"ЦИТИРАЩИЯТ" ЧОВЕК В ХУДОЖЕСТВЕНАТА ЛИТЕРАТУРА

Никола Георгиев

web | Цитиращият човек...

ОСТАП БЕНДЕР - СЛОВОТО НА ИНСТИТУЦИИТЕ

Още първите кратки отзиви за романа на Илф и Петров "Дванадесетте стола" (1928) поставят творбата в потока на литературната традиция, по-специално в традицията на измамническия и авантюрния роман, започваща от испанския "пикаров" роман през Льосаж, Филдинг, та до новия герой Рокамбол.¹ Особено широк в обхвата и категоричен в заключенията си отново е Виктор Шкловски.² В така правените съпоставки Остап Бендер попадна сред имената и на приказливите слуги - Санчо, Фигаро, Самуел Уелър... По-късно Л. Ершов тегли успоредица, наистина само отрицателна, между Бендер и Швейк³, а в най-ново време И. Бернщейн ги свързва вече пряко, на основата на "побеждаващия смях, който слива сатирата и хумора, подгаврянето и радостта".⁴ Следователно веригата "от Санчо до Остап Бендер" не е плод на лично виждане, а е обективна даденост в съвременното литературно мислене.

Опитите да се свържат "Дванадесетте стола" с литературната традиция се натъкнаха през 30-те години на остри възражения, породени от някои крайности в съпоставките и вдъхновени от опасенията да не би да се подчини индивидуалността и националното своеобразие на романа.⁵ Споровете продължиха три десетилетия по-късно, но вече по-уталожени и с явен превес на гледището, че романът "Дванадесетте стола" сполучливо обединява своята индивидуална и историческа самобитност с трайни модели в предходната руска и западноевропейска литература.⁶

Присъединявайки се към това гледище, ще наблегнем, че романът "Дванадесетте стола" осъществява в своите условия сюжетната схема слуга и господар в странствуване и изпитание. Остап Бендер и бившият дворянски предводител сноват по четирите краища на голямата страна и, гонейки съкровището на мадам Петухова, претърпяват множество премеждия, преодоляват множество препятствия (по-точно преживяват двамата, а преодолява само Остап). Това е движение както по различните географски ширини и дължини, така и по стълбицата на различни социални слоеве - от московския инженер до кавказките безпризорни, от провинциалните непмани до столичните театрали и пр. С всеки свой двамата търсачи се срещат авантюрно случайно, а бързат да се откопчат от него "закономерно", тоест веднага след като са измъкнали от него нужната им облага. Такова тласкано от случая движение по социалната повърхност е присъщо на измамническия роман - за разлика например от растиняковския тип движение, което върви социално обусловено и по социалния отвес нагоре или надолу.⁷

Безспорното, но твърде общо подвеждане на "Дванадесетте стола" към схемата слуга и господар в странствуване и изпитание трябва да се допълни със следната решително важна особеност, в романа, писан десет години след Октомврийската революция, двойката слуга и господар стига до пълен и смешен разпад. Нейното видимо изграждане и реално разпадане започва още с първите реплики между Воробянинов и Остап Бендер. Когато бившият дворянски предводител и настоящ съветски служащ попада в железните изнудвачески клещи на Остап, той, колкото алчен, толкова и глупав, все още се сили да се държи господарски, с вид на аристократ и работодател спрямо наемен работник. Старите му привички не го оставят и в мига, в който той по същество се предава на Остап: "В края на краищата без помощник ще ми е трудно, помисли си Иполит Матвеевич, а този изпечен мошеник може да бъде много полезен."⁸ Остап, герой многоигров както в държанието си, така и в повествователния подход към него, подхваща играта на слуга и господар - и прави с нея Воробянинов още по-жалък и смешен. Воробянинов той обявява за "директор-учредител", а за себе си запазва второстепенната и по-малко престижна длъжност "технически ръководител на концесията". В духа на отживелия вече НЕП отношенията между двамата получават израз и в проценти. В дългия пазарлък, как да делят бъдещето богатство, в който Воробянинов се надхваща от алчност, а Остап "заради принципа", "работодателят" е готов отначало да даде на "помощника" си пет процента, "най-много десет", а накрая отстъпва до четиридесет, на които пък Остап се съгласява "от уважение към личността на Воробянинов".

Още в първите начинания на "концесията" обаче става ясно кой е силният и кой в същност "ще командва парада". Изобретателен в репликите и действията си, предприемчив, остроумен, блестящ в своето духовно убожество, артистичен и в отношението си към парите, Остап сякаш не би могъл да си намери по-противоположен спътник от скования, непрактичен, смешно надут, глупав и себичен бивш дворянин Воробянинов. В трудната гонитба на столовете "помагачът" веднага става господар на положението, а "директор-учредителят" се превръща в изпълнител, и то жалко безпомощен изпълнител. Наред със сюжетното развитие повествованието вече пряко отбелязва стъпалата на "разжалването" на бившия дворянин: "Под суровия надзор на Бендер Иполит Матвеевич губеше облика си и бързо се разтваряше в могъщия интелект на сина на турския поданик" - "Воробянинов вече отдавна бе загубил надутия си вид, с който бе започнал да търси брилянтите" - "Воробянинов постепенно се оподлизурваше" и пр. Действувайки "по художествената част" на парахода, Остап превръща Воробянинов в свой помощник, "момче" вече и в очите на другите: "Но водя със себе си и момче, асистент" (Но со мной ещё мальчик, ассистент), обяснява Остап за петдесет и толкова годишния дворянски предводител. Изобщо в романа на Илф и Петров става нещо, което смаяният Воробянинов вижда в посетената от двамата (заради столовете!) модерна постановка на Гоголевата "Женитба": "Усещаше се, че Степан (слугата - Н.Г.) ще изтика Подкальосин и ще стане главен герой на осъвременената пиеса."

След като Воробянинов доказва пълната си непригодност, Остап започва често да му се надсмива, да го ругае (на два пъти го набива) и да го заплашва, че ще го изключи от "концесията". До раздяла обаче не се стига, като старата тема за взаимната привързаност и неразлъчност между слугата и господаря добива обратно по посока и убийствено насмешливо към старите "предводители" решение: "Но в себе си великият комбинатор се беше привързал към подивелия предводител: "Без него няма да е толкова смешно." До "уволнение" не се стига, но промяната на отношенията и зависимостите отново бива изразена в числа, този път в обратна последователност. Започнал с шестдесет на сто, Воробянинов бива деградиран на двадесет, на десет, на три, а в самия край Остап го плаши на шега с думите: "Знаете ли, Киса, аз май нищо няма да ви дам." И нещо още по-силно: унасяйки се в последния си сън, Остап се заканва (пак на шега) да назначи бившия, салонен лъв за свой камериер "с прилична заплата, храна, бакшиши". Старата, непоклатима някога двойка на слугата и господаря се преобръща наопаки. Критиката, която подценява социалната заостреност на романа, обявявайки го за не повече от хумористичен, недовижда следния силен източник на историческа ирония в него: безсилието и безперспективността на старата класа са подчертани и осмени тъкмо чрез герой, който е чедо на нейния собствен свят.

Една творба може да бъде етапна съставка на историко-типологичния процес, ако, първо, носи част от свойствата на предходните етапи и, второ, внася в общата им конфигурация промени, които продължават досегашната линия на преобразувания. А двойката Бендер - Воробянинов носи общи свойства с предходните двойки и продължава линията на еманципиране на слугата, довеждайки я до изчерпване.

Към общите свойства трябва да добавим - най-вече защото това не се прави - и речевото поведение на Остап. Естествено, връзката не е в пословицата, която подчертано липсва в граждански стилизираната реч на Остап и ако прозвучи понякога (а то е само веднъж), прозвучава иронично преиначена: "Остап повтаряше, че столовете трябва да се коват, докато са горещи" (Остап утверждал, что стулья нужно ковать, пока они горячи). Не е и в уелъризма, в броящите се на пръсти уелъризми в "Дванадесетте стола". Не е и в историите от швейковски тип, макар че на няколко пъти (и най-вече в първата му среща с Воробянинов) Остап забърква и поставя натясно слушателя си, като привежда "сходни" примери от своя богат опит: "Един мой познат също..." В тази първа среща Воробянинов възприема натрапилия му се познайник така, както поручик Лукаш възприема Швейк, Пиквик - Самуел и т.н., възприема го не толкова като Остап, колкото като устат Бендер. За Воробянинов Бендер е "приказлив млад човек", чиито "дрънканици" (трескотня) е длъжен безпомощно да слуша. Тъкмо тези истории пречупват окончателно и без това кекавата съпротива на бившия дворянски предводител... Въпреки приликите им с Швейковите истории не те обвързват Бендер с предходната тройка. Остап рядко разказва по-дълги истории и разказът му почти не се различава от стила на повествованието. Своеобразно бендеровското в речта му е другаде - в кратките, често елиптични реплики и изрази. Те лежат в основата на неговия диалог - ето извлечение от репликите му от сцената, в която Остап обръсва злополучно боядисаните мустаци и коси на Воробянинов и двамата се отправят в гонитба на столовете:

- За вас хабя последното си ножче. Не забравяйте да впишете в актива ми две рубли за бръснене и подстригване.

(Стиснатият Воробянинов пита защо толкова скъпо).

- Заради конспирацията, другарю фелдмаршал.

- Готово. Заседанието продължава! Умоляваме нервните да не гледат! Сега приличате на Боборикин, известния куплетист.

- Напред, напред във боен ред! Аз по следите в жилищния отдел или по-точно в къщата, която е била жилищен отдел, а вие - при бабите! (Ну, марш, вперед, труба зовёт!)

(Воробянинов отказва по сантиментални причини.)

- А, да! Трогателен случай! Баронът-изгнаник! Така да е. В жилищния отдел идете вие, пък аз ще работя тук! Сборен пункт - при вратаря. Парад-але!

На същия принцип се градят и по-дългите словоизлияния на Остап. Например:

- Постановявам: днес отиваме на театър на премиерата на "Женитба". Не забравяйте да си сложите фрак. Помнете, Воробянинов, настъпва последното действие от комедията "Съкровището на тъща ми". Наближава финита ла комедия, Воробянинов! Не дишайте, стари приятелю! Равнение по рампата! О, моя младост! О, ухание на кулисите! Колко спомени! Колко интриги! Какво дарование показах на времето си в ролята на Хамлет! С една дума, заседанието продължава!

Тази краткост и елиптичност не е случайна - кратки и елиптични се оказват най-вече клиширани изрази от различни социално-стилови ситуации. В примерите, приведени по-горе, намираме представители на удивителна стилова разногласица: клишета от деловия, политическия, съдебния, панаирджийския, песенния, провинциално-сантименталния, военния, държавно-управленския, театралния и цирковия, аристократическия стил и ситуации. И всичко това по смисъл и стил е толкова далеч от речевата ситуация на Остап и Воробянинов, колкото и изпадналият бивш салонен лъв е далеч от фрака.

Бендеровското в речта на Бендер е цитирането или вмъкването По механизма на цитата на клишета, изрази и речеви модели, идещи речевата му ситуация и действуващи като "чуждо слово", което отмества посоката на разговора и поставя в иронично положение ситуацията, предмета на разговора, слушателя и самия цитат.

Вече набелязахме някои от източниците на цитирането. Ето още няколко примера.

Сортачването на двамата бедни, стигащи до просия търсачи на столовете, Остап нарича "концесия", а съперничащия им отец Фьодор - "конкурентното предприятие". На друго място той говори за отчето със следната смесица от нисък разговорен стил и клишета от романтическата литература: "Миризлива работа, пещерата Лайхтвайс! Тайнственият съперник!"

Бившият дворянски предводител и настоящ "скромен съветски служащ" Остап титулува ту "фелдмаршал", ту "хофмаршал", а вратаря Тихон - "пролетарий на умствения труд" и "труженик на метлата".

Остап често оценява положението с клишето от адвокатската бомбастика "Ледът се пропука, господа съдебни заседатели!" (Лед тронулся, господа присяжнее заседатели!) Други положения Остап обобщава с перформативния израз, също съдебно или административно клише "Заседанието продължава."

Безочливите хрантутници, които крадат от старопиталището, Остап характеризира с популярните на времето журналистически клишета: "Деца от Поволжието. Тежко наследство от царския режим. Съвместно възпитание на двата пола по комплексния метод."

Когато се оказва, че от мъртво пияния вратар няма да откопчат и дума, Остап коментира като председател на съда: "Налага се разпитът на свидетеля да се отложи за утре."

След сдърпването с отец Фьодор Остап определя бъдещите им отношения с думите на политически дописник: "След днешната среща между министрите на яхтата всякакво по-нататъшно сближение става невъзможно."

Към досега изброените източници на чуждо слово трябва да добавим още философията, богослужението, политическата агитация, моряшкия живот, спорта, историята, културологията...

Класифицирането на това разногласие се оказва задача далеч по-трудна от очакваното. Един от малкото (а може би и единственият) опити, на Ю. Шчеглов⁹, очертава три, по неговите думи, култури: предреволюционната дворянско-буржоазна култура, еснафското и дебнобуржоазното "блато" и съвременната бюрокрация. Към тази твърде несистемна тройка авторът добавя пет "допълнителни култури": класически образи, световна цивилизация, висши емоционални и интелектуални сфери, мошенически свят и телесност. С непьлнотите си и слабото пресичане между отделните групи тази класификация (чиято амбиция е да бъде именно системна!) разкрива същинската дълбочина на въпроса, която и ние ще заобиколим, за да се върнем на собствената си задача.

Честотата и относителният дял на клишетата и цитатните изрази в речта на Остап са специфично големи. Успоредно с количеството действува и активно преобразуващо отношение към цитата и клишето - създаване на изрази по модел на клишето или чрез преиначаването му, например: "Ще работим по марксистки. Ще предоставим небето на птиците, а ние ще се заемем със столовете." На стария архивар Коробейников Остап казва: "Дивна канцелария, пълна механизация. Вие сте истински герой на труда. Вам трябва паметник неръкотворен да издигнем." Когато се учудват на "момчето" Воробянинов: "Момче, и то какво! Който каже, че това е момиче, нека пръв хвърли камък върху мене." (Срв. с Новия завет) Активност в боравенето с чуждото слово придава и честата употреба на "любими" изрази на Остап, някои от които той повтаря от първата до последната си дума в романа; в последния си сън той се унася с думите "Ледът се пропука, господа съдебни заседатели!" В този контекст естествено се стига до следното рядко срещано явление - речта на Остап превръща в клишета и изрази, които сами по себе си не биха имали такава стойност, например "Това е конгениално". Тук образът на Остап се раздвоява функционално между обект на насмешка и средство за насмешка над цитатничеството и претенциозната полуинтелигентщина.

Въвеждането на чуждото слово в речта на Остап става преобладаващо по цитатен, а не по (срв. у Шчеглов) преименуващ механизъм. Привеждането на откъси от стихотворения и песни е най-бледият и външен довод за това твърдение. По-същностното е, че чуждото слово у Остап се отнася към един широк, разнороден, но здраво свързан със сюжета стилов спектър. Сюжетният водовъртеж на романа поглъща в себе си дворяни, вратари, поети, мошеници, журналисти, провинциални мечтателки и еснафки, свещеници, непмани, студенти, пропаднали занаятчии, бюрократи, театрали, инженери, хайлайфни дами, провинциални шахматни запалянковци... Всички тези слоеве, плюс някои пряко невключени, но, като например правосъдието, свързани с неспокойните младини на Остап, се оглеждат както в действията, така и в словото му. Остап няма свое слово, той говори цитатно, със словото на заобикалящите го. Това обаче той върши по начин, напълно противоположен на речевата мимикрия. По правило той разговаря с представители на различните слоеве и в различните ситуации не на техния, а на някой друг стил (с вратаря Тихон например той говори с клишета от пропагандисткия и публицистичния стил) или пък, в случай на "едноезичие", иронизира събеседника си и неговия стил чрез пародийно боравене с негови стилови единици. Това носи общия, присъщ на всички подобни случаи "диверсионен ефект", но в "Дванадесетте стола" дава и много конкретен, своеобразен принос. Времето на прехода, на доразрушаване на старото общество и оформяне на новото живее в неспокойната подвижност на романа и неговия главен сюжетен двигател, "ничия" Остап Бендер. В речта на Бендер пък се събира в иронично съчетание стиловата разногласица и неустойчивост на описания в рамана свят. Обърканото наслагване на епохи и идеологии,на житейски идеали и начини на живот е намерило най-явен (и много комичен!) израз в преките и стиловите цитати, които градят словото на Остап Бендер.

Горните наблюдения водят до извода, че Остап Бендер цитира словото на институциите и престижно институционализираното слово - на съдопроизводството, държавния апарат, художествената интелигенция и пр. или пък на художествената литература, другите изкуства, науката "великите примери", крилатите изрази. ("Скромността краси жената", казва например Остап на внушителната мадам Грицацуева, докато тя напира да отвори делящата ги врата.) Съвместяването на престижни цитати с ниски и жалки ситуации - каквито в "Дванадесетте стола" преизобилствуват - отсенява низостта и пошлостта им още по-рязко. Иронията обаче протича и в обратна посока - съвместяването разкрива ограничеността на престижните и "всеобщо приетите" изрази. Ето няколко кратки наблюдения върху механизма, по който се извършва това.

Престижните стилови пластове биват представени с отрязъци, които са достатъчно дълги, за да ги маркират, но твърде кратки и клиширани, за да могат да внушат силата и ценността на източника си (белег, пряко свързан с лапидарността на Остаповата реч).

Съвместяването се извършва през голямо смислово разстояние, което деформира и двете страни - престижната и ситуацията. Деформацията често се простира и върху самия цитиран израз, преиначаван и пригаждан към ниската конкретна ситуация. Остап например буди Воробянинов със строфа от известното (и силно банализирано сред еснафския кръг читатели) стихотворение на Фет:

Я пришел к тебе с приветом,
Рассказать, что солнце встало,
Что оно горячим светом
По листам затрепетало.

(Дойдох при тебе с поздрав, да ти кажа, че слънцето изгря и че пламнала светлина затрептя по листата.)

Остап цитира точно до трети стих, а четвъртия преиначава снижаващо, нарушавайки и ритъма, така: "по чему-то там затрепетало" /по нещо си там затрептя). А това "по нещо си там" е... пенснето на Воробянинов, същото пенсне, което малко преди това едва не е станало жертва заедно с притежателя си на злочестените васюкински шахматисти. ("Пазете си пенснето, Киса - викна отчаян Остап, захвърляйки греблата. - Почват!".)

Остап действува и говори сред герои, чиято реч също е изпъстрена или направо запълнена от клишета (Воробянинов, свещеника, майстор Безенчук, Полесов, Изнуренков... и като връх на всичко Елочка Щукина). За всички тях обаче клишето е единствената възможна реч и съответно еднофункционално. Контекстът и преди всичко Остап придават на това еднофункционално клише стойност на изразител на глупостта и автоматизма на неговите носители и на отрицателните страни на клишето изобщо.

Цитатността пронизва и речта на повествователя. Тя е също двуфункционална, като иронията към клишето и цитирането действува и критично спрямо техните източници и носители. Тази повествователна нагласа е сред решителните фактори, които поставят речта на Остап в иронична насоченост както към престижните пластове, така и към ниската конкретна ситуация. Това е и точката, в която образът на повествователя и образът на Остап Бендер застават в най-голяма близост.

Престижните пластове, ниските ситуации и оглупелите, обхванати от някаква своя свръхидея, говорещи и действуващи като автомати познайници на Остап - това. са обектите на иронията, носена в неговата реч. Обект на ирония обаче е и нейното средство, клишето и цитатният механизъм. С големите смислови разстояния, през които се извършва, и комичните резултати, с които завършва, цитирането разкрива обратната си страна, а неговите водещи положителн цели - авторитетност, разяснителност, онагледяване - се преобръщат в своята противоположност. Такъв ефект има в речта и на Санчо, Уелър, Швейк, но в "Дванадесетте стола" с неговата социална стилова разногласица той е особено деен. Пренебрегван, но безспорен факт е, че романът на Илф и Петров е, покрай другото, и критика на цитатничеството.

Изброихме главните насоки, в които бие речта на Бендер. Към тях трябва да прибавим още една - самия него.

Вече пет десетилетия се водят не особено плодотворните спорове относно достойнствата на Остап Бендер - положителен герой ли е или отрицателен (Луначарски го формулира в по-приложен план така: няма ли опасност този в някои отношения обаятелен герой да се превърне в "образец за недораслите"¹⁰ ). Безплодността на споровете и тяхното заглъхване в последно време навежда на мисълта, че въпросът по начало е бил поставен на неправилна основа. И наистина, към един апсихологичен образ, към един герой-функция не може да се постави въпросът "положителен или отрицателен" по същия начин, по който той се поставя към един Шейлок, Жулиен Сорел или Григорий Мелехов. Затова днес е много по-приемлив начинът, по който Шчеглов го разрешава (или снема): в "Дванадесетте стола" Бендер "не е обект на осмиване, а оръдие ("инструмент") на осмиването".¹¹ Функционализмът е разгърнал тук до такава степен възможностите си, че е отишъл против себе си. Да се извади Бендер от кръга на осмиваното в романа, а това ще рече да се извади той от системата на романа, е стъпка, която зле поставя методологията на Шчеглов. Сюжетът косвено, а повествованието и пряко осмива, най-малкото добродушно, великия комбинатор, осмива го и там, където той е като че ли най-силен. Когато се изброяват отрицателните черти на Бендер, за речта му обикновено не се отваря дума - очевидно тя бива отнасяна към положителната страна на образа му. А това е едностранчиво, защото иронията в речта му действува и спрямо своя носител. В тази реч има остроумно до блясък боравене със социалния стилов регистър, обхванат така пълно изпълнил до такава степен речта на героя, че у него не остава нищо друго - нищо друго освен готови фрази и умение да се борави с тях иронично. Тук е една от главните опори на тъмната страна в образа на Остап - тъмната и тъжната линия, линията на празнотата, духовното убожество, което върви успоредно с материалната му бедност, и накрая - на пошлостта. Отрицателните страни на цитирането обхващат и своя весел изобличител, което от по-високо равнище осмива отказа от конкретната речева реакция в името на готовата фраза.

Ето защо за романа "Дванадесетте стола" хората ще се сещат дотогава, докато владеят силите на цитирането и докато ги владее слабостта да цитират.

БЕЛЕЖКИ:

1. Вж. А.Кашинцев (без загл.). - Звезда, 1929, 10; К.Гурев (без загл.). - На литературном посту, 1929, 18; Н.Рнкова (без.загл.). - Звезда, 1933, 6. [обратно]

2. В. Шкловский. Юго-запад. - Литературная газеха, 5 ян. 1933; Золотой телёнок и старый плутовский роман. - Литературная газета, 30 апр.1934. [обратно]

3. Л. Ершов. Цих.съч., 155-157 [обратно]

4. И. Бернштеин. Чешский роман XX века и пути реализма в европейских литературах. М., 1979, с. 88. [обратно]

5. Вж. Г. Мунблих. Книга о мелком мире. - Лихерахурная газета, 29 марта 1933; К.Зилинский (без загл.). - Литерахурная газеха, 23 апр. 1933; Л. Каган. Книга веселого смеха. - Книга и пролетарская революция, 1933, 6. [обратно]

6. По един или друг начин това гледище подкрепят Л. Ершов, Борев, Б. Галанов, противопоставя му се А. Вулис. [обратно]

7. Срв. E. Moir. The Structure of the Novel. London, 1928, 32-33. [обратно]

8. Отец Фьодор си обяснява сортачвансто между Остап и Воробянинов по същия начин: Воробянинов, пише той на жена си, "си с наел един бандит" (нанял себе бандита). [обратно]

9. Ю.Шчеглов. Семиотический анализ одного типа юмора. - Семиотика и информатика, 1975, вып.6, с. 167 и сл. [обратно]

10. А. Луначарский. Ильф и Петров (1931). Собр.соч. Т.2., М., 1964, с. 524. [обратно]

11. Ю. Щеглов. Цит.съч., с.172. [обратно]

© Никола Георгиев, 1992
© Издателство LiterNet, 12. 11. 2002
=============================
Публикация В: Никола Георгиев "Цитиращият човек в художествената литература", С., 1992.