Никола Георгиев

web | Мнения и съмнения

1. Обяснителните бележки ­ да бъдат или да не бъдат?

Малко след кончината на Ярослав Хашек няколко упълномощени и явно добре подготвени за работата си лица извършват оценка на оставеното след него имущество ­ материално, което се оказва незначително, и литературно, което поне с течение на времето се оказва огромно. Литературното те също оценяват в парични знаци, с аршина на издателския успех или провал. Оценили са и романа “Швейк” и за неговото издателско бъдеще са вписали черно на бяло следното: “След десет години съдържанието на това произведение ще бъде неясно за новото поколение и читатели за него едва ли ще се намерят.”

Нека не бързаме да се смеем на това издателско-литературно предсказание, колкото и смешно да изглежда то. Защото минаха десет, минаха двадесет години, а читатели не само се намираха, но се намираха все повече и повече. Днес, точно седемдесет и пет години след експертната оценка, човек може да прочете ­ стига да ги знае ­ “Швейк” в превод на почти толкова езика и да намери екземпляри от романа върху книжарските лавици из цял свят ­ стига само поредното издание да не е било разграбено, както се случва с книгоиздаването в някои страни. “Швейк” се оказа една от не многото книги на века, а предсказанието, че този роман няма да издържи и десет години читателски интерес, се нареди сред многото смешни напъни на същия този век да прогнозира, да предвижда или пророкува. И все пак нека не бързаме да се смеем. По-добре ще е да се запитаме какво е подтикнало, или подвело, тези вероятно умни хора да отмерят на “Швейк” толкова кратък живот ­ и то не за да ги оправдаваме, а за да се опитаме да намерим още една гледна точка към Хашековия роман.

“След десет години съдържанието на произведението ще бъде неясно”, предвиждат оценителите. Без много вглеждане и размисляне можем да разберем на основата на кои свойства на “Швейк” са стигнали до този извод. Романът на Хашек е много широко опрян върху конкретността на своето време и пространство. Времето в него тече с календарно точна определеност, а физическото пространство ­ на Прага, Чехия, Австро-Унгария и така до Галиция ­ е разчертано с точността на добър пътеводител. И това е само началото. На своите стотици страници романът е събрал безчет реалии от тогавашна Чехия и Австро-Унгария ­ бит, обществен живот, култура, политика, държавна уредба, журналистика, техника, обичаи, фолклор ­ то няма изброяване. Романът държи много на техните преки и производни значения и оценителите му са били в правото си да се запитат: какво би станало с романа и неговата разбираемост, когато новите поколения на Чехословакия няма да знаят почти нищо за старите му реалии? Но те биха могли    да се запитат и нещо друго: какво да правят читателите и какво ще стане с романа, който използва така широко знания из живота на Европа от Португалия до Русия и от Сократ до Масарик? Като естествен спътник на всичко това в романа са включени изрази и по-дълги текстове на няколко европейски езика ­ всеки със своята конотация ­ и техни местни диалекти ­ може би с още по-силна конотация. Как да се справи читателят с тази вавилония?

Тук обаче грижата не са читателите ­ с ними бог, ­ а преводачът. Труден за превод по всички възможни линии, романът на Хашек затруднява, да не кажа обърква, преводача и с множествеността на своите конкретни реалии и със своята многоезичност и многокултурност. Как да постъпи с тях ­ да ги обяснява или не?

Затрудненията и объркването започват още с първите думи на романа: “Убили са нашия Фердинанд” (по превода на Светомир Иванчев). Швейк посреща вестта с въпроса: “Кой Фердинанд?” и иска пояснение, защото знае двама Фердинандовци. В своя контекст, със своите значения и функции въпросът на Швейк е литературно условен, но преводачът може да погледне на него и като на безусловен. И преди още госпожа Мюлерова да обясни на стопанина си за кой Фердинанд е думата ­ а от разказа є това става доста ясно ­ преводачът чрез звездичка препраща читателя под черта, извън литературното произведение, и му обяснява: “Ерцхерцог Франц Фердинанд фон Есте (1863-1914) ­ племенник на император Франц Йосиф I, убит със съпругата си в Сараево, столицата на...” и така нататък до края на историческата справка. Първото и сравнително кратко словоизлияние на Швейк дава повод за следваща преводаческо-осведомителна намеса с препратка под черта. Думите на Швейк свалят тежкото и съдбоносно за Европа политическо покушение върху равнището на битовата пошлост и грубоватост. От двамата Фердинандовци, които той знае, единият е забележителен с това, че е изпил погрешка шише с мазило за коса, а другият ­ че събира кучешки фъшкии. Тук преводачът, с право или не, може да допусне, че за читателя ще останат загадка целите, с които другият Фердинанд извършва своята възвишена дейност, и като го препраща към най-долния етаж на страницата, разсейва невежеството му в полето на кожарската технология. И така, бележка след бележка, та чак до последната страница на романа в българските му издания с великолепния превод на Светомир Иванчев.

Нужно ли е всичко това? Или по-точно ­ редно ли е?

Съвременното литературознание нарича различните видове съпътстващи текстове с общото название паратекст. За обема на това понятие се спори, но всички приемат без спор, че обяснителните бележки са характерен представител на паратекстовата група. Класификационно безспорни, съпътстващите обяснителни бележки стават нещо съвсем не безобидно, когато се появят по белите полета на някой роман ­ да не говорим за стихотворение. Една силна, особено през ХХ в., линия в литературоведското мислене настоява, че литературното произведение е, цитирам, самообясняваща се, самодостатъчна и затворена в себе си единица, за чието възприемане и анализиране спомагателни текстове, близки или далечни, са не само излишни, но и пакостни. Тази линия не е единствена, не е и водеща. Противопоставя є се със сериозни доводи и хапливи насмешки така наречената отворена линия, според която всеки текст, всяко литературно произведение действа чрез други текстове и произведения. Двете линии са повърхностният и доведен докрай израз на вечното и непреодолимо раздвоение в мисленето за литературата. И едната страна на раздвоението роптае срещу обяснителните бележки ­ дори когато съпровождат такъв отворен в жанра и изказа си роман като “Швейк”, в който ­ нещо много рядко за романа на ХХ в. ­ има и авторски бележки под черта. Обяснителните бележки са подсказващ знак, че читателят може би е под ерудитското равнище на романа и че като невежа в историята на древния Рим не може да разбере заканата на подпоручик Дуб “Ще се срещнем при Филипи”, или като невежа в най-новата история не знае какво се е случило в Сараево на 28 юли 1914.

Това са проблеми на литературната социология и прагматика, тоест проблеми не особено литературни. По-важното, поне за мен, е в друго: обяснителните бележки са натрапващ се знак, че романът “Швейк” не може да говори сам чрез себе си, не може да стои сам на краката си, а се нуждае от допълнителни текстови подпори ­ или патерици. И още по-важното: обяснителните бележки са рязко превключване на кода, инак казано, те са сътресващ преход от литературно условния изказ и “свят” към фактическа безусловност ­ и отново назад към литературността. Обяснителните бележки на свой ред превръщат романа в нещо като движение на кола по днешните софийски улици ­ от гладкото с “друс” в дупката, от дупката пак “друс” по гладкото и тъй нататък до края на пътя. И все така важно: обяснителните бележки превръщат литературната многозначност и многозначна потенциалност и смътност в нелитературна еднозначност.

Подобни съображения ­ ако стигнат до ума му ­ може да охладят естествения порив на преводача (или на когото и да било в издателството) да обясни поне част от реалиите в романа на Хашек. Със или без такива съображения много издания на “Швейк” по света излизат с чисти бели полета и читателят е оставен на собствения си избор да рови или не из книги и справочници, за да разбере какво е това Филипи и що е оподелдок. (Както ще стане дума след малко, желанието му да прескача между романа и справочниците няма да е много силно.) Със или без такива съображения българският превод на Св. Иванчев е съпроводен с обяснителни бележки ­ избор на преводача, обусловен не само от личните му разбирания, но и от особеностите на Хашековия роман. Какъвто и да е изборът обаче ­ със или без бележки ­ той е избор, и то много труден, че и мъчителен за всеки, който дръзне да се захване с превода на “Швейк”.

Голямото раздвоение между автаркията (независимостта, самодостатъчността) на литературното произведение и неговата междутекстова зависимост, включително спрямо обяснителните бележки, се проявяват и на равнището на текстовата практика ­ кога чрез неприязън към всякакви тълкувания на забележителното, неприкосновеното, прозрачно ясното произведение, кога чрез ревностно, неуморно коментиране.

Като текстов жанр коментарът минава през вековете от древността до наши дни под различни имена, с различни степени на подробност и с различна мярка в представите за неговата важност. Много съблазнителни за коментиране се оказват преводите от един език на друг ­ във всяко превеждане има нещо от коментирането и обратното. Обилното коментиране е важна част в един тип преводаческа стратегия, според който превежданото литературно произведение може да се използва като кораб, по който се налепват сведения за една култура, за да бъдат пренесени в друга.

В наше време любопитно изразиха тая стратегия преводите на Владимир Набоков от руски на английски. Романът “Ана Каренина” например дава повод на преводача да обясни много и много неща от руския живот през втората половина на ХIХ в. А обяснителнта компетенция на преводача може да се ограничи в местните реалии. Набоков превежда на английски “Герой на нашето време” ­ роман с доста сложна криволичеща сюжетна последователност или, казано с термините на В. Шкловски, роман с резки несъответствия между сюжет и фабула. Тоя строеж явно се е сторил на Набоков твърде сложен и трудносмилаем за англоезичните читатели, та в един друг вид паратекст, предговора, обяснява внимателно, като на умствено недоразвити, фабулното развитие на романа. Коментарно-обяснителната стихия на Набоков се развихря с изненадваща до комизъм сила в превода му на “Евгений Онегин”. Цифром и словом 1175 бележки обясняват на чуждия читател смисловите потайности на романа и особеностите на живота в далечната и загадъчна Русия. Книжният обем на бележките многократно надхвърля обема на Пушкиновия роман, та читателят да се чуди с кое първо да се залови. Един руски литературен критик от ХIХ в., любител на силни фрази, нарекъл романа “Евгений Онегин” енциклопедия на руския живот. На романа като роман не му е работа да става енциклопедия, кратка енциклопедия на тогавашния руски живот могат да бъдат съпровождащите го обяснителни бележки на Набоков. Въпросът е как да се съчетае роман с енциклопедия, литература с нелитература.

Преводът като че ли е най-оправданото място за поява на обяснителни бележки ­ но не единственото. Тръгне ли се по техния път, обяснителни бележки трябва да се добавят и към българските издания на “Под игото”, “Бай Ганьо”, “Тютюн” (от Д. Димов) или към чешките на “Швейк”. Случва се обаче нещо, което потвърждава казаното, че отношението към този текстов жанр е противоречиво и мъчително объркано. Посочените произведения поголовно се издават в своите страни и на своите езици без обяснителни бележки. И обяснимо защо. Такива бележки ще бъдат откровено признание и напомняне, че най-популярните, най-четените, “най-народните” произведения в българската и чешката литература не са чак толкова прозрачно ясни и “народни”. За някои български читатели обяснителни бележки към “Под игото” вероятно биха прозвучали като обида и светотатство. Колебанията “за” и “против” обяснителните бележки се проявяват и в следния смешен издателски парадокс. Обяснителни бележки се добавят в така наречените академически издания ­ а те се купуват и четат от хора, които по-малко се нуждаят от обяснения. Масовите издания излизат с празни полета, а така нареченият масов читател да се оправя както може.

И той се оправя ­ както това потвърждава огромният брой читатели и почитатели на “Швейк”. В основната си част те не са елитарни читатели и не са чели издания с обяснителни бележки, а и да са чели такива издания, бог знае доколко са обръщали внимание на напечатаното в долната част на страниците или в притурката към романа. А в “Швейк” наистина има какво да се обясни и на най-просветения читател. От доста време насам романът на Хашек се успоредява с един друг роман, писан също на чешка земя и почти по същото време ­ “Процесът” от Франц Кафка. Първите успоредявания бяха констативни и сочеха докъде може да стигнат различията и противоположностите между два романа, писани почти едновременно от автори, които са родени в една и съща година и в една и съща страна. После дойде ред на връзките и приликите между тях и още един път стана ясно, че благословена сила на литературата е да раздалечава приликите и да сближава противоположностите.

Сред резките контрасти между “Процесът” и “Швейк” е участието на реалии в двата романа. В “Процесът” реалиите са потиснати с непозната в дотогавашната история на европейския роман настойчивост. Просто казано, енигматичното произведение на Кафка упорито мълчи по въпросите кога, къде, кой, как (и тук поредицата от “к” се нарушава), защо. (На английски и петте думи започват с еднаква буква ­ W). Мълчи къде и кога живее злощастният Йозеф К., кой и защо го обвинява, арестува и екзекутира. Със собствени имена са назовани само героите, и то далеч не всички, а главният герой е “специфизиран” с инициала К. Във възможно най-пълния контраст с романа на Кафка “Швейк” е пренаситен с реалии от всякакво естество ­ та чак до точни цитати на параграфи от военните устави на Негово кралско и императорско величество Франц Йосиф. Романът-загадка на Кафка предразполага към коментари и ги получава (и то как!), но те са коментари от свой жанр и естество: какъв е този процес, що е вина, що е чиновнически апарат, що е модерна държава и най-сетне какво значи целият този роман. Мястото на такива коментари, анализи и тълкувания е в дебели изследвания, не и в долните етажи на сраниците или в кратка притурка към изданието. От своя страна прозрачният, поне така изглежда, роман на Хашек подтиква към коментари от друго естество ­ кратки, фактически, вместващи се върху периферията на книгата, като паратекстове в най-безспорния смисъл на думата. Подтиква, но в никакъв случай не налага като безусловно изискване. Защо?

Въпросът изостря усета ни към някои свойства на романа “Швейк” и на битието на литературата. Важно собствено и общолитературно свойство на този роман е неговата самообяснителност. Съставките му, сами по себе си може би малко известни и трудноразбираеми, се сплитат взаимно подкрепящо се, взаимно обясняващо се и изграждат смислови цялости, които, както показа и опитът, спокойно могат да минат без спомагателни паратекстове. Това свойство на романа е сред важните ­ теоретически, с оглед на неговия анализ ­ и практически, с оглед на неговото издаване. Написаното за “Швейк” по света е внушително по обем (макар и скромно в сравнение с написаното за “Процесът”) и в него някой сигурно е отворил дума за степента на самообяснителност в този роман. Ако не, нека вземем повод от българските издания и го кажем.

В общолитературен план ще повторя, че природата на литературата поощрява многозначността, смисловата отвореност, а дори и смътност на съставните единици и на цялото. В нейната среда съпровождащите обяснения ­ а те стесняват смисловия потенциал и раздрусват литературността ­ трудно може да се почувстват на мястото си. Дори и в роман като “Швейк”.

И ако все пак преводачът (или издателят) със или без колебания и литературни терзания се възползва от правото си на избор и съпроводи “Швейк” с обяснителни бележки, идват на ред нови колебания и затруднения ­ кое да бъде и кое да не бъде обяснено, как да бъде и къде да бъде обяснено.

Опитът показва, че по обем, жанр и функции коментарите могат да бъдат, да ги наречем, макро­ и микрокоментари. Макрокоментарите на “Швейк” биха разказали например какво е представлявала Австро-Унгария в 1914 г., какво е било мястото на Чехия в нея, какви сили са действали в чешкия обществен живот, какъв е бил строежът и порядките на австроунгарската войска, какво е било мястото на чешкия и немския език в Чехия, на католическата църква и прочее от този род. Малко произведения ­ от “Илиада” на Омир до “Одисей” на Джойс ­ са били зачетени от такива коментари. Между тях ще упомена изпипаното със знание и любопитство коментарно изследване на Юрий Лотман върху “Евгений Онегин”. Между кориците на една въздебела книга Лотман е сместил коментара на някои сюжетни единици от романа, между които дуела и бала. От него читателят може да научи колко тънкости е трябвало да знае и спази големият специалист по дуелите, който урежда двубоя между Онегин и Ленски, и да вникне в горчивата насмешка на романа към извършеното или да разбере неприятната финансова правдоподобност на стиховете:  

Служа отлично, благородно,
долгами жил его отец,
давал три бала ежегодно
и промотался наконец

Или в превода на Григор Ленков:

Баща му, служил благородно,
заемал цял живот пари
от трите бала ежегодно
накрай съвсем се разори.

За разлика от макрокоментара неговият малък събрат е не само по-кратък ­ рядко по-дълъг от два-три реда ­ и не само по-малко претенциозен в обхват и точност. Микрокоментарът предпочита единичностите ­ отделното събитие, отделните собствени имена, отделните цитати. И тук над микрокоментара надвисва голяма опасност ­ да остане формален, инак казано, да обяснява смисловата единица със значения, които са безукорно точни от гледище на енциклопедиите, но които не са значенията, които контекстът на литературното произведение активизира и използва. Военният свещеник е наредил на “Швейк” да намери масло за миропомазване и ­ “И Швейк тръгна да търси масло, осветено от епископа, нещо по-трудно и от търсенето на жива вода в приказките на Божена Немцова”. На името “Немцова” преводачът със знак праща читателя на долния етаж на страницата, където обяснява: “Видна чешка писателка ­ Б.пр.” Че “Божена Немцова” е чешко женско име, е ясно за всеки български читател, че е писателка, личи непосредствено от повествованието, че е известна, подсказва начинът на позоваването. Какво тогава обяснява тази обяснителна бележка? Всичко друго, но не и това, което е нужно в случая ­ смисъла на позоваването, по-точно смешното и насмешката в него. Позоваването на Немцова и на нейната жива вода е част от грандиозния присмех на Хашековия роман с всякакви ценности, стари и нови, с всяка литературност, с всяка сантименталност. И ако преводачът желае да поясни нещо на недоучения си читател, да му каже нещо в тоя смисъл. Инак по-добре ще е изобщо да не се обажда.

Позволявам си тези малко остри думи за обяснителните бележки към превъзходния превод на Светомир Иванчев, тъкмо защото е превъзходен. Човек и яд го хваща, и скомин го избива, като гледа каква необяснимо дълбока празнина зее между двете части на неговите страници: горе блестящ превод, вникнал в тънкостите на трудния оригинал и намерил с много усет и стилова изобретателност българските им съответи, долу под чертата формални обяснителни бележки, които говорят за непознаване на функциите на знака в литературата, на изостреното напрежение между денотация и конотация и, най-необяснимото и най-неуместното в случая, за липса на чувство за хумор.

Ако обяснителната бележка ще е обяснителна бележка, в повечето случаи тя трябва да наблегне на конотациите и изобщо на производните значения. Така е в случая с позоваването на Божена Немцова, така е и в много други, например: “Независимо от това си занятие той страдаше от ревматизъм и тъкмо в тоя миг разтриваше коленете си с оподелдок”, разказва повествованито за Швейк. Преводачът решава, че няма да е излишно да просвети читателя какво точно е оподелдок и го праща долу под чертата. Там го очаква обяснението: “Оподелдок ­ разтвор от камфор и сапун в чист спирт. ­ Б. пр.” С това читателят обогатява познанията си из историята на европейската фармацевтика, но едва ли става по-добър читател на романа. В своя контекст “оподелдок” действа със значение на масово, евтино и доста съмнително с ефикасността си лекарство, нещо като някогашните пенкилери по нашенско. За смешната чудатост на думата “оподелдок” читателят е оставен да се досеща сам.

В литературата местните имена са също напрегнато раздвоени между своята денотация и производни ореолни значения, при което втората група значения може да се окаже по-достойна за обяснение от първата. В българския превод с почти излишна педантичност е обяснено, че Смихов, Вършовице, Карлин, Бржевнов, Мала страна и прочие са квартали на Прага ­ и толкова. И дума обаче не става, че някои от тези местни имена имат странични значения, които за романа никак не са странични. Да се каже, че Жижков или Нусле са пражки квартали и нищо повече, е равносилно, ако в превод на български роман на чужд език се “обясни”, че Коньовица е квартал на София ­ и толкова. Освен това местните имена могат да имат и стилови варианти и стиловите варианти да бъдат функционално по-значими от денотативните значения. На едно място военният свещеник Кац казва: “Утре, значи, трябва да идем до Карлака, за да извършим последно помазване.” Верен на принципа си, преводачът не пропуска да обясни какво значи “Карлака” ­ и го обяснява: “Карловият площад в Прага”. От денотативно гледище обяснението е безукорно ­ но не и от литературно-функционално. “Карлак” не значи просто Карловия площад в Прага, а просторечиво-разговорното име на този площад. Просторечието лежи много добре върху езика на военния свещеник, особено когато го съчетава с възвишени действия като последно помазване, проповед от амвона или с възвишени слова, заети най-често като цитати от църковната фразеология. Просторечието и другите стилови значения са част от конотативния смислов обем, чието представяне, какъвто и труд да изисква, е задължително за всеки, който се е наел да пише обяснителни бележки.

Благодатна, но хлъзгава почва за автора на обяснителните бележки е многоезичието в “Швейк”. В романа на Хашек се появяват изрази на различни европейски езици ­ от латински до руски и татарски, ­ но основната вавилония поражда смешението на езици на народи от Австро-унгарската империя ­ немски, унгарски, полски, сръбски, някои от тях представени и с местните си диалекти. Езиковата тема е важна съставка в образа на “разкапаната австрийска монархия”, а чрез него и на водещите смислови сили в романа: насилие и съпротива, комуникативност и глухота, ред и разпад, абсурд и нормалност, светъл хумор и черен хумор. Плъзгането между езиците носи още много потенциални значения, които контекстът на “Швейк” превръща в реалност.

Австрийската монархия е разкапана покрай другото и поради езиковото положение в нея. И в австроунгарското є превращение немският остава официалният език ­ езикът на силните, на бюрокрацията, на заповедите и забраните, на полицейския апарат и на военщината. Романът на Хашек поражда много значения от това и не по-малко от обстоятелството, че за огромната част от героите немският е чужд език във всеки смисъл на думата, че някои от тях не могат и не искат да го говорят, въпреки че, както се заканва офицерският кандидат Дауерлинг, “с чешкия си език няма да стигнете даже под бесилото”, други с труд връзват по някое пълно с грешки изречение (между тях е и инак словоохотливият Швейк), а тези, на които немският е майчин, често го говорят на такъв диалект, че Гьоте би си запушил ушите.

Как отвръща на всичко това коментарният апарат на българския превод? По възможно най-механичния начин, тоест по начин, който едва ли може да помогне много на човек, който не познава езиковото положение в Австро-Унгария и не знае немски. Немските, унгарските, полските изрази са преведени добросъвестно на български и с това работата трябва да се смята свършена. От другоезиковите изрази непреведени са оставени само сръбските псувни на майка, защото при трогателното духовно сродство между двата съседни славянски народа, българи и сърби, това би било явно излишно.

Една от казионните австрофилски идеи, откровено и многократно осмивана в романа, е, че Австрия е нужната и неизбежната държавностна спойка между етническия пъстреж от Галиция до Судетите ­ “Ако Австрия не съществуваше, трябваше да я създадем ние”. Презрението на австрийците към “чешката сволоч” и “банда от симуланти”, героичните подвизи на сапьора Водичка и бойните му другари по унгарска земя, насмешките над простотията на полските войници и прочее от този род са литературният отговор към възвишения австрийски девиз “Viribus unitis” (С общи сили). Не така открито, но все така последователно е осмяна и вярата, че немският може да бъде езиковата спойка между въпросния етнически пъстреж. Доколко е така, отговаря например епизодът в бюфета на гара Табор, където един ранен унгарски войник разказва на Швейк патилата си “с мимики и жестове” и пълнозначни думи като “пуф, паф, пуц”.

В други случаи вместо “пуф, паф, пуц” може да се появяват изрази от рода на “Frau ist gesagt, dass sie hat ka Zeit”, тоест изрази, в които вездесъщият немски език звучи сакат и смешно безпомощен, колкото за да предаде най-прости съобщения. В близък план този немски води към общото внушение на романа за изкуствеността и лъжата в строежа на Империята, в далечен план ­ към най-общите внушения за смешното и несмешното в човешкото общуване. Как постъпват и как трябва да постъпят обяснителните бележки в подобни случаи?

Швейк пита слугинята на господин Какони, унгарка, дали разбира немски. Тя отвръща “A pischen”, а преводачът пояснява под черта: “Малко”. Пояснението би било безспорно, ако слугинята беше казала “Ein bischen”, но тя говори, доколкото изобщо говори, немски такъв, какъвто едва-едва е стигнал до нея в град Кирай Хида от долнонемските диалекти. Тук пред всеки, който желае да пояснява под черта, се очертават две възможности: едната, трудна и рискована, е да преведе израза на някакъв завален български, а другата да напише “Малко” и да добави обяснително що за немски е това. Трета възможност не би трябвало да има ­ и тъкмо тя е използвана в българския превод. Жалко.

Стана дума, че в романа на Хашек немският език комично се разпада и в устата на тези, за които е майчин език. Някои немци говорят, както казва повествованието, “страшен немски”, силно диалектен немски, и на езика на по-висшите същества изричат неща, каквито не биха излезли от устата и на всеизвестния простак Паливец. Ординарецът Батцер казва за вече оплескалия се кандидат-офицер Биглер: “Stinkt awer d’Kerl wie a’Haizlputza, wie a’bescheissena Haizlputza”. Това е преведено буквално на български и поместено на полагащото му се място в долната част на страницата ­ без да стане дума за немския, на който са изречени тези прелести. В същото време на горната част блести необикновеният усет към чешки и български език...

Включването на друг език в литературното произведение поражда производни значения ­ каквото всъщност става с всяка смислова единица в него ­ и обяснителните бележки трябва да насочат към тия значения. Не го ли сторят, толкова по-зле за и без това спорните принципи на коментирането.

Включването на друг език в литературното произведение носи и още една условност: обикновено чуждоезиковите изрази са част от по-дълъг текст и се появяват откъслечно, като негови характерни и представителни съставки. Казва се например, че господа офицерите разговарят помежду си на немски.     Целият им разговор се предава на чешки и само тук-там прозвучава по някоя дума или израз на немски. При това положение немскоезичните откъси добиват стойност на цитати, а от цитатите до клишето има само една крачка. Преобладаващата част от немскоезичните изрази в “Швейк” идват от гражданската и военната бюрокрация и в своя контекст те са вече клиширани, а чрез многократната им поява в романа се доклишират ­ и то иронично.

Практическият смисъл на горните разсъждения е в следното: дали в българския превод не може да се съкратят част от немскоезичните изрази и да се предадат направо на български? Щом като другият език действа с условна частичност и контекстуална представителност, нужни ли са всички стотици немскоезични изрази, още повече, че значителна част се повтаря и потретя?

Този въпрос си зададохме със Светомир Иванчев, когато преди години умувахме дали великолепният му превод не може да стане още по-добър. Идеята за частично съкращаване е твърде привлекателна, особено за хора, които недолюбват обяснителните бележки, но в случая с “Швейк” разумно ще е да изберем по-малкото зло и да запазим всички немскоезични изрази. Нека гласът на властта и глупостта пада върху читателя като китайска капка ­ от това ще стане по-малко властен и още по-глупав.

В превода на Светомир Иванчев, издаден точно преди петдесет години, може да се внесат промени към по-доброто ­ и в това пръв се бе убедил неговият голям майстор. Промени може, по-точно трябва да се направят и в обяснителните бележки. Тяхното наличие е авторски избор и воля на преводача и от уважение към него трябва да бъдат запазени като принцип. От уважение към романа и читателя пък нека бъдат преправени.

И последна, вече съвсем издателска препоръка: обяснителните бележки да не се набиват в очи от долния край на същата страница, а да се поместят накрая, в притурка. И по-добре ще е, мисля, никакви звездички и цифри да не подсещат читателя, че на това място има какво да му се обяснява. Комуто е воля, нека се рови в последните страници и да се просвещава. Освен че е най-конформното, литературата е и най-свободното словесно творение на човека. Нейният читател е в робска зависимост от знанията си, които идват от всички страни, включително и от обяснителните бележки. Защо тогава да не му се даде знак, че може да бъде и свободен?

2. Пот и сълзи по границите на романа

Във всяка своя точка литературното произведение граничи със себе си или с нещо извън себе си, но тук ще посочим три безспорни гранични точки: заглавието, встъпителния израз и завършека. Върху тях, и особено върху първите две, преводача на “Швейк” го очакват мъчителни изпитания и, ако е мислещ и взискателен човек, горчивината, че е бил заловен на границата след некадърен и неуспешен опит да я прекоси.

Да започнем от завършека ­ най-безобидната от трите трудности. Големият теоретически проблем за завършека и завършеността на литературното произведение е разрешен в “Швейк” практически просто и нелитературно. Тежко болният Хашек смогва да продиктува думите “нашите армии в недалечно бъдеще ще прекрачат границата” и в съвсем близко бъдеще сам прекрачва границата, от която, както казал и Хамлет, връщане назад няма. Смъртта на автора, твърди Юлия Кръстева, е единственият естествен завършек на романа. Ако приемем, че е така, “Швейк”, смятан според едни критерии за незавършен, ще се окаже завършен, и то по възможно най-естествения начин.

Но да оставим настрана парадоксите на Кръстева. Не е тук мястото и за много интересния, вече не само теоретически, но и конкретен въпрос: на “Швейк”, на тази откровена пародия на романовата структура, не подхожда ли завършек, който се подгавря с многовековните опити да се придаде на романа значение за цялостност, затвореност, завършеност? И дали завършека, с който е оставен “Швейк”, не може да приобщим към пародийно отворения завършек на “Тристрам Шенди” (1760-1767), произведение, което В. Шкловски обявява за най-романовия роман, защото вади на пародиен показ главните условности на романа?

Въпросът за завършека на “Швейк” обаче тръгва не само от структурата и прагматиката на романа. Той е и въпрос авторско-биографичен ­ защото има основания да се допуска, че Хашек не е сложил точка на произведението си, а е възнамерявал да продължи нататък. Инак казано, и то уж в интерес на точността, романът “Швейк” е недописан.

И тук вече идва съвсем конкретният, практически, преводаческо-издателски въпрос: трябва ли недописаността на романа да се извести и набие в очите на читателя върху текстовото му пространство, примерно чрез послеписна прибавка непосредствено след последните думи на текста? Много преводачи и издатели по света отговарят на въпроса с мълчаливо “не”, българският е тръгнал в обратна посока. И двете възможности са спорни и изборът на всяка от тях трябва да бъде значещ и значещ ­ наред с другото ­ и с трудността на избора.

Ако преводачът въпреки всичко намери за нужно да поясни, че “Швейк” е недописан, наляга го въпросът как, с какви думи да изрази пояснението. По скромното ми мнение послеписната бележка към българския превод не му прави голяма чест. Тя е многословна, което иди-дойди е простимо, и велеречива, приповдигната, което е най-неподходящият заключителен паратекст към романа “Швейк”. Дано в следващите издания пояснението бъде друго, по-близо до тона на Хашек и “Швейк” ­ или изобщо да го няма.

В първата част на статията думата беше за паратекстовия жанр обяснителни бележки. Продължихме във втората с послеписната бележка, която е също обяснителна и  също паратекстов жанр. Сега нека се върнем към срещуположната, и пак гранична, точка на текста ­ заглавието. С това все още оставаме в полето на паратекста, поне за ония жанрови систематизатори, които намират за логично да включат в групата на паратекстовете и заглавието. Не обаче сложната природа на заглавието ни интересува в случая, а простото обстоятелство, че заглавието на Хашековия роман е първият знак за преводача какво го чака оттук нататък.

Може би е направило впечатление, че като заглавие на Хашековия роман използвах краткото “Швейк”. Правех го не толкова да избегна твърде дългото оригинално заглавие, но и  насърчаван от примери като съвременните заглавия от рода на “Дон Кихот” и “Хамлет”, които в оригинала на Сервантес и Шекспир са по-пространни. Използвах “Швейк”, защото ми е трудно да се примиря със заглавието на българския превод “Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война”. Две думи в това заглавие могат да затруднят преводача и да смутят читателя: “приключения” и “добрия”. Оставям настрана като бял кахър израза “световната война”, който от 1939 г. насам стана двусмислен ­ за коя от двете световни войни става дума? (За тая двусмисленост напомня и хипертекстът, по терминологията на Ж. Женет, “Швейк през Втората световна война” от Брехт.) Двусмислицата заплашва да стане трисмислица след Третата световна война, но за това да берат грижа читателите, които я надживеят. Засега си имаме своя грижа: да приемем ли без съпротива думите “приключенията” и “добрия”?

Да се нарече приключения това, което се случва със или на Швейк, може или иронично, или неточно. В смисловия обем на думата задължително участва значение за избор, предприемчивост и действеност на човека или на литературния герой (“впусна се в приключения”). Главните приключения на Швейк не са по негов избор, не са и с негова волеизява. Грамадната и скърцаща бюрократична машина го подхвърля от арест в арест и от град на град, а поведението му можем да възприемем и като грандиозна пародия на идеите на Толстой и Ганди за несъпротивление на злото. В литературата приключението е действие и събитие, което рязко променя предишното положение в постъпателното движение на времето и пространството. В “Швейк” и най-главоломните обрати в съдбата на главния герой се въртят в кръг и завършват в изходното си положение (кръгът е основната метафора в този роман), и най-опасните му премеждия приключват, според определението на Кант за комичното, с “неочаквано превръщане на афекта в нищо”. С една дума “Швейк” е най-авантюрно-неавантюрният роман, най-ироничното преобръщане на литературното понятие приключение, което познавам.

Какво тогава твърди думата “приключения” в заглавието на българския, а и на толкова много други преводи? Търси, по-точно разкрива било преводаческа немара, било невъзможност да се намери в съответния език друго название на участта, премеждията, преживяванията и прочие на Швейк. Заглавната дума “приключения” отпраща в невярна посока, от която малцина могат да се завърнат. И тези малцина избрани ­ или прокълнати ­ са хората с литературоведско мислене, които, водени от общата линия на романа, ще видят в “приключения” поредната Хашекова ирония. Останалата грамадна здравомислеща маса читатели ще видят в такова заглавие поредния довод, че трябва да четат “Швейк” като леко и увлекателно приключенско четиво.

А как е в преводите на други езици? Бърз и стеснен поглед върху тях говори за явни колебания на преводачите какво да правят с “болните” думи в дългото заглавие, между които и “приключения”. Първият превод е на немски (от Грета Майер, 1926 г.) и в него заглавието гласи: “Die Abenteuer des braven Soldaten Schwejk waehrend des Weltkrieges”. Както се вижда, преводът на заглавието е пълен, а първата му дума значи едно към едно “приключения”. По-нататък немски преводачи и редактори започват да зачеркват “през Световната война”, но “Abenteuer” стои неотклонно във всички библиографски документирани издания. “Приключения” стои в заглавието и на датските, шведските, холандските, исландските, норвежките преводи. И за да не помисли някой, че така е само в германските езици, ще добавя, че по същия път вървят испанските, италианските, португалските преводи (но не и френският превод на Анри Хорейси).

Първият английски преводач на “Швейк” Пол Селвър (1930) му е намерил леснината ­ съкратил е дългото заглавие до “The Good Soldier Schwejk”. Този калпав и произволно орязан превод залива англоезичния книжен пазар четири десетилетия, до превода на Сесил Перът (1973), превод пълен и добросъвестен. Пълно е в него и заглавието, макар и със синтактични размествания спрямо оригинала: “The Good Soldier Svejk and his Fortunes in the World War”. Сесил Перът, автор на книгата “Ярослав Хашек. Изследване на “Швейк” и на разказите” (Кембридж, 1982), налага в Англия чешкото изписване Svejk и като добър познавач на езика бяга от думата “adventures” (приключения) и употребява нещо много по-близко до чешкия оригинал ­ “fortunes” (тук със значение на съдба, преживелици).

Дребно, но показателно приключение преживява думата “приключения” в заглавието на руските преводи. Първият превод (1926-1928) е правен през немски (както и първият български на Л. Огнянов-Ризор и Д. Владов, 1932) и заглавието му, естествено, гласи: “Приключения бравого солдата Швейка”. Веднага след това с нов превод се заема П. Богатирьов. Здраво свързан с Чехия и чешката литературна култура, той превежда пряко от оригинала и първата му работа вероятно е била да изхвърли от заглавието думата “приключения” и да я замести с “похождения”: “Похождения бравого солдата Швейка во время мировой войны” (1929). Време е, мисля, тази дума да преживее същото приключение и в българския превод.

След беглия поглед върху някои преводи е редно да видим и това, от което преводачът все пак в някаква степен се ръководи ­ оригинала. Чешкото заглавие гласи: "Osudy dobreho vojaka Svejka za Svetove valky“. В него, в контекста на романа, в чешката речева практика думата “osudy” се родее с някои от значенията си с "dobrodruzstvi“ (приключение), но в общия си смисъл и ценностен ореол е дълбоко различна, а и противоположна. В нея има нещо от значението на българските думи “съдба”, “съдбини”, “участ”, “преживелици”, но само нещо, и то напълно непригодно да застане в заглавието на романа на мястото на “приключения”.

Какво да се прави? Кои стари и нови гънки на българския език да отупаме с надежда, че от тях ще излезе подходящата дума? Русизмът “похождения” има на български твърде фриволни значения и би прилягал повече на самеца от австрийската армия поручик Лукаш. “Патимии”? “Патила”? Много сълзливо и страдалческо за Хашековия роман. “Преживелици”? Много книжно. “Митарства”? Не върви, макар че и то е по-точно от “приключения”. Няма и няма. И все пак вярвам във възможностите на българския език и на хората, които го знаят, а след това и в дързостта на редакторите да заменят “приключения” с намерената подходяща дума. А дотогава нека поне помним, че сегашното заглавие не е възможно най-доброто.

Недобри знаменования за преводача носи и чешкото “dobreho vojaka”. Как да го предаде на български? С “добрия”? С “храбрия”? Или с нещо друго? Че тук има какво да го затрудни и да го лута от един избор към друг, доказват и българските преводи. Те са два, а изпробваните от тях възможности ­ три. Ризор и Владов предлагат “примерния войник”, Иванчев през 1948 г. предпочита “храбрия” и поддържа избора си и в изданието от 1955 г. Само една година по-късно той зачерква “храбрия” и го замества с “добрия”. И май не много за добро.

Същите колебания показва и световната преводаческа швейковиада. Немци, французи, холандци и други избират “храбрия”, англичани, сърби, гърци и пак прочее предпочитат по-чешкото “добрия”. Тяхна работа, а за нас остава въпросът да се примирим ли със съчетанието “добрия войник”. И ако си дадем сметка какво значи на български език “добър”, какво значи съчетанието “добър войник” и какво произведение стои след това заглавие, мисля, че трябва да потърсим нещо друго. Но какво?

В идеалния случай “добрия войник” трябва да заместим с някакво утвърдено, че и клиширано положително определение за войника. В чешкия оригинал многократно появяващото се съчетание “dobry vojak” действа като клише ­ дори баронеса фон Ботценхайм го употребява с кьопавия си чешки: “Cesky fojak, topra fojak”. За жалост това определение в българската реч липсва. Според приложната казармена педагогика началникът трябва да бъде повече недоволен, отколкото доволен от действията на подчинените си, което се отразява и върху речта на мъжете в униформа. В нея отрицателните определения далеч надхвърлят по брой и изразителност положителните, при което например епитетът “марда” далеч не е сред най-силните. Най-типичното положително определение, което може да се каже за войника, е “храбър” и вероятно това е бил доводът на Грета Райнер да избере съчетанието “der brave Soldat”, вероятно това е доводът на преводачите на много езици, между които за известно време и Св. Иванчев, да вписват в заглавието “храбрия войник”. Добре, но запасен редник Йозеф Швейк се проявява в романа с всичко друго, но не и с храброст, така че възможната ирония се проваля преди още да е възникнала. Нужния ироничен ефект може да породят определения от рода на изпълнителния, примерния, добросъвестния, образцовия, предания... Някъде в това семантично поле трябва да се търси определението, което да замени вялото и неориентирано “добрия войник Швейк”.

Както се вижда, приключенията или мъките на преводача започват още преди да е започнал същинският текст на Хашековия роман. Според един стар немски афоризъм:

Den Titel, ist ein alter Spruch,
zu machen ist das Schwerst’ im Buch.

Трудно се измисля заглавие, твърди двустишието. Романът на Хашек напомня, че то може и трудно да се превежда.

Изгазил-неизгазил през първото гранично заграждение, заглавието, преводачът попада на следващото препятствие ­ първото, встъпителното изречение на романа. То е в пряка реч и с него прислужницата съобщава на Швейк новината: Фердинанд е убит. Встъпването, проговарянето на романа е рязко, неподготвено, или според терминологията на поетиката, това е начало ex abrupto. Рязко, повествователно неподготвено нахлува събитието, което разтърсва дотогавашната повествователна неподвижност и обуславя всичко, което ще се случи нататък.

Рязкото, избушното начало на “Швейк” напомня за един друг роман, също свързан малко или много с войната, в случая с голямата война на ХIХ век. “Война и мир” от Толстой започва също с пряка реч: бъбривата Ана Павловна разказва възмутено и загрижено за успехите на Наполеон в Европа. У Хашек новината е, че престолонаследникът е убит, у Толстой, наистина малко позакъсняла ­ че Генуа  и Лука са превърнати в мушия на семейство Бонапарт. Започнали с общ повествователен модел, двата романа продължават в сходен двуделен строеж, у Толстой откровено назован още в заглавието (война ­ мир), у Хашек прегледно разчертан с частите “В тила” и “На фронта”. И поне още една прилика свързва двата инак доста различни романа: “Война и мир” е също многоезичен и с това отваря грижи на преводачите си.

Голямото събитие в “Швейк” прозвучава още в първите думи на романа, но прозвучава изненадващо приглушено в клишетата и паразитизмите на всекидневната реч. Потресаващата, съдбовната вест е съобщена с думите “Tak nаm zabili Ferdinanda.” Първите три думи носят устойчивост и неделимост на клишето, битово-разговорното клише, но нека все пак се вгледаме в тях една по една.

“Так” в контекста си е максимално обезсмислено, с основно значение на паразитно забавяне и фатично, установяващо начален контакт, включване в общуването. Чехът може да обясни какво тук значи “tak” точно толкова, колкото в подобни случаи немецът “also”, англичанинът “well”, а българинът “значи”. Само не го питайте какво значи “значи”.

Следващата дума, местоимението nбm, изглежда по-пълнозначна, но в този контекст тя трябва или да потисне местоименните си значения, или да подведе преводача да напише “убили са ни Фердинанд”.  В такъв превод нещо като че ли не е наред. В чешката реч дателното местоимение nбm се появява на места, на които в българската трудно би се появило. Не че моделът е непознат у нас ­ знаем го от много негови прояви, най-впечатляващите от които носи българската народна песен: “че ми е пролет пукнала, все ми излязло на трева”, “че ми седна Марко на трапеза”, “що си ми черен почернял”. Смисловите стойности на това “ми” са точно толкова загадъчни, колкото и названието му ­ етичен дателен (dativus ethicus). Каквото и да е, не завиждам на преводача на български народни песни, който се заеме да му търси адеквати. Как ще се предаде това маркирано сродяване на говорителя с предмета на изказа, един бог знае. Съпоставката на българския етичен дателен с чешките употреби на “nбm” е много частична и още по-рискована, но съвсем рисковано пък е думите на прислужницата да се преведат с “нашия Фердинанд” или “убили са ни Фердинанд”.

Следва думата “zabili”. Сказуемо като сказуемо, само гдето му липсва подлог. Кои са убили Фердинанд? Мълчание. Встъпителното изречение на “Швейк” прилага една мила възможност на славянските езици ­ да се правят безподложни изречения от този род. Като гледам как се използва тя в България, наричам я конструкция на гражданската безотговорност (за да не кажа овчедушие). Българите са ощастливени от възможността да кажат: “Изнесли са житото”, “Вдигат цената на хляба”, “Ще спират тока”, “От януари въвеждат нови данъци”. Голямо щастие в случая е, че, говорейки така, българите са освободени от трудната и рискована необходимост да назовават кой изсипва върху главата ни тези добрини. Това не са дори и анонимните, но все пак назовани “те”. В много езици безличността, съответно отказът да се назовават нещата се означава с дума или конструкция (напр. френското “оn”), в чешки, български и руски на нейно място зее синтактична и нравствена празнина.

Не ще и дума, че въпросната славянска конструкция е стилово белязана като битов разговоризъм, и то от твърде ниско равнище. Въпросната конструкция е задължително в множествено число ­ множественост и анонимност вървят ръка за ръка. В разказа на госпожа Мюлерова любопитно се смесват единичност и множественост. Той започва със “zabili”, продължава с “praskli ho” (у Иванчев “очистили го”) и завършва с твърдението (исторически точно), че убиецът е бил един: “Vystrilel do neho vsechny patrony”. (На свой ред преводът на Иванчев набляга още по-силно върху тази единичност: “Оня, убиецът, изстрелял в него всичките си патрони.”) Бъркотията не намалява от подозрението на госпожа Мюлерова, че заговорниците са били повече (“Vono prej jich bylo vic, milostpane.”). Само става ясно с какъв тип мислене може да е свързана конструкцията на гражданската безотговорност.

В края на това стилово противоречиво  изречение напълно естествено идва името Фердинанд. Просто Фердинанд и никакви височайши титли и пояснения. Тая снизяваща неопределеност продължава в още по-принизяващото обяснение на Швейк колко Фердинандовци знае и що за хора са те. Едва след това госпожа Мюлерова разсейва неопределеността, но и сега високата официалност се смесва със стила и виждането на битовия човек: “Господин ерцхерцога Фердинанд от Конопище, дебелия, набожния.” И докато двамата обсъждат голямото събитие, Швейк не престава да разтрива колената си с оподелдок...

Анализът на встъпителното изречение, а и на това, което идва след него, показва, че ще е добре преводачът да потърси в своя език възможностите на битовото просторечие с негови улегнали интонации, клишета и паразитизми. И никаква високопарност, и никаква рязка катастрофичност от рода на “Фердинанд убит!” (Казвам последното, защото преди време, докато си блъсках главата над встъпителното изречение, минах и през тази възможност.) Встъпителното изречение на “Швейк” събира в няколко думи стиловата и повествователната стратегия на целия този голям роман. Ето защо преводът му трябва да бяга далеч от всякаква, както я нарича Р. Барт, нулева степен на писането.

Но стига вече препоръки как трябва и как не трябва да се преведе началното изречение на “Швейк”. Време е най-сетне да погледнем в българския превод и без повече протакане да видим неприятната истина. “Убили са нашия Фердинанд” ­ така, далеч от оригинала, лековато и бледо гласи началото на великолепния превод, който следва нататък.

Големият майстор на превода на чешка проза вече го няма, няма го и един друг голям майстор на превода на чешката литература, в памет на когото се издава и настоящият несъизмерим със заслугите му скромен сборник. Въпреки това нека се опитаме да подобрим превода на “Швейк”. Ще бъде трудно, мъчително трудно, но от уважение към делото на скъпите покойници ­ да опитаме.

Не зная дали сме се примирили с плоската италианска игрословица “преводачи-предатели”, но в случая с “Швейк” трябва да се примирим с нещо друго ­ “преводачи-мъченици”. Мъченичество ­ но весело мъченичество.