поне много шегаджийски в изкованата от него дума “семи(о)фейлетони”. Четена с о-то в скобите, думата означава някаква смес между семиотизъм и фейлетон, четена без о-то, английско-чешката дума “семифейлетон” започва да означава “полуфейлетон”. Шегата отново се оказва добър, но временен изход от затруднението.

В 1995 г. Вл. Мацура издаде статия, в която вече не се подгавря с приказките и образите на официална комунистическа Чехословакия, а се вглежда в текстовете, които вече са направили това. Към тези текстове би могъл да причисли и своите, но с авторската си скромност предпочита да говори чрез другите. В статията се говори и за един български литературовед, а покрай него се споменават и имената на Стоян Михайловски и Чудомир. Това се случва рядко с българската литература и литературознание, но не то е причината “Литературен вестник” да даде място за статията на Вл. Мацура. Има и нещо друго.

Мнозина българи подскочиха тежко обидени, когато научиха, че владетелят на планетата, капиталът, е поставил България в списъка на второкачествените народи и държави. Изненадата беше плод на незнаенето какво е България, какво е съвременният свят и какви са отношенията между двете страни. Не се е чуло обаче някой българин да е възнегодувал срещу едно друго, много по-старо, в случая неписано, но безпощадно действащо разделение на света на първокачествен и второкачествен ­ в полето на културата. Големи и малки езици, големи и малки литератури и култури, изобщо големи и малки или по-точно някакви и никакви ­ така се дели този прекрасен нов свят. В чужбина мнозина обсъждат това положение, още повече го и осъждат, разбира се, без резултат, но поне го съзнават и се съобразяват с него. Не е така в България. Българската интелигенция живее в блажено неведение за безпощадния антикултурен културен дележ на света. За щастие и нещастие тя носи в себе си вярата, че култура означава равнопоставеност, че всеки, и защо не и ние, може да дадем нещо на света. В България имаше кой да каже и кой да изслуша с вяра твърдения като следните ­ Гоце Делчев, водач на македонското освободително движение, разбира света като поле на културно съревнование между народите; за Георги Димитров, водач на българското комунистическо движение, в полето на културата няма големи и малки народи. Звучи благородно, но повече като пожелание, отколкото като истина. Истинското състояние на градирането и популярността на културите между Ню Йорк и Токио е друго и жестоко друго.

Това състояние засяга и българските литературоведи. На тях също им се иска да излязат на международен мегдан и добре ще е да се опитат да го сторят. За да излязат там обаче нужен им е някакъв общ език, разбираем и за другите. А българските литературни проблеми за жалост са си само наш, не и международен език. Така българският литературовед попада в трудното положение да избира между своето и другото и в още по-трудното положение да изучава международните литературоведски езици. Добре би било, мисля, без да занемарява своето, да започне да пише повече и за чуждестранния читател.

В деликатната статия на Вл. Мацура няма и намек за шенгенското място на българското литературознание в света. За мислещите хора в България обаче тя дава повод за още един размисъл. Това беше и главната подбуда да я издадем на български.

Ето и статията на Владимир Мацура: Отстъпление или настъпление?

Наред с очевидните си достойнства статията на Владимир Мацура крие и една не толкова очевидна добродетел: тя започва с въпрос и върви под неговия знак до последната си дума. И това е въпрос, който никого не притиска до стената, никого не заставя да отговаря, никого и нищо не предизвиква ­ освен размисъл. Наистина рядка добродетел, особено рядка за хамалската реторика на нашенските писачи. Въведен в тази спокойно напрегната интелектуална проблематика, позволявам си да направя главното, към което тя предразполага ­ няколко кратки разсъждения върху поставените въпроси.

Те, въпросите, са два. Единият е личен и конкретно исторически: какво значи това, че Виктор Клемперер, Ролан Барт, Умберто Еко, Михал Гловински и най-сетне моя скромност зарязват за някое време основната си работа, определена в статията като литературна теория, и се залавят със съчинения, които, макар и да имат нещо общо с литературознанието, са всичко друго, но не и литературоведски трудове. Другият въпрос е високо надличен и за него наистина си струва човек да си изхаби думата: какво става в съвременното литературознание и със съвременните литературоведи, бягат ли те от предмета си и себе си или амбициозно разпростират знанията и понятията си върху широкия извънлитературен свят ­ като се почне от френската кухня и се свърши с идиотския герб на Народна република България, който по конституционно изискване трябваше да съдържа “лъв върху зъбчато колело”. И тъй като двата въпроса са счленени, налага се най-напред да кажа няколко думи за първия.

След формалното падане на диктатурите в Източна Европа мнозина тамошни литературоведи се появиха изневиделица със съчинения по социални въпроси. Дотогава тези литературоведи търсеха, без да могат да го намерят, професионално убежище в полета възможно най-отдалечени и възможно най-незабележими за стооката управляваща идеология. В деликатната реторика на Мацура това са “времена, когато успоредните светове на литературата предлагат оневиняващата възможност да не обръщаш внимание какво става във всекидневието”. Какво ставаше във всекидневието и в голямата политика литературоведите горе-долу знаеха, но не можеше да го напишат ­ освен за чекмеджето си. И когато проговориха, това означаваше няколко неща.

Първо, излезе наяве готовността и желанието на тези литературоведи, мнозина от които закоравели социални аутсайдери, да се присъединят някак към общественото вълнение. Бяха дошли други времена, за каквито Пенчо Славейков казва, че “могат да извикат на деятелност и мъртъвците из гроба”. И много социални мъртъвци наистина излязоха на бял свят, водени от желанието “да участват” и мъчени от въпроса как да го сторят. В България литературоведът можеше да стане народен представител, министър, шеф на партия, посланик или направо да се кандидатира за президент. За някои от литературоведите в Източна Европа тези велики съблазни се оказаха или не по вкуса, или не по силите им и те останаха на писалищната си маса, но започнаха да пишат чудата смес от публицистична филология и филологична публицистика, на която за свой срам не можаха да дадат и жанрово определение [1]. Така те се присъединиха към вълната на голямото и въодушевено дело. Само гдето докато предишните социални мъртъвци се съживяваха, стана ясно, че голямото дело, взело че скоропостижно умряло. И доколкото наблюдавам, тази порода литературоведи един подир друг се отдръпнаха от социалното писане и се върнаха при своите фабули, хронотопи и кръстосани рими. Написаното от тях, добро или калпаво, остана за спомен от времена, каквито в границите на човешкия живот трудно може да се повторят.

Бягаха ли с това литературоведите от занаята си? Да, в смисъл, че отчасти и до време го изоставиха. Разлъката обаче не беше по вътрешно семейни причини, не поради скарване на литературоведите с професията, а под външно, социално влияние. Увлечението беше масово и нищо чудно в душите на някои литературоведи да е проговорил гласът на Некрасов (цитирам по памет): “Литературоведом можешь ты не быть, но гражданином быть обязан.” Дори и на тези, които са се дразнели или са се надсмивали над препоръката на Некрасов. Второ, навлизането на литературоведите в обществения живот с нелитературоведски писания беше знак и за нещо друго ­ за усещането, че литературоведските текстове имат нищожен коефициент на социално въздействие и че ако литературоведът иска да каже нещо на обществото си, трябва да потърси друг код и други жанрове. Още един път стана ясно, и този път болезнено ясно, че сме далеч от времената и ситуацията на Белински и Добролюбов, пък дори и на Матю Арнолд, когато статиите им по един или друг литературен въпрос са се очаквали като събитие в обществения живот на Русия или в моралната проблематика на Англия. С това нещата стават професионално сериозни. Единадесет години преди голямото раздвижване в Източна Европа в книгата на Едуард Саид “Ориентализмът” (1978) на литературоведите се препоръчва да заговорят на неакадемичен език и по неакадемични въпроси и да разкриват прикритите връзки между власт и знание. И когато източноевропейски литературоведи от Москва до Загреб и от Варшава до София започнаха да го вършат, и то в много по-широки мащаби от съветите на Саид, посрещна ги колкото естественият, толкова и обезпокояващ въпрос: не бягате ли от професията си, господа?

И каква стана тя? Литературоведите се намериха в положение “ни тъй, ни инак”. Гледат ли си работата, сърдят им се, че са асоциални, покажат ли нос сред социалните ветрове, подозират ги, че бягат от литературознанието, от професията. В това вероятно има сериозни дълбинни противоречия ­ но ето най-напред няколко примера за невеселата участ на литературознанието по света и у нас.

Че е асоциално, на литературознанието му се сърдят в Германия, България, Франция, но доколкото смея да съдя, особено горчиви са укорите в Съединените щати. Много остри думи по този въпрос са изречени в сборника на Джералд Граф и Реджиналд Гибънс “Литературознанието в университета” (1985) ­ а литературоведите в Щатите са по правило университетски преподаватели. Книгата на Джон Бевърли под милото заглавие “Против литературата” (1993) навира в очите на северноамериканските литературоведи примера на техните колеги от южната част на материка, които не само разсъждават върху художествената литература, но и я пишат и не само наблюдават социалния живот, но и участват в него с публицистиката и политическата си дейност. Препоръки много, но как да ги изпълнят, когато те с нищожни изключения са университетски преподаватели, а според тачения там Ричард Рорти американските академически преподавателски общности са егоистична и социално изолирала се “сбирщина хора, обединили се, за да се подкрепят взаимно, а не в името на обща духовна цел” [2]. (В това отношение явно сме по-разностранни от американците. Българските университетски преподаватели се обединяват не само за да се подкрепят, но и за да се изяждат взаимно ­ като отделни лица и цели колективи.) Картината допълва книгата на Даниел О’Хара “Радикалната пародия” (1992), според която американското литературознание е “професионално самооб-служваща се игра на маски”, игра в себе си и за себе си. Приведените мнения от жанра “американците за себе си” може да изглеждат радикално пресилени, но и в уравновесената, сдържано написана книга на тамошния автор Пол Бове “По дирите на теорията” човек може да намери спокойната, макар и невесела констатация, че американското литературознание е социално самоизолирало се и изолирано.

Укорите, че американското литературознание няма връзка със социалния живот са колкото справедливи, толкова и безочливи. Как може да имаш връзка с нещо, което не съществува? И да си виновен, че го няма? А социален живот в Съединените щати, поне според европейската мяра, казват, нямало. Казват го външни наблюдатели, казват го и многогодишни граждани на Съединените щати, между които и езиковедът Ноам Чомски [3]. Вярно ли е или не, не зная, макар че по собствените ми бегли впечатления май-май е вярно, но тук работата е в друго. Ако в Съединените щати има глад за социалност, недоволството на гладните най-пряко и бързо се стоварва върху литературоведите и състоянието на “литературознанието в университета”. Ако българското общество е било и продължава да бъде рабско, ако робува на готови фрази и идоли, една от първите прицелни точки на недоволството са учителите по литература, литературните учебникари, професорите. Публични разправии около тях колкото щете, а не съм чувал да е ставало социален въпрос преподаването и учебниците по химия, математика, биология. Литературата, а покрай нея и литературознанието продължават да бъдат изпитателен камък за положението на обществото, на тях все още се възлагат надежди и задачи да говорят. А имат ли какво да кажат и има ли кой да ги чуе? Това не е ясно, и на литературата и литературознанието остава почетната задача да бъдат самарът, върху който се стоварват тоягите на недоволството ­ без магарето да има и хабер за тях.

А това не е краят на патимиите на литературознанието като социално действие. По силата но своята двоякост то се забърква в мъчителен, пък бил той и плодотворен парадокс. Предполага се, че литературата и литературознанието са много силни в създаването на “митове”, а няма спор, че стореното от въпросните литературоведи в Източна Европа беше опит за “демитологизиране”, за сваляне на маските от образите, литературни и нелитературни, на Маяковски и Шолохов, на прословутото Московско метро (в блестящия анализ на М. К. Риклин, част ­ и отново към литературознанието ­ от статия, която “демитологизира” високия образ на М. Бахтин) или на образа на зловещия колорадски бръмбар, чието превръщане от чешки публицисти и поети в символ на идеологическата диверсия на капиталистите от Уолстрийт и Сити бе взето на подбив в една от статиите на Мацура.

Употребих думата “мит” и производните й в цитатни кавички, защото това са чужди думи, не мои. През втората половина на XX век към “мит”, дума с хилядолетно битие и средищно място в европейската култура, бяха пришити нови значения или беше направо метафоризирана в откровено принизяваща, насмешлива посока. В новите си смислови и оценъчни одеяния “мит” заприлича малко нещо на това, което в просвещенския или волтерианския XVIII век са наричали “предразсъдък”. И му се случи това, което и на предразсъдъка ­ подгониха го с насмешка и презрение. Някои от героите на митовете, например Прометей, биват наричани културни герои. Във втората половина на XX век културен герой се оказа демитологизаторът в новия смисъл на думата “мит”, присмехулният, дълбокомисленият или озлобеният сваляч на маски. В такава роля по или против волята си се намериха и въпросните източноевропейски литературоведи. Отказвам се от новите значения на “мит” с надеждата, че нещата с литературните “митове” може да се представят с по-точни и по-прости думи.

Известна и очевидна е способността на художествената литература да създава смислови построения, хиперболизирани в една или друга посока, които впечатляват, запомнят се и тъй като повече потискат, отколкото поощряват помисъла да бъдат подложени на скептичен анализ, може да породят у читателя убеждение, че притежава последната и устойчива истина кой е Паисий, кой е Левски, що е Петербург и руската душа, що е Париж и т.н. Разбира се, това е в равна степен способност на литературата и наклонност на възприемателите є. Наклонността можем да определим като частичен, парциален подход към отделната творба и към литературата изобщо. Негов най-очебиен и най-пошъл израз е способността на литературата да предлага и наклонността на човеците да извличат от нея, и най-много от лириката, откъслеци, които се превръщат в емблематични ­ децата ги научават, възрастните ги помнят до гроб, а скулптори, най-често по нечие нареждане, ги изписват върху мрамора или бронза. Който иска да ги види сбрани на едно място, може да обиколи онова скулптурно и фалическо поругание, което краси градината пред Двореца на културата в София.

От многото емблематични откъслеци най-често употребяван у нас е “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”. Добре, но освен парциален има и друг подход към отделното произведение и литературата. И другият подход вижда в стихотворението “Хаджи Димитър” висока степен на противоречивост и многозначност и че извлеченият от него израз е, най-просто казано, само едната страна на нещата. С по-общ поглед върху литературата виждаме я също тъй противоречива, самоизграждаща се и самоотричаща се. Чрез Ботев българската литература създаде “Хаджи Димитър”, после чрез Яворов “Угасна слънце”, а чрез Траянов “Смърт в равнините” и тази междутекстова верига показва колко смело художествената литература поставя, обръща и преобръща образите си. Професионален дълг на литературоведите е да говорят за тези свойства на произведението и на литературата, но дори и да говорят, малцина могат и желаят да ги слушат. Масовият социален живот на литературата предпочита първия подход ­ опростеното, схематизираното, парциалното виждане и помнене на произведението като устойчива, неизменна смислова и ценностна даденост. В крак с тая маса удобно крачат и много от хората, на които им се плаща, за да бъдат професионални литературоведи. За щастие има и други, “опърничави”, които дръзко или сдържано превръщат професията си във вид интелектуална опозиция. И това е само началото, защото влиза в ход още една сила ­ ценностите и техните поклонници.

Един бог знае що е ценност, но всеки знае, че човешкото създание, ласкателно наричано в Стара Гърция “зоон политикон”, обича да контролира другия и другите, доколкото може и както може. Сред средствата за контрол е бащиният каиш, заплахата от уволнение, концентрационните лагери, електрическият стол ­ брой нямат. В политическата зоология обаче има и други средства, тънки и примамливи, които много ми приличат на творенията на майстора гробар, за когото разказва Чудомир ­ толкова добре копаел гробовете, че и на живите им се прищявало да легнат в тях. Това са, да ги наречем, меките средства за контрол. Между тях на челно място стоят ценностите. Всеки зоон политикон и всяка група зоон политикони проповядва на своите събратя и натрапва на своите подчинени някакви ценности ­ семейни, религиозни, воински, прагматически, национални, идеологически ­ и те брой нямат. Защото всеки зоон политикон, който се ръководи от някакви ценности, е по-лесно предвидим и по-лесно ръководен. Сред ценностите пък някакво ­ далеч не челно, но все пак някакво ­ място заема и художествената литература. И това е голямото щастие и голямата беда за хората, които я четат, тачат и изучават.

За духовното щастие да гледаш на литературата като ценност се е говорило, умно или глупаво, достатъчно много ­ особено в някои славянски страни. За бедата обаче трябва да се говори още ­ особено много в същите страни. Ценността е надиндивидуална и дори надколективистична, тя е хипостазирана някъде извън и основното отношение на индивида, пък и на колективите към нея е преклонение, коленопреклонение, прекръстване, заставане “мирно, за почест!” и прочее. Индивидът е важен само доколкото може да се самопожертва или да бъде пожертван в името на ценността.

Когато литературата бива обявявана за ценност, това не изисква заставане “мирно, за почест!”, нито дори богопреклонение ­ макар че от Платоново време, през средновековието, някои от романтиците та до 20-те години на XX век (имам наум абат Бремон) литературата е бивала разглеждана и като божествена ценност. Когато общественото възпитание обяви литературата за ценност, случва се нещо друго ­ по-сложно, по-достойно и все пак недотам достойно. Полагат индивида ­ ученик, студент, че и зрял човек ­ и литературата на обща везна и блюдото на литературата скача високо нагоре, а блюдото на човека пада ниско, откъдето той, нейният читател и почитател, я съзерцава с усещането, че между нея и него има нещо общо, но че пътят между тях е много дълъг и се губи в облаците на възвишеното, гениалното и непостижимото. Тогава в долното блюдо застава не човек, не дори зоон политикон, а роб.

Осъзнавана или не, тая ситуация поставя литературоведа, бил той преподавател по литература или писач по литературоведски въпроси, на кръстопът. Едната посока води към доутвърждаване на отдалечеността между обикновения човек и великата литература и по него поемат внушителен брой литературоведи. И защо да не поемат, кой свещеник не би предпочел неговите пасоми да вярват в бога, в божествената възвишеност и непостижимост, а него, свещеника, да го зяпат благоговейно в ръцете и устата, докато богослужи? Друга, и за жалост нищожна част от литературоведите, се опитват да внушават почтена и достойна равнопоставеност между литературата и възприемателите й. Трагедиите на Софокъл и Шекспир са потресаващи, някои от романите на Достоевски отиват  сякаш отвъд границите на човешките възможности, но въпреки това нека пред тях застава достойно изправен човек, а не присвит и потиснат поклонник на литературата. Проповядва ли това, литературоведът влиза в конфликт както с колегите си, така и с хилядите маси народ.

И не само с тях. Освен общонравствени сили в отношението литература ­ човек има и конкретно социални, че и политически интереси. Думата е за всеизвестната употреба на литературата за възпитателни цели, при което политическата обработка на мозъците отново се прикрива с приказки за национални, нравствени, художествени и прочее ценности. След някогашната закана на Платон да прогони поетите от идеалната си държава употребата на литературата като възпитателно средство е най-тежкото престъпление срещу нея. Човек, минал през такова възпитание, е вече изкривен читател ­ ако изобщо продължи да бъде читател. Главна маша за провеждане на такова съгрешение срещу литературата е училището ­ там тя е първостепенно средство в окалъпването на надеждни поданици или граждани на държавата. Всичко в училището е принудително, със стеснение или с гордост ­ зависи от интелигентността им ­ признават просветните министри. Добър атестат за училището изобщо, но кой се замисля какво може да причини принудата, когато принудително се четат Вазов, Дебелянов? А насилието започва още преди първия урок по литература ­ с подбора на учебния “материал”. По света и у нас сега доста се говори за литературния канон, за групата литературни произведения, които по съдържание и ценност се приемат като представителни за една национална, регионална, пък и за световната литература. Доста се говори и още повече се спори. Само за училищния литературен канон спор няма ­ подбират се произведения, угодни за господстващата идеология, от които учителят трябва да извлече още по-угодни за нея внушения. На власт ли е една идеология, учениците трябва да четат “Андрешко”, на власт ли е друга ­ “Спасова могила”, все от същия автор. Накратко казано, да живеят националните и художествените ценности.

При тези дадености не е трудно да си представим положението или дереджето на преподавателя по литература, особено ако разбира от литература и от морал и, пази боже, има либерални убеждения. Литературоведът-преподавател е най-обругаваната част от българското учителство ­ за какво ли не го навикват. Но нека се знае, че той е и най-болезнената точка в социалния живот на литературознанието, кръстосна точка на литературни и извънлитературни сили, колективистични ценности и лична гледна точка, на истини и лъжи, на свобода и насилие. С това не призовавам към съчувствие, само към разбиране [4].

Раздвоението на литературознанието между вяра и скепсис в ценностите, между волята на “колективния авторитет” (Стенли Фиш) на институции, обществени групи и стремежа на индивида към свое разбиране, между проповядване на преклонение към литературата и на достойна равнопоставеност с нея, между нейното прилагане или неприлагане в служба на някакви цели, между свобода и натиск и най-сетне между конформизъм и волнодумство ­ това трудно раздвоение показа дългите си уши иззад социалното и авторското поведение на източноевропейските литературоведи. От едната страна на раздвоението си литературознанието имаше честта да излъчи някои от най-големите нагаждачи и угаждачи в България и в други източноевропейски страни. От същата страна се лееше, и то как, книжен поток, чийто конформизъм и назидателност учудваше дори привикналия на всичко източноевропейски читател. Така не пишеха и най-правоверните философи-марксисти, да не говорим за социолозите или психолозите. В същото време имаше и друг тип литературоведско поведение, междинен, но достатъчно ясно несъгласен с първата страна. И най-сетне, на другата страна на раздвоението, имаше литературоведи, чиито трудове оставаха ненаписани, или, ако написани, събираха прах в чекмеджетата им, или, ако издадени, биваха изхвърляни от библиотеките, а авторите им... Но да не развреждам стари рани ­ питайте само къде са гробовете на Волошинов и Медведев. И избухването на глад за социално писане у някои източноевропейски литературоведи беше знак поне за две неща: първо, че част от тях преди това са гладували за повече свобода и, второ, че литературознанието също е способно на интелектуално бунтарство.

Според изложената дотук хипотеза поривът на някои литературоведи от Източна Европа да се отклоняват във или да създават странични полета е свързан с обществените събития около тях и с природата на литературата и литературознанието вътре в тях. Може да изглежда донякъде правдоподобно, но още повече могат да бъдат и възраженията. И едно от тях идва, макар и косвено, от статията на Владимир Мацура. От нея може да се извлече и един още по-мълчалив въпрос: добре, ако доброволният носител на жълта шестолъчка Виктор Клемперер и все така доброволните носители на червена петолъчка в Русия, Полша и прочее са имали социални подбуди да прескочат в странични, не съвсем литературоведски полета, защо правят нещо подобно Умберто Еко, Ролан Барт, които са граждани, божем, на демократични държави? Тук е един от най-тънките мълчаливи пасажи в статията на Мацура. Откритият въпрос е какво става в литературознанието, подсказващият въпрос е дали няма нещо общо в подбудите на Клемперер и Барт ­ единият да анализира речевите клишета на хитлеристката реторика, другият ­ клишетата във френските представи и начин на живот. Мисля, че има, въпреки големите разлики в личното положение на двамата и политическите режими, при които са писали анализите си.

След въвеждането на антисемитските закони в Германия Виктор Клемперер влачи съществуване на унизен немски интелигент, на когото е забранена всякаква литературна работа и му е разрешено да се чувства непрекъснато пред входа на концлагера. Между тежкия физически труд и постоянната заплаха Клемперер води своя, както го нарича, “бележник на филолога”. Бележките си държи не дори и в чекмеджето, а ги крие в най-потайните кьошета на дома си, шифрова ги и ги озаглавява LTI, в което и най-интелигентният гестаповец трудно би могъл да разчете латинското съкращение “Езикът на третата империя”, и после да се досети, че става дума за езика на Третия райх. Книгата му вижда бял свят чак след края на войната.

От орисията на Клемперер до живота на блестящия и фриволен парижки интелектуалец Ролан Барт ­ разлика от земята до небето. Да споменем само едно ­ Барт предварително обявява някои от авторските си намерения, а ръкописите му направо от писалището тръгват към най-големите френски и европейски вестници, списания, издателства. Разлика голяма и все пак не чак толкова, що се отнася до механизмите и резултатите на действията на двамата анализатори [5]. И двамата живеят в диктатурни общества, единият в националистическа, другият в парламентарно-демократична капиталистическа диктатура. И двамата живеят в общество на безпощадна принуда, било на ботуша, било на парите и принудителната консумация. И по-важното за нас в случая, и двамата са заобиколени от образи и речеви клишета, родени от принудата и обслужващи принудата. Колкото и да са различни ситуациите им, и Клемперер, и Барт вършат с тези образи едно и също. Казано съвсем накратко и с думите на Шкловски, извършват “обнажение приема”, тоест разголване на похвата. Да се гадае за подбудите на това вършене е рисковано, а и не твърде етично, но социалната му знаковост е очевидна.

Интелигенцията и интелектуалците са социално опозиционна група, а в днешното капиталистическо общество са вече напълно периферни, маргинални, твърди едно гледище. Интелигенцията и интелектуалците са словесните крепители на всеки съществуващ ред, твърди друго гледище, към което Режи Дебре добавя: интелигентът е “животно на власт”, интелектуалецът е “предател”, който подкрепя капиталистическото общество дори и при видимата си съпротива срещу него (в книгата “Учители, писатели, знаменитости ­ интелектуалците в съвременна Франция”). Единствената възможност човек да изплува от тоя водовъртеж от противоречия е да приеме правотата на двете гледища и да определи интелигенцията и интелектуалците като двупосочно явление. Те са основните творци на образи, призиви, заклинателни фрази, клишета, лозунги, които работят в полза на господстващата власт и идеология, те са и скептичните им анализатори и демистификатори ­ те ги създават, те и ги вземат на подбив. И двата вида дейност вади наяве социалното слабосилие на интелигенцията и интелектуалците. Сила в тая слабост е готовността и понякога способността да се анализират широко приети образи, фрази, истини, да се анализират скептично, много често и насмешливо, да се търси опората им, строежът им и въздействието им, манипулиращото им въздействие. Така интелигентът и по-често интелектуалецът влизат в утешителната, но твърде нескромна роля на знаещ и разбиращ това, което “другите”, а то е мнозинството, не знаят и не разбират. Те знаят и разбират какво стои зад и във вика “За родину, за Сталина!”, с който войниците изскачат от окопите и тръгват срещу противника, знаят какво стои зад и във виковете “Бъл ­ гари, ю ­ на ­ ци!”, които тресат футболните игрища. Знаят и с удоволствие биха го казали, но за предпочитане по-далеч от ушите на НКВД (тогавашният “Народный комиссариат внутренных дел”) и по-далеч от юмруците на поклонниците на българския футбол. В сблъсъка (дано да е само словесен) може да дойде на помощ и прастарата двойка разум ­ глупост.

Сочат Еразъм като емблематично начало на модерния европейски интелектуалец. Вярно ли е това, разумно ли е да използваме емблематични знакове ­ друг въпрос. Важно тук е, че, емблематично или не, с Еразъм на първо място свързват произведението му “Възхвала на глупостта”. Не на неволната заблуда в търсенето на Бога, не на целенасоченото и злостно бягане от божествената истина в ереста, а на глупостта, едно от най-светлите постижения на разума на древната езическа Европа. После минават времената на Суифт, на Волтер, на Маркс ­ времена, в които винаги има кой да се озъби или да се присмее на глупостта. Дойдоха времената и на преустройството и на следпреустройството ­ тогава също се намериха хора, които анализираха образи, фрази и общоприети истини. Между тях имаше и литературоведи ­ и малко е странното и много е хубавото в това.

Бягат или нападат литературоведите с такива свои писания, пита в заглавието си статията на Вл. Мацура. Да, нападат, в смисъл, че посягат словесно върху опорни точки на съществуващия ред. От това на точките не им става кой знае колко неудобно. Пораждането на образи, формули, клишета и прочие е непрекъснато и неудържимо, те са хилядоглава ламя, на която никакъв словесен удар не може да отсече и една глава. Главите си отиват само под натиска на променени социални обстоятелства ­ за да бъдат заменени с нови. В написаното за тях обаче остава поривът на човека да наблюдава, да мисли и най-важното да се съпротивлява. И да свидетелства, че човешкото същество е готово не само да създава власт, но и да я подкопава.

А не бягат ли, настоява с въпроса си статията на Вл. Мацура. Отправен така, въпросът предпоставя образ на литературоведа, който говори и пише само за литературата и за нищо друго освен за литературата. В средата на XIX век общоевропейският процес на разобщаване на категории, знания и професии стигна и до отделянето на литературознанието от естетиката, философията и от общата категория на филологията. (Сега у нас се говори, че литературознанието от последните десетилетия било премного филологическо, та му дошло времето да се освободи и да излезе на широкото поле на културологията. Де да беше премного филологическо литературознанието на XX век! В него един подир друг си отиваха хората, които можеха да кажат заедно с Роман Якобсон: “Филолог съм и нищо филологическо не ми е чуждо” (Philologus sum ­ philologii nihil a me alienum puto). А че филологията стеснявала литературознанието? Това може да говорят само хора, които не знаят какво е значело “филология” по времето на Бьок и колко широко значение може да има това понятие днес. Някогашната филология покрива пространството на днешната културология с няколко значими разлики. Думата “филология” е злепоставена, думата “културология” е в стихията си ­ поне у нас. Филологът се стреми да тръгва от словесни и несловесни текстове, да си знае мярата на устата и ако не събаря стари образи, поне да не гради нови. Почти обратното на съвременния културолог.) С терминологичното и професионалното обособяване на литературоведа дойде очакването, че той ще се затвори в работилницата си и няма да каже дума за това, което става извън нея. Мнозина оправдаха очакванията, други ­ не.

Казаното дотук целеше да омекоти и усложни дилемата, положена в статията на Вл. Мацура: дали когато пишат по нелитературоведски въпроси литературоведите бягат от себе си или, без да престават да бъдат литературоведи, полагат свои понятия върху света, който, кой знае защо, се нарича нелитературен. С казаното дотук най-сетне стигаме до решаващата дълбочина на дилемата, до въпроса що е литературознание.

Според едно разбиране литературознанието изследва група текстове (“изследва” в най-широкия смисъл на думата: събира, уточнява, анализира, категоризира и прочие от този род дейности). Това разбиране е ако не по-старо, то поне по-традиционно и по-разпространено. От неговата почва може да изникне питането какво става с литературоведите, които се захващат с нелитературоведски въпроси.

Според друго разбиране литературознанието изследва текстове и създава творби. Литературоведът изследва текста на “Хаджи Димитър” и ако знае и уважава работата си, втренчва се в него с всичките си филологически познания. Успоредно с втренчването той целенасочено подбира едни от свойствата на текста, други изоставя, а трети недовижда, защото няма за тях филологически сетива. От така подбраните свойства литературоведът изгражда в съзнанието си “Хаджи Димитър” като творба, след което идва най-трудната и най-рискованата част от работата ­ да разкаже за тая творба в свой текст. Този текст някои определят като метатекст, други като паратекст, трети като хипертекст ­ той е просто текст като всички други, раздвоен между служенето си на друг текст и собствената си стойност. Така е раздвоено и литературознанието ­ знание за литературния текст и конструиране на литературна творба чрез литературоведски текст. С една дума литературо-знание и литературо-конструиране. (И нека не превъзнасяме литературоведа. Прехода от текст към творба извършва всеки читател на “Хаджи Димитър”. От литературоведа се очаква да има по-набито филологическо око, да създаде свой текст и да определи степента на зависимост и свобода между изходния и новия текст.)

Ако приемем, че литературоведът е не само “вед”, но и конструктор, не бихме питали с особена изненада защо източноевропейски литературоведи се втурнаха да пишат за Московското метро, за паметника на Масарик (Вл. Мацура) или за Софийския мавзолей. Хората виждат света малко-много повлияни от професията си или от така наречената професионална деформация. На такава формация и деформация се подчинява и филологът ­ и той може като Клемперер да води “бележник на филолога” или да разказва как изглежда светът “през погледа на филолога”.[6] През своите очи той вижда твърде много знакове, вижда и езика в неговата властническа и рабска, нормална и патологична употреба. Вижда ли сюжети и хронотопи, както допуска Вл. Мацура? Мисля, че не. Сюжети и хронотопи там няма. Едно градче, един хан, една кръчма не са сами по себе си хронотопи. Те стават хронотопи и се обвързват в сюжети, в текстове, в знаковите поредици “Под игото”, “Вечери в Антимовски хан”, “Гераците”. Някогашното обиталище на българския цар, дворецът, и новото обиталище на Георги Димитров, мавзолеят, десетилетия наред се кумеха едно срещу друго в центъра на София. Сюжет ли е това? Не, това са само зададени знакове, от които нечий текст може да се опита да създаде нещо като текст. Ако литературоведът наистина има филологически набито око и ако наистина е научил нещо от това, което цял живот е изследвал, нищо странно, че може да пропише някаква филологическа публицистика ­ особено ако социалните условия го подтикват към това.

Случилото се Вл. Мацура формулира дилемно и питащо: дали то е “разширяване на империята на литературната теория” или “загуба на самоличността на научната дисциплина”. На това “или ­ или” може да се отговори с “нито ­ нито” или по-добре изобщо да не се отговаря, защото въпросът е формулиран с “литературна теория” като метонимия и “империя” и “самоличност” като метафори. Смисъла на въпроса видях в друго и се опитах да разсъждавам върху другото.

В случилото се има и специфично литературоведски проблем и тъй като не желаем да губим самоличността си, нека го поставим, тоест повторим. Творенията на източноевропейската филологическа публицистика имат много общо помежду си в теми, строеж, стил, тон, почти повсеместно ироничен или саркастичен, и функции. Инак казано, те образуват жанр. В основните си очертания тоя жанр не е нов, но конкретното бракосъчетание между филология и идеология, литературознание и публицистика е нещо наистина ново. Че литературознанието не намери, а комай и не потърси жанрово име на това, което самото то създаде, не е голяма беда. Още по-малка ще е бедата, ако не се намери кой да изхаби времето си да изследва тоя старонов жанр. Беда ще е обаче, ако смисълът на случилото се остане невидян и неразбран. Писателят и литературоведът са на постоянен кръстопът: дали да създават текстове, възможно най-много обособени спрямо заобикалящото ги текстово море, или да градят колкото е възможно повече допирни точки с него. Кръстопътят е наистина постоянен и наивна е надеждата, че някой ден (и защо не днес?) литература и литературознание ще хванат единия път за сметка на другия, а противокултурен е поривът една от посоките да бъде обявявана за ценностно по-висока от другата. Като пристъпват от крак на крак, литература и литературознание постоянно правят стъпки в едната и в другата посока. Написаното от източноевропейските литературоведи беше една от тези стъпки ­ и ясно в каква посока.

Ще остане ли това неразбрано? Статии като “Отстъпление или настъпление” вдъхват надежда, че няма.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

[1]. За своите писания например не успях да измисля нищо по-умно от "политико-филологически есета".

[2]. Все така похвално е мнението за френските университети, изложено в книгата на Пиер Бурдийо "Homoacademicus" (1985).

[3]. Вж. напр. беседата му "Надзорът на медиите", издадена в България с неграмотен превод, в който и смисъл ът на заглавието е обърнат наопъки - "Медиите под контрол".

[4]. Нека напомня за съществуването на една статия на Ханс Магнус Енценсбергер - "Скромно предложение как да предпазим младежта от продуктите на поезията" (1976). В нея са казани остри, но не много пресилени думи за преподаването на поезия в немските училища. Добре ще е някое наше просветно или непросветно издание да я издаде на български.

[5]. На тези думи може да подскочат като ужилени някои от лековерниците или демагозите, за които капитализмът е венецът на човешките свободи и правдини - то си остава за сметка на умствения им кръгозор.

[6]. Тъкмо такова беше и подзаглавието на едно родно творение от този вид: "Българската 1990 година през погледа на филолога".

 

 

© Никола Георгиев, 1995
© Издателство LiterNet, 27. 07. 2000
=============================
Публикация във в. “Литературен вестник”, 1995, бр. 39.
Публикация в кн. на Никола Георгиев "Мнения и съмнения", С., 2000