"МОТОРНИ ПЕСНИ" И СЪВРЕМЕННАТА ЛИТЕРАТУРНА МИСЪЛ

Никола Георгиев

web | 120 литературни години | <<<

III.

Докато анализирахме встъпителното стихотворение на "Моторни песни", често препращахме към други творби и свойства на стихосбирката. С това нескривано поддържахме хипотезата, че лириката на Вапцаров е изградена в поетиката на търсещия израз и смисъл.

Преди да се пристъпи (ако изобщо се пристъпи) към проверка на тази хипотеза, нужно е да се направят поне две изяснителни уговорки.

Първо. Дедуктивното спускане на теоретически възгледи върху художествената творба се посреща с основателно недоверие или с обяснима неприязън. Нека не забравяме обаче, че начинът, по който се възприема художествено и анализира научно, не се определя едностранно от възприемания обект, в случая лириката на Вапцаров. Актуалното състояние на читателското съзнание и на научното литературоведско мислене е другата, и то активната и изменящата се страна, от която не по-малко зависи как ще бъде "прочетено" и анализирано едно художествено творчество. С началната си част тази статия се опитва да напомни, че живеем във време, в което вниманието на читатели и изследвачи е изострено към типологията на "търсещата" и "намиращата" поетика, а в следващия си дял тя се опита да докаже, че стихотворението "Вяра" бойко и индивидуално своеобразно осъществява някои от средищните принципи на поетиката на търсещия израз и смисъл. И ако двете страни - лириката на Вапцаров и днешното читателско и теоретическо мислене - могат да се срещнат във взаимно проникващо се и обясняващо се единство, недоверието и неприязънта към дедуктивизма престават да бъдат основателни и обясними. Основният въпрос е не откъде иде тази поетика, а може ли тя да ни направи по-добри читатели и по-точни анализатори на Вапцаровата лирика. Отговаряме му по принцип положително, което направо ни води към втората изяснителна уговорка.

Второ. Възприемането и анализирането на Вапцаровата лирика в светлината на "търсещата" поетика може би
ще се добере до нови, невъзприемани и неанализирани досега нейни свойства. Новооткривателството обаче едва ли ще бъде главна задача на този подход. Почти всичко, което той би посочил, вече е известно на вапцарознието или пък е ясно видимо и с "просто око". Новото може да се очаква другаде, не в свойствата, а във връзките между тях, във взаимното им спояване, в тяхната системност.

В заключение конспективно ще нахвърлим някои от свойствата на Вапцаровата лирика, които този подход дава възможност да видим по-пълно в художественото им единство.

Предизвикателният въпрос, който лирическият аз хвърля в лицето на живота - "Ти спомняш ли си кой бе той?" - е и въпрос, който той негласно си поставя в цялата стихосбирка: кой съм аз, откъде идвам, какъв съм днес, какво очаквам от утрешния ден. Отговорът се постига с трудно и противоречиво развитие, с лутания и изпитания, с търсене в световното пространство и вековното развитие на пролетариата. Това е отговор-процес, който никога не слага точка зад себе си. Успоредно с него вървят изпитанията и "лутанията" на изказа, търсещ по-точното име на търсената същност. Овладяното единство между двете страни (което тепърва трябва да се изследва) придава на Вапцаровата лирика искреността на самокритичното вглеждане в себе си и непреклонната увереност в успеха на пролетарското дело и пролетарската поезия.

Стихотворения като "Завод" и "Земя" са изградени върху двойственото виждане на важни и ценни дадености (заводът е враг и другар, действителността е безизходно безпросветна и същевременно готвеща деня, в който "ще снемем ние слънцето при нас", работникът се бори само за късче хляб и същевременно за велико социално прераждане; родината е моя и не е моя - и т.н.).

С тази вътрешна развойна диалектика на лирическото понятие пряко е свързано външно изявеното двугласие и многогласие, в което изразът и смисълът изпитват себе си и се развиват по-нататък, възприемайки или отхвърляйки предложената алтернатива. Поразително е разнообразието, с което лириката на Вапцаров предизвиква (в прекия и общия смисъл на думата) "обаждането" на другия глас, много са и неговите функции, но очевидно най-здраво го свързва с цялото борческото и търсещото начало. В това свойство на Вапцаровата лирика има нещо твърде близко до риторическата реч и съответно до проблемите на риториката. И тъй като в последните години литературоведите започнаха с все по-голямо любопитство да се заглеждат през оградата на доскоро осмиваната си съседка, няма да е странно, ако Вапцаровата лирика привлече върху себе си внушителния, макар и малко тромав апарат на риториката. Изследователските резултати вероятно ще бъдат много добри, стига да се спазят поне две изисквания: да се търси не само връзката, но и разликата между художествена и риторическа реч (особено в значенията и функциите); да се види, че риторическото у Вапцаров е вторичен и подчинен функционален пласт с дълбоко променени от контекста понякога до открито иронизиране, обективни свойства.

В многогласието на "Моторни песни" отделните гласове говорят не само от своя идейна позиция, но и със своя стилова багра. След двадесетте Ботеви стихотворения може би нито една стихосбирка не е събирала между тънките си корици толкова разнородни полета на българската реч - от грубата ругатня до нежния поетизъм, от диалектното просторечие до специализираната терминология, от стари фолклорни пластове до новия градски шлагер. Стиловото многогласие е не само пряко диалогично, то навлиза в собствената реч на лирическия аз като изживяна, осмяна или отхвърлена алтернатива, като продължение на идейната борба и изразното търсене. Един широко известен и приеман възглед в съвременното литературознание гласи, че романът е "диалогично" съчетание на гледни точки, оставено в отворено положение, а лириката е "монологично" единна и затворена. "Моторни песни" (пък и дали само те?) подлагат тоя възглед на труден изпит.

Метафориката в "Моторни песни" е значително по-сложна и "трудна", отколкото обикновено се мисли. Тя е част от общото движение на лирическите понятия. У Вапцаров думите не "значат себе си" дори когато действуват с видимо най-обикновените си значения. В трусовете на прехода от стил към стил, от гледище към гледище, от един максимум към следващия, от отрицание към утвърждаване те претърпяват важни семантически промени: а) отместват се в една или друга степен от точката на общоприетите значения; б) развиват вътре в себе си възли от конфликтни значения и оценки, които ги раздвижват върху семантическата и ценностната скала; в) раздвояват се между собствената си стойност и вторичността на цитирането им като чужда реч и мислене. Тези и другите семантически движения образуват активно и обратимо единство със системата на Вапцаровата лирика.

Още встъпителните редове на встъпителното стихотворение към "Моторни песни" въвеждат темата на литературното творчество и неговата оценка ("и стихове пиша, тъй както умея"). Оттук наблюденията върху поета и творчеството става една от средищните теми на стихосбирката. Въпросът трябва ли да се пише, как трябва и как не трябва да се пише, за кого трябва да се пише, се налага у Вапцаров с настойчивост, почти непозната в българската литература. Никъде обаче тази настойчивост не се е възприемала като прекалена и дразнеща, напротив - тя твърде малко се е откроявала в снопа от впечатления, с който се чете и анализира стихосбирката. Обяснението е близо до ума: обсъждането на въпроса, как трябва да се пише, е гласно продължение на негласното, но напрегнато търсещо движение на израза и смисъла. Това органично вгражда художественото самонаблюдение в единството на стихосбирката.

Много са особеностите на развитието и композицията на стихотворенията, които могат да се осмислят по-пълно в светлината на "търсещата" поетика: зигзагообразно движение, скокове и преходи, резки отрицания, опрени или не върху характерния за Вапцаровата лирика съюз "но", наслоителни повторения, последователно прекрачване на крайните граници и пр. Единството между смисъл и строеж създава своя вяра за цялостност на творбата - и в "Моторни песни" тя е сравнително по-отворена от средната мяра на българската лирика. Без съобразяване с тая мяра ред стихотворения на Вапцаров биха изглеждали странно незавършени. В другите стихотворения пък има противоречиво наслагване между композиционен, интонационен или някакъв друг тип завършек и смисловата отвореност на творбата - напред и в ширина, в порива на борещия се и чувстващ човек. Творбата надхвърля очертаните от самата нея граници.

Към казаното за стиховата организация няма да добавим повече освен пожеланието Вапцаровият стих да намери изследователско внимание, което ролята му в "Моторни песни" действително заслужава.

Оглеждайки пропуските и слабостите на горното изложение, налага се да завършим с това, което не биваше да премълчаваме в началото: поетиката на търсещия израз и смисъл сама все още търси своята теория и начин на изследователско прилагане.

© Никола Георгиев, 1980
© Издателство LiterNet, 13. 07. 2002
=============================
Публикация в сб. "Н. Вапцаров - Нови изследвания и материали", С., 1980.
Публикация в "Сто и двадесет литературни години", С., 1992.