ТРАГИЗМЪТ И ВЕЛИЧИЕТО НА БУНТОВНАТА ПЕСЕН
/Наблюдения върху "Арменци" на Яворов/

Никола Георгиев

web | Анализационни наблюдения

Страстен бунт срещу житейските неправди разтърсва младия, но вече укрепнал лирически гений на Яворов и българската поезия става свидетел на това, което вече нееднократно е изживявала и което все по-често ще има щастие да изживява: ражда се творба-щедьовър, неразделно съчетаваща в себе си художествената сила с величествени човешки ценности - стихотворението "Арменци". Творба, която на свой ред потвърждава, че възмогването на българската литература винаги се е вдъхновявало от конкретен, борчески и целенасочен хуманизъм.

Убедително доказателство за будната гражданска съвест на българския писател, стихотворението "Арменци" доказва и умението му да превръща единичните събития и конкретните си преживявания в широки художествени обобщения. Яворов е съвременник на потресната трагедия на малкия, но героичен народ, сам е свидетел на страшните сцени на изгнаническата мъка в прихлупената кръчмица на гара Скобелево. И със заглавието - "Арменци" - той изрично насочва към добре познатото събитие и изисква от читателя да го има пред очи при възприемането на творбата. Показателно е обаче, че в по-нататъшния развой на стихотворението конкретизиращото определение "арменци" не се появява вече нито един път. Нито един път не се появяват и никакви исторически и географски конкретизиращи определения на въпроса, кой ги е прокудил, от къде и къде ги е прокудил. Вместо всичко това в творбата намираме обобщаващите определения "изгнаници", "тиранин беснеещ", "нещастна родина", "далека чужбина". Липсата на подобна конкретизираност е неоспорима и дори очебийна, но тя в никакъв случай не бива да се оценява като отказ, като бягство от реалното злободневно събитие и жизнената насоченост на творбата. Не, извършеното от Яворов има друг смисъл: то е първата, простата, но и най-характерната стъпка по пътя към художественото обобщение.

С тая първа и проста стъпка започва и диалектически раздвоеното движение между две страни. На едната страна е конкретизиращо заглавие, което изрично насочва към събитие, добре познато и дълбоко прочуветвано от народа ни, за който робството, борбата и изгнаническата мъка са били близки и който приобщава в своя духовен и художествен свят творби като "В механата" на Ботев, а по-късно и "Заточеници" на Яворов. На другата страна е неслучайният, последователно прокаран отказ да се включат конкретни определители, да се назоват изгнаниците "арменци", тиранинът "турски" и т.н. Отказът е не само неслучаен - от него органически произтича тенденцията към най-висша обобщеност, тенденция изгнаниците да прераснат в образа на борещия се и страдащ човек, а техният бунт и тяхното страдавде, подхванати от природната стихия, да се разгърнат в световни измерения. Ето този дълъг и диалектичен път от конкретното единично събитие до общочовешките мащаби изминава кратката творба на Яворов, започвайки от заглавната си и завършвайки с последната си дума. Тя здраво съединява двата полюса и на дело доказва, че именно в това се крие една от основните задачи на голямата поезия.

Сложното движение от единичност и конкретност кьм многозначност и обобщеност носи част от художествената сила на творбата, но в същото време и опасността от две груби грешки при възприемането й. Първата - да пренебрегнем реалната първооснова, познанието си за трагедията на арменския или който и да било друг поробен народ и да прочетем творбата като затворен носител на някакви самостойни, изолирани в себе си общи значения. Втората - да пренебрегнем дебело подчертаната тенденция към многозначност и обобщеност и да прочетем творбата като ограничена отначало докрай в описания на конкретното единично събитие. Останем ли верни на художествената специфика, подчиним ли се на очевидните изисквания на Яворовата творба, подобна грешка няма да допуснем. Стихотворението ще се разгърне пред нас като една непрекъсната поредица "превключвания" от по-частни, по-конкретни към по-общи, по-широкообхватни значения и обратно. Конкретното значение "арменци" ще присъства в по-общото значение "изгнаници", така по-общото значение "изгнаници" ще присъства в по-общото значение "страдащ, бунтуващ се и борещ се човек". Ще присъства, но никога няма да го изчерпва, ще присъства, но още в самото си присъствие, раздвоено в посока към по-частното и по-общото... Диалектично раздвояване, което лежи в основата на художествената знаковост и което изисква от нас, читателите, будно внимание в подхода ни към литературната творба.

По сложния път от единичното събитие към художественото обобщение Яворов ни води не само чрез прекия преход от конкретни към по-общи названия. Стихотворението "Арменци" е високо художествено и затова, че тази тенденция е здраво подкрепена и от ред други негови съставки. Така например контекстът на творбата раздвоява и сближава по значение песента на изгнаниците и страховитото бучене на бурята, силата на бунта и страданието в душите им с размаха на природната стихия, значението "майка", "майчини" с образа на родината. По-нататък, ако в текста на творбата определението "арменци" липсва, то и по-общото определение "изгнаници" се появява само веднъж; в други четири изречения лирическите герои са назовани с местоимението "те", а в още четири изречения участват като изобщо неназован подлог. За сметка на всичко това решителен превес вземат определенията на лирическите герои на принципа част-цяло, определения чрез техните "гърди", "глава", "дух", "сърца", "души", "лица", "очи", "разсъдък". Този художествен похват изпълнява важна емоционално-експресивна функция - чрез него особено образно и внушително се изразяват преживяванията на героите. В същото време обаче той е и майсторски вплетен елемент в цялостното движение към общочовечност и художествена обобщеност - чрез него още по-естествено и убедително се извършва преходът от "арменци" през "изгнаници" към най-широките и обобщени изяви на човешкия дух в неговия величествен бунт срещу неправдата и дълбок трагизъм след временните поражения.

Големият поет е постигнал поразителен успех: проникнал е в дълбините на човешката душевност, доловил е сложния драматизъм на силата, бунта и поражението и, поставяйки го в строителното начало на творбата си, е създал произведение с рядко художествено внушение.

Тоя сложен драматизъм и мястото му в строежа на творбата е подсказан още в първите четири стиха:

Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка-робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик.

Леко е да се види, че всеки отделен стих е съсредоточен върху две противоположни страни на героите: първият и третият върху тяхната съкрушеност, слабост, невъзможност за действие, а вторият и четвъртият върху тяхната сила, неотменна храброст и готовност за подвиг. /Антитезата е изострена и от единствения в творбата и биещ на очи деминутив, умалителното съществително "дечица"./ Двете противоположни страни се редуват ритмично - похват, много характерен за лириката - и чрез тоя сблъсък усилват напрежението помежду си и настоятелно очакват разрешение и отговор. Преди да отговори обаче, Яворов разгръща драматичния конфликт в широко и сложно художествено построение. И тук особено важни опорни точки се оказват действията "пият" и "пеят", единствените актуални действия на героите.

Това, че силни и готови за подвиг хора са принудително и мъчително сковани в бездействие, това, че те пеят през сълзи, а пият и продължават да страдат, е само по себе си остро драматично и конфликтно положение. Конфликтната сложност обаче далеч не се изчерпва и не завършва с него. Изложени в края на първата строфа, мотивите "пият" и "пеят" претърпяват по-нататък показателно развитие. Втората строфа подхваща "те пият" и заедно с третата развива, обяснява този мотив; на свой ред четвъртата строфа подхваща мотива "те пеят" и го разработва отново върху две строфи. Накрая шестата, заключителната строфа, още с първите си думи "Те пият и пеят" събира така изложените, разделени и равноделно разработени мотиви. Както се вижда, Яворов е използвал една сложна и строго издържана композициона схема, в която леко можем да открием сродство с широко разпространената в музиката сонатна форма. Това е важно обстоятелство, което трябва да имаме пред очи и когато анализираме "Арменци", и когато говорим /а говорим все още смътно и неопределено!/ за музикалността в поезията на Яворов. Въпросът обаче е не за схемата сама за себе си, а за нейното умело, органически здраво подчиняване на общите цели в творбата.

В българската езикова и художествена практика глаголите "пия" и "пея" са сравнително здраво свързани помежду си, и както се казва участват в едно семантическо поле. За това допринася както тяхната голяма звукова близост, така и техният смисъл, опрян върху някои традиционни черти в бита и душевността на българина. В поезията ни подобно свързване откриваме още у Ботев в израза "пием, пеем буйни песни", в който последователно е проведено и звуково свързване чрез анафоричното, началното п /б в "буйни" се отличава от него само по признака звучност/. Широко разпространено е то и в народната поезия, градския фолклор и личното творчество. И ето че тези здраво свързани от традицията мотиви, все така здраво свързани от общи подбуди и настроения в уводната строфа на "Арменци", в по-нататъшния ход на творбата се развиват в две коренно противоположни насоки. Свързани от традицията, произтичащи от едно общо състояние, те се оказват носители на двете противоречиви сили в душевността на лирическите герои и с изходното си сродство още повече изострят мъчителността на духовния конфликт - вътрешното ехо на едно голямо социално престъпление.

Разработката на мотива "те пият" във втората и третата строфа изтъква като подбуда за това действие жаждата на героите по забрава. Сразени от жестоката тирания, те са достатъчно силни и доблестни, за да могат да понесат спомена за поражението и мисълта за потъпканото си национално и човешко достойнство. Първоначалната антитеза сила - безсилие, готовност за борба - невъзможност за борба тук се задълбочава и навлиза в още по-мъчителни противоречия. Страшно е да си силен, когато жестоките обществени условия са те обезсилили и когато сам търсиш забрава и омаломощаване; а още по-страшно е, че собствената ти сила трябва да се обърне срещу теб и да те накара да търсиш бягство от действието и борбата. Така се развива трагичният конфликт в разработката на мотива "те пият". Явно е обаче, че при сблъсъка на двете противоположни и равностойни сили конфликтът не може да спре дотук, че на мъчителния копнеж по самозабрава ще се противопостави копнежът по борба и разгръщане на вътрешно непобедените сили на героите. Така става във втората основна част при разработката на мотива "те пият" /строфа IV и V/.

Началото на четвъртата строфа повтаря в нов тон нещо вече познато - ритмичното редуване и сблъскване на темата на силата и темата на безсилието:

Те пеят... И дива е тяхната песен,
че рани разяждат ранени сърца,
че злоба ги дави в кипежа си бесен
и сълзи изстисква на бледни лица...

Наистина антитезата тук е по-сложно изразена, отколкото във встъпителните четири стиха - на дивата неудържима песен са противопоставени разяжданите от рани сърца, а на буйните кипящи вълни на злобата мъчително изстискалите мъжки сълзи - но целият досегашен развой на творбата я подкрепя, осмисля и прави ясно осезаема. Подкрепя я и следващото по-нататък развитие на мотива "те пеят". Под натиска на конфликтния драматизъм в изживяванията на героите и в специфичните норми на художествената логика то влиза в рязко противоречие с развитието на предходния мотив. Оказва се, че героите в пиянството не щат лесно забрави "предишни неволи и днешни беди", че не ще удавят силите си и съвестта си "в пияна забрава". Жаждата им за борба се оказва не по-малко силна от жаждата им за омаломощение и забрава. Техните сили и готовност за подвиг са вътрешно несъкрушими и търсят изход не само в "кипящето вино", но и в кипежа на борбата. Така се стига до подсказвания в цялата творба въпрос "накъде" и до последвалото го безизходно раздвоение и изгаряща вътрешна борба. Потресният трагизъм на това изживяване продължава да се засилва - сега вече от явната обреченост и на двата пътя. Съзнателното обезсилване във виното е непостижимо и вътрешно нежелано; но и възможност за разгръщане на силите няма. Умело подхванато с познатата, злокобна и неразширена антитеза, развитието на мотива "те пеят" преминава през един стихиен нравствен и емоционален бунт, скован обаче от жестоките условия и принуден да се изрази единствено чрез песента. И ако разработката на първия мотив носи непостижимия копнеж по забрава и омаломощение, разработката на.втория носи страстно и обречено рвение към повторното изживяване на спомена и устременото разгръщане на силите за борба. Страшно е да си силен, когато си слаб, страшно е да си слаб, когато си силен, подсказват двете сложно противоречащи и сложно допълващи се части на стихотворението. От  тяхното съчетание израства една величествена човешка драма, която жестоко изобличава насилието.

Ето как, започнали като близки по смисъл, мотивите "пият" и "пеят" се развиват като носители на противоположни сили и значения, за да се съберат отново във възела на духовната драма на героите. В описанието на това развитие Яворов е използвал и сложните своеобразни права на художествената логика. Противоречивите извивки на изживяването са сведени до логическото равнище на изказа и в него застават един до друг отричащи се взаимно изрази /напр. "пиянство забравя неволи" и цялата втора част, която показва обратното: "заспа-ще дух болен в разбити гърди" и "мълния свети в очи накървени" и т.н./. Очевидно елементарната логика тук малко може да ни помогне, защото изказът на творбата следва много сложни, раздвоени движения и неговата "противоречивост" е умело използвано, художествено специфично средство за внушаване на цялата сложност и противоречивост на драмата на героите. /На сьщия принцип и със същия ефект е и "противоречието" в изразите "а зимната буря им сякаш приглася" - "и буря приглася с нечувана мощ"/.. Общността и противоречивостта на двете тенденции е подкрепена и с ред по-дребни, но все така майсторски намерени средства. В двете противоположни части например стоят следните близки по словесен състав и противоположни по смисъл стихове:

в кипящето вино щат спомен удави...
че злоба ги дави в кипежа си бесен...

Към края на творбата широтата и напрежението в драмата достигат най-висшата си точка. Идва ред и на разрешението и то отново се раздвоява в две посоки. В едната тръгва заключителната строфа, която с малки вариации повтаря началната. Такъв тип повторение е нещо обикновено за лириката и най-общо обозначава трайност, повторителност, непрекъсната възвръщаемост на описаното в творбата. В "Арменци" началното повторение изпълнява по-конкретни функции. След непрекъснатото развитие и изостряне на вътрешния драматизъм двата мотива "те пият и пеят" отново се събират и заедно в цялата последна строфа възвръщат към началната точка на описаното преживяване. С други думи, след цялото си развитие противоречията се връщат в първоначалната си фаза, въртейки се сякаш в някакъв тягостен, неразкъсваем кръг. Изход като че ли няма. И творбата на Яворов проявява действително голяма нравствена сила, когато приема и изживява временните и частични поражения на борците, на човешкия дух. Но - тук наистина има едно голямо "но" - творбата проявява не по-малко нравствено-идейна сила и когато потърсва и намира втори изход на конфликта. След като душевната борба се развихря докрай, от една страна тя остава затворена в границите на своите носители, героите, и се пречупва в изходното си състояние, но от друга, прескача като искра навън, в бурята, стихията, "широко в света". Така се появява величественото сливане между отделния човек, природата и общочовешкото начало. Въвеждането на "външното" в забележителната пета строфа /"А зимната буря им сякаш приглася..."/ Не е изкуствено натрапен "деус екс махина", целият конфликт със своята задъхана напрегнатост търси, подготвя изхода в нещо по-широко, а здраво обусловената връзка между песента на героите и "песента" на бурята, стихията в гърдите им и стихията в природата неотменно води към прехвърляне на техния непобеден и непобедим копнеж за свобода в границите на световния напор на човечеството. Вярно е, че волността на стихията усилва по обратен път чувството за собствено безсилие, но вярно е също така, че връзката с общочовешкото борческо начало примирява страданието на поражението и осмисля единичния и неуспял подвиг.

Стихотворението заглъхва с мрачни, потиснати акорди на неразрешената душевна борба, останала затворена в душите на лирическите герои. Над тях обаче продължава да звучи в безкрайността бунтовната песен на Човека, вдъхновила толкова много дела, вдъхновила и безсмъртната творба на Яворов.

  с) Никола Георгиев, 1992-1994
© Издателство LiterNet, 24. 10. 2002
=============================
Публикация в "Анализационни наблюдения", Шн., 1992-1994.