ПРЕДГОВОР

ЕЗИК МОЙ... И НЕ МОЙ

Никола Георгиев

web | Цитиращият човек...

Цитатът и клишето са една от малките сцени, върху които се разиграва голямата драма на човека и неговия, доколкото наистина е негов, език. И не е само до противоречието между свое и чуждо, аз и другия. Тук се кръстосват и противоречията между творчество и повторителност, част и цяло, власт и безсилие, крайност и безкрайност, мъдрост й глупост, нравственост и безнравственост, слово и дело, реторика и "нулев стил", говор и мълчание. Заплита се такъв възел, че сега се червя за веселото лекомислие, с което преди десетина години се опитах да подхвана някои от литературните му нишки.

Речта е линейна, протяжна във времето последователност от знакови единици. За да се породи смисъл, нужно е между участвуващите единици да има в някаква мяра достатъчно различие, което обаче не бива да прекрачва противоположния й край, защото там, в сривовете на несвързаността, смисъл може да се породи точно толкова, колкото и в стократното повторение на една и съща дума. Инак казано, речта е в непрекъснато и рисково противоречие между прекъснатост и непрекъснатост, свързаност и несвързаност. И когато в нейния ход се появи цитат - външен, чужд, прекъсващ я речев отрязък, - той проблематизира.тези противоречия, сам черпи сили и сам страда от тях. Върху него ляга раздвоението доколко е свързан и несвързан с речевия си контекст (въпрос на синтагматиката) и доколко е уместен и неуместен спрямо ситуацията (въпрос на прагма-тиката). Като проблематизира, и то осезателно остро, тия свои противоречия, цитатът проблематизира и свойствата на контекста, който го е призовал и го е вместил в себе си като реч в реч. Затова и колебанията да цитираме или не логично трябва да доведат (макар и това на практика рядко да се случва) до колебания да говорим или да мълчим.

Безусловно изисквано свойство на цитата е неговата "другост" - той е слово на друг, изречено от друг. Това невинно обстоятелство може да стане начало на ред главоболни проблеми. Ако цитатът Дава повод да разделя словото на свое и чуждо, редно е след това скептично да се запитам доколко мое е това, което смятам за мое слово - започвайки от дълбинните, пораждащи модели и стигайки до очевидната и очебийна повърхност на вече готовите за мене, клиширани и вкаменени словосъчетания. По тази логика вървяха поместените тук статии и по тази логика към цитата почти неразделно се присъедини и въпросът за клишето. Цитат и клише обвързах не по силата на почти общоприетото и неприемано тук гледище, според което, да цитирам и аз, "клишето е цитат без автор" (authorless quotation). Обвързах ги по белега на вече готовото, несвоето, достъпно за всички желаещи да го използуват слово. Цитатът и клишето се оказаха съучастници във вечното и непреодолимо противоречие в човешкото мислене, говорене и действуване - между индивидуалното и общото, творческото новосъздаване и готованското староползуване, между, както казваха романтиците и казват юношите, неповторимото и повторимото.

Това противоречие явно е съдба за представите ни за езика и неговото речево изявяване, между което и художествената литература. Тук, сред тези представи, е крочеанският абсолют на индивидуалната реч (за Кроче италиански в смисъл на общ език е празна фикция) и на единичността на литературната творба катс нейна същност и ценност, тук, но вече в противоположния край, са представите за безпрекословната генеративна обусловеност на речепроизводството или пък постструктуралисткото (ако желаете, и постмодернисткото) разграждане на авторската, речевата и всякаква друга индивидуалност на творбата и обявяването й за "тъкан от цитати" (Р. Барт, Юлия Кръстева).Това противоречие строи, руши и променя всичко: речевата дейност, литературата, специализираните концепции и любителските представи, за тях.

И не само за тях. Следват противоречията и колебанията във въпросите езикът свобода ли е за човека или тирания, притежание или битие (Хайдегер, Фром), негов уютен дом или, ницшеански речено, негова тъмница, творчество (Хумболд, Фослер) или сечиво при това не от най-надеждните. И дори ако приемем, заедно с Хайдегер, че езикът е домът, в който обитаваме, цитатът и клишето нк напомнят да запитаме като какви все пак го обитаваме - като притежатели или като наематели.

Цитатът навежда на главоболия въпроси и за текстовата истинност и неистинност, крайност и безкрайност. В известния "Речник на сатаната" Амброус Биърс дефинира "цитат" така: "Погрешно повторени чужди думи." И това е най-невинното, което злоезичният "лексикограф" е могъл да каже, а, погледнато с други очи, то е и съвсем справедливо. Цитатът наистина е "погрешно повторени чужди думи", дори когато думите са повторени, без да е променена и буква в тях, защото в новата си среда той вече няма смисъла, който е имал в средата, от която е "откъснат". За да се цитира истинно откъс от "Критика на чистия разум", нужно е да се приведе целият Кантов текст и контекст - а къде свършват те е трудно да се каже, пък и да се каже, цитат ли ще бъде това? Нали цитатът е съразмерно по-кратък и обрамена реч в реч?

Текстът стои върху кръстосаната точка на своята самостоятелност и своята обвързаност. През XX век някои литературоведски школи залагаха върху първата му страна и го виждаха монадно затворен в себе си и самодостатъчен, други го разграждаха и го определяха като поредната брънка от Големия текст, що се отнася до неговото начало и край, и като плетеница от несвое, чуждо слово, що се отнася до неговия пълнеж. Едно трето, надредно виждане може да разбере основанията на първите две и, оценявайки второто от тях, да отбележи различни видове обвързаност между текстовете. И как да не ги забележи и отбележи, когато между тях е и такава очебийна и откровена междутекстова връзка като цитатът. Знае се колко широко се прилага днес междутекстовият (интертекстуалният) подход към художествената литература. Трудно ми е обаче да си представя интертекстуализма като зараждане и прилагане без наличието на цитата.

Цитатът е един от мостовете между текст и текст. Издиган е демонстративно и жестово, с много от правите и обратни ефекти на речевото действие изобщо. Така например, този мост има твърде стеснена пропускателна възможност в мярата на информацията и истинността, а срещата върху него не протича в духа на принципа на диалогичността на Бубер-Бахтин. В диалога, за който пише или поне мечтае Бубер, две равноположни духовни сили се срещат върху трето, извънпоставено им пространство, където създават нова и по-богата духовна единица. Това, или поне първата му част, не е силната страна на цитата и цитирането. Силата им е другаде, както се опитват да докажат и статиите в тази книга.

Не оставя на мира цитатът и теоретическите проблеми за крайното и безкрайното в междутекстовата верижност. Да допуснем, че текстът А цитира откъс от текста Б, но в цитирания откъс има ци-гат от текста Б, в който пък има... и така нататък до теоретическата безкрайност. Такива случаи и още повече такова виждане е добре дошло за концепцията, според която всичко в един текст е сбор от цитати. Работата може да заприлича и на тълкуването на Кантоните парерги, предложено от Ж. Дерида: добавките и разясненията, които Кант прилага към главния текст, на свой ред се нуждаят от добавки и разяснения, които на свой ред... и пак така нататък бог знае докъде и докога. Странно ще е наистина, ако някой деконструктивист все още не е разгледал цитирането в духа на деконструктивисткото спускане или пропадане в пропаст (mise en abime). Каквото и да е, цитатът трябва да се проблематизира и в двойката крайност-безкрайност.

Посочените свойства на цитата поставят в сложно положение неговите реторически възможности да влияе, да убеждава, да затваря устата на опонента, да разнообразява речта чрез смяна на кода ц на субекта, да постига комични, патетични и прочее ефекти. В реториката на цитирането има нещо бубериански недиалогично, което може да наречем парадокс на авторитарността. Цитиращата страна поставя себе си в положение на по-силната и когато цитира непознат за другата страна източник, и когато цитира много добре познат източник. В първия случай възприемащата страна признава ил поне осъзнава своята неосведоменост и слабостта си върху неизвестната територия, към която я отвежда цитатът. Във втория случай източникът е добре познат и трябва да е много добре познат, защото в даденото общество действува като безпрекословен авторитет - на възприемащата страна също не и е леко. Иде ли да се спори, да се съмнява или да мисли самостоятелно, ако цитатът е от някое свето писание - я от Марка, я от Маркса?

Това е авторитарността в цитирането, морално подозрителна ка то всяка авторитарност, а парадоксалното в нея е, че докато използува силата си на обладател на знание, или правото си, съответи находчивостта си да се позове на "авторитет", цитиращият човек подкопава собствената си цялост, самостоятелност и стойност на говорител. Така цитатът се оказва мост не само в междутекстовита и в междуличностните пространства, където изгражда някакъв междуличностен и в крайна сметка безличностен авторитет.

Двойствената природа на цитирането бе доказана и от социалния опит. В комунистическите общества цитатната дейност надхвърля комай всички граници на дотогавашните светски, а дори и религиозни култури. Опирайки се така удобно върху цитирането, комунистическата идеологема в своята самоохранителност все пак маркираше недоверие към този род дейност. На цитиращия човек бе лепнато не дотам ласкателното прозвище "цитатчик".

За природата на цитирането социалният опит даде и други, по-горчиви доказателства. Както ще проличи от статията за цитиращия човек, Сервантесовият рицар в словото си, виденията и действията си цитира отделни места и общия дух на любимото си четиво. Както го изпитахме на собствения си гръб, комунистическата обществена система бе силно цитатна, и то не само на словесната си повърхност, но и в механизмите си. Една обществена система декларира и не само декларира, че започва да се изгражда на основата на първични, а след това и на вторични текстове и митологемни модели. Позволявам си да определя като цитатна и дейността на Рицаря на печалния образ, и на рицарите на многообещаващото бодрячество, защото резултатите от нея, семиотично видени, са повече знак-симулакър, отколкото реалност. Каква стана сетне, всеки знае. Бакалавърът Самсон Караско, човек трезвомислещ, просветен и противник на заблудите, се предрешва като рицар (инак как ще влезе в разбираемия за Дон Кихот език) и в двубой го събаря от коня. Дон Кихот, унизен, излиза от рицарския си свят, връща се в земния и умира. С него умира и един от най-разноречивите типове ва цитиращия човек в световната култура. В наше време капиталистическият ред и стопанство - без подбудите и без доспехите на бакалавъра - събори от коня на революцията своя съперник. И падането му на земята се различава малко нещо от някогашните одически видения: "вий слезнете от конете и земята целунете". С това пък се провали един от най-трагичните типове на цитиращия човек в многострадалната световна история.

Както се вижда, цитатният механизъм може да участвува и в изграждане на образи от историята, но само при положение, че не очакваме от образа да носи преди всичко познание.

Не са по-прости и по-малко противоречиви и нещата с клишето. Неприязънта към него се мери по сила с неспособността да се разграничи клише от неклише, проявявана по един начин сред филолозите и по друг сред любителите. Ето като пример изразите: "Този автобус ме устройва" и "В такъв случай налага се да отидем на другия вариант". Единствено безспорното, което можем да кажем за тях, е, че са спомен от славните времена, в които българите русифицираха езика си с настоятелност, с каквато сега го американизират. Но клишета ли са те или не? И какво е езикът - мой или най другите? И какво правя чрез него - бележа, че аз съм аз, или пък че съм "с хората", с другите, и преди всичко с меродавните и силните - независимо дали те говорят някакъв български или чужд език? И аз ли говоря през моята уста или другите, с чиито вече утвърдени изрази си служа? Въпроси от подобен род нямат чет и край - и как, да имат, щом засягат такива точки от екзистенциалния свят на човека. Утешителното в тях е, че напомнят за двойствената природа на индивидуално-социалното човешко същество и на неговия и ненеговия език. Така и неприязънта към клишето прозвучава като: глас само от едната страна на двойствеността. Което и художествената литература върху своето поле посвоему доказва.

Ако нещата с цитата и клишето стоят така сложно в езика и речта, двойно по-сложни стават те, когато цитат и клише се появяват в художествена литературна творба. Казвам "двойно" не само по силата на фразеологичния навик, но и защото има нещо наум за тяхната литературна вторичност.

Част от литературознанието не търси връзки между речта във и извън художествената литература, а тази, която ги търси, ги намира в различни точки и формулировки.Ето три от най-популярните през XX век.

Художествената литература "оживява" и "деавтоматизира" автоматизираната "обикновена" реч, твърди руският ОПОЯЗ.

Типовете на изказа (дискурса) и жанровете в художествената литература са трансформация на изкази и жанрове в нехудожествената реч, констатират и дефинират ред френски структуралисти.

Речта в художествената литература е "преструваща се реч" (според Дж.П. Сърл), подражание на набор от речеви модели, при което самата тя е квази речев акт (Р.Оман). В крайно неточен превод товаИ ще рече: в художествената литература речта маркира реч и речсви модели - и нищо повече.

От тези три решения най-присърце на автора на тази книга лежв третото. Дори бих присъединил и скромния си подпис под него стига да не беше така отчайващо еднопосочно и безфункционално. Ако тази книга изразява тогавашните и още повече сегашните разбирания на автора си, от извлече следното работно решение. Всеобщи речеви типове, актове и жанрове, между тях цитирането и цитатът, клиширането и клишето, действуват и в художествената литература. В нея те запазват своята знакова самоличност и стойност, продължават да бъдат разказване, диалог, изповед, писмо, цитат, молитва и прочее, носят и внасят в нея своя смисъл и ценност, но - но префункционализирани, подчинени на други цели, целите на творбата и на художествената литература. В нея всеобщите речеви типове, актове и жанрове запазват своята стойност, но не и самостойност.

Ето два от начините, по които става тяхното подчиняване и префункционализиране.

Първият - чрез промени в речевия тип, акт и жанр. Романовото повествование, диалогът в трагедията, цитирането в "Дон Кихот" или "Братя Карамазови", писмото в белетристиката и още повече в лириката - всичко това, като запазва извънлитературната си знако-вост и стойност, е решително изменено и, без да се плашим от "лошата" дума, деформирано. Извън литературата никой не разговаря като в трагедия на Шекспир (което не се поправило на Лев Толстой), не пише писма като в "Страданията на младия Вертер", "Опасни връзки" на Лакло или "Моторни песни" на Вапцаров, а още по-малко отправя "молитви" като Ботевата, Яворовата, Дебеляновата. Не цитира като Дон Кихот, не употребява клишета като Остап Бендер или героите на Чудомир.

Вторият - чрез въздействието на контекста на отделната творба и на литературната художественост изобщо. Мисля, че художествената творба префункционализира подчиняващо всичко в себе си и в крайна сметка и самата себе си, което е обричало и обрича на неубедителност опитите да се открие "водещата функция" на художествената литература. Ако не в интерес на точността, поне в интерес на по-доброто общуване с читателя и неговия литературоведски речник може да се добави, че в художествената литература всеобщите речеви типове, актове и жанрове са условни: условно разказване, условен диалог, условно писмо, цитат, клише. А тъй като понятието "цитат" се употребява с променлив и комай все по-разширяващ се смисъл (което пък не се нрави на автора на настоящата книга), не е невъзможно при по-добро метафорично въображение да се добави и още нещо: художествената литература цитира префункционализиращо речеви типове, актове и жанрове. Приемем ли това, следва изводът, че в художествената литература цитиращият човек е намерил своето най-силно самоутвърждаване и самоотрицание.

* * *

Поместените в тази книга текстове са писани през 80-те години За различни по жанр издания, че и за различни по народност читатели (статията за Пенчо Славейков е мислена и писана за немци, както това - къде на смях, къде сериозно - може да проличи от началните и пасажи). Видимата връзка между тях е общността в една темите им, цитатът и клишето, а по-трудно видимата, доколкото изобщо я има, са общите и променяли се с времето разбирания езика и литературата, върху които тези текстове са положени. рани между кориците на една книга, концептуалната им основа става в едни отношения по-ясна, а в други - още по-смътна.

В текстовете внесох дребни промени - чрез настоящия предговор. Мисля, че по-почтен или поне по-надежден начин да се промени един текст е не да се пипа вътре в него, а да се добави друг текст извън него. Големите промени във или на тези текстове дойдоха от другаде. През изтеклите десетина години се промени литуратурното мислене у нас, промени се в степен, каквато никакви собствено текстови преправки не биха могли да постигнат. Появата на деконструктивистки и на останалите постмодернистични настроения у нас е само повърхнинно очебийната част от процеса. С неговия ход, надявам се, идва по-спокойно, по-уравновесено разбиране на противоречията между свобода и авторитарност в художествената литература. Дано.

В досегашното си състояние тези текстове имаха едно голямо предимство - за себе си и още повече за автора си: библиографски трудно се издирваха, а още по-трудно се намираха. Това създаван ядове на читателите, тоест на хората, които, подведени бог знае как, се заинатяваха да ги търсят по каталози и библиотеки, за да разберат накрая, ако и след като ги намерят, че напразно са хабили време и тровили нерви. Настоящето издание жертвува спокойствието на автора, за да спести ядовете на читателя.

При споменатото вече добро метафорично въображение второто събрано издание също може да се възприеме като цитиране на първото - което на свой ред ще покаже добрите и коварните страни на този речев акт.

Накрая - но не и по важност - благодаря на Годишника на Софийския университет, на списание "Език и литература" и на съставителите на сборника "Немско-български културни отношения - 1878-1918", съвместно издание на Саарландския и Софийския университет, загдето приютиха тези малко безприютни текстове.

София, ноември 1991 г.

© Никола Георгиев, 1992
© Издателство LiterNet, 12. 11. 2002
=============================
Публикация В: Никола Георгиев "Цитиращият човек в художествената литература", С., 1992.