ОТ "ЩЕ СИ ВИКНА ПЕСЕНТА" КЪМ "ИСКАМ ДА НАПИША ДНЕС ПОЕМА"
Из "Тезиси по българска историческа поетика"

Никола Георгиев

web | 120 литературни години | <<<

Едно от устойчивите тогавашни значения на "пея" е "създавам или възпроизвеждам поезия", а на "певец" - "поет" (например "Не пей ми се" и призивът към поета "Пейте, Славейков!" или Вазов в критически отзив за Яворов: "един от поетите, които пеят звучно"). Значението е устойчиво, но в никакъв случай самостоятелно и затворено в себе си. В смисловото богатство и сложност на "пея" художественотворческите значения се преплитат и от наше гледище частично се "разграждат" не само в музикални, но и в общокомуникационни, емоционални, нравствени, национални, естетически, а вероятно и в още много други значения. Който иска да определи мястото на художествената литература в тогавашната система на духовните явления, да почувствува нейната сравнително по-голяма отвореност, нейното по-плавно преливане спрямо тях и с тях, трябва да огледа мястото на "пея" и производните вътре в тази литература. И той ще се убеди, че ако универсалната противоречивост между съредност и надредност превръща "пея" в мост между художествения свят на творбата и реалността, националните особености на българския език, култура и живот през миналия век.го превръщат в мост между художествената литература и останалите духовни явления.

В художествената литература обективната многозначност на "пея" се увеличава още повече. Нека се вгледаме накратко в Ботевите стихове за Чавдар войвода: "затуй му пее песента на Ирин-Пирин тревата". За тази песен в песен тук се говори с максимална многозначност, пораждана от смисъла и свързването на съставките. Приведените два стиха носят сноп значения, които, без да са равноправни, не се изключват едно от друго: че това е песен от Чавдар (т.е. че е налице "авторски датив"), че е песен за Чавдар, че е песен на Чавар (примерно любимата му песен). А към всичко това се добавят значенията на речевото боравене, прославата на героя чрез пеене на песента "му". (За разлика от старогръцки, латински и някои други езици българското "пея" няма пряка обектна реакция, примерно "пея някого", но наличието на префиксален произвол "възпявам" не изтиква това значение от "пея".) Кръстосването на значенията "песента е от, на, за и в чест на Чавдар" представлява смислов възел, който събира певеца и героя, песента и героя, народа и героя, живота и героя. Песен от всички и за всички. От битовата музикалност на кавала до обобщителната преносност на "пеещата" трева, от съзерцанието чрез словото към духовното действие и борбата - такъв е диапазонът на тази "песен", на това средищно построение на българската литература през миналия век. (Вж. още многозначността на "моята" в стиховете "ти излез, майко, послушай моята песен юнашка, защо и как съм загинал и какви думи издумал".) В стихотворението "До моето първо либе" пък песента събира в едно поезията, любовните отношения, нравствения и социалния идеал, действието... В тринадесет от двадесетте Ботеви стихотворения песента заема повече или по-малко средищно място. Такова място ще заеме и творчеството му в едно евентуално, вече не тезисно, а разгърнато изследване на въпроса - средищно, но дано не "изключително" и изолирано.

Друг важен, заслужаващ обстойно внимание въпрос е връзката между народното творчество и мотива за пеенето в личното творчество. Тази мощна връзка и този голям въпрос тук ще набележим само в тесния разрез на названието и термина. Към досега посочените значения на "песен" трябва да добавим още едно: народностно-традиционното с произтичащите от него конотации. С какви жанрови названия е разполагало българското литературно мислене през XIX в., какви жанрови термини е използувала възродената българска филология? За свое неудобство трябва да признаем, че знанията ни, по-точно представите ни в тази насока все още са повърхностни и разхвърляни. Почти сигурно е обаче, че връзката със старобългарския терминологичен апарат, състоящ се от десетки термини, по правило побългарени, а някои от тях побългарени много находчиво,²⁸ е била изцяло прекъсната. Породилият се терминологичен глад, за който разполагаме и с преки свидетелства, се е задоволявал през XIX в. с новоизковани български названия, повечето от тях мимолетни, и с усилено заемане на чуждици. В тази обстановка на лутане, търсене и разноезичие думата "песен" се оказва едно от малкото устойчиво вградени в традицията названия. Без да я надценяваме, не можем да не видим в нея и определена жанрова стойност. Главна, но едва ли изчерпваща заслуга за това има народната песен, още повече че тя понякога вътре в себе си се самоназовава "песен" (например "да не беше това чудо станало, не би ми се таз песен пеяло"). Жанровите значения и традиционните наслоения известно време са облагодетелствували названието "песен", но някъде в последните десетилетия на века промените в литературата, в литературното мислене и терминология налагат постепенен отказ от старите значения и преход към боравене с думата "песен". За това допринася и един своеобразен неин съперник.

Отношенията и съперничеството между "песен." и "стихотворение" биха могли да кажат много полезни неща на литературния критик, който пожелае и успее да влезе в дирите им. Тук ще напомним два показателни случая. През 1871 г. П. Оджаков отпечатва учебно помагало под наслов "Наука за песнотворство и стихотворство". От тази прегледно изложена "наука" едно само не става ясно, каква е разликата между песнотворство и стихотворство. Две думи, две теми стоят в заглавието, а вътре се говори само едно... През 1875 г. излиза от печат най-забележителната българска стихосбирка до Освобождението. Нейното заглавие има нещо общо със заглавието на невзрачния учебник "Наука за песнотворство и стихотворство" у Оджаков, "Песни и стихотворения" от Ботев и Стамболов. Приличат си двете книги донякъде и в съдържанието: от стихосбирката, само че без това да е прегрешение на двамата автори, също не може да се разбере коя от творбите биха отнесли те към "песни" и коя към "стихотворения". Тези удвоявания (с "песни" на първо място) навеждат на няколко догадки. Може да се допусне, че "стихотворение" е било вече устойчиво наложено, а "песен" все още устойчиво носено от традицията, за да бъде предпочетено едното название за сметка на другото; не ще е чудно, ако се окаже, че за някое време удвояването е било и "вкаменена" литературна емблема, което покрай другото ще рече, че за строга граница между двете названия не се е придиряло кой знае колко много. Не е улеснявала разграничаването и сравнително плавната тогавашна приемственост, а така също многопластовостта в тогавашното понятие за песен. За разлика от по-късните времена изходни и решаващи сред тези пластове са били музикалността и типът връзка между текст п музика, каквито намираме в "Стани, стани, юнак балкански", "Хей, народ поробен" или пък "Хаджи Димитър" и "На прощаване". За тоя тип връзка знаем, че е бил по-присъщ на лириката от XIX, отколкото на XX в., но в каква степен и в каква системна зависимост с контекста е разликата - знаем твърде малко. Тъй като не разполагаме с историческа типология на творческия процес в българската лирика, знаем твърде малко и за участието на музиката в работата на тогавашния поет: доколко музика и текст са се пораждали у него едновременно, доколко, създавайки текста, се е водил от вече съществуваща мелодия и доколко музиката се е присъединявала към текста по-късно, в социалното битие на творбата. Каквото и да покажат изследванията обаче, отсега е ясна принципната разлика между участието на музиката в лириката от XIX в. и в декларациите на представители на следващия тип поетика, че творбата се поражда от някакво смътно музикално настроение; в първия случай имаме работа с музикална реалност, а във втория - с "обеззвучена" и "боравена" музика. Така изброените неясноти обаче не са само наши. Тогавашният поет е можел да се убеди по чужд, а нерядко и по щастлив личен опит, че творба, създадена като "стихотворение", скоро можела да се превърне в песен, широко разпространена, пята от бунтовници, от влюбени или от гуляйджии песен. Това вероятно също е допринасяло за подвижността между двете названия и събирателното им удвояване.

Съвместното съжителство и взаимното допълване между "песен" и "стихотворение", изглежда, никога не е било без вътрешно напрежение, но към края на миналия век се забелязват признаци на открита несъвместимост и на преразпределение на смисловите територии, при което "песен" намалява обхвата си, а увеличава смисловия си обем. Промените притичат вътре в творбите, в заглавията им, в литературния живот на обществото и литературната терминология. Така например, ако думата "стихотворение" по видими причини трудно би могло да се настани в стиха, самата дума "стих" рязко увеличава появите си "у самата себе си" - много редки у Пенчо Славейков и поетите от неговото поколение и все по-чести през Вазов, Лилиев, Вапцаров до наши дни. Наред с "песен", но вече не и със същите функции вътре в творбите зачестява появата на други, "по-литературни" жанрови названия: сонет, балада, роман, повест, романс, елегия и може би най-много на поема. (У Вапцаров в "поема" се превръща дори неотклонно "песенният" Ботев: "и ето ти Ботев, и ето ти цяла поема".) Приобщаването към европейския литературен контекст отново се свързва с влияние върху нацоиналните даденост - в случая върху мястото на "песен" в българския литературен процес.

В основната си част казаното дотук се нуждае от емпирична, вкл. и статистическа проверка, а до проверката може да се стигне чрез усилията на обединени - и убедени в смисъла на задачата - изследвачи. Както личи от досегашното изложение, докато не разполагаме с честотно-рангов и диахронен речник на новата българска литература, с компетентен анализ на нейните количествено и качествено силни думи, изследвания от рода на настоящото ще си останат в кръга на случайните находки и закономерните грешки. Оставайки в този кръг, ще приключим със следните бележки.

С прехода от миналия към сегашния век думата "пее" и нейните производни (преди всичко "песен") значително са променили своите значения и смисъл вътре в творбите, в техните заглавия и в литературния живот изобщо. Промените засягат най-силно "високата" литература и по-малко неписаната литература и литературата на "песнопойките". По подобие на европейския литературен процес отслабва музикалната съставка, а в.границите на националното своеобразие отслабва фолклорният ореол и връзката между песента-слово и песента-действие. Музикалните значения биват повече или по-малко изтикани от "писането" и "четенето" и не е частен, не е случаен преходът от повсеместното някога "пея песен" към Вазовото "а моите песни все ще се четат". За сметка на това новият контекст интензифицира конотационните значения на "пее" и "песен", събирателните им емоционални, духовни, творчески значения, действуващи именно със своята комплексност и недиференцираност. (Като бегъл пример вж. малко или много противоречивото съчетание "Епически песни", метафоричното и метонимичното "Кървава песен", синестезното "Черна песен".) Другата развойна линия на музикалните значения е към затихването или към парадоксната буззвучна музика, към "аз тихо глъхна, като тиха песен", към "мелодия неземна сред нощта", към "сънувана, ала непрозвучала песен". Вече стана дума за постъпателното спадане на гласовата доминанта от Чинтулов, Ботев, Вазов към Яворов, Дебелянов, Лилиев. Стана и дума, че спадането се съпровожда от очебийно разширяване на регистъра от глаголи, означаващи словесно-гласово действие. В успоредицата от двата процеса няма противоречие, защото диференцирането само по себе си действува като своего рода дебеляновска "сурдинка" и защото преобладаващата част от въведените глаголи тежнее към тишината. По-скоро обратното: новите възможности за гласово изразяване подчертават с контраста си отказа от тяхното използуване, подчертават мълчанието, една от главните тези и мотиви на новия тип лирика, или парадоксното преобръщане на звучащата беззвучност в съчетания от рода на "нейното мълчание звучи бог знае где", "когато стихва шум и тишината стене". Натежаването на словесно-гласовото действие - и бездействие!, - насочването към безтелесното, беззвучното звучене, което можем и да не наричаме неоплатоническо, но чието сродство с романтическото боравене с "музика" и "песен" не бива да отминаваме - всичко това образува обратна корелация със значенията, с които "пее" и "песен" са действували у Петко Славейков, Ботев, и права със значенията им, с Които надредно и съредно борави лириката на Яворов, Дебелянов, Лилиев.

Оказа се, че един тип обеззвучаване е най-силен у лириците, единодушно сочени като "най-музикалните" в българската литература! Противоречие наистина сериозно, ако не си дадем сметка, че "музикалност" значи неща от два много различни реда. Промените в ролята на звуковата организация са предмет на друг тезис от историческата поетика,²⁹ а тук само ще отбележим, че метафората "музикалност в стиха на Яворов, Лилиев" е не само неточна както всяка метафора, но и дълбоко подвеждаща както малко други метафори; подвеждаща в описателно, а още повече в оценъчно отношение.

От принципно същия тип е и противоречието между горните догадки и гледището, че стихът на втория тип лирическа поетика (Яворов и другите) има напевна интонация.³⁰

Посочените промени в обема и смисъла на "пея" са корелирани с нарастващата роля на "пиша" и "чета" в българската лирика. Естествено в процеса може да се видят и много други неща: специализиране на литературата, рязкото увеличаване на ролята на графическия облик на стиха (от Яворов през т.нар. начупен стих до съвременния свободен стих), не така рязкото увеличаване ролята на литературното самоосъзнаване на творбата чрез творбата. Желаещите може да се позоват и на гледищата на Маклуън за отношението между печатно и слухово-зрително-общуване...³¹ Наред с вътрешно системните връзки обаче най-важни остават художественопроизводните значения, примерно социалните и нравствените значения, които бликат от следното, нека за последен път го кажем, надредно-съредно четиристишие:

И стиховете, дето пишем,
когато краднем от съня си,
парфюмен аромат не дишат,
а са навъсени и къси.

За изследването на тези процеси може би си струва да последваме примера на поета поне що се отнася до съня.

БЕЛЕЖКИ:

28. Трифунович, Д. Азбучник српсках средновековних книжевних поймова. Београд, 1974. [обратно]

29. Бегли начални бележки може да се намерят в статията ми "Епилог" от Петко Славейков и епилогът на един етап от българската поетика". - Лит. мисъл, 1981, кн. 5. [обратно]

30. Вж. Янакиев, М. Българско стихознание. С., 1960, с. 196. [обратно]

31. Вж. McLuhan M. The Gutenberg Galaxy. Toronto, 1962. [обратно] 

© Никола Георгиев, 1983
© Издателство LiterNet, 13. 07. 2002
=============================
Публикация в сп. "Литературна история", 1983.
Публикация в "Сто и двадесет литературни години", С., 1992.