"ЦИТИРАЩИЯТ" ЧОВЕК В ХУДОЖЕСТВЕНАТА ЛИТЕРАТУРА

Никола Георгиев

web | Цитиращият човек...

ВСТЪПЛЕНИЕ

Слугата трябва много да слуша и малко да говори,
да си отваря ушите и да си затваря устата.
/старо немско поучение/

Има сведения, че още докато са се смели през глава на похожденията на чудатия господин Пиквик и неговия слуга, читателите на Дикенсовия роман са извършили и следната несложна литературна операция: потърсили са приемствените връзки между "Посмъртните записки на клуба Пиквик" и предходната литература. В първите отзиви изследователски сериозно, а понякога и с издявка критиците напомнят дълга на Дикенс към Смолет, Стърн, Хук¹ . Тази диря в границите на английската литература обаче бързо бива изоставена и вниманието се насочва към приликите на Пиквик и слугата му Самуел Уелър с друга, вече световно известна литературна двойка. В частни писма² в читателски мнения³, в критическите бележки на самия Дикенс⁴бързо се налага гледището, което Джон Форстър, близкият приятел на писателя, обобщава две години след смъртта му като всеприета истина: "Сам Уелър и господин Пиквик са лондонският Санчо и Дон Кихот"⁵ . По-нататък връзката между испанската и английската двойка бива обсъждана във философската есеистика (например от Сантаяна) и в "истории" на литературата (например от Тен), изследвана в академически списания^6.Обхванат от замисъла си за романа "Идиот", проникновени наблюдения върху нея прави и Достоевски⁷ .

Така се включва първата брънка на веригата, към която през ХХ в. литературното мислене ще добави Швейк и Бендер.

От многостранното (при цялата им художествена неравностойност) сходство между двете литературни двойки ще съпоставим слугите Санчо и Уелър. И двамата от социалните низини, и двамата посвоему остроумни, те се отправят като слуги, спътници и приятели на чудатите си господари в странствуване и изпитание и преживяват множество смешни и не дотам смешни премеждия, в които те се държат значително по-реалистично, трезво и, особено що се отнася до Самуел, значително по-умело от господарите си. Полето на типологическото сходство между слугите, вижда се, също много широко, но и от него ще извлечем само една съставка - речевото им поведение.

Системата на Сервантесовия и Дикенсовия роман определя речевото поведение на Санчо и Уелър като активно, а в очите на госпoдарите си те са направо бъбриви. Особено откровен в това си мнение е Дон Кихот, според когото съдбата го е наказала с най-разпасания дърдорко сред всички оръженосци и който понякога, когато думите му не помагат, с треперещо от яд копие слага край на Сачовите словоизлияния. Със словоохотливостта си Уелър няколко пъти също изчерпва неизчерпаемото търпение и тактичност на гоподаря си и тогава с подобаващ викториански тон му се нарежда си държи езика зад зъбите.

Разбира се, Санчо дразни и вбесява Дон Кихот, а Уелър смущава и забърква Пиквик не само с това, колко говори, но и какво и как говори. Словото на слугата е идеен и структурен антагонист на словото на съвсем не мълчаливия Дон Кихот или Пиквик и е един от главните пластове в малко изследваното литературно явление на сдвоените образи. В това сдвояване високите теми и високият стил на господаря и простомислието и просторечието на слугата иронично оглеждат едни в други собствената си ограниченост и достойнства. Речта на Санчо, макар и не диалектна и твърде книжовна в строежа на изречението, е в явен контраст с витиеватата, стилово и културно издигнатата, опряна върху литературни образци реч на маншкия рицар. Още по-широко се отваря стиловата "ножица" между Уелър и Пиквик. Захвърлено дете на файтонджия, расло под мостовете на Темза, Уелър говори кокни, диалекта на лондонското простолюдие, за представяне на който Дикенс е използувал възможностите на книжовната графика примерно така: "All good feelin`, sir - the very best intentions, as the gen`lm`n said ven he ran away from his wife`cos shi seemid unhappy with him."

Естествено, Уелър говори кокни принципно точно толкова, колкото и Елинпелиновите Пижо и Пендо говорят горублянски. Условно, стилизирано е още буквеното предаване <$РСрв. S.Gerson. Sound and Symbol in the Works of Charles Dickens. Stockholm, 1967., а като цяло речта му е стилизирано преувеличена и функционално противопоставена на изискания книжен стил на господин Пиквик, индивидуализирана с толкова тънкости и своеобразие на просторечието, че сред дикенсоведите се е наложило мнението, че тя е идиолект⁸ .

И така, ако не от строго езиковедско, поне от социално и нравствено гледище слугата и господарят "говорят на различни езици" с произтичащите от това идейни и естетически (комични или трагикомични) резултати. Разноезичието между слугата и господаря има както по-частни, така и решаващи последици. То се проявява "на дребно", когато едната страна, най-често социално ниската, се опита да заговори на стила на другата. И Санчо, и Уелър поголовно преиначават или употребяват не намясто "учените" думи, с които се наемат да облагородяват речта си. От reducida Санчо прави relucida, като грешката остава на ръба между езиковото му простодушие и не чак толкова простодушната насмешка към господаря и неговата реч. Когато чува от Дон Кихот името на знаменития Птоломей, Ptolomeo, Санчо си го "етимологизира", разтваряйки го на съставките puto и meòn - думи, които по-добре ще е да не превеждаме на български. Наеме ли се пък да украси речта си с редкия латинизъм longincuos (отдалеченост), оръженосецът изкована дума, каквато няма нито в испански, нито в друг някой европейски език. От своя страна Уелър произнася hex-traordinary, des-say, sterics и изпъстря речта си с малапропизми⁹ , чийто комичен ефект обхваща както недоучените, така и прекомерно учените.

Към сериозните последици от разноезичието се отнася затрудненото общуване и недоразбирането между слугата и господаря, което носи навей на конфликтност дори когато слугата проявява най-подобострастни чувства към господаря си, дори когато между двамата цари задушевна идилия. Дон Кихот не разбира добре общия дух на Санчовите словоизлияния, Пиквик не разбира, вече в най-конкретния смисъл на думата, много от това, което му говори неговият прислужник. Така например, Уелър трябва да му обяснява, че sawbone ("закърпикокъл") значи нещо като лекар, а Пиквик объркан го пита какво иска да каже с "Киризят ви, сър", (They`re a twigging of you, sir) или защо нарича леглата в сиромашките страноприемници "въже за две пени". А точно по същия начин Уелър му обяснява и много от скритите страни на социалните и нравствените низини, през които двамата минават - Пиквик не знае добре не само езика им, но и същината им.

Активното речево поведение на слугата има основания както в литературния процес, така и вътре в системата на романа. В сложните и променящи се отношения между Дон Кихот и Санчо, Пиквик и Уелър словото е основната връзка и преобладаващото средство, с което слугата се защищава, съпротивлява и напада. Речта на слугата е негова територия, върху която той притегля господаря си и повече или по-малко явно постига там своето превъзходство. Санчо и Самуел постигат това, като използуват покрай другото и следния общ за двамата похват: те въвеждат в речевата ситуация чужди, не свои думи, с които отместват посоката на разговора в нова посока, посока, в която те, а не господарите им са вече господари. Сега ще потърсим откъде идва това чуждо слово, какъв е неговият жанр и функция.

БЕЛЕЖКИ:

1. I. Rantavaara. Dickens in the Light of Englidh Criticism. Helsinki, 1955, p. 24, 25, 183. [обратно]

2. The Letters of Charies Dickens. Eds. M. House, G. Storeey. Oxford, 1969, II, 269. [обратно]

3. Victorian Fiction: A Guide to Research. Ed. L. Stevenson. Cambridge, Mass, 1964, p. 124. [обратно]

4. Ch. Dickens. Preface to the Thide Edition of Oliver Twist (1841). [обратно]

5. J. Forster. The Life of Charles Dickens. London (s. a.), p. 79. [обратно]

6. H. Ashbee. Don Quixote and Pickwick. - Revue Hispanique, 1899, № 6; A. Welsh, Waverly, Pickwick and Don Quixote. -19th Century Fiction, 1967, № 22. [обратно]

7. Ф. Достоевский. Письма, Т. 2, М.-Л., 1930, с. 71. [обратно]

8. Вж. G. Brook. The Language of Dickens. London, 1970, p. 140. [обратно]

9. Неуместно или изопачено баравене с форми от високия стил; по името на Малапроп, героиня от комедията на Шеридан "Съперниците", а то от френското mal à propos, "неуместно", "ненавременно". [обратно]

© Никола Георгиев, 1992
© Издателство LiterNet, 12. 11. 2002
=============================
Публикация В: Никола Георгиев "Цитиращият човек в художествената литература", С., 1992.