"ЦИТИРАЩИЯТ" ЧОВЕК В ХУДОЖЕСТВЕНАТА ЛИТЕРАТУРА

Никола Георгиев

web | Цитиращият човек...

ПРЕДГОВОР

През изтеклите десетилетия литературната наука преживя и резки, и по-трудно забележими промени. Между вторите е следната сравнително безшумна, но неслучайна многостраннообусловена новост: дебелата мисловна преграда между цитата и литературната художественост, издигана било от представата за "пълната" индивидуалност и самобитност на творбата, било от концепциите за затворения в себе си, сомоозначаващ се художествен свят, започна видимо да се пропуква и цитатът като художествена съставка и теоретически проблем привлече по-силно вниманието на изследвачите. Ако цитирането е възпроизвеждане на текст в различен нему контекст, естествено би било в хода на цитатната дейност да се стигне до социалноречево утвърждаване на "готови, възпроизводими единици", тоест на това, което френската стилистика преди близо век нарече "клише". И ако връзката между цитат и клише (без да е изчерпваща!) е така здрава,не е странно, че художественото и теоретическото "възраждане" на цитата върви успоредно с подобни промени и в областта на клишето. Това от своя страна предизвиква неизбежна двойственост в смисловия и още повече в оценъчния план на тази дума. Според едното гледище клишето продължава да бъде считано за белег на умствена и речева слабосилност, за оръдие на "безличния мозък и интелектуалното раболепие" (Реми дьо Гурмон). С него най-често се свързват недъзите на отделни стилове (журналистическия, административния и др.), с него се запълва една важна празнина в регистъра от отрицателни епитети на литературната критика. В духа на това отношение например и Норбърт Винер потърси антипода на информационно наситените "прекрасни стихове" в клишето... За отношението на специализираното литературно мислене пък може да се съди не само по многобройните преки отрицания, но и по косвените утвърждения на клишето. Особено интересен в тази насока е случаят с книгата на Курциус "Европейската литература и латинското средновековие": в разрез с декларираното от автора становище приведеният материал очертава постъпателно спадане на дела на "общите места", topoi, в художествената литература. Това е едната - и по-добре познатата - страна , разбиранията за клишето. В наши дни обаче се развива и друго, ако не положително, то поне неутрално отношение към него. Подтикът идва от новото, по-гъвкаво разбиране за ролята на оригиналността в художествения израз, но най-вече от новия, функционалния подход към клишето. В светлината на този подход съвременният литературовед, без да влиза в спор с Винер, би предпочел да каже, че клишето може да стане носител на художествена информация, не по-малка от тази на прекрасните стихове...

Обрата в отношението към цитата и клишето определихме погоре като обусловен, и то многостранно обусловен. Ето тезисно изложени няколко от многото обуславящи фактори.

Загуби научен престиж линията Хердер - Хумболд - Кроче - Фослер - Вайсгербер в езикознанието, пък и в литературознанието. Гледищата за единството между "чувство" и език, "дух" и език,"импресия" и "експресия" (или между ситуация и речева реакция, както е в частност при операционализма) отстъпиха далеч назад под натиска на данните за опосредствената и вероятностната природа на мисловно-речевия механизъм.

Схващанията за свободната езикова воля и за единичната неповторимост на речевия израз не устояваха в условията на съвременното езиковедско мислене като цяло (особено силни се оказаха ударите от страна на пораждащата граматика и структурализма). При цялата си жилавост в отстъпление е представата, която абсолютизира единичното, "неповторимото" на литературната творба и нейния израз в частност. За такъв обрат в литературното мислене допринесе и усиленият в последно време интерес към средновековната литература и фолклора, защото получените резултати припомниха за позабравеното единство между индивидуалната самобитност на творбата и нейното преливане в потока на литертурния процес.

Тези промени намериха израз, на свой ред активиращ ги, в малко изненадващото от пръв поглед съживяване на науката или поне на термина "реторика". И макар предугаждането на Хаим Перелман от 1958 г. за бляскавото бъдеще на реториката, общо взето, да не се сбъдна, и макар че, както признава един от ратниците на старо-новата наука, днес терминът "реторика" има толкова значения, колкото и хора го употребяват, излизането на реториката на научното поприще е доказателство, че за цитата и клишето също са настъпили нови изследователски времена.

В художествената литература и в литературознанието си проби път концепцията, че творбата е съчетание от текст и метатекст, което най-общо се родее с механизма на цитирането. Но ако тя все пак си остана в кръга на елитарните писатели и на отделни литературоведски школи (между тях и на парижкия структурализъм), друго едно художествено обстоятелство и друга една концепция увлякоха нашироко творци, читатели и изследвачи. Някъде от Първата световна война насам цитатността отново рязко повиши относителния си дял в художествената литература и започна да се проявява в облик и функции, които са малко проучени, а дори и малко осъзнати като цитатни по природа. Въпросите за "чуждото слово" в художествената литература и за вторичността на художествената знакова система се оказаха само малка част от проблемите, които ни носи новата ситуация.

В обратимо единство с всичко това разшириха обема си, промениха конотацията си и станаха по-гъвкави понятията цитат и клише. На тази ситуация е отзвук и настоящият труд. Негова тематична основа са четири прости типа "чуждо слово" и боравенето с него в речта на литературния герой. Някои от тези типове са традиционно утвърдени фолклорни жанрове, други едва в последно време (и не без спорове) проникват в полезрението на фолклористиката. Така, без да е фолклористичен в главната си насока, трудът трябваше да включи поне един раздел от тази наука - паремиологията. Проблемно разнороден, той има ако не постигнатата, поне нескриваната амбиция да извлече от изследвания материал някои по-общи исторически и теоретически изводи: за развойните отношения между фолклор и лично творчество, за природата на сдвоените образи и в частност на двойката слуга и господар, за така наречения тук "цитиращ човек" (homo citans) в литературата.

С нищожни отклонения тези изводи са изведени от четири, само четири литературни героя. И макар че това са не други, а Санчо Панса, Самуел Уелър, Йозеф Швейк и Остап Бендер, може да се натякне, че за обхвата на изводите те са все пак беден доказателствен материал. Прелиствайки настоящия труд, читателят ще е в правото си да възкликне: "А защо не са упоменати Псевдол, Ралф, Криспен, Хъмфри Клинкер, Жак, Мелихор Стригал, Шелменко?..." В хода на работата си авторът мина през същия въпрос, зададен обаче от обратната посока: може ли, по-точно трябва ли да се анализират или поне упоменават многото герои от този типологиче кръг, знайни и незнайни за съвременното литературно мислене. Общото правило, че ограничението е основа на завършеността, и конкретните задачи на настоящия труд наведоха на следния извод: главен предмет на изследването да останат четиримата герои при изричната уговорка, че те са и трябва да се разглеждат като представителни за цялото войнство сходни, но далеч по-малко известни (както личи и от горното изброяване) герои.

Дикенсовият Самуел Уелър не е най-важната фигура в четворката, както би могло да се заключи, ако се съпоставят обемно четирите части на изследването. Няколко страници в повече бяха посветени на Уелър просто защото уелъризмът е "новоприет" фолклористичен жанр, който с настоящия труд става проблем и за българската фолклористика.

По съображения, произтичащи от природата на изследването, а не от качеството на наличните български преводи (някои от тях са превъзходни), всички цитати от художествени произведения са преведени от автора.

Настоящият труд не би бил това, което е, без колегиалната помощ на преподавателите от Софийския университет проф. Марко Минков, доц. Людмила Стефанова, Емилия Ценкова, Еро Сувилехто, Богдан Богданов, Георги Папанчев, Венко Кънев. Благодаря и на членовете на катедрата по теория на литературата, които при обсъждането на ръкописа сториха всичко възможно в труда да има по-малко пропуски и недоглеждания.

© Никола Георгиев, 1992
© Издателство LiterNet, 12. 11. 2002
=============================
Публикация В: Никола Георгиев "Цитиращият човек в художествената литература", С., 1992.