ЗАВРЪЩАНЕТО НА ЧИТАТЕЛЯ

Никола Георгиев

web | 120 литературни години

Не само за българското общество, трудни времена настъпват и за българското литературно мислене. В настъпилото объркване то, волю-неволю, ще трябва да свърши и следната работа:

- да осъзнае колкото може по-ясно резултатите от дейността на идеологемата като читател и съавтор на литературата;

- да търси път за съчетаване на досегашните представи за литературата с новопоявяващи се;

- да полага стари и нови творби в новите идейни и литературни обстоятелства, да поражда и изследва значенията в напрегнатия триъгълник творба - идеологема - нови условия;

- да хвърли светлина в "черните дупки", оставени от идеологемата, и да изведе от тях, а и от другите полуосветени места творби, които биха могли да заживеят в новите обстоятелства нов живот;

- да направи своите оценки и преоценки на ценностите;

- да изгради нови представи за природата и задачите на литературата, да влезе в нови, т.е. по-свободни и по-достойни отношения с нея.

Тези действия всъщност и наричам завръщането на читателя. Социалното и мисловното освобождаване от досега господствалата идеологема ще бъде не край на идеологията и идеологемите в литературата, а край на една голяма, реално или потенциално всеобхватна и нетърпяща нищо до себе си официална идеологема и развитието на множество "малки" идеологеми - малки, но жизнени във връзките си с обществото и обстоятелството и в по-равноправните отношения на обмен борба и съперничество помежду си; сред тях, но вече като "малка" идеологема вероятно ще бъдат преосмислени и по-ново съчетани отломъци от предишната "голяма".

Вижда се, че новата българска ситуация има някои прилики и много контрастни различия с образа, доста мъгляв наистина, който автори като Жан Лиотар чертаят на постмодернизма. У Лиотар също има "големи повествования", "наритиви-господари", но докато у него това са рационализмът, хегелианствого, марксизмът като всеобхватни, притискащи, но мисловно притискащи сили, нашата "голяма идеологема" бе най-пряко и грубо държавна и твърде малко мисловна.

Ако у Лиотар модернизмът на XX век е възнесъл изкуството в елитаристките висини и го е превърнал по думите му в грандхотел, у нас господстващата идеологема издигаше чудатото съчетание от антиелитаристко, по същество антиинтелектуално демагогствуване с "народа и кухите обеми на държавностния елитаризъм; издигане архитектурно казано, народни дворци на културата. У Лиотар "големите повествования" и грандхотелите се срутват с катастрофичен трясък, отвъд който слединтелектуалното общество не може да предложи нищо повече от "малки историйки", у нас срутването е съпроводено с надежда за градеж, които състоянието на българското; прединдустриално общество още не е омрачило. У Лиотар читателят се завръща любопитен, но скептичен към бъдещето, у нас - нелюбопитен и скептичен към миналото. А как гледа в бъдещето и какво ще стори там - дано вече зависи най-напред от него.

Освен голямата идеологема от литературния живот кудеше читателя, както стана дума, и една малка методологическа линия в нашия литературен живот. Тя започна да си проправя път от първата половина на 60-те години и запази някаква свежест на новостта не повече от средното дълголетие на съвременните литературоведски школи, около петнадесет години. При цялата ни национална изолираност тя не бе без връзка с това, което ставаше по света, при цялата си професионална слабост и затвореност тя влезе във взаимодействие с други полета на нашия литературен живот. Не е изключено да участвува някак и според силите си и в завръщането на читателя. Затова ето няколко думи и за нея.

Под "това, което ставаше по света", разбирам една от силните вълни на литературознанието на XX век. В дълбочината й, до която може да се стигне, стои феномено-логическата, хусерлианска или не нагласа към изследвания предмет. Тя изисква литературната творба да се чете и изследва от максимална близост, без междинни познавателни посредници и без намесата и примесите на изследователското съзнание, просто "като такава". Това умонастроение доби много конкретни облици в различните национални традиции и школи. В руската школа ОПОЯЗ всред търсенията на точност и обективност в изследването на "похватите" за читателя не остава нито духовно, нито методологическо пространство. По същото време, 20-те години, Т. С. Елиът недолюбва читателя и читателския контекст - пречат за постигане на високо цененото от него свойство на литературата, "обективния корелат". Много от идеите му биват поети от американската Нова критика (края на 30-те докъм средата на 50-те години), в която читателят е не само изключван, но и демонстративно пропъждан.

У. К. Уимзът в съавторство с М. Бърдсли събра доводите за отлъчването на читателя в статия под заглавие "Емоционалното прегрешение". В такова прегрешение изпада литературоведът, който вместо "самата творба" изследва въздействието й върху читателя и нищо незначещите, по думите на Уизмът, негови "сълзи, хълцукания и други физиологични симптоми". Не видя добро читателят и в широките полета на структурализма. Текстът и текстовите модели обещаваха повече възможности за научна обективност и повече доказателства, че всичко е система от отношения, а не от единици или индивиди.

Методологически праволинейно, под ръка с пропъждания читател трябваше да тръгне и авторът. За ОПОЯЗ авторът е покорен изпълнител на литературните закони и ако го нямаше Пушкин, някой друг щеше да напише "Евгений Онегин" (Осип Брик). За Елиът "поезията не е израз на личността, а бягство от нея", за Новата критика второто голямо прегрешение е "интензионалното", т.е. включването на знанията за автора в изследването на творбата. Структурализмът се хвалеше, и с основание, че "десакрализирал" автора, а архитипалистът Нортръп Фрай определяше поета само като "инструмент на мита, чрез който митът възпроизвежда себе си". С една дума, творбата, цялата творба и нищо освен творбата.

Линията "без автор, без читател", тълкувана от поддръжниците й почти като знаменития освободителен лозунг "без бог, без господар", беше свързана с тежненията към специфициране на литературознанието и професио-нализиране на литературоведа (което в Новата критика стигна до прослава на професионалния му елитаризъм) и с още по-силните тежнения и надежди на епохата да се свалят най-сетне границите между хуманитарни и природни науки и всичко да бъде подчинено на една всеобща научна обективност и "екзактност". А случваше се понякога към тези пориви да се добави и някой от нравствено естество. Жорж Пуле проповядваше, а с проникновените си анализи Лео Шпитцер онагледяваше идеята, че читателят и анализаторът трябва да се подчиняват на творбата всеотдайно до самообезличаване. Както се вижда, дори при най-благородни и несебични подбуди молим читателя да напусне.

Линия "без автор, без читател" имаше и у нас - най-сетне и ние сме част от света, но така че отново се разбира доколко и каква част сме. През първата половинс на 60-те години започнаха да се появяват анализи на отделни творби, предимно български, които като нагласа и смисъл бележеха, че тръгват от текста, че са му предани, предани до най-малката тънкост, че търсят явните и скритите значения, които поражда сам той, а не някой друг - автор, читател или анализатор. Собствено българското в тази линия бе не поривът, а живият глад за литературоведски професионализъм (друг е въпросът, до колко той бе задоволен от тия анализи) и опеката на идеологемата - от нейната методология (или липса на методология) и нейните прочити на съответните творби. Страстите се разпалваха и от сблъсъка между "аналитиците" и "импресионистите". Така наречените импресионисти поне до някое време вършеха същото, съпротивляваха се по свои пътища на идеологемата, но те и "аналитиците" в този случай постъпиха като литературоведи, и то български литературоведи: хванаха се за гушите, за голямо удоволствие на наблюдаващата ни отстрани идеологема.

Пишеха ги тия анализи двама-трима, най-много четирима души.

Тоя тип анализи не формулира, както това се прави в литературно и социално демократични общества, своята методология в програми и манифестни трудове. Конспирацията обаче скоро бе разкрита - и не защото шилото бе толкова остро, а защото торбата бе много чувствителна. Торбата, т.е. идеологемата, усети, че тук се върши нещо не твърде народополезно и постъпи както си знаеше: заклейми новата анализационна методология, че е формалистична и безидейна, педантична и безстрастна, че дехуманизира литературата и убива творбата под ледения си разсъдъчен скалпел. Този класически набор от нейни епитети бе освежен с един по-нов, който трябваше окончателно да срине това чуждо на нашия живот явление: структурализъм.

За добро и за зло идеологемата не довидя същинските методологически слабости на тези анализи - идеологическите клейма и идеха по-отръки от вникването в мисленето на опонента. А такива слабости дал Господ и за една от тях стана дума през 1979 г. - вече нямаше какво да се скрие, пък и премълчаването на въпроса за читателя не можеше да продължава.

Тази година списание "Литературна мисъл" помести анализ на разказ от Елин Пелин. Анализ като анализ, съвсем по познатия вече "структуралистки" образец. Различното беше само една кратка прибавка, скромно наречена "методологически размисли". В тия "размисли" старо-новата методология най-сетне се размисли по-откровено върху себе си и въпросите, "какво се анализира" и "кой го анализира". Вторият от тях е и въпрос на читателя. Пъстрото и разнородно войнство на анализаторите тук е разделено на две групи. Едната е на така наречения индивидуален прочит - анализаторът споделя с обществото своя прочит на творбата. В другата анализаторът, цитирам, се стреми да се отъждестви с един максимално индивидуален и обхватен възприемател. И за пояснение, от какво явно има нужда, авторът добавя: "Първият казва "така разбирам творбата", а вторият - "така би могъл да я разбере всякой". Вижда се, че вторият тип анализ се стреми да потисне читателя в неговата конкретност, историчност, индивидуалност и да се въздигне в нещо, което в чужбина вече наричаха или щяха на нарекат "идеален читател" (Джонатан Кълър), "моделен читател" (Умберто Еко), "свръхчитател" (М. Рифатер). И тъй като между тези идеални висини и обществото все пак трябва да има посредник, за такъв препоръчва себе си професионалът литературовед, който се самоописва със скромност, достойна и за най-елитаристките представители на Новата критика: "Методологиемски подготвен, т.е. знаещ какво търси, и практически обигран, т.е. с набито око към тънкостите на литературната художественост."

Това с професионализма е що-годе ясно или поне разбираемо - особено за нашенско. Не е ясно обаче дали и най-високият професионализъм може да постигне този индивидуален и неисторичен читател. И дали "всякой" не е по-близо до "никой", отколкото до "някой"": И реално постижим ли е този читател? Не, разбира се, реално той не е постижим. Човешкото познание обаче има добрата или лошата възможност да работи с понятия и работни хипотези, които не са реално постижими. Така става много по-често, отколкото здравомислещите са склонни да допускат, така стана и в случая. Една мощна литературоведска вълна по света опита възможността да бъде анализирана литературната творба през очите на един конструиран от изследвача идеален читател. В нея според силите си участвуваше и нашата анализационна методология, дълго време и по обясними причини, без да разкрива принципа си.

Противоречието между неисторичния и историчния читател очерта една от характерните и широки амплитуди в литературознанието на XX век; противоречие, принципно нерешимо, постоянно, в което едната страна може да вземе само видимо, т.е. модно, надмощие. Успоредно с упадъка на Новата критика и структуралзма ред школи със завиден размах тласнаха читателя към срещуположната точка, към неговата историчност и социална конкретност. Абстрактният читател бе смъкнат от пиедестала си с присъщите за литературната борба погребални насмешки и издявки, а реабилитираният конкретен читател, освободен от опеката и конструктите на предишния тип анализ, започна да измества творбата и литературата като предмет на литературното познание. В устойчивите традиции на херменевтиката процесът не отиде особено далеч, в рецептивистката естетика Волфганг Изер наложи понятието скрит, имплицитен читател, а Ханс Роберт Яус обяви така изречения от него хоризонт на очакване на читателя за основен обект на литературната история (не творбите!), а литературната история за единствен тип литературно познание - без читател няма история, няма литература. Американският деконструктивизъм пък съвсем му отпусна края. Той свали, словесно, разбира се, границите между литература и литературознание, между творба и творби, между творби и читател - повсеместно разграждане, в което краен победител се оказа свободният до пълно объркване и разколебаване читател.

Един от основните герои на това освободително движени бе Джефри Хартман, а един от най-шумните му говорители - Стенли Фиш. От 1970 г., от книгата си "Литературата и читателят" насам Фиш въздига читателя в съществен предмет на литературното познание изобщо и на творбата в частност: "собственият предмет на анализ не е творбата, а читателят". Такива той ги говори в следващите си публикации: "Самоконсумиращите се артифакти" (1972 г.), "Има ли текст в този клас" (1980 г.), "Защо никои не се страхува от Волфганг Изер" (1981 г.). Дали деконструктивизът е изпълнен с "уважение към читателя" (заглавие на книга на Уолтър Слатоф, 1970 г.) или всичко това е постмодернистична издявка, е друг въпрос. Важно за нас е, че в чужбина се разви един нов тип литературознание - на читателската реакция (reader - response criticism), важно за нас е, че и там, макар и на много различна основа, протича също някакво завръщане на читателя. И доколкото сме част от света, нашето социална обусловено завръщане на читателя може да се обвърже с методологическите проблеми на чуждестранното литературознание. Но това ще зависи само от нас.

Сега правим усилия да създадем политически живот и да влезем в него. Виждаме как го правим, доколко вли- заме, как влизаме и какви ги вършим вътре. Ако и завръщането на читателя ще бъде нещо от този род, очакват ни трудни и горчиви дни. Това обаче не е причина да не опитаме.

И нека опитаме.

© Никола Георгиев, 1990
© Издателство LiterNet, 17. 08. 2001
=============================
Публикация във в. Пулс, 1990, бр. 22.
Публикация в кн. на Никола Георгиев "Сто и двадесет литературни години", С., 1992.