ЖАНР И СМИСЪЛ В ПОВЕСТТА "ГЕРАЦИТЕ"

Никола Георгиев

web | Анализационни наблюдения

Човекът, който се държи така безбожно, се нарича Божан. И тъжно-ироничното несъответствие е не само между име и поведение, но и между представите на тези, които са давали това име, и развитието на човека, който го носи. Имената на другите двама братя, Петър и Павел, на свой ред подкрепят тази несъответна връзка между християнщина и нехристиянщина. Раздвоението пронизва и имената на жените им, етървите. Две от тях нямат собствени имена и живеят в назоваващите права на разказвача чрез имената на мъжете си - Божаница и Петровица. Сам по себе многозначителен, този отказ да се наименуват двете етърви добива същинска значимост в системата на творбата, където му е противопоставено наименованието на третата, Елка. Така от битова подробност /традиционното табуиране на името на омъжената жена/ той се превръща в активен отказ, който събира безличната единност на Петровица и Божаница, тяхната мисловна слепота, емоциална повърхностност и инертна автоматизираност в процеса на семейното разпадане и ги противопоставя на страдащата, вглъбена в себе си и човешки индивидуализирана Елка. Наред с това "Елка" заедно с имената на страдащите деца Захаринчо и Йовка се обособява с подчертано положителна обагреност. И накрая, с риск да издребнеем, ще напомним интересната близост в имената на най-силната и най-слабата, най-средищната и най-периферната личност в дома на Гераците - Марга и Маргалака...

В съсредоточения свят на повестта, в смисловото функционализиране на отделни пространствени и вещни точки противоречивото развитие на мотива за богатството - между нравствено-социална добродетел и злина - много здраво се кръстосва с развитието на събитията и с разполагането на вещите и пространствата. И художествената убедителност на творбата очевидно дължи много на спойката между "нечистата сила" и "нечистото място". Мотивът на кръчмата се прокрадва още в първите пасажи на повестта с присъщата на творбата дейност: тя е подчертано здраво свързана с пространството и духа на дома /"кръчмата, едно старо, ниско и дълго здание до пътя, което стоеше като глава и камък на големия зидан пръстен, който обграждаше двора"/, подчертано здраво свързва и с времето /Герака я е държал четиридесет години, "с нея бе спечелил пари"/, свързана и с битието на старците /"Дядо Йордан беше главата, баба Марга - душата на кръчмата"/ - и в същото време и разказвачът, и героите, най-вече синовете, се чуждеят от това място. Кръчмата е поводът за най-откровеното съчетание на противоречията в социалния етос на стария Герак: "В нея се чувстваше господар и силен, в нея се радваше на почитта и страха, който му имаха селяните". Пред кръчмата стават тягостната среща и мъчителният разговор между стареца и Павел, предвещаващи скорошната жестока развръзка. В тайнствения и глух сумрак на това "нечисто място'' лежат скритите пари, пестеливите и прокълнати скрити пари на стареца и разказът за тях е също тъй глух и тайнствен като скривалището им:

"В къщата на Гераците, па и в цялото село се знаеше и говореше като тайнствена приказка-небивалица, че стадият Герак има скрити пари."

В кръчмата се извършва окончателното престъпление и пак пред нея се разиграва средищният и най-тъжният, и най-отвратителният епизод в творбата - жалбите на ограбения старец, ударен в нравствените си ценности и в скъперническите си чувства, и побоят над Божан:

"Отведнъж из малката врата на тяхната затворена кръчма излезе баща им и се спря с един страшен вик:

- Е... сега... свършихте и това! Свършихте и това, а? Лицето му беше тъмнобледо и страшно, очите му бяха широко отворени... отведоха Герака в кръчмата му и почнаха да го разпитват. В кръчмата беше тъмно и непроветрено. По тавана висяха големи паяжини, натежали от прах."

След този удар старецът окончателно се затваря в това осквернено място, което все по-плътно се сраства с душата му /"В тая кръчма, мрачна, пуста, неприветлива и тъжна като неговата душа"/, лежи там по цял ден и "пъшка като ранен". Кръчмата се превръща в пъкъл, в който старият Герак приживе изкупва свои знайни и незнайни грехове. И пиянството на Петър, Павел и Божаница се оказва най-лекото наказание за стария кръчмар и най-безобидният плод на "нечистото място" в повестта.

Направените дотук наблюдения внасят немалки промени в досегашните ни твърдения, че повестта "Гераците" описва рязкото, неочаквано и необяснимо за мислещите в нея герои пречупване на многотрайната устойчивост в краткотрайна, но жестока катастрофа. Защото тази устойчивост се оказва също тъй вътрешно противоречива, както и нравствените и физическите устои на "първия", патриархалния свят. В своето оценъчно двугласие повестта налага като полярно противоположни миналото състояние и новия развой, а успоредно с това обвързва полюсите с драстични сходства или с неусетни преливания от рода примерно на следното:

"Божан... работеше бързо, неуморно, като че се състезаваше. Той повдигаше всеки вързан сноп, както скъперникът повдига торба със злато, и после ги редеше на кръстци със свещенодействие, като че градеше жертвеници."

Това словно поляризиране и преплитане на старо и ново, на добро и зло увлича във водовъртежа си най-мислещите и най-безпомощните същества в дома на Гераците. Жесток избор на повествователната логика и воля, в който се крие най-голямата и най-трайната хуманна стойност на повестта, защото страданията на междинните са най-верният измерител на ценностите на притискащите ги от двете страни периоди. Двата срещуположни отрязъка на житейския път, преклонният старец и невръстните деца Захаринчо и Йовка изстрадват най-дълбоко и човечно, питащо и неразбиращо промените, нахлули в живота им. "Захаринчо не разбираше нищо от това, което ставаше в къщи, но усещаше, майка му страда", "Йовка се усмихваше като пред някое свето видение и погледът й оставаше неподвижен срещу мътния прозорец". За разлика от децата старецът преживява страданието не само сьс сърцето си; върху загадката на неочакваната промяна той хвърля побелялата си мъдрост и мисли, мисли: "Той не знаеше защо именно злото трябваше да се излюпва в душите на неговите деца. Защо? И той дълго мислеше ", "и продължаваше да работи, унесен в нерадостни мисли", "и не можеше да се види плаче ли, мисли ли"... Мотивът на усилената и мъчителна мисъл се разширява на езикова основа и думата "замислен", събираща в с себе си и действието, и страдание на духа, става ключова в много от описанията на Герака, Елка, Йовка /"Дядо Йордан ходеше угрижен и замислен", "сърцето му стана тъжно, лицето замислено", ''виждаха, че Елка страда, подозираха причината за нейната тъга и замисленост", "очите й бяха замислени и лицето й приличаше на светица"/. За разлика от тези герои мисълта като духовно търсене и страдание е напълно чужда на останалите, на нейните разрушители на владеещия досега ред и техните неволни съучастници. И нещо повече - на един от тях тя е активно отказана: Павел дълго лежа по гърба си, затъпен, без никаква мисъл в главата си". В дългите размисли на стария Герак, мъчителни, когато са неизречени, покъртителни, когато напразно търсят слушател, неговото монолитно, нравствено верую напразно се блъска в неразбираемата и нетърпима промяна и ударът, а и разминаването между двете страни ляга в основата на художествения замисъл на творбата - така непосреден, човечен и общителен. Усилията на старческата му мъдрост проникват в загадката не повече от страдащите и неразбираищ очи на децата, лутанията му търсят опора от най-общите нравствени начала до най-дребните и съмнителни житейски обстоятелства: "Ако беше си дома Павел, тая работа нямаше да бъде така" - лови се за надеждата старецът, но веднага добавя скептично - "но кой знае..." И освен горчивата мъка върху нищо друго не могат да се спрат... Повестта "Гераците" сгъстено и сложно преплетено обхваща противоречивостта в света на бедните и богатите, силните и слабите, добрите и злите, на различните социални и нравствени системи в тяхната видима простота и яснота и дълбинна обвързаност и сложност, с вярата в тяхната вечност и горчивата болка или деформиращото пригаждане на човеците в преломните точки между тях. В този свят трайното и мимолетното, единичното и повторителното, случайното и необходимото така се кръстосват, че никой не може да каже доколко смъртта на властната старица е същинската причина за последвалия разпад на семейството. В този свят траен ред, принципи и порядки, в чиято още по-голяма трайност вярват живеещите с тях, неочаквано рухват, като смазват, деформират или преформират попадналите в зъбците на времето хора. Такъв свят рисува повестта "Гераците" през очите, действията и страданията на своите герои и през двойствената гледна точка на разказвача, близък и далечен им, дълбоко съчувстващ и същевременно наблюдаващ промените с трезвостта на уравновесен наблюдател и реалист. И, както вече казахме, начинът на повествуване е органична част от идейно-емоционалната и философската насоченост на творбата. Преди да се върнем на тоя въпрос обаче, някои етапи от литературоведското битие на "Гераците" - а и не само те - ни налагат кратък размисъл върху по-конкретните социално-исторически значения в повестта.

Всеки помни онова старо, много убедително от пръв поглед и малко съмнително с лекотата си тълкуване на социологизма: "Гераците" рисуват процеса на проникване на капиталистически отношения в селото, Божан е тип на новия селски капиталист, а смъртта на старицата е външен ускорител или направо случайност спрямо този процес. Не вярвам днес аналитично мислещият и художественно възприемащият човек да може да се подпише под него, поне в тоя му опростен и опростяващ вид, но това не означава, че социологичното тълкуване трябва да бъде изоставено, както са изоставени, надявам се, домашните упражнения на тема "Пролетаризирането на Захаринчо в града и израстването му в осъзнат работник". Вярно е, че ако си преговорим азбучните положения на политическата икономия по въпроса за процеса на капитализиране на селото и същността на капиталистическия тип селски стопанин и след това с отворени очи, ум и сърце препрочетем "Гераците", веднага ще се убедим, че социологичното тълкуване е приписало на повестта неща, които в нея или изрбщо липсват, или, по-важното, са подчинени на твърде различна идейно-емоционална насоченост.

Художественото пресъздаване на този социален процес и тип е нещо много по-друго и не ще го намерим в "Гераците", не ще го намерим по принцип и в цялата литература до войните - закономерният му момент в художествения процес настъпва едва след Първата световна война. Така, както селото е ситуирано в социалното време и пространство, и така, както семейството на Гераците е ситуирано в своята среда, водеща смислова насока на творбата не са и не могат да бъдат сложните социални процеси в някогашното българско село; водещата насока, реалистическата ценност, нравственият и хуманистичният патос на повестта са другаде. Не е знак за някакъв, социален процес на капитализиране и пропаданетона Павел и дъщерята на дядо Матей в града - градът остава в повестта далечно "нечисто място" без социални процесни връзки със селото. /По тази точка социологическата концепция сама си противоречи, тъй като образът на "новия селски капиталист", Божан, е всячески най-чуждият на града човек в творбата/. А че Божан бил такъв тип защото бил алчен за земя, болезнен скъперник и си е цанил ратай /при положение, че патриархалният му баща ги е имал по няколко/, могат да твърдят хора, които не знаят какво значи капиталистически селски стопанин. И работата не е само до определенията на политическата икономия, работата е до системата и идейно-художествената логика на творбата, в която Божан се превръща в изопачено продължение на добродетелите на баща си, в неговото негативно второ аз и живо наказание за лъжата и неустойчивостта в тези добродетели не по силата на някакъв представен, показан или подсказан социален процес, а на основата на нравствения сблъсък, на сложността и неизвестността у човека и в битието. А когато социологизмът окичи другия чобешки тип, добродушния слабохарактерник Петър с етикета "средняк, който утре..." - впрочем нека не се занимаваме с несериозните страни на социологизма, защото от неговите наблюдения започва и нещо много сериозно. Да четем повестта през очилата на това тълкуване означава да търсим в нея това, което липсва, и да недовиждаме това, което го има - а то е толкова силно и ценно; означава да изневеряваме на нейния смисъл, пък и на нейния жанр - защото тя е повест, малка повест, а ние предявяваме към нея изисквания като към роман. Означава в крайна сметка, че не изписваме веждите на криворазбрани представи за историческата стойност на художествената творба, а вадим очите на един от шедьоврите на българската литература. Стесняваща, отвлечена, чужда на художествената специфика, социологическата интерпретация може да бъде ключ към творбата не повече от примерно възможното твърдение, че повестта "Гераците" разбива известната по нейно време хипотеза на някои български народоведи /Д. Маринов и др./, че задругата се била разпаднала от шушуканията и себичността на етървите, в случая Петробица и Божатща. А както видяхме, творбата описва пречупването между два рязко противоположни и сложно сродни житейски типа, което идва неочаквано и необяснимо за героите, и тъкмо тая сродност, от една страна, и необяснимост, от друга - "Никой не знаеше как стана това" - поражда основните човешки значения и емоционални напрежения в повестта. Не в обяснението на причините, а в "мисленето", търсенето, страданието или пък в пригаждането и използването на новото положение е собственият смисъл и сила на творбата. Чрез общата си Недоопределеност в общественото време и пространство /която художествено дебелокожият социологизъм бърза да "доопредели", вършейки с това мечешка услуга и на идейността, и на изкуството/ повестта "Гераците" обединява единичното семейство, единичното село и единичното преживяване с общочовешкото изживяване на битието като устойчивост и промяна, известност и неизвестност, нравственост и безнравственост. Но ако днес ние знаем причините за тази промяна, ако за разлика от героите и разказвача в "Гераците" знаем "как стана това" /което очевидно е знаел и Елин Пелин, но подчинявайки се на своя литературен момент, т.е. на липсата на социален роман у нас, и на личните си творчески предпоставки,не го е въвел в творбата си/, как да приложим знанието си, как да съчетаем съвременната си читателска настройка с особеностите на повестта? Докосваме се до един от проклетите въпроси на съвременната аналитична методология, въпросът, как и доколко творбата може да се съчетава с интерпретационни системи, които са много близки до съзнанието на читателя, но не толкова и до собствения неин смисъл. Не ще и дума, че без такова съчетание не би имало социален художествен процес и че нашумялата преди три десетилетия теория за самообясняващата се творба и за непосредното или "затвореното" четене повтаря на литературоведска основа приказката за камилската птица. Къде обаче е границата на това "отворено" четене и какъв е механизмът на художественото, т.е гъвкавото, разностраннотои диалектическото срещане между творбата и по-общата интерпретационна система? Старата социологическа интерпретация на "Гераците" е пример за негъвкаво, едностранчиво, недиалектическо съчетаване, в което творбата се прилепя върху един тесен исторически период, онези прословути "деветдесетте години на миналия век", превръща се функционално в документ за този период и така губи, за щастие само в очите на неадекватния анализатор и вярващия му читател, главната си нравствено-емоционална, човешки обобщителна и дълбинна сила, т.е. губи художествения си реализъм. А какво трябва да бъде съвременното възприемане на "Гераците", е за мене въпрос, непосилно труден, и повече от една-две изходни бележки по него не мога да направя. Първата всъщност вече бе изложена по-горе. Много единичина, близка и конкретна в описанието си и същевременно обстоятелствено подчертано недоопределена, творбата съчетава единичното семейство, село, време с трайни общочовешки измерения - което се потвърждава и от несекващия интерес към нея у нас и по света?

В този обхват социологическото тълкуване има място и право в първата, единичната страна и трябва диалектически да се самоотрече във втората, ако желае да съдейства, а не да пречи на социално-художественото битие на творбата. Освен това, което вече също изтъкнахме, смисловата основа и емоционалната сила на творбата лежи върху катастрофичната неочакваност и необяснимост на настъпилата промяна - както за героите, така и за нея като цялост. Всичко това е и трябва да бъде едната равностойна страна във възприемането, контрабалансирана от подсказвано от творбата, но външно спрямо нея, идещо от читателя обяснение на необяснимите промени и драми. Не само простодушно ограниченият стар Герак, но и Хамлет, но и Фауст носят със себе си някаква по-обща обяснителна система, която е тайна за тях и не е тайна, поне по намерение, за читателя. И напрежението между необяснимост и обяснение ражда най-дълбокия и силен смисъл в творбата на Шекспир, Гьоте, Елин Пелин. Ето защо за съвременния български читател с неговото виждане върху социалните процеси знанията за развоя на нашето село влизат в интерпретационната система на "Гераците" - но не еднозначно и едностранчиво, а като втора страна, изостряща трагизма в първата и разкриваща голямото човешко богатство на творбата. И накрая още една бележка за споменатото вече диалектическо противоречие между творба и интерпретационна система. Интерпретационната система е общото, което се налага върху единичното, за да го обясни. Художествената творба обаче е не само единично, тя е и особено явление, а това значи, че между нея иинтерпретационната система има и индивидуални несъответствия, които в единство със съответствието градят нейния смисъл. Просто казано, четенето и тълкуването на "Гераците" трябва да съчетае това, което свързва повестта със социологическата теория, с това, с което повестта стои извън рамките на общата теория.

По-горе подхвърлихме мимоходом, че повествователят в "Гераците" е двугласен. На този голям и важен въпрос, който все още очаква трудолюбивия си и проницателен изследвач, ще посветим няколко думи - само колкото изисква връзката между двугласието на повествователя и изследваните тук по-общи свойства на творбата. С малко неясното, метафорично название "двугласност" означаваме промените в постановката на повествователя спрямо обстановката, героите, времето, пространството, стила. А тези промени са колкото осезателни, толкова и активни с приноса си към системата на творбата. Повествователят ту влиза в непосреден, съседен досег със селото, дома на Гераците, героите, ту се отдръпва далеч встрани и ги обхваща в широк поглед; ту влиза в отделния миг и го изживява в неговата непосредност и "тогавашна сегашност", ту със замах обгръща широките до незнайност измерения на времето; ту застава встрани от героя и го представя в неговата външна и самостоятелна цялостност, ту слива с него гласа си, виждането си. Ето един пример, събиращ почти всички от тези движения. Част десета от повестта върви най-напред със силно изявения събирателно-повторителен тип: "Елка не излизаше никъде... Дните все пак минаваха по-лесно. Но нощите бяха страшно мъчение за Елка". Оттук повествованието "превключва" в конкретно и детайлно описание на епизод, въведено с типичното начало "една такава нощ": "Една такава нощ дядо Маргалак се пробуди внезапно". И започва последователно и напрегнато повествование: в повилнялата буря добрият старец търчи с немощните си нозе подир Елка, предугадил страшните й намерения. В началото то, повествованието, върви с ясна епическа дистанция между герой и повествовател, но във връхните мигове на безсилие и състрадание, когато "милост и отчаяние задушиха стареца", речта на повествователя и на героя се сливат в мисловно-граматическото единство на полупряката реч: "Към кого да се обърне за помощ, кого да вика?" И тук, след това преливане между герой и повествовател, става нещо изненадващо: повествованието преминава от минало време, основно за епическия разказ и рамкиращо за "Гераците", в... сегашно! - "Луната пътува студена и безучастна... вятърът неудържимо бушува... воденичният бент шуми... старецът тича обезумял." С превключването в сегашно време повествованието скъсява епическата дистанция, потиска собствената си гледна точка и позиция и предоставя словото на гледната точка на героя и на преживяването на всеки от тези страшни мигове като негов и като непосредно сегашен. Цялата заключителна част на отчаяното догонване на Елка минава в сегашно време, а когато най-сетне двамата се виждат и чуват един друг, повествованието отново се връща в основната си глаголна форма: "- Невесто! - извива дядо. Маргалак и седна безсилен на земята. Елка се обърна изтръпнала." /За да се наредят няколкото странички от част десета сред бисерите на българската белетристика, допринася с мястото си и смисъла си многократното провикване на стареца "Невесто!". То ритмизира напрежението на епизода и с постъпателното си зачестяване му придава още по-голяма задъханост. Неизменно в шестте си появи, в отделните точки то добива различни значения, шест различни отсенки на призива и отчаянието... Многозначителна е и следната тънкост в речта на стареца: той сподиря Елка с вика "невесто", а в задушевния си разговор се обръща към нея вече не с "невесто", а с чедо", "мила", "миличка"./

Сближаващо-отдалечаващото се движение на повествователя протича, както трябва да се очаква от такава хармонична творба, и върху равнището на стила. Стилът на повествователската реч обединява два речеви и речево-литературни стила. Първият от тях е тънко сближен /не е отъждествен!/ с речта на героите селяни, литературно стилизиране на тази реч. В него има, от една страна, грубовати разговоризми, стилово ниски битови реалии, а, от друга страна, елементи на народностно-поетическия стил. Последните са и най-прекият мост към своята в друго отношение противоположност - втория стилов пласт в повествователската реч на "Гераците". Невъзможно ми е да уловя характеристиката на този пласт, поради което ще се задоволя с най-очевидните му свойства и функция: в контраст на първия той е неселски стил, стил на друго, по-отвлечено, по-интелектуално, по-книжно и литературно поетическо изразяване. По всичко изглежда, че това стилово двуединство е присъщо не само на "Гераците", но и на типичния дял от творчеството на Елин Пелин.В "Гераците" обаче то е дало специфични и богати плодове, защото /за разлика примерно от "Андрешко" тук то много здраво се включва в сближаващо-отдалечаващото се движение на повествователя спрямо описания свят, а чрез него и в смислово-емоционалното ядро на творбата. Изострянето на различията в рамките на стиловото единстбо обаче е не само плодотворна, но и трудна работа, в която често се препъват и майсторите. Затова не е и странно, че в общото и великолепно напрегнато равновесие в "Гераците" има няколко кратки пасажа, в които юздата на единството се е изплъзнала от здравата ръка на майстора - например: "Освен от виното, което пиеше чаша след чаша, Петър се опиваше и от собствените си думи, които той хвъргаше пред хората като артист, ясни, цъфнали като големи цветя'', "Тъмните облаци на небето се развяха пак като големи черни знамена, покъсани по битки", 'Те /Елка и Маргалака - Н.Г./ тръгнаха назад като две странни видения на милосърдието и страданието. "Черни демони отново забулиха луната". И не че сами по себе си тези изрази са "неправилни ", лоши - те са просто неуместни в средата си, а това е най-решителното мерило в оценката на стиловите стойности... Много внимание заслужава и единството между речта на повествователя и речта на героите, но тук няма да се впускаме в него, защото въпросът за образа на повествователя и неговия стил ни засяга само във връзката му с раздвоеното единство на творбата в смисъла - за което вече говорихме малко-много - и в развоя - за което ще кажем още няколко заключителни думи.

Тоя развой е подчертано неравномерен, синкопичен - и много равностоен, адекватен на смисловата и философската насоченост на творбата и нейния жанров облик, повестта. Промените настъпват описателно рязко, протичат описателно сгъстено, след което идат относително дълги повторително-обобщаващи описания, в които новото състояние се гърчи в своята непривичност и мъчителност до новата рязка и описателно сгъстена промяна - и така до крайното и жестоко равновесие, когато вече няма Гераци, няма бор и всичи, надживели промените, тръгват по своя нов и дълбок житейски коловоз. Изненадата от катастрофичната промяна, прекършването на чувството за определеност и сигурност, трагично обреченото търсене на ново равновесие, приоритетът на нравствените проблеми над събитийните - т.е. главните смислови насоки на творбата, великолепно се съчетават с описателния развой. Тази динамика, както и наслагването между вечност и миг, единичност и повторителност обхващат нейните най-големи и най-малки композиционни единици.

Смисловото и повествователното развитие на повестта разчленява на три основни дяла, почти еднакви по композиционен обем и рязко асиметрични по обема на обхванатото в тях реално време. Първият дял /част първа, втора и трета/ "загребва" времето от незапомнените прадеди и пряко обхваща периода от младините до старините на Йордан Герака. вторият дял /от част четвърта до част седма включително/ описва броените дни на една войнишка отпуска, при това незавършена /"Павел не дочака края на отпуската си"/. Третият дял /част осма - единадесета/ отново обхваща дългогодишен период и подсказва още по-дълго нататъшно развитие.

В творбата има ред достатъчно ясни "календарни"определители на времето: Герака е държал кръчмата и е живял с жена си четиредесет години, отпуската на Павел е петнадесет дни, Захаринчо е на осем години, когато го повеждат към града. Тъкмо тази изрична яснота обаче е противоосновата на активното моделиране на времето в повестта, тъкмо тя е мярката на сгъстяването и удължаването на временните представи и свързаните с тях събития, състояния, ценности. "Календарно" дълги отрязъци от време се изживяват повествователно сбито - и обратно, при което тези пулсации наслояват единичните временни отрязъци върху необхватната протяжност на времето и сбират човешката вечност в границите им. Този ефект се усилва от обстоятелството, че отделните определения върху временната ос не са ориентирани едно спрямо друго: "една зима", "едно лято, скоро по Петровден", "след някоя и друга година", "веднъж", "един зимен ден", "веднъж през един пролетен ден", "зиме", "пролети" - ето типичните временни определители в "Гераците". Времето, бързащо и забавено, вечно еднакво и вечно различно, присъстващо и отсъстващо - това формирано в повестта време е един от най-дейните изразители на нейната смислова, нравствена и философска насоченост.

Още по-дейно ги изразява ходът на повествованието между трите основни дяла на творбата и вътре в техните относително обособени граници. Докато в първия и третия дял, и особено в първия, решително преобладаваобобщено-повторителният, множественият тип /типът на миналото несвършено време/, средищният дял, който разказва за неочакваното връщане на Павел и позорния обир на скритото имане, е качествено различен в повествователно отношение, наситен с епизоди, описани в тяхното развитие, конкретност и детайлност. Това рядко срещано композиционно построение, богато за читателя, "предизвикателно" за изследвача, добива още по-богат и сложен смисъл чрез развитието вътре в отделните дялове. В началото на първия дял, както вече видяхме, неочакваното пропукване на вековния и така устойчив според героите и според едната гледна точка в творбата ред е описано необичайно ускорено и обобщително. В трите части на този дял, т.е. в първата една трета от творбата, има само един единствен единичен, повествователно описан епизод - сбиването между Божаница и Петровица!... Около него стоят решителните в сюжетното развитие, а така ускорено и "свършено" описани събития - смъртта на старицата и затварянето на кръчмата. Тези малкословни повествователни отрязъци в първия дял трептят като заредени ядра сред широката разляна маса на безсъбитийното време и техни удар отзвучава в обобщителната повторителност на типични действия-състояния: "Те шетаха из къщи и фучаха като змии."Често етървите й злорадо се нахвърляха върху нея", "Той често я биеше немилостиво и за нищо", "той не казваше, както преди: "Ех, че време ли е момчета", "Но само въздъхваше тежко и очите му се наливаха със сълзи". Тази усилена повторителност на третия повествователен тип свързва "Гераците" с две предишни творби - "Чичовци" и "Българи от старо време" - и участва в оформянето както на най-добрите, така и на най-типичните български повести. Съотношението на повествователните типове в първия дял на "Гераците" носи внушението, че по-важно е не събитието, а нравствените му последици и духовно изживяване, т.е. не гърмът, а ехото. Ускореното описание на съдбовните събития скрито изразява и тяхната неочакваност, мисловното безсилие на героите пред тях и общите внушения на творбата за неустойчивата устойчивост на описания от нея свят. А резките съчетания между голямата ускореност, избързаност и завършеност, от една страна, и голямата повторителна забавеност, от друга, са част и от ред други емоционални и мисловни извори в творбата. Първият дял представя погрома върху добрия стар ред като бърз, окончателен и в определен смисъл предварително завършен. И в своя завършек /част трета от повестта/ той се връща кръгово и противопоставно към началото и контрастно описва как "сега" Герака посреща жътвата:

"Сега той равнодушно посрещаше жътвата - най-щастливото време за него... Той пак ставаше по-рано от всички и пак подканяше другите към работа, е гласът му вече не беше бодър... Когато сутрин станеше и по стар навик погледнеше небето, той не казваше както преди..."

Промяната е станала, новото се е наложило, кръгът се е затворил откъм обратната посока или, както казва Герака в завършека на първия дял: "Не, мина се то! Всичко се свърши!" То обаче е само едната страна, страната на ускореното развитие. В страната на забавената повторителност далеч не всичко е свършило - не са се свършили надеждите и съпротивата на стареца, не е завършила, при цялото тежнение към нова устойчивост, вълната на промяната. С много майсторски преход от първата към втората част е въведен образът на Павел и по същество цялата втора част принадлежи нему, любимия и отсъстващия син, комуто по тъжната ирония на творбата старецът възлага някакви надежди, а те с повторително-обобщителното описание на държането му в селото като отпускар на часа стават още по-тъжно иронични. А в третата част, посветена на повторително описание на погрома в семейството, се прокрадва и алчният хитрец Божан с интереса му към скритите пари... Така в първия дял на повестта се наслояват конфликтно завършеното ново състояние, утвърдено и устойчиво, върнало се към обратния знак на изходното положение, и тласъкът към нови промени; така първият дял подготвя общото развитие на повестта и нейното отношение като цялост към предходния свят, спрямо който тя започва като рязка и необяснима промяна.

"Едно лято, скоро по Петровден, в село пристигна Павел. Беше ясно и хубаво утро..." Така започва вторият, средищният дял на повестта. Характерно недоопределено във времето спрямо предходното развитие, това "едно лято" не е и повторителното досегашно "всяко лято", "много лета" от първия дял. Започва нов тип повествователно навлизане в света, ново сгъстяване на времето. Спрямо неизвестната неизменност на времето на прадедите първият дял застава като сгъстено, ускорено време, сам по себе си раздвоен между единичните "бързи" събития и дългото многократно отзвучаване. Сега пък вторият дял поставя пърбия в положение на "бавно" и устойчиво време и чрез своето обособено и детайлно развитие на епизодите предизвиква бързо и катастрофично завършване на промяната, започнала в началото на повестта. Вътре в този дял обаче бързината на жестоката развръзка драматично се задържа в няколко умели повествователни перипетии. "Пристигането на Павел беше неочаквано, но то не промени работите" - започва петата част с характерното за творбата съчетаване на далечни и трудно съединими единици. И наистина в едната посока от развитието това повествователно обособено гостуване на Павел с нищо не се различава от типово описаните му във втора част по-раншни гостувания. Усилената повторителност между тази втора част и част пета и шеста, които сякаш разгръщат по-детайлно казаното във втората, създава и тук присъщата на повестта атмосфера,изживяването или търсенето на устойчивост. Тоновете на неизвестност и прокобност обаче се прокрадват и в най-улегнало побторителните описания и въплътяват в границите на отделното събитие "глобалната" смислова настройка на творбата към стар ред в семейството на Гераците и неговото битие изобщо. И така, както щастливите бащински сълзи на Герака при завръщането на сина му завършват със сърцераздирателния му рев след грабежа, така и непредвещаващата нищо ново еднотипност в гостуването на Павел задържа като аристотелевска перипетия развитието, за да се стовари след това катастрофата още по-страшна и съкрушителна... В широките пулсации на времето в повестта вторият дял се обособява в сърцевината на творбата като съсредоточено ядро, събрало броени дни и живо, последователно описани епизоди, събрало нишките на развоя от прадедите до него и от него до правнуците. В единството на творбата обаче и в нейното наслоително движение между миг и вечност и това съсредоточено ядро се разтваря вътрешно между "дълго", застойно бреме и преход към промяна. Броените отпускарски дни изглеждат безкрайно дълги и на Павел /"Дните му се виждаха безкрайно дълги"/, и на повествованието. В тъпата ленива скука на жаркото работно лято повествователното време на Павел се разтегля в безкрайна еднотипна повторителност: "В къщи го не свърташе... денем всички отиваха на работа... тръгваше по кръчмите да дири живи хора... понякога привечер излизаше на разходка по полето." И едва след като е вече здраво утвърдена, тази монотония се разтърсва от типично епическия преход "Веднъж, Павел...", с който идва срещата между баща и син на полето, възбудила подозренията на Божан. По-нататък времето продължава да се "телескопира" от трайността към мига: дъждовният ден, сцената на двора, на която са се събрали всички участници и зрители на семейната драма, и - "Отведнъж из малката врата на тяхната затворена кръчма излезе баща им и се спря с един страшен вик..." Сгъстяването в повествованието и сгъстяването в нравственото и емоционалното напрежение, здраво споени едно с друго, достигат връхната си точка... Описвайки кражбата, повестта "Гераците" отново постъпва като типична повест - никъде повествованието не уточнява кой именно е обирникът. Божан или не, това е друг въпрос, но знаменателна за читателя и изследвача трябва да стане тъкмо тази недоопределеност, отказът да се каже нещо, така активен на фона на други повествователни типове и жанрове. С тоя отказ творбата още един път потиска постъпателния събитиен интерес за сметка на нравствените и емоционални ценности. С тоя отказ творбата разлива усета за вина върху целия род на Гераците. С тоя отказ най-сетне тя подкрепя основната си смислова насоченост по въпроса за обяснимост и необяснимост, очакваност и неочакваност в човешката съдба.

И отново времето и повествованието на творбата се разливат в протяжна повторителна еднотипност, в която годините и годишните времена губят тягосния си ред и брой. В третия дял /част осма - единадесета/ отзвучава устойчивото вече страдание на непригодилите се към новия житейски път на пригодилите се. И единствен единично развит епизод в него е опитът на Елка да се самоубие. След устойчивостта на прадедите и голямото разтърсване в собствения свят на повестта сега настъпва нова и видимо трайна устойчивост. Нейна първа задача е, както внушава събитийната логика на творбата, да изхвърли от новия си свят "чуждите тела" на миналия, Елка и Захаринчо. Повествователно ускорено, това става в последната част: "един зимен ден" Елка умира, "една зима" Петър повежда Захаринчо към града. Останалите - Божан, Павел, Петър, Йовка - поемат по дълбоко очертания им път. Установява се заключителното според творбата равновесие, което много прилича и много тъжно прилича на началното: "Подир някоя година от обширния двор на Гераците не остана нищо... навсякъде личаха локви и боклуци... имаше мръсен трап, помийник, в който се валяха свине... Петър отсече големия бор, който пречеше на хармана му. Това свето дърво, обожавано от прадедите..." Със своя обратен знак начално - финалното повторение съпоставя ценности, съди, а с кръговото наслагване между прадеди и правнуци внушава своя улегнал, умъдрен поглед върху човека и неговото битие.

Всичко е свършено, всичко е изчерпано, но творбата има още един път да каже своето "веднъж...". Наслояването между единичното и общото, свършеното и несвършеното продължава до последната й дума. По общата си природа "Гераците" извиква съпоставки с творби като "Мостът на Дрина" от Андрич, но начинът, по който завършва, ни тегли да напомним финала на Чеховата "Вишнева градина". Обеднялата помещица Раневска продава дивната вишнева градина /която деловият мъж Лопахин ще изсече с точно толкова задръжки, с колкото и Петър поваля семейния бор/ и напуска имението. Файтоните изтрополяват в далечината. Настъпва тишина, но не и краят на пиесата. На сцената, тътрейки крака, се поябява старият семеен прислужник Фирс, когото просто са забравили в къщата. Той се отпуска на дивана, отново става тихо и... отново пиесата не завършва. в кратката заключителна тишина, казва ремаркаща "прозвучава далечен звук, сякаш идещ от небето, звук на скъсаната струна, заглъхващ, печален". И в "Гераците", след като вече всичко е свършено, повествованието се връща при оногова, с когото е започнало, към неговото последно излизане пред вратата на кръчмата: "Веднъж през един пролетен ден, хубав, топъл и светъл, Герака бе се извлякъл пред вратата на кръчмата си", и Маргалака /забравен и той от събитията като Фирс/, чувствителният и състрадателен Маргалак, малко изненадан и още по-малко развълнуван, открива, че старият му господар и закрилник е умрял. В цялата повест топлотата на отношенията, горещината, жегата и потта на съзидателния труд градят настроение, което безжалостно рухва в последната й дума:

"- Я, той е умрял! Оьвсем, съвсем изстинал!"

с) Никола Георгиев, 1992-1994
© Издателство LiterNet, 24. 10. 2002
=============================
Публикация в "Анализационни наблюдения", Шн., 1992-1994.