Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕДИН ПОЧТИТЕЛЕН МАНИПУЛАТОР НА ХАЙНЕ В БЪЛГАРИЯ *
/Опит върху приложната имагинистика/

Никола Георгиев

web | Мнения и съмнения

Les gens qui j’aime, je les utilise.
Michel Foucault, Les jeux du pouvoir, 1976
(Хората, които обичам ­ използвам ги.
Мишел Фуко, “Игрите на властта”, 1976)

Думата е за Пенчо Славейков (1866-1912), поет, литературен и националнокултурен критик. Неговото въздействие върху българския духовен живот се определя от всички като “мощно”, а фигурата му, от мнозина, с двойния оксиморонен епитет “жрецът-воин” (и как още оттук да не си спомним за пожеланието на Хайне: на гроба ми сложете само лира и меч?). “Мощен индивидуалитет”, “жрец и воин” ­ такива определения на Славейков може да звучат банално, недотам убедително, но поне са благопристойни. Но “манипулатор”? И то не на друг, а на тъй тачения от Славейков Хайне? Признавам, че употребявам думата “манипулатор” со страхом божим. Всички знаем какви конотации е развила тя в повечето от полетата на употреба и преди всичко в политическия лексикон (сякаш в него изобщо е останала неизплескана дума). И все пак я употребявам и наричам Славейков “манипулатор” с надеждата, че сме не само роби на “тиранията на думите”, но в някаква малка степен и техни господари, и че след известни уговорки можем да определяме какво думите ще значат за нас, а не само какво ние за тях.

“Лъжат поетите”, гласи една древна крилата фраза. Завиждат си поетите ­ друга. Не съм срещал, но вероятно е казано и още нещо: “Използват се един друг поетите”. И ако не е казано, не е казано просто защото за очевидности е излишно да се говори. Един такъв вид използване имам наум, когато наричам Пенчо Славейков манипулатор на Хайне.

Това използване се извършва и се състои, общо взето, в следното. Един поет, примерно Славейков, изгражда междутекстова връзка с друг поет, примерно с Хайне. На достъпен език това ще рече: в творчеството си Славейков се позовава на Хайне, цитира го, пише самостоятелни съчинения за него, признава ­ с основание или не ­ че първата му стихосбирка и ранната му проза е пряко подражание на Хайне, превежда дългогодишно и последователно стихотворения на Хайне, преди всичко от “Книга на песните” (прозата на Хайне Славейков почтително премълчава), а в много от по-късните му поетически и прозаически съчинения може, при добро желание, да се види нещо, което, за да не скандализирам днешното литературознание, няма да нарека “влияние от Хайне”, а още по-неясно: “нещо от духа на Хайне”.

С междутекстовата връзка работата на манипулатора започва ­ но само започва. След нея или по-точно успоредно с нея той извършва и други действия, които все тъй условно можем да подредим във времето така:

а) възприемане и моделиране (образотворчество);

б) прилагане.

Първата стъпка съчетава пасивната, граничеща със случайността среща, и активността на подбора и моделирането. С произведения на Хайне Славейков се среща още на първите езици, на които започва да чете, български и руски, и тая среща в много отношения можем да определим като случайна. (В такава среща, случайна, Славейков обвинява по-късно много от българските си събратя по перо, опитвали се да превеждат Хайне.) По време на студентския си престой в Лайпциг обаче (1892-1897) Славейков се среща с Хайне вече не случайно ­ не случайно в най-сериозния литературен и културен смисъл на думата.

В Лайпциг с много упоритост (и с не малко оплаквания и мърморене) Пенчо Славейков стига да оправданото донякъде самочувствие, че е научил немски език и до края на живота си не престава да натяква на своите опоненти, че са недоучени или направо “литературни профани” ­ между другото и защото слабо знаят или изобщо не знаят немски. В полемиката бива включен и Хайне: който не може да прочете Хайне в оригинал, твърди Славейков, ще остане с бледа и неясна представа за поезията му.

В Лайпциг Славейков чете, по-точно продължава да чете, но с още по-голяма ревност, художествена литература и различни съчинения от различните области на хуманитаристиката. Начетеността му е наистина поразителна, но (или по-добре без “но”) целенасочено подборна, до фрагментарност, и, ще дръзна да кажа, твърде често нетърпеливо повърхностна. Както личи от написаното по-късно, в главата на Славейков се е излял потоп от автори и произведения. И тук бъдещият манипулатор прави първата си важна стъпка ­ сред потопа той подбира и избира Хайне: ecce homo, ecce poeta.

Разбира се, Хайне не е единственият избор на Славейков. Той не е дори и единственият му немски избор. С делото си Славейков изгражда своя чудат немски триумвиратен пантеон, в който влизат Гьоте, Хайне и Ницше. Наричам го чудат поради трудната съвместимост между тримата немски автори. В ценностната скала на Славейков обаче те са съвместени и това съвместяване на трудно съвместимото е част от прословутата противоречивост на Славейков, за която той често и с гордост говори, и от неговата изключителна културна множественост и отвореност (която някой недоброжелателно може да определи като еклектизъм). Изпреварвайки нещата, ще си позволя още тук да допусна, че Славейковият образ на Хайне е тенденциозно и целенасочено ницшеанизиран.

Славейков с преклонение говори за “ваймарския олимпиец” Гьоте и за Прометея на нашите дни, окования във веригите на своята мисъл, Ницше, но разрешете ми недоказуемото твърдение, че от тримата най-близък му е Хайне. По-горе стана дума за някои от връзките между “бледния Хайнрих” и Славейков, ето сега и нещо по-конкретно.

Да започнем с лайпцигските години на Славейков. Има една история, която ще преразкажа, както съм я чул от други. В тамошния университет някой е предложил ­ дали сам Славейков или професор Лескин, не зная ­ Славейков да напише докторска дисертация на тема “Хайне в Русия”, за което би му било нужно да се запознае с нещата “на място”, тоест в Русия. Каквото и както и да е било, но документиран факт е, че през юни 1896 г. Славейков се озовава в Москва. И там, вместо да тръгне по библиотеките, отвеждат го в полицейското управление и му заповядват веднага да напусне Русия. В един от очерците си Славейков разказва с половин изречение за безславното си ходене в Русия, но дума не отваря защо е отишъл там и защо е бил изпъден ­ а поне първото му е било ясно. Човек трудно може да си представи съчетанието Славейков и дисертация, но ако в него има нещо вярно, то говори за поне две твърде важни неща.

Първото е очевидно. В Лайпциг интересът на Славейков към творчеството на Хайне не е бил вече тайна нито за него, нито за университетските среди.

Второто е не чак толкова очевидно, но е също знаменателно. В 1907 г. Славейков издава очерка си “Хайне в България” ­ разбира се, на български и в България. В основната му част се говори за неща, станали в българската литература през ХIХ век; така че десет години преди това, в Лайпциг, Славейков би могъл да предложи тази тема на своите професори. Малко вероятно е да го е сторил, а и да го е сторил, чул е едно деликатно “не”. Друга работа е темата “Хайне в Русия”. И докато преглъщаме този пряк или косвен отказ, нека се вгледаме в обстоятелството, че българин предлага или на българин възлагат да се заеме с нея. И в това, да речем, няма кой знае какво особено, но последвалите събития и тук осмислят предишното.

Пет години след ходенето на Славейков в Москва Райна Търнева, започнала следването си в Сорбоната защищава и издава във Франция първата френска дисертация за Гогол. В 1965 живеещият вече в Париж Цветан Тодоров издава със свой предговор и в свой превод съчинения на руската формалистична школа ­ първата възможност за французите да видят на свой език представителен образ на едно от най-чудноватите явления на литературознанието през ХХ в. В следващите години Тодоров и Юлия Кръстева издават във Франция трудове, важна тема в които е руската литература, руското литературознание и преди всичко Михаил Бахтин.

По обясними, макар и не много приятни причини на българите по света им е трудно да пишат за българската литература (пък и, да си признаем, те и малко се стараят да преодолеят тази трудност). Виж, ако е за руската литература, има кой да ги издава и чете, още повече, че по света се интересуват от неруска гледна точка върху руската литература. Упоменатите трима българи показаха, че могат да градят мост между руската литература и света. И ако е така, в началото на моста стои Пенчо Славейков с предполагаемото си намерение да напише голям труд на тема “Хайне в Русия” ­ нищо че е останало неизпълнено.

Между 1903-1911 г. Славейков издава четири очерка за Хайне (проза, по-дълга от очерк, той не пише). С такъв текстов обем не са зачетени нито Гьоте, нито Ницше. В тези очерци се говори умно и остроумно за много неща: за мястото на Хайне в Германия и в Европа, още повече за мястото му в българската литература и най-много за мястото му в творческата и житейската съдба на самия Славейков. Споменаван и цитиран на много други места, в тези очерци Хайне добива своя най-пълен и силен славейковски образ ­ и съответно най-откровената манипулация.

Един от четирите очерка, “Хайнрих Хайне” (1906 г.), е подписал с псевдонима Олаф ван Гелдерн. Нека се вгледаме за миг в това германистично име. Многокултурната обхватност на Славейков включва и източна (ориенталска) култура и някои от произведенията си на източни мотиви той приписва на персийския поет Ферхад Меддахи, с чието име и ги подписва. Многокултурната обхватност на Славейков включва и западноевропейски култури, между които и немската, и той приписва някои от произведенията си на Олаф ван Гелдерн. Нещата отиват и по-нататък. Славейков издава биографичен очерк за Олаф ван Гелдерн, в който има твърде много автобиографични съставки и някои навеи от творческия път на Хайне. С кого се извършва тази мистификационна идентификация? Кой е Олаф ван Гелдерн? Твърде много хора биха могли да носят това макар и не особено разпространено име, но един безспорно го е носел и той не е друг, а много близък сродник на Хайне, без когото не минава нито една що-годе подробна биография на поета. Чрез псевдонима Олаф ван Гелдерн Хайне намира още един близък сродник ­ макар и на много различна основа.

Да добавя и още един факт за връзката на Славейков с Хайне ­ този път нещо, което стои извън волята му, пък и извън България. Славейков е сравнително млад, когато попада в Майеровия лексикон и там той е представен като ein Bewunderer Heines (поклонник на Хайне). По-късно Славейков отбелязва тази характеристика, без да възразява ­ което в неговата реторика означава, че е доволен.

Така представят Славейков в чужбина, а ето какво казва сам той за отношението си към Хайне. Когато говори за мястото на Хайне в българската литература, той отваря дума и за себе си. Прави го без излишна скромност и... с много явен и сполучлив реторичен обход. Отношението си към Хайне Славейков негласно дели на два периода. Първият е младежкият, съответно незрелият и за него Славейков откровено казва, че тогава не е разбирал от Хайне и че просто го е “копирал” и хайневското у него е било “кекаво подражание на някои външности”. Така, оказва се, е било до края на деветнадесети век. В първото десетилетие на двадесети век Славейков прописва очерци за Хайне. В тях се очертава вторият негласно разграничен период. Славейков не се определя вече нито като “кекав подражател”, нито като ревностен или устойчив съмишленик на големия поет. Но простото обстоятелство, че така безпощадно (и комай пресилено) е осъдил младежките си грехове, внушава, че Славейков е вече друг и стои по-близо ако не до равностойността, то поне до устойчивостта в отношението си към Хайне. С една дума, ако искате да се самоутвърдите по-убедително, първо се самоосъдете.

риведох, уж за повече убедителност, няколко откъслечни данни за връзката на Славейков с Хайне. И с тях, и без тях може да се види, че Славейков е изградил образ (именно образ) на Хайне и неговото творчество, който не е “Хайне такъв, какъвто е” ­ от социално гледище такъв Хайне изобщо няма, ­ а такъв, какъвто му е било възможно и още повече нужно. Дейна и целенасочена подборност личи в изграждането на този образ, а подбраните съставки, малко или повече хиперболизирани, се съчетават в поредния нов Хайне, създаден от културите по света.

Водещ принцип в този подбор, хиперболизиране, съчетаване и осмисляне е, съвременно казано, рецептивисткият а, понятно казано, принципът на придърпване на чергата към себе си. В съчиненията на Славейков Хайне е представен, разбира се, като чуждестранен автор, но къде гласно, а по-често негласно напред са изведени и осмислени черти, с които той би могъл да бъде най-добре разбран в България и най-дейно включен в българския обществен и литературен живот. Накратко казано, Славейковият образ на Хайне е силно българизиран.

Културологичният обхват на Славейков включва много култури и още повече автори. Към всички тях ­ независимо дали това е старогръцка или източна култура, Пушкин или Гьоте, Мицкевич или Петьофи ­ към всички тях Славейков проявява любопитство, уважение и ­ уравновесяваща независимост, винаги примесена с някаква насмешка, а на места и с чувство за превъзходство. Такова е отношението му дори към Хайне, много тачения и обичания Хайне. Част от това независимо отношение е подборът, хиперболизациите, осмислянето, с които е изграден и образът на Хайне. Това е Хайне, който много добре подкрепя личностната, културната и литературната политика на Славейков. Накратко казано, Славейковият Хайне е силно славейковизиран.

Така отново стигаме до неприятната формулировка “манипулиране на Хайне от Пенчо Славейков”. Тя, надявам се, ще стане малко по-приемлива, ако обясня, че под нея разбирам славейковизиране в действие, използване на образа на Хайне в подкрепа на Славейкови интереси. И ако думата манипулирам дразни чак толкова, можем накрая да я заменим и с по-малко злепоставящото “боравя, боравене”. Въпрос на реторика ­ а то ще рече немаловажен въпрос.

Славейковото манипулиране или боравене с Хайне можем опростено да сведем до две главни точки: "Хайне и аз" и тя е предимно положителна, и "Хайне и другите", която май е изцяло отрицателна.

В посоката "Хайне и аз" се очертават няколко полуидентификационни или изцяло идентификационни подхода:

а) Хайне като сходен случай: “Подобно на Хайне и аз...”;

б) Хайне като образец и пример за подражание;

в) Хайне като тъждествен на Славейков: “Хайне и аз сме...”.

В съчиненията на Славейков връзката “Хайне и аз” рядко е експлицирана и назована очи в очи, което само усилва нейната многозначност и внушение.

В посоката “Хайне и другите” немският поет бива използван, за да бъде подиграно и отречено това, което Славейков не харесва в България, в Германия и по света. Тук се говори очи в очи.

Без да съм броил старателно, осмелявам се да кажа, че в съчиненията на Славейков преобладава посоката “Хайне и аз” ­ което е отново по славейковски. Така е поне в следващите осем точки, в които ще се опитам да представя някои от манипулативните връзки между Хайне и Славейков.

 

II.

Да започнем с въпроса за личността, индивидуалността и индивидуалитета. На много места в стиховете и прозата на Славейков се представя, по-точно се утвърждава и възпява личността, която, за да е личност, трябва да бъде оригинална и самостоятелна, а за да е оригинална и самостоятелна, трябва да е силна. Преклонението на Славейков пред силната личност се прехвърля и върху отношението на българите към самия него. Вече сто години за Славейков в България се говорят какви ли не работи, но както отрицателите, така и поклонниците са единодушни в едно: налице е самостоятелна и мощна личност.

Славейковият пиетет може спокойно да бъде положен в линията Фихте ­ Шопенхауер ­ Щирнер ­ Карлайл и на последно, а всъщност на първо място Ницше. Славейков обаче търси по-широка и по-малко банална основа за разбирането си. На едно място например той се позовава на Гьоте: “Hoechstes Gut der Menschenkinder ist nur die Persoenlichkeit”. Немските източници са най-цитираните между дванадесетината чужди езика, на които Славейков се позовава и цитира. Много от чуждоезичните цитати, включително и приведения от Гьоте, той оставя без превод на български, което очевидно е част от културната му политика. Но тъй като днешната културна политика е друга, нека се опитам да го преведа на български: “Висше благо за чедата на човешкия род е само личността.”

В европейския контекст нищо чудно няма в увлечението по самостоятелната и силната личност за човек от поколението с нрава и с културната биография на Славейков. Не е така в българския контекст. Само едно поколение преди него, в което е и баща му, българското възрожденско и националосвободително движение, дори когато създава водачи и герои, създава ги като връх, който е породен, подкрепян и в крайна сметка воден от някаква колективна маса и колективистичен идеал. Затова и като кощунствено предизвикателство са звучали в късновъзрожденска България думите на Славейков, че личността е функция, ценност и цел за самата себе си и че само чрез служене на самата себе си може да служи на някакъв идеал ­ който, разбира се, е висш и няма нищо общо с колективизма.

За борческо противопоставения дух на Славейков тогавашните проколективистични и антииндивидуалистични тежнения вероятно са действали като духало, което е разпалвало ницшеанството му и изобщо персонализма му. В получената гореща сплав се оказват различни автори и разнородни идеи, между които почти начело изплува и името на Хайне. “Мощен индивидуалитет” ­ така го определя Славейков. Почти като Ницше.

През написаното от Славейков за любимия му Гьоте, Хайне и Ницше ясно прозира добро познаване на други гледища за тях, включително остро критични и рязко отрицателни. Знае се, а Славейков го е знаел по-добре и от нас, че Хайне е бивал укоряван в непоследователност, изврътливост, мекушавост и че с думи и дела е давал достатъчно поводи за такива оценки. Други автори не му придирят чак толкова много, но и те го представят като същество с обикновени и разбираеми човешки слабости. Не такъв Хайне обаче е нужен на почтителния му български манипулатор и разпален персоналист. Придърпването на чергата върви с цялата си откровеност. Този “мощен индивидуалитет” Хайне е обрисуван от Славейков с черти, които твърде много, да не кажа подозрително много се схождат с чертите, с които Славейков е обрисувал сам себе си. Той е “пълен с противоречия”, твърди Славейков за Хайне, а себе си препоръчва като човек, чието най-устойчиво свойство е да бъде непоследователен и да си противоречи. Възхвалата на свободното противоречиво движение върви под ръка с романтическите и следромантическите издявки на Славейков с всичко, в което може да се види системност и системно педантично познание ­ от големите философски построения до тогавашното младограматическо езикознание. “Жерав синур не знае”, позовава се Славейков на българската мъдрост.

В образа си на Хайне Славейков включва, къде убедително, къде не, и други черти. Между тях е способността на Хайне да презира и да бъде безпощаден, а и да “ни учи да бъдем такива”. Главен прицел на презрението е омразното на Славейков филистерство или както той го нарича, “войнството на Голиата”. В сравнение с други известни образи на Хайне Славейковият изглежда силно демонизиран. Човек има чувство, че докато рисува портрет на Хайне, Славейков рисува автопортрета си.

Силната личност е деец и борец. Като борец представя себе си и Славейков. Голямото му опасение обаче е дали борбата му няма да го отведе сред врявата на тълпата и политическите боричкания (което наистина му се и случва). Поет и политически деец според него са като дявол и тамян. Как обаче да бъде едновременно поет и борец извън политическия живот? Въпросът се оказва труден както за словесните построения на Славейков, така и за житейското му поведение. И тук на помощ бива привлечен Хайне. Той е доказал, че “не е много лесно да си синурен камък между борец и поет”, но е доказал също, че борецът може да бъде борец и далеч от омразната и дребнава политика. (Според друго гледище въпросната част от поведението на Хайне си е чист политически опортюнизъм, но това е наистина работа на друго гледище и друга терминология.)

Борецът е борец, но той може да бъде и шегаджия или по думите на Славейков “пакостник”. Като “пакостник” Славейков определя и себе си, и Хайне.

Третата по ред връзка между Хайне и Славейков може да изненада някои от българските читатели, но надявам се, че до края на пасажа изненадата им ще утихне. А тя е ­ Хайне и Славейков като изгнаници.

Знае се, че Хайне още на младини напуска Германия и оставя кости в Париж, Франция, която и тогава не може да се похвали с особено топли чувства към немците и Германия. Всеки, който е чувал нещо за Хайне, сигурно знае това, но у Славейков добре известното обстоятелство е много дебело и много емоционално подчертано.

За Славейков Хайне е не само “вечно изгнаник”, той е двоен изгнаник. Изгнаник се е чувствал в отечеството си и не само поради еврейството си, и не по-малко изгнаник и в така наречената втора своя родина. В една от следващите точки ще отворя дума за боравенето с Хайне в изграждането на така наречените от мене две Германии на Славейков, но още тук ще отбележа, че изгнаничеството на Хайне дава повод на българския поет да излее много злъч и насмешка върху презираната от него втора, “ниска” Германия.

Образ на това изгнаничество той е намерил и в една пряка, направо вещна метонимия ­ в паметниците, по-точно в липсата на паметници на Хайне в Германия. Остроезичният Славейков се издява с втората Германия, че не е намерила сила и доблест да издигне един паметник на Хайне поне в родния му Дюселдорф, но че не са липсвали сили и предприемчивост да махне паметника, издигнат му чак на остров Корфу. (За голяма почуда и насмешка за света и днес, двеста години след раждането на Хайне, въпросът за паметниците му в Германия продължава да обърква немците. Какво да се прави, колкото народи, толкова и чудащини.)

В двойното изгнаничество на Хайне има нещо парадоксално. Казано почти с думите на Вазов, той е “отвсякъде гонен, всякъде приет”, а по точно цитираната формулировка на Славейков е “прокуденик от дома и добре дошъл гост вред на чужбина”. Един нов вид, макар и принудителен, гражданин на света. Славейковият очерк “Хайне в България” (1907 г.) носи скритата радост, че между страните, които са подслонили изгнаника, е и България, и едва прикритата гордост, че най-разумният български домакин на Хайне е той, Славейков. Разрешете да обърна внимание и на рядко употребяваната, доколкото изобщо е употребявана, дума “прокуденик” ­ на нейния емоционален ефект. Без ирония на съдбата, а някак закономерно пет години по-късно, в 1912, Славейков ще употреби тази дума и за собствената си участ.

Казвам “някак закономерно”, като имам пред очи някои белези на творческата и житейската съдба на българския поет. Свързан с тях, друг смисъл може да добие и дебелият пласт на темата на изгнаничеството, положен от Славейков върху образа на Хайне.

Според едно старо, а и днешно българско гледище Славейков е чуждо тяло в българската действителност. “Проводник на чужди за българската душевност литературни и философски идеи” ­ гласи една по-ясна или поне по-осъдителна формулировка. Тя не е съчинена от българския марксизъм и по-скоро той се опира на нея, отколкото обратното.

За чуждостта на Славейков в българския контекст може да се говори в различен смисъл и с различни думи, към които желая да добавя още един смисъл и още няколко думи. Без намерение да дразня търпеливия български читател, ще вмъкна, че Славейков е най-големият изгнаник в българската литература. Да, най-големият, и значението на това изгнаничество се изостря толкова повече, колкото “по-вътре” е Славейков в българската действителност.

Че мъката из далечните чужди краища и копнежът по родния дом е чест гост на Славейковата тематика, не е сериозен довод в подкрепа на горното твърдение. Стихове от рода на:

грей чуждо слънце, в този чужди край

или

виждам се во родний кът,
родна реч слухът ми гали,
свой отново ме зоват,
свой които са ме звали

сами по себе си не могат да подкрепят твърдението, че авторът им е най-големият изгнаник в българската литература.

Нещата стават по-сериозни в националната епопея “Кървава песен”, която Славейков започва да пише още на млади години в Германия и която остава недописана ­ най-амбициозното начинание в българската литература. В “Кървава песен” се говори много за отечеството, но така нареченият епически говорител говори в така наречените лирически отклонения за отечеството си като нещо далечно, временно или завинаги загубено. Отправната или гледната му точка е чужбината. Така става в произведението, което още от първите си думи, и с основание, носи претенцията, че е дълбоко българско и дълбоко национално. През ХIХ век в една друга славянска литература, полската, вече е създадено произведение, което има ред общи черти с “Кървава песен”. Това е “Пан Тадеуш” от Мицкевич. Тук гледната точка и нагласата е същата: още във встъплението за отечеството, за родната Литва се говори отдалече и като за вечно изгубено благо. (На тези, за които има някакво значение, да напомня, че Славейков добре познава случая с Мицкевич ­ впрочем той какво ли не знае ­ и е посветил на полския поет блестящо написан очерк.)

Нещата стават още по-сериозни, когато се вгледаме в нагласата на Славейков към българската литература и българския живот. Поразително широката му многокултурност, търсенето на някакви общочовешки ценности и бягството от дребнави (според него) ограничители като национализъм, ксенофобия и прочее, заедно с почти несекващото му чувство за насмешливо превъзходство поставят много българския и многократно деклариращ българщината си автор в трудно, в раздвоено положение ­ стъпил с единия крак в България, с другия извън, и то доста далеч и встрани извън нея. Тая Славейкова извънположеност дава, надявам се, право да го определим като най-големия изгнаник в българската литература.

И още един довод. В 1910 г. в България излиза една от най-чудатите книги в новата европейска литература, “На острова на блажените” от Пенчо Славейков. Това е антология от произведения на поети от някакъв незнаен съвременен Остров на блажените. Всички носят славянски, макар и странно славянски имена, и всички са представени с кратки остроумни характеристики, зад които явно прозират черти от биографията на Славейков, на негови български събратя по перо и на България, и въведени с рисувани портрети, в които леко или трудно може да бъде разпознат Славейков ­ веднъж с шапка, друг път гологлав, веднъж с цигара, друг път без. На корицата на книгата се твърди, че антологията е съставена, а стиховете преведени от Славейков. В действителност всички включени стихотворения са на Славейков ­ между които и най-известните му.

Тази демистифицирана мистификация поражда много проблеми и още повече идеи в българското литературознание (последната засега дискусия припламна съвсем неотдавна). Възможни са множество подходи и тълкувания, един от които следният: “островитянската” мистификация на Славейков може да се осмисли чрез острата извънположеност към българското и небългарското и като една от последните му крачки в тази посока.

А последната му крачка е вече не само от литературно, но и от житейско естество. В 1911 г. България има ново правителство и съответно нов министър на просветата. Като всеки тогавашен, пък комай и всеки днешен български интелектуалец Славейков е държавен чиновник, пряко подчинен на този министър. Една от първите работи на въпросния министър е да понижи Славейков и от директор на Софийската народна библиотека да го направи директор на музея на училищното дело в България. Година преди това в публична реч и в отворено писмо до вестниците Славейков е обвинил бъдещия министър, че е подлога на великоруското монархическо славянофилство. Дали между двете действия е имало връзка, ще остане докрай потулено в потайностите на министерската душа.

Мнозина интелектуалци биха преглътнали такъв удар ­ не и Славейков. Той демонстративно напуска България и без пукнат петак в джоба се отправя към Италия, младежката любов на любимия му Гьоте. Литературното и духовното му изгнаничество преминава в житейско и се получава, както се казва, един завършен изгнаник.

В последното странстване на Славейков съпровожда го с вдовишката си пенсия преданата му приятелка и даровита поетеса госпожа Мара Белчева. Мара Белчева е един от последните случаи в Европа, в които даровита жена се жертва за даровит мъж. След това изобретяват феминизма.

В сложното и проблематично преплитане между живот и литература Славейковото изгнаничество не дава литературни плодове. Между малкото написано поетът надрасква и десетина стиха, които си струва да бъдат прочетени от всеки човек с разум и чувство. Започват с думите:

Да се заскитам пак в чужбина и в оскуди,
от моя роден край разбойник ме прокуди.

Думата “прокуди”, отнесена преди няколко години към Хайне, се явява и тук, вече в изповеден глас. Силно стихово и смислово ударение пада и върху думата “пак”. От биографично гледище това “пак” не е особено точно (освен студентските си години в Лайпциг и няколкото краткотрайни излизания от България Славейков не е “скитал” особено много по чужбина, камо ли в “оскуди”), но в гласа на литературния говорител звучи чувството на един, както е казано за Хайне, “вечно изгнаник”.

Краткият откъс завършва със стиха-проклятие:

И никой моят гроб къде е да не знай.

Гробът, по-точно гробовете на Славейков се знаят. Първият е в Брунате, италианско градче, в което поетът е издъхнал, вторият, сегашният, е в България, където по-късно тленните му останки биват пренесени, за да гният днес в буренясал запуснат гроб в Орландовските гробища в София. Мир и покой за вечния безпокойник и изгнаник.

Друга манипулативна връзка между Хайне и Славейков се гради върху представите и препоръките на Славейков за добрата поезия. Ако се съди по творчеството на Славейков, направо е невъзможно да се каже коя е за него добрата поезия ­ толкова разнородно е това творчество. Човек може да се чуди и мае, че изпод перото на един и същ автор са излезли произведения като “Химни за смъртта на свръхчовека”, “Микеланджело”, “Cis-moll” от една страна, и “Чумави”, “Коледари”, “Сън за щастие”, от друга.

Една от представите на Славейков за добра поезия е: простота, непринуденият преход от жизнено преживяване към творчество, улавяне на мига в кратки, отворени (в смисъл незавършени) стихотворения ­ и всичко това по възможност свързано някак с народната песен. Като типичен представител на този вид поезия Славейков сочи литературния жанр песен, който той вижда в толкова силна немска светлина, че направо го нарича с немското му име ­ das Lied. (Много преди Волфганг Кайзер Славейков е склонен да види и баладата като представителен за немската литература жанр.) Ако немското das Lied е достойният връх на жанра, то неговите образци в Германия са създадени от Гьоте и Хайне.

Манипулативната енергия на Славейков се проявява поне в две посоки. Въпросният дял от творчеството на Гьоте и Хайне е наистина доста сроден, но е представен от Славейков като тъждествен ­ две големи величини, взети заедно, тежат повече от едната. Втората посока: в Славейковия образ на Хайне поетът е очертан преобладаващо като авторът на “Книга на песните”, а като преводач Славейков предпочита произведения тъкмо от тази книга. Такъв Хайне му е нужен, такъв Хайне представя, такъв го превежда.

Нататък. Хайне борецът бива използван от Славейков бореца в разприте му върху полето на българската литература. Прекият повод за това е начинът, по който българските писатели са разбирали и превеждали Хайне от 70-те години на ХIХ век насам.

Хайне е поредният повод за Славейков да укори българската литература, че е много изолирана от света. Хайне е използван и като поредното средство на Славейков да покаже “кой кой е” за него в българската литература ­ търпимо почтителен към двамата Христовци, Ботев и Белчев, и злъчно нападателен към други. Славейков не прощава дори на баща си, който също е превеждал по нещо от Хайне. Като преводач старият Славейков е допуснал прегрешение, което синът най-малко може да прости ­ превеждал е, цитирам, случайно, кога каквото падне, без ясна и последователна литературна стратегия. (В антологията си “Немски поети”, 1911 г., Славейков-син претендира, че като преводач се е ръководел тъкмо от такава стратегия.) Според сина бащата е бил не толкова преводач, колкото “преносвач” на Хайне. С превеждането на Хайне се е залавял от време на време и Иван Вазов, най-жестоко обстрелваната литературна мишена за Славейков. Вазов и тук си изпаща най-много. Той е превеждал не само случайно, но е превеждал произведения, които са му били, цитирам, чужди и от които нищо не е разбирал... От целия (отново непълен, по славейковски) преглед на въпроса за българските преводи на Хайне следва негласният извод, че до 1907 г. единствен в България е превеждал Хайне с разбиране и стратегическа насоченост Славейков.

От двете точки на това самомнение безспорна е само втората ­ до Славейков едва ли някой в България е гледал на превода така подборно и функционално рецептивистки. Ща се отнася до отдалеч внушаваното самомнение, че Славейковите преводи на Хайне са най-сполучливите, нещата в него са така спорни, както и във всяко оценъчно съждение. Старата гвардия ­ Петко Славейков, Любен Каравелов ­ превежда Хайне според мярата за българска поезия на своето време, според възможностите и очакванията на съвременния й български читател. С малко повече чувство за историзъм нейните преводи трябва да се преценяват според тази мяра и според тези обстоятелства. С чувството за историзъм обаче Славейков е така скаран, както и с предишния тип българска литература. Така чрез косвени ходове се стига до далечен и може би малко парадоксален резултат: Хайне бива включен в богатата оръжейница на Славейков в битката му срещу предишната българска литература и ­ и тук идва парадоксът, както е парадоксален целият Славейков ­ за модерна българска литература.

И още по-нататък. Хайне борецът бива използван от Славейков бореца и върху полето на духовните и обществените идеи. Световният авторитет Хайне презира филистерството и “войнството на Голиата” (така поне твърди Славейков) ­ същото прави и неговият почтителен български манипулатор. От Хайне Славейков взема повод да се озъби на обществени явления в Германия и България, които в равна степен не одобрява. Хайне се надсмива над немския национализъм и солдафонщина (у Славейков “прусашкия ботуш”), а немският национализъм му отвръща по достойнство. Към немския национализъм Славейков прибавя българския ­ по думите му и двата не са цвете за мирисане. За тези му думи българският национализъм ­ ако изобщо го има ­ не му се разсърди.

Толкова по въпроса за Хайне, Славейков и обществото. За него може и трябва да се говори много, но тъй като главният предмет на настоящата статия е литературен, културологичен и антропологичен, отминавам го съвсем набързо и продължавам със следващите манипулативни връзки: двете Германии на Славейков; Хайне, Славейков и болестта. Те ми изглеждат по-важни или поне по-интересни от другите.

В оценката на Славейков Хайне е едно от украшенията на Германия. Пак в неговата оценка Хайне е, казано със славейковски стил, един от резилите на Германия. Каква е тази двойственост и какви са тези две Германии?

Според една доскорошна представа най-силното чуждоземно влияние върху Славейков е немското ­ за мнозина най-силното, за някои и единственото. В условията на днешния поликултуризъм работата започна да изглежда инак и вече можем да видим неща, които впрочем бихме могли да видим и преди ­ толкова очевидно проявени са те в творчеството на Славейков.

Бихме могли да видим, а днес ясно виждаме, че написаното от Славейков се опира, властно поглъщайки ги, върху следните култури:

  • древна (предимно старогръцка);
  • източна (смътна смесица от турска, арабска, персийска);
  • българска (добре познавана и много силно изявена);
  • балканска (сръбска и малко новогръцка);
  • руска (частично познавана и много тачена);
  • френска;
  • английска;
  • италианска;
  • скандинавска (включително датска).

Между тези култури ­ не извън тях и още по-малко над тях ­ се нарежда и немската. Всички тези култури са представени “на живо” чрез цитати от техните езици, които в много случаи Славейков оставя в оригинал, без превод на български.

Към всички тези култури Славейков се отнася властно ­ но не с властността на системен и обхватен познавач. Написаното от Славейков показва частични и разхвърляни познания, които добронамерено може да се определят като активно подборни. Властното му отношение към културите се изявява чрез антисистемния му интерес към тях, според принципа на Гьоте, на който Славейков с удоволствие се позовава: от чуждото вземам това, което ми е нужно.

Тук, отклонявайки се в кръга на темата, повторно да наблегна, че подобно на Хайне Славейков се издява над системното, педантичното, отвлеченото от живота и жизнеността познание, олицетворено и у двамата от системните професионални философи и от професорите (макар че към лайпцигските му професори Вунд и Фолкелт ­ дълбоките лични уважения на Славейков).

През петте години студентстване Славейков редовно посещава интересуващите го лекции и отказва да се яви на какъвто и да е университетски изпит. И още ­ авторът на стихотворението “Фрина”, човекът, който цитира Солон в стихове, който може би пръв в България се позовава на ранния гръцки трагик Фриних ­ и прочее ­ този човек не дава и дума да се издума, че има нещо общо с академическата класическа филология. В хаплива вестникарска бележка Славейков съветва един млад българин, начеващ студент по тая специалност в Лайпциг, да не бърза като пословичното животно (тоест като телето) да дава преценка за съвременната немска литература, защото знае за нея толкова, “колкото аз имам хабер от  неговата класическа филология”.

Свободното и властно отношение на Славейков към многото му култури напомня с нещо на ориенталски многоженец, който може да цени, пък дори и да уважава всяка от жените си, но с никоя не се обвързва като с единствена или първостепенна, винаги се държи независимо, а и с чувство на насмешливо превъзходство. За руската литература и за руската духовност например Славейков е написал благоговейни редове, но никой не може да каже, че това е единствената му култура, нито че в ценностната си система е русофил или пък че от много уважение и преклонение е загубил независимото и критичното си отношение към руското.

Ето и една дреболия, която може да ни помогне по-лесно да разберем и двойната Германия на Славейков. В 1909 г. безсребреникът Славейков посещава Русия, изпратен на държавни разноски, като представител на българската литература. Оттам той праща на приятелката си Мара Белчева дълги и предълги писма, в които жанрът писмо отново е прекрачил своите тясно приложни граници. Главна тема на писмата е Русията, и повече битовата Русия, представена твърде далеч от духовните висини или глъбини, с които Славейков я е представил другаде, включително и в току-що произнесената си тържествена реч за Гогол в Москва. Друга Русия, или другата Русия. Не, не Русия на мужиците, трактирите и нагайките ­ с нея Славейков почти няма досег, защото се движи сред писатели и висока интелегенция, ­ но така или инак някаква недоправена Русия, заслужаваща ту насмешка, ту съчувствие. В случая пак не се е разминало на професорите, но особено хаплив е Славейков към техните половинки, госпожи руските професорши. ­ Разбира се, във всичко това някой може да види компенсаторната агресивност на представител на малък народ и малка култура. Може. Но от подобно виждане, поне в случая със Славейков, няма да спечели нито истината, нито човещината.

Славейков е силен, властен и независим не само в отношението си към културите, но и в движението си между тях. В написаното от него многото култури образуват всичко друго, но не и система. Не са и статичен конгломерат. Славейковото мислене се движи между културите много често в търсене на взаимна допълнителност и още по-често в търсене на сблъсък между тях. На сблъсъка той гледа със спокойствие, което бихме могли да определим с любимата му дума “олимпийско”, ако в него нямаше толкова нескрита насмешка. И не толкова гледа ­ Славейков е създателят и, така да се каже, режисьорът на тия сблъсъци. И като всеки създател застава зад тях.

Сблъсквайки култура с култура, написаното от Славейков поражда внушение, че всяка национална или регионална култура, пък каквато и да била тя, е уязвима в своята единичност и непълноценна спрямо някакви универсалии. Това мълчаливо внушение добре се свързва с ясно декларираната от Славейков неприязън към националните ограничености и търсенето на общочовешки ценности. В неговото мислене българинът, руснакът, немецът са частна, непълна, пък и изкривена проява на Човека.

Между кои култури обиграва Славейков най-големия сблъсък? Като от българин и от толкова български писател бихме могли да очакваме, че една от страните в големия сблъсък непременно трябва да е българската ­ както е например у Вазов. Но не е, и този мълчалив отказ красноречиво говори за отношението на Славейков към националното. Големият сблъсък се оказва другаде ­ между руската и немската култура. В написаното от Славейков той е подклаждан от много места, но най-ясно и остро в очерка за Хайневия “сродник” Олаф ван Гелдерн.

Човек, който не е прочел ред от Славейков, може да заподозре в тази конфликтна двойка познатата в Германия и още повече в Русия опозиция “славянско-европейско”. У Славейков основата на конфликта е доста неясна. Ясно е само, че е далеч от баналните опозиции и още по-далеч от каквото и да било славянофилство. Славянството за Славейков е твърде смътна и не бог знае колко тачена категория ­ във всеки случай не повече от германството, романството, ­ а за някои малки славянски народи е написал думи, които днес е неудобно да се припомнят. Един от умните или глупавите, но често обсъждани в България въпроси е: славянски народ ли са българите или не. По този въпрос Славейков, инак полемично и многостранно словоохотлив, показателно мълчи.

В Славейковия образ на Русия има, пък и трудно би могло да ги няма, някои традиционни черти ­ представи за славянството, но в изградения от него сблъсък между руската и немската култура няма нищо традиционно. Каква в такъв случай е основата му? Разумен въпрос, но в случая по-разумно е да запитаме нещо друго: какъв е смислообразуващият му резултат. Казано по принцип, многото култури на Славейков са равноположени. Казано делово, с оглед на духовната биография и текстовия обем на Славейков, между тях има два главни стълба ­ и те са Русия и Германия. И когато двете първи между равните биват сблъскани помежду им, породеният смислов резултат, така близък до ума, е: личността, която е направила това, е свободна и силна, нежелаеща да признае над себе си никакви “първи” и никакви последни авторитети ­ с една дума тя е личност в точния Славейков смисъл на думата. Почтителният манипулатор на Хайне се оказва умел, макар и не толкова почтителен манипулатор и на цели култури.

Сега най-сетне за двете Германии на Славейков и за мястото на Хайне в тях. Ако останалите култури на Славейков са видени двойствено, в смесица от интерес, уважение и насмешлива независимост спрямо тях, образът на Германия е раздвоен или направо разцепен.

Любителите на количествени съпоставки вероятно ще кажат, че от всички култури Славейков познава най-добре немската. Към това трудно доказуемо твърдение можем да добавим нещо по-безспорно за нас в случая: от всички чужди страни Славейков познава най-разностранно Германия. Върху това познание се полагат и двете Германии на Славейков, разграничени по негово разбиране много преди времето на Конрад Аденауер и Вилхелм Пик.

Славейковата Германия е раздвоена, или разцепена, между силните тогава, твърде силните и днес опозиции между високо и ниско, битово и метафизично, духовно и бездуховно, реално и идеално. Всичко написано от Славейков представлява демонстративна съпротива срещу това деление, между което и, с цялата си условност, следните стихове:

      с високи помисли живея
и горда творческа мечта.
      Те мои са. Но аз копнея
за друг живот и висота.

­ висотата на всекидневието с неговата, по думите на К. Косик, “диалектика на конкретното”. В същото време всичко написано от Славейков живее чрез остротата и непреодолимостта на това деление. Включително и неговата Германия.

Една от точките, в които Славейков не се съпротивлява на делението, е образът му на Германия. В него безвъздушно пространство дели “ваймарския олимпиец” Гьоте от немския филистер, Хайне от “прусашкия ботуш”, “Тъй рече Заратустра” от романчетата, предназначени, казва Славейков, за дебели мазни готвачки, от писанията, които той направо нарича с немското им име ­ “Hintertreppeliteratur”. И никакъв опит за събиране на крайностите в някаква националнокултурна сърцевина, в някаква, за кой ли път “обединена Германия”. Само сдържано уважение към едната Германия и несдържан присмех, до презрение, към другата. Твърде опростен образ, ще каже някой. Очевидно манипулиран образ, бих отвърнал аз. Колкото по-силно е въздействието на Германия върху Славейков ­ а то безспорно е силно, ­ толкова по-безпощадно я разцепва и поляризира той.

Нападките на Славейков неизбежно, и без да е парадоксално, пораждат значение за някаква самозащита ­ прозиращата отвсякъде гордост не желае да бъде заподозряна, че се е подчинила на Германия с целия тогавашен авторитет из културна и некултурна Европа. Напъните на Славейков обаче отиват напразно. И приживе, и посмъртно той е бивал обвиняван, че премного се е вдал в немското. Укорите идват от няколко точки: едната почвеническа, българска, другата славянска, прикрито или неприкрито проруска, и третата “романска”, по-конкретно френска. Първите две са що-годе ясни, затова ето няколко думи и за третата ­ и само с цел да осветля по-релефно силата на Славейковата поликултурност.

Ще се позова на простия случай със Симеон Радев, видния историк и публицист. Виждам го виден и в още една посока ­ като много чист пример на монокултурен човек. За Радев има една културна мяра, френската ­ с нея ляга, с нея става. С мярата на “френския дух”, поне както той си го представя, в началото на ХХ век Радев започва язвително да съди “немската линия” в българската литература, критика и естетика. Тя естествено му се вижда суховата, педантична, скована, отвлечена и изобщо ­ неартистична. Главният удар се стоварва върху Кръстьо Кръстев, завършил същия Лайпцигски университет (само че за разлика от Славейков с пълна диплома и докторат по философия). Все ми се струва обаче, че в случая Кръстев е самарът, през който Радев налага голямото магаре, Славейков.

Българите обичат да се оплакват, че в политическия им живот е имало твърде много русофили, германофили, англофили и твърде малко българофили. Те обаче може да се оплачат, и с по-ясно основание, от нещо друго ­ културата им е изобилствала от така наречените “възпитаници” ­ руски, немски, английски... Тези пази боже възпитаници са хора на едната култура, защото дори когато знаят малко-много и за останалия свят, си остават духовно подчинени на своето културно “филство” или монофилство ­ обратното на това, което е Славейков. За голямо българско съжаление Славейков продължава да бъде един от малцината поликултурни българи от голямо измерение и образцов пример за универсален културен, така да се каже, филофоб.

Образите, на които Славейков разцепва Германия, може да се определят още като близък и далечен. Далечни образи на Германия много и един от тях е например това, което в Англия мислят за Германия по време на романтизма. За да си изгради далечен образ, не е нужно човек да гледа на страната само през прозореца на библиотеката. Мадам дьо Стал познава Германия значително по-пряко, но и нейният образ е подчертано далечен ­ за голямо неудоволствие на бонапартистите.

У Славейков библиотечната, така да се каже, Германия съжителства немирно с калейдоскопични, но обединени в образ впечатления на човек, прекарал там десет университетски семестъра ­ при това човек наблюдателен и критичен. Тук са срещите, преки или домислени, с немските готвачки и хазяйки, с немските чиновници и полицаи, студентски националистически братства, офицери, надути Sonntagsreiter (думата е пряко употребена от Славейков), самодоволни филистери, влюбени двойки, които се разхождат по вечерните алеи и, ако се вярва на написаното в антологията “Немски поети”, имали малко глуповат вид... Разхвърляните впечатления се спояват от по-общи категории като филистерска ограниченост и самодоволство, надута неприязън към чуждото, военщина, национализъм и градят образа на втората Славейкова Германия.

Раздвоението между двете Германии се гради и върху начина, по който бива назовавана първата. За Олаф ван Гелдерн, а това ще рече, условно и частично и за Славейков, в първата Германия има три основни фигури: “един елин, един юдей и един шваба”. Написаното от Славейков разсекретява кои са първите двама ­ елинът е Гьоте, юдеят е Хайне. Кой е швабата, не е така безспорно. В българската традиция се е наложило предположението, че зад него трябва да търсим професор Фолкелт. Ако изобщо трябва да търсим някого, бих предпочел това да е друг, примерно Ницше, но не това ми е работата в случая. Важното сега е, че от тримата представители на “високата” Германия, и тримата немци, двамата са назовани с ненемски определения ­ елин, юдей, ­ а третият с твърде двусмисления парциален етноним (частично народното название, извлечено от името на немската област Швабия). В български, а и в други славянски езици прозвището “шваба” в никакъв случай не може да поласкае немеца. В контекста на Славейков, без да е грубо обидно, то запазва нещо от насмешливата си отсянка. Каквато и да е, налице е явен и демонстративен отказ “тримата големи” за Славейков да бъдат наречени “немци”.

Като е дума за етнонимна стилистика, нека се вгледаме за миг в Славейковия избор на етнонима “юдей”. Българският език предлага няколко възможности как да бъдат наричани хората с народностния произход на Хайне: с обидното “чифут”, което, отнесено към Хайне, е немислимо дори за резкия стил на Славейков; относително неутралното “евреин”, което той нееднократно употребява за Хайне, и най-сетне възможно най-книжовното и стилово издигнато “юдей”, което той използва в цитирания откъс. Произведенията на Славейков отбелязват, че обидното прозвище “чифут” може да се употреби по повод на Хайне. В 1875 г. на страниците на вестник “Знаме” Христо Ботев изобличава Любен Каравелов, че плагиатства тихомълком от немския поет. “Жената на Хайне е жива и е чифутка”, пише Ботев и заплашва, че “чифутката” може да потърси сметка от българския литературен крадец. Славейков цитира думите на забележителния си предходник, като след думата “чифутка” добавя в скоби вместо коментар само едно “sic!”.

Стиловата деликатност на думата “юдей” е дребна съставка в стратегията на Славейковото боравене с Хайне.

От тримата големи немци (нищо, че не са наречени немци) Хайне изглежда най-добрият помощник на Славейков в изграждането на двойния образ на Германия. Той се оказва и най-чувствителният нерв между двете страни, защото Славейков е съединил отношението на Хайне към Германия с отношението на Германия към Хайне.

Закачките и подигравките на Хайне с едни или други черти на немския живот са много близки до Славейковите и са използвани като авторитетна опора в обрисуването на втората му, “ниската” Германия. Близки, дори премного близки, защото, докато представя ненавистта на Хайне към филистерството, презрението му към тълпата, безпощадността му, Славейков явно сгъстява боите, инак казано, осъвременява, придърпва към себе си Хайне, чете го през идеите и нагласите на Ницше. Това ницшеанизиране, а чрез него и славейковизиране не се върши тихомълком. Без да му мигне окото Славейков обявява, че Хайне е “предтеча” на Ницше и, нещо повече, че е “близък роднина на Ницше”.

На подобни сближавания всички биха погледнали скептично, независимо от това как разбират думите “предтеча” и “роднина”. Тъкмо тук обаче е гвоздеят на манипулацията. Нейна задача е не да каже нещо истинно или приемливо за своя предмет, не дори и да говори за него, а да го използва за постигане на значения и внушения, които са по-близки до сърцето, или поне до целите на манипулатора. Видимият предмет е всъщност повече средство и големият въпрос на литературната манипулация е не дали оправдава средствата, а в нещо друго. Манипулацията е обречена на раздвоение между предмета си и целите си, съответно между подчинение пред предмета и насилие върху него и най-сетне между самоприкриване и саморазкриване. И големият въпрос е за съотношението между двете страни. Съотношение много умело овладяно от Славейков спрямо “неговия” Хайне. Славейков никъде не прави дебелоокото и саморазрушително признание, че манипулира или борави с любимия си поет. По-скоро обратното ­ изложението му тече с тона на много доброто познаване и вдаване в нещата и с нагласата на културния герой, който носи знание на малко знаещите или нищо незнаещите. В този тон явно се вплита остроумна и дейна, до агресивност, лична оценка и твърдения, които носители на други представи и образи на Хайне биха оценили най-малкото като преувеличени. И ако преувеличенията, или както щат инак да ги оценят, служат на собствените литературни интереси на автора си, можем да кажем, че манипулацията вече е започнала. Вдаден в своя предмет и задоволително добре познаващ го, манипулаторът е и свободен спрямо него.

Раздвоението в манипулацията се проявява и в Славейковия образ на Хайне ­ той също е раздвоен. В едната си част е ­ нека добавим още едно определение ­ твърде демонизиран, в другата “бледният Хайнрих” е по-благ, по-снизходителен, по-игрови. “Шега е негова живот”, пише Славейков ­ нещо, което дори и той не може да напише за Ницше.

Отношението на Хайне към Германия се определя не само от словото му, но и от делата му ­ между тях отказът му да изживее живота си в родната страна. В една от предишните точки отбелязах интереса на Славейков към изгнаничеството на Хайне и литературните и житейските му подбуди за това. Тук ще добавя само, че според очерците на Славейков постъпката на Хайне е присъда или направо плесница върху втората, “ниската” Германия. Така, като плесница, вероятно е очаквал Славейков да подейства върху България и неговото изгнаничество. Само гдето за много лица, или сурати, плесницата не е нищо повече от телесна болка.

Отношението към Хайне е една от дълбоките разделителни линии между двете Славейкови Германии. Хайне бяга като прокуденик от Германия, какъвто тя го е карала да се чувства и докато е живял в пределите й, бяга от нейната нетърпимост към присмехулника, бяга от нетърпимостта й към Различния. Нещата стават много лоши, когато Различният е Чужденец, и съвсем лоши, когато чужденецът е евреин. Според Славейков еврейството на покръстения евреин Хайне е една от главните подбуди немският организъм да го изхвърли от себе си като чуждо тяло. Славейков многократно набляга на тази тема, а присмехът и сарказмът му обхващат немското в цялост. Стане ли дума за отношението към еврейството, вече няма елин, няма шваба, а немец, и то “истински немец”. “Най-мъчно нещо за един истински немец е да признае първенство на евреин”, пише Славейков.

Тази категорична формулировка ни хвърля в дебрите на мисленето и реториката в изграждането на народностния образ. Кой е истинският немец? И какъв е той? Въпросът е, разбира се, реторичен ­ задава се не за да получи отговор, а за да възбуди нови значения, скептични и критични значения ­ и най-малко тук му е мястото да го задаваме. Ще отбележа мимоходом, че в литературната манипулация логическата последователност и понятийната точност са последна грижа.

Еврейската тема работи много добре в образа му на Германия и ляга ясно разбираемо сред възгледите на Славейков за универсалността на Човека и човешкото. С хода на времето обаче нещата добиха и по-конкретни, в смисъл по-български очертания. Започна все по-релефно да изпъква значението, че Славейков е тръгнал от общество, в което най-жестоките удари върху еврейството са хумористичните анекдотични закачки, в което думата “погром” е вносна и неразбираема като действие ­ общество, в което антисемитизъм няма. Това значение се усилва през 30-те и 40-те години, така жестоки за евреите в Европа, но не и в България, и достига върха си 30 години след смъртта на Славейков, когато в 1943 г. по-добрата част от българското общество отказва да се раздели с евреите и да ги предаде на тогавашния велик съюзник на България Третия Райх.

“Две души се борят в моите гърди”, казва героят на Гьоте. “Две Германии се борят в мене”, би могъл да каже за себе си Славейков. В тази борба победител няма ­ тя е ценна и значеща чрез своето протичане, не чрез невъзможния си завършек. И ако някой печели, това е познанието за междукултурните отношения и за достойното участие на индивида в тях.

И накрая, последно по ред, не и по важност, трябва да кажа нещо по въпроса за Хайне, Славейков и болестта.

От тримата големи за Славейков немци двама, Хайне и Ницше, са болници. Това едва ли би имало важност, ако и сам Славейков не беше болник и ако целият му съзнателен живот не беше минал под знака на болестта, с патерици и бастун в ръка. Що се отнася да третия, или хронологично първия голям немец, Гьоте, чрез него Славейков изгражда остро контрастен триъгълник. В Славейковия образ Гьоте е връхна хармония между душевно и телесно здраве. Не че Славейков не знае историите, които пълзят из Германия за здравето на Гьоте и семейството му (омразните на Славейков “литературни клюкари”, упоменати пак по повод на Хайне, и днес продължават да издават научни изследвания по този високо литературен въпрос). Славейков ги знае, пише за тях и ги отминава с презрение; по неговите думи всеки, който посяга на елина от Ваймар, например Менцел, е “дървеница”.

На фона на цветущия, както е представен, Гьоте още по-остро се откроява редицата на Хайне, Ницше и Славейков. И тримата боледуват дълго, мъчително и до гроб, и тримата от сродна болест, парализа.

Говоря за болестта на Хайне и Славейков само защото тя е част от литературата им и защото болният Хайне заема важно място в благородното боравене с него от българския също болен поет. А защо, с цялата колебливост на тогавашната и сегашната лекарска диагностика, определям вида на болестта им, ще стане ясно, когато дойде ред на мнението на Славейков за “глупавите здрави нозе”.

Славейков се поболява след една момчешка лудория и възмъжава тъкмо в годините, когато европейското мислене отново е увлечено в мъглявините на отношението между дух, здраве и болест, дарба и психопатия, гениалност и лудост (у Чезаре Ломброзо гениалност, епилептичност, изроденост и склонност към престъпления). Въпросите обсъждат хора от различни специалности и призвания и с голяма настойчивост, а у Ницше и с някаква неистовост.

Когато Славейков, със спънат вървеж, треперещи ръце и завален говор възмъжава, в Европа вече се е самоосъзнало едно широко направление, което определя себе си като модерно, а другите, предимно другите, го определят като упадъчническо, декадентско. Болезнеността и нейният прозаичен причинител или спътник, болестта, краси новото направление с цялата си прелест. Това е време, в което младият Бодлер се терзае, че все още не се е заразил със сифилис ­ пропуск, който впрочем не закъснява да запълни. Без да се е заразил със сифилис, Славейков също мисли себе си като модерен поет и човек.

Към телесните и душевните терзания на младия паралитик се прибавят ударите от окръжаващата го силно деликатна българска среда. В частни разговори, а и в печата се чуват подмятания за недъга му ­ неудобно ми е да ги напомням. От недъга в краката му подмятанията се възземат към висините на литературата, за да завършат с извода, че “стихът на Славейков е спънат като краката му”. Стига се и до стихотворение, посветено на недъгавия Славейков и онасловено с милото заглавие “Болната змия”. Написва го Вазов, патил и препатил от Славейковите насмешки заради гражданското и литературното си поведение. Цяла литературна България знае кого трябва да види в тази болна змия, която безсилно се гърчи и съска срещу здравия мъж, тръгнал да направи разходката си из природата. Рядък нравствен бисер в огърлицата на българското литературно минало.

Както личи по всичко, вътрешните и външните удари не само че не са пречупили Славейков, но са усилили честолюбивата му злост да устои като човек и да победи като творец.

Няма болест изобщо, има болен, обичат да казват лекарите. Към това може да се добави: няма болен изобщо, има боледуващ индивид, който по един или друг начин осмисля болестта си, нещастието си, а покрай него и цялото си битие. Това правят всички и особено последователно хора с духовната нагласа на един Славейков. За него болестта, телесното страдание и немощ е въпрос екзистенциален, духовен, нравствен ­ и в допълнение на това силно литературен. “Болестта ме направи поет”, твърди той. Напомням думите му не с пожелание да им повярваме, а само за да посоча колко демонстративно обвързва Славейков болест и литература.

Макар и рядко, темата за болестта се появява и в художествените му произведения. Рядко, но когато се появи, прозвучава много силно и откровено. Ще отбележа стихотворението под заглавие “Болният монах” (можем да го сравним със заглавието на Вазовото стихотворение). Един монах години наред лежи на сламения одър обезсилен телом и кален, крепнещ и възвисен духом. Край него се изреждат те, здравите, които, без да знаят какво правят, мислено му съчувстват и го съжаляват. В очите на монаха и на стихотворението достойни за съжаление са тъкмо те, непозналите страданието и възмогването. Между условните думи на стиховете се носи мисъл, която в очерците за Хайне е изразена ясно до недвусмисленост. Преразказана на латинско-български, тя гласи: “здрав дух в болно тяло”.

Болестта е изострила сетивата на Славейков към много неща, включително и към литературните произведения на тема болест и недъг. От своето ранно руско четене, когато все още не може да се отдели от леглото, Славейков помни Тургенев като автор на “Живи мощи” и Короленко ­ на “Слепият музикант”. Той поглъща в културното си поле руско-православното примирение с недъга, но не остава с него. Идва ред на Хайне.

От всичко, с което Славейков свързва себе си с Хайне, тази тема изглежда най-близка до ума и сърцето му, екзистенциално и духовно най-значима. Многогодишното мъчително боледуване на Хайне, приковаността му към леглото, което сам Хайне тъжно-весело е наричал дюшечен гроб, е дебело положена черта в образа, изграден му от Славейков. Това легло и прикованият към него Хайне, който с мъртвешки изсъхнали пръсти едва повдига клепача си, за да види немските хористи, дошли у дома му в Париж, за да изпеят някои от песните по негови стихове и да се простят с него, са описани в последните и, както се оказва, в прощалните редове на Славейков за немския поет. Сцената с Хайне и хористите е най-трогателното, излязло изпод инак суровото перо на Славейков.

За болестта на Хайне Славейков пише сравнително много, но не като “литературен клюкар”, не и като неканен сълзлив съболезновател, а отново подборно и целенасочено. Болникът Хайне още един път е използван като опора за жизнената и творческа философия на Славейков.

Когато човек се поболее тежко и без надежда за изцеление, може да отговори на другите или поне на себе си вижда ли смисъл и желае ли да продължи мъчителното си съществуване. Славейков с радост и единомислие набляга, че Хайне е отхвърлил помисъла за самоубийство, за малодушното самоубийство, както Славейков го нарича. У Славейков “волята за власт” (само духовна, разбира се) върви неразделно с волята за живот. В написаното от него, видяно в цялост, жизнелюбието надделява над всички други сили. Или с конкретен пример: в голямото стихотворение “Cis-moll” болникът, оглушалият Бетовен предпочита живота и творчеството пред смъртта.

По повод на Хайне Славейков изказва гледище, което явно е повече негово, отколкото на немския поет. “Величието на един живот е в неговото страдание.” Придърпването на чергата продължава докрай.

Поклонник на силната воля, Славейков търси и намира, поне за себе си, проява на силна воля, на “челичена воля”, както той казва, и у Хайне. Преки свидетелства говорят, че Хайне е посрещал мъките си стоически и с горчива насмешка, а това за челичената воля е комай Славейково наслоение.

Дотук болестта е изпитание, което може да сломи, може и да кали духа и да го извиси до ново жизнелюбие и да го вглъби в нови тайни на битието ­ но все пак е болест. Следващият ход на Славейков е да релативизира понятието болест и здраве и дори да размени местата им. Операцията се извършва отново на гърба на бледния Хайнрих. Според почтителния му български манипулатор Хайне е бил болен, когато е бил здрав, и здрав, когато е боледувал. Съмнявам се, че тъкмо Хайне би се подписал искрено под такова признание, но важното е, че тъкмо такъв го рисува Славейков ­ какъвто му е нужен.

Този ход подготвя заключителния удар на Славейков, проведен в очерците му за Хайне. В него здравето е не само подозрително смесено с болестта, но и обявено за атрибут на човешката тъпота и глупост. Славейков от ранни години е имал работа с български, немски и парижки лекари, но от това най-малко е спечелила яснотата, с която употребява думата “болест”. Към нея той добавя, без да я поясни с нещо, просторечивото съчетание “болни нерви” и, пак със същия успех, високопарната дума “хипернервозитет”. Славейков откровено посочва откъде я е заел ­ от модния лексикон на времето, когато Емил Зола се разочаровал от себе си след като научил, че е душевно напълно здрав.

Ако “хипернервозитет” е изобщо медицинско понятие, у Славейков то е силно естетизирано и олитературено. От контекста му може да се допусне, че под хипернервозитет трябва да разбираме състояние на изострена от болестта чувствителност към света и творчеството. От божествената лудост на Платон до хипернервозитета от десетилетията на Ницше ­ времената се менят, общите идеи остават.

Упоменавам отново Ницше, защото и по въпроса за болестта той е аршинът, с който Славейков, без да го потайва, крои и прекроява образа си на Хайне. Непримиряването с болестта, коравата воля, разместването между болест и здраве, презрението към здравите, хипернервозитетът, който в последните страници, написани от Ницше, стига до хипер-хипернервозитет ­ човек чете за Хайне, а мисли за други автори. Хайне е поводът и авторитетната опора, Ницше ­ посредничещият вдъхновител, образът на Славейков като творец и човек ­ целта.

От висините на хипернервозитета изложението на Славейков се спуска ниско-ниско, та чак до краката. Проходил трудно (както разказва за това в очерка за Алеко Константинов), прекарал тридесет години от недългия си живот с патерици и бастуни в ръце, преглъщал тактичните подмятания на своите сънародници заради спънатия си вървеж, Славейков прилага случая с прикования към леглото Хайне, за да каже какво мисли за всичко това. Двуногите той разделя на две части: на “болните нозе” и... на здравите, но “глупави нозе”. Славейков споделя старото гледище, че глупостта ходи по хората ­ но според него чрез здравите им крака. Така отново чрез Хайне Славейков отговаря и на болестта, и на здравите люде.

С отношението между болест и здраве приключвам прегледа на Славейковите манипулации с Хайне, а с това и цялата статия. Написах я покрай другото и с надеждата, че манипулацията може да стане въпрос на българското литературознание ­ пък ако ще и болен.

 


* Писана за немскоезичната поредица "Германика" и малко-много съобразена с познанията на чуждестранния читател върху българската литература. Печата се на български с любезното съгласие на немския издател. [back]

 

 

© Никола Георгиев, 1997
© Издателство LiterNet, 07. 08. 2000
=============================
Публикация в Ein ehererbietiger Manipulator Heines in Bulgarien. In: Germanica, 4 Jg., 1997.
Публикация в кн. на Никола Георгиев "Мнения и съмнения", С., 2000.