Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА ЦЕЛИТЕ НА ТАЗИ КНИГА

Никола Георгиев

web | 120 литературни години

Те са две или поне главно две. Първата: всяка статия, взета сама по себе си, да каже нещо за представителни творби на българската литература. Втората: книгата, взета като цялост, да покаже нещо от състоянието и промените в българското литературно мислене през изтеклите десетилетия.

Първата цел е очевидна, открита и е насочена към оня, надявам се, широк кръг читатели, които желаят да четат и разбират художествената литература, пък и да пишат за нея - било по задължение, било по добра воля, било ученически домашни работи, било нещо малко по-сложно. Втората цел е по-дълбинна, по-мълчалива, но за щастие у нас има вече не малко хора, склонни да дадат ухо и на нея.

Коя от двете цели е по-нескромна, коя е по-зле изпълнена, е трудно да се каже - поне от автора.

Включените в книгата статии обхващат българското литературно време от "Хайдути" (1871 г.) до наши дни. Сто и двайсет години, както е у Вазов. Статиите са потърсили някои от най-светлите точки в тези литературни години, а за пропаданията в "тъмнини дълбоки" отваря дума статията "Завръщането на читателя". Произведения от различни времена, различни жанрове и художествени системи - може ли да има към тях единен анализационен подход и може ли да се направи от това що-годе единна книга?

Често чуваме пожеланието: подхождайте към литературния текст непосредствено, спонтанно, неподправено и ще бъдете неговият възможно най-добър читател, а и анализатор. Това пожелание може да "израсне" до принцип на сериозни литературоведски школи, но винаги ще си остане само пожелание. Непосредно и "чисто" възприемане на текста е невъзможно. Между текста и читателя анализатор неотменно стои някаква възприемателна нагласа, изградена от досегашния му литературен и човешки опит. Никой не може да се освободи от нагласата си и вместо да се напъва да прави това, по-добре ще е човек да я осъзнае и опознае - това ще бъде немаловажна съставка на самопознанието му.

Възприемателната нагласа, по-обща и по-смътно определена, пристъпва към конкретния текст и в тази противоречива и винаги непълна среща двете страни взаимно си влияят и малко-много взаимно се пригаждат. В текста нагласата вижда, създава и анализира това, което очаква и може да види - и ето защо изискването за "пълен и изчерпателен анализ" е или максималистичен идеализъм, или методологическа недомислица. От своя страна текстът влияе на възприемателната нагласа, като я конкретизира, огъва, "изпитва", влияе и със своя смисъл, строеж, че и стил - и ето защо, колкото и устойчива да е нагласата на възприемателя анализатор, всяко четене и анализиране е започване като че ли отначало.

Ако гореказаното е вярно, едва ли е нужно да напомняме извода, който очевидно и логично следва от него: нагласата на възприемателя анализатор е свързана с неговото социално и духовно пространство, така че няма анализ изобщо, няма един-единствен завършващ анализ, а множественост на типове анализи. Колкото и да е очевидно това, нека го напомним, защото в добрите си търсения преподавателите по литература често се изкушават да търсят тъкмо такъв единствен и единствено правилен "анализ на всички времена".

Както всички други, така и поместените в тази книга анализи може да напомнят често забравяната истина, че употребяваме думата "анализ" с различни значения, а то ще рече и не особено точно. С едно от значенията назоваваме мисловната аналитична дейност над текста, която по-педантично бихме могли да наречем "анализиране". С друго, както е например в израза "сборник с анализи, назоваваме писмения текст, анализиращ литературно произведение, който може да се намери в ученическа тетрадка или в дебели академически списания. Между анализа-дейност и анализа-текст има връзка, която никой не оспорва, но има и разлика, за която малцина се сещат. Анализът текст не е пряк израз, а продължение на анализационната дейност. Анализът-текст има свои жанрови закони, свои реторически стратегии и в задачата си е конфликтно раздвоен между задължението да каже нещо за друг текст и възможността да бъде четиво само по себе си, със собствени стойности и достойнства. Така че човекът, който се наема да обучава другите на литература, трябва да ги учи не само как се прави, но и как се пише анализ - тегоба, за която никой не би му завидил.

А сега накратко за втората и второстепенната цел на книгата. Поместеният тук анализ на стихотворението "Зов" бе замислен и написан през 1960 година, а статията "Завръщането на читателя" - през 1990. Или, както недотам добре е казано в заглавието на една от статиите, книгата е твърде хетерохронна, разновременна. С това си може би лошо свойство книгата би могла да подскаже нещо за състоянието на българския литературен живот, за промените в него и в литературните идеи по света.

За една част от българските литературоведи тези три десетилетия бяха благодатни, за друга част - трудни, а за трета - още малко по-трудни. Третата, и най-малобройна част бе уличавана в чужди влияния, формализъм, буржоазен (?) стуктуризъм. (Днешният млад читател, който не е имал щастието да преживее онези времена, има много да се чуди на въпросните определения: какво ли пък толкова опасно са виждали в тези писания?) И така уличавани, тези писания намираха издатели, а може би и читатели - инак казано, проправяха си път, социализираха се. С това те биха могли да бъдат с нещо поучителни - но дано не с това, как се проправя път в неблагоприятни социални обстоятелства, а със сетнините от подобно действие. Защото, сполучливо или не, за проправянето на път в подобни обстоятелства се плаща пътен данък.

Освен българските обстоятелства в тия статии е отразено нещо и от типичния развой на много литературоведи от това поколение. Оказа се твърде типично младият тогава литературовед да започне със затворени анализи с явно предпочитание към лириката, по-нататък да обърне поглед към художествената проза, а след това и към нехудожествените типове текстове, като разширяването; на изследователския обхват върви успоредно с отварянето на методологическата нагласа към връзката между текста и контекста.

Силните промени в литературознанието по света намериха слаб отзвук и в тая книга и от специално обяснение се нуждае може би само следният случай. Две от статиите са посветени на едно и също произведение: едната е "Ботевата балада "Хаджи Димитър" от 1974 г., другата е "Жанр, херменевтика и един прочит на "Хаджи Димитър" от 1989 г. Първата още в заглавието си приема, че "Хаджи Димитър" е балада, втората проблематизира това определение, първата... но разликите между 1974 и 1989 г. са достатъчно явни, за да се нуждаят от изброяване. Ще поясня само, че двете статии са плод на различни методологически нагласи. Първата стои по-близо до тогавашния структурализъм, втората - до следструктуралистката междутекстовост и деконструктивистките настроения, а цялата откровена промяна е положена върху споделеното по-горе гледище, че в литературознанието има множеетвеност и движение на нагласите, а в анализирането и анализите - търсения и намирания на все нови и нови творби в един стар текст.

Както казват в съвременното литературознание, един анализ е успешен, ако с недъзите си подтикне написването на нови анализи на същото произведение. Половинчатата истина в този парадокс ми даде смелост да предложа настоящата книга за печат.

София, април 1992

 

© Никола Георгиев, 1992
© Издателство LiterNet, 17. 08. 2001

=============================
Публикация в кн. на Никола Георгиев "Сто и двадесет литературни години", С., 1992.