Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ДАМИ КАНЯТ

Никола Георгиев

web | Мнения и съмнения

I. Госпожа министершата от Бранислав Нушич и нейното второ, българско издание.

В 1929 г. вижда бял свят комедията на Бранислав Нушич “Госпожа министершата”. Ако не греша, тя отдавна не е играна на софийска сцена, та ще си позволя да напомня вкратце съдържанието й дори на многоучените читатели на вестник “Култура”.

Белградският чиновник Симо Попович малко неочаквано и малко неясно защо става министър. На какво ­ също не е много ясно, пък и не е чак толкова важно. Не е важен като dramatis persona и сам господин министърът, който веднъж минава през сцената с министерския цилиндър на главата, а после се явява в последното явление на комедията, за да обяви, че е подал оставка и да произнесе пет кратки хапливи реплики. Дотогава на сцената владее и вилнее милата му съпруга “господжа Живка”. “Господжата” е едно от най-очарователните въплъщения на простащината върху европейската театрална сцена на XX в. Не чрез министъра, а чрез нея и чрез непрекъснато разширяващата се министерска рода излиза наяве дълбоката философия на властта: първата работа на министъра е да се погрижи за родата си, пък после, ако остане време, и за държавата.

Видяла се на върха, госпожа Живка започва бързо да се поминистершва. Учи се, тоест мъчи се да пуши, да играе бридж и за щяло и за нещяло тръгва по зъболекари. “Баш сам данас наместила златан зуб”, отчита се тя пред своя наставник по министерша изтънченост, секретаря на министерството и извънщатен любовник на всички министерши господин Нинкович.

Това иди-дойди, но на госпожа министершата й теква да пропъди безперспективния си зет и да го замени с друг, отговарящ на положението й (търговец на кожи и почетен консул на Никарагуа).     Натиреният зет не се предава и написва за белградски вестник фейлетон, в който разказва какви се вършат в дома на новия министър. Госпожата вдига на крак семейството и разсилните да изкупят вестника, но редакторът, воден от благородното желание фейлетонът да стигне до цялата четяща Сърбия, благоразумно е издал вестника в двоен тираж ­ шест хиляди броя! И става, поне от днешно българско гледище, чудото: новоназначеният министър дава оставка. И още по-голямото, пак от българско гледище, чудо: след оставката се осмелява да се прибере вкъщи и да застане пред побеснялата си жена. “Защо даде оставка?” ­ фучи вече бившата министерша, или казано с нейни думи: “Бог те убио да те не убие, а що я даде?”, на което храбрият съпруг отговаря кратко и ясно: “Због тебе” и добавя, че никой не може да стане министър “край такве жене”. След което ла комедия е финита.

Така е било според Нушич в някогашния Белград. Просташка работа. Комедията му, мисля, сега не се играе в България. Пък и защо ли, след като в българския “театрон политикон” действащите лица са вече толкова различни. Да вземем например “господжите”. Какво общо имат с простачката от Кале мегдан тези изтънчени и бляскави дами, украшение на всеки салон? Трябва ли им щатен наставник по министершо изящество, след като самите те могат да поучават в изящество България и света?

И още важни разлики между просташкото сръбско минало и цивилизованото българско настояще.     Госпожа Живка си седи в кухнята, където хока нескопосания си син и вуйчо си Васо, “пиандурата”, а нейната далечна българска колежка блести с цялото си сияние в благотворителни фондации, балетни и кларинетни журита, меценатски матинета и файфоклокти. Ово йе прогрес, бога ми. И още по-голяма разлика между Нушичевата и българската министерша. Българската има тънък вкус към литература и когато се наложи, майчински смъмря разни недозрели хлапаци като Стефан Цанев и Недялко Йорданов. И още една вече главоломна разлика. Може ли госпожа Живка да увлече смотания си, както тя го определя, мъж да се изказва и той за поети и театрали? Къде ти! А българската министерша може и при това може да го вдъхнови да говори не просто какво да е и как да е, а дълбокомислия, в които поети и философи тепърва има да търсят дълбинните значения. Ето например какво казва мъжът й за поета Недялко Йорданов: “Няма по-нелепа поза от син съветващ интелектуалец критик”.

Е как, бога ми, “край такве жене” да не станеш и да не останеш министър поне пет мандата?

 

II. Фаворитката от Гаетано Доницети и нейното несъстояло се второ издание в България

Държавният и изобщо публичният мъж може да има не само съпруга “пред бога и пред хората”, но и нещо друго, например фаворитка. Инак казано, може да се въздигне или да стане за резил, а най-често и двете заедно, не само чрез законната си съпруга, но и чрез същество от нежния пол, с което е в някаква не чак толкова банална връзка.

Фаворитките вероятно са се появили още в деня, когато е станало ясно, че има мъже, способни да властват над другите, но не и над себе си. Една история за фаворитка, нито много стара, нито много нова, е подхранило либретото на едноименната опера на Доницети. Случила се е някъде в средата на XIV век, когато млад благородник се влюбил до уши в една Леонора. Младият мъж добре знаел какво значи фаворитка, но не е знаел, завалията, че въпросната Леонора е фаворитка на тогавашния кастилски крал. И когато разбрал, тя станала една, каквато e по-добре да се изпее, отколкото разкаже.

Разбира се, в новата европейска история категорията “фаворитка” добива пълния си смисъл и блясък през XVII и XVIII век в града, който анархокомунистът и тъмният балкански антиевропеист Христо Ботев безотговорно оклевети, наричайки го “столица на разврата”. Фаворитки, тоест жени с голям умствен и прочее шарм и с още по-голямо и благотворно влияние върху съответния мъж, са имали много от тогавашните мъже от всички стъпала на властта. Пръв между тях кралят-слънце Людвик XIV и последвалият го крал, и той слънце, макар и залязващо, Людвик XV. Трудно е да се каже дали Людвик XV е влязъл в историята покрай блестящите си фаворитки мадамите Помпадур и Дюбари или те покрай него, но тази трилистна детелина продължава да краси най-красивия кът на европейската цивилизация.

Напомням тези бляскави страници само заради една подробност. Във века на фаворитките и някак естествено свързана с тях процъфтява крайно полезната практика на така наречените “летр де кашет”, буквално “писма за затваряне, запиране”. Това са заповеди за арестуване, редовно пронумеровани и подписани от началника на полицията. Всичко в тях е попълнено с изключение на едно ­ името на човека, който трябва да бъде арестуван. Който притежава такова “писмо”, може да впише в него името на когото пожелае, да го предаде на полицията и след това дълго време, или окончателно, да се освободи от неприятността да среща въпросното лице по улиците или на баловете. До летр де кашет са се добирали не само силните на деня, но и на нощта. Тези бумаги са били особено приятни за фаворитките от различни калибри, защото, нали разбирате, мнозина са им завиждали и върху тях са пробвали съмнителното си остроумие или добродетелност разни памфлетисти, моралисти, пасквилисти, проповедници и прочее клюкари и драскачи. Засегнатата дама вписва името на нелицеприятния й човек, дава “писмото” на лакея, лакеят ­ на когото трябва и долният завистлив плебей изчезва зад стените на Бастилията, където бърже ще му мине меракът да вижда, да завижда и да драскоти. Фино и елегантно като брюкселска дантела.

А къде сме ние, както вече ни е станало навик да се питаме? От първата част пролича, че сме много далеч от сръбската простотия на “господжа министарката”, но трябва да признаем, че все още не сме дорасли до цивилизацията на летр де кашет. И това ми било франкофони, моля ви се.

Вярно е, че на фаворитки криво-ляво го докарахме, но къде са техните летр де кашет? Вярно е също, че докато съдебната система у нас ставаше независима, тя започна да произвежда такива заповеди по класическата френска технология, но хора невежи и балканци вдигнаха олелия, отпечатаха във вестниците факсимилета от готовите заповеди и работата някак замря. Жалко.

А друго щеше да бъде, ако ги имаше. Една дама, да речем, се е раздразнила, разбира се, с пълно основание, от някакъв досаден драскач, от някакъв самозван хъш. За да му каже колко го презира и какво го чака, тя трябва да се унижава и да иска вестниците да дадат място на гласа й. Вестниците... А защо да няма подръка едно летр де кашет? Вписва в него името Любен Любенов Дилов, дава го на бодигарда, бодигардът го носи където трябва и на драскача му минава меракът да дразни дамата. Тихо, цивилизовано, ювелирно. Докато не догоним цивилизацията и в тази точка, бай Ганьо все ще има основание да се тюхка: “Франкофони сме ний, ама все не сме до там”.

 

Послепис

Една красива българска поговорка казва: Еди-какво си (досещате се какво) глава затрива. С дребни промени може да се получи следното: Жена глава затрива. Дали законна съпруга, приятелка, фаворитка, секретарка ­ въпрос на подробности. Затрива, брей, и то не просто главата. Може да бъде и държавническа глава. Може и направо държавна. Така става тук и там по света. Не и в България, слава богу.

 

 

© Никола Георгиев, 2000
© Издателство LiterNet, 09. 10. 2000
=============================
Публикация във в. Култура, 1998, бр. 46.
Публикация в кн. на Никола Георгиев "Мнения и съмнения", С., 2000