Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

П. К. ЯВОРОВ - "АРМЕНЦИ"

Никола Георгиев

web | 120 литературни години

Шумната и задимена букурещка механа, в която се раждат горчивите стихове за "върлуващия тирани" и загубилите своя път емигранти, и прихлупената кръчмица на гара Скобелево, в която един млад поет с потресена душа наблюдава страшните гърчове на изгнаническата мъка и слуша песните и риданията на прокудените от "тиранин беснеещ" арменци - две паметни сцени в нашата литературна история, колкото различни, толкова и сродни помежду си. Защото каквито и различия да има между творческата природа на Ботев и Яворов, каквито и противоположности да разединяват трактуването на изгнаническата тема в сатирата "В механата" и баладично обвеяното стихотворение "Арменци", и двете случки завършват с много сходен резултат - със страстни поетични творби и вдъхновен протест срещу живото, исторически актуално насилие. И двете творби свидетелствуват за будната гражданска и човешка съвест на българския писател и непримиримостта му към всяка неправда независимо откъде иде и върху кого се стоварва тя. В същото време и двете творби извеждат конкретната историческа ситуация на равнището на трайната и типична художествена многозначност, и двете творби проникват в дълбочината на изключително силни, сложни и противоречиви изживявания и създават незабравим образ на страдащия и борещия се човек.

Това доказва и анализът на Яворовото стихотворение "Арменци".

След като със своето заглавие то насочва читателя към конкретната, обществено злободневна трагедия на малкия и героичен народ, в по-нататъшния си развой то вече нито един път не използува определението "арменци" - на негово място застават събирателните и обобщителните определения "дружина" и "изгнаници". По същия начин стихотворението целенасочено отбягва и възможността да конкретизира и ред други определения на времето, мястото и ситуацията. Така например на естествените извън лириката въпроси, кой е прокудил изгнаниците и къде ги е прокудил, лирическата творба на Яворов отговаря с обобщаващото "тиранин беснеещ" и "далека чужбина". И отказът е не само целенасочен, но и активен, защото вместо "епическо" конкретизиране на националността и други белези на тиранина творбата съсредоточава около него три близки по смисъл определения, наблягащи върху неговата чудовищна жестокост: "звяр гладен", "тиранин беснеещ", "кръвник безпощаден"; или пък вместо да посочи по-конкретно къде са прокудени изгнаниците, тя отново използува двойно определение, наблягащо върху чувството за бездомност и прокуденост: "далеч от родина - в край чужди".

С тая първа и проста стъпка започва сложната магия на художествената обобщителност и типичност, започва диалектически раздвояващият процес между единичност и многозначност. На единия полюс застава исторически конкретното определение "арменци" и нееднократното назоваване на изгнаниците с личното местоимение "те", което сродява читателя с художествената ситуация и поражда у него чувство за единичност, показателност и близост с лирическите герои. Към другия полюс тръгват силите на активния отказ от по-конкретизиращи определения, минават през обобщителността на "изгнаници" и "чужбина" и продължават към величествените измерения на образа на страдащия и борещ се човек, чийто бунт и чието страдание, преплетени с природната стихия, завършват в световна и космическа мащабност. Ето този дълъг и диалектичен път изминава кратката Яворова творба, започвайки от заглавната си и завършвайки с последната си дума. Път сложен, многостъпенчат и напрегнато противоречив, защото всяка негова точка е раздвоена между по-общото и по-частното и носи в себе си живата динамика на художественото обобщение. Конкретното значение "арменци" живее и на по-общото стъпало на "изгнаници", а двете те се вливат в значението "страдащ и борещ се човек". Така всеки от тези смислово-образни възли е обвързан в две основни посоки и с подвижност и преливане с останалите значения носи дълбочината на художественото внушение.

По сложните извивки от единичното събитие към художествено обобщение Яворов ни води и с ред други, вече по-трудно забележими, но все така неотразимо действуващи средства. Така например творбата раздвоява и прелива образа на страховито бучащата буря с образа на бунтовната песен, образа на родината с образа на майката. "Разливането" на образа на изгнаниците към общочовешките измерения много умело е внушено и чрез разтварянето на тяхната цялостност в отделните й съставки и белези: "дух", "гърди" (напр. "заспа-ще дух болен в разбити гърди"), "души", "сърца", "лица", "очи", "разсъдъдък", "глава"... Разбира се, това е типично лирически похват, чрез който преди всичко се постига по-голяма вещност и нагледност в описанието на душевните преживявания. По-нататък чрез него може да се постигне също тъй характерното за лириката събиране на духовния свят в нагледна, богато сумираща и одухотворена точка - блестящ пример за което можем да намерим в лирическия шедьовър на Яворов "Две хубави очи". В стихотворението "Арменци" обаче разтварянето на целостта на лирическите герои изпълнява и още една конкретна и специфична задача, чиято същност ще разберем по-леко, ако се върнем за миг към един друг връх на нашата поезия. Както знаем, в баладата "Хаджи Димитър" протича величествен сблъсък между телесното умиране и духовното безсмъртие, между телесното страдание и духовната възвишеност. Граничната линия на този сблъсък разсича и образа на юнака и затова не той като цялост "се люшка", не той като цялост "тъмнее" и не той като цялост "проклина цяла вселена", а

очи тъмнеят, глава се люшка,
уста проклина цяла вселена.

А една такава гранична линия, дори още по-остра и конфликтна, разсича и преживяванията на изгнаниците в творбата на Яворов. В този смисъл разтварянето на тяхното единство в "гърди", "очи", "глава" и пр. е само едно от средствата на творбата в нейните усилия да проникне в дълбините на човешката душевност, да долови и предаде сложния драматизъм на силата, бунта и крушението.

Идейното богатство и емоционалната напрегнатост на този раздвояващ драматизъм са подсказани още в първите четири стиха:

Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовио велик
.

Леко е да се види, че всеки отделен стих прави рязък обрат, насочвайки се към една от двете противоположни точки в образа на изгнаниците: първият и третият говорят за тяхната съкрушеност, слабост и безсилие, а вторият и четвъртия - за тяхната чутна сила, неотменна храброст и гордост. (Контрастът между двете страни е подсилен експресивно и от единствената в творбата и биеща на очи деминутивна форма, трогателно умалителното "дечица".) Мотивите на силата и безсилието се редуват ритмично, стих по стих - похват, много характерен за лириката - и чрез тоя сблъсък усилват напрежението помежду си, поставят въпрос и очакват отговор. Преди да отговори обаче, творбата разгръща конфликта в широко и сложно идейно-художествено построение. И тук особено важни опорни точки се оказват действията "пият" и ,,пеят", единствените актуални действия на героите.

Това, че силни и готови за подвиг хора са принудително и мъчително сковани в бездействието на "пият и пеят", е само по себе си остро драматична ситуация и сурово обвинение срещу неправдата и насилието. Големият поет и сърцевед обаче не се е задоволил само с него. Изложени в края на първата строфа, мотивите "пият" и "пеят" претърпяват по-нататък още по-драматично развитие. Втората строфа подхваща "те пият" и заедно с третата развива, пояснява този мотив, за да завърши с категоричния и безнадежден стих "един - и механата - открит им е път". На свой ред четвъртата строфа подхваща мотива "те пеят" и го разработва отново върху две строфи, за да завърши с обнадеждения и окрилен стих "и буря приглася с нечувана мощ". Накрая шестата, заключителна строфа още с първите си думи "те пият и пеят" събира така изложените, разделени и равноделно разработени мотиви. Както се вижда, Яворов е използувал една сложна и строго издържана композиционна схема, която по същество напомня на широко разпространената в музиката сонатна форма. Това обстоятелство е важно и трябва да го имаме пред очи и когато анализираме "Арменци", и когато говорим (а говорим все още с много общи думи!) за музикалността в лириката на Яворов. Въпросът обаче е не за схемата сама са себе си, а за нейното умело, органически здраво подчиняваме на идейно-художествените цели на творбата.

В българския език и литература глаголите "пият" и "пеят" са тясно свързани помежду си и както казва науката, участвуват в едно семантическо поле. За това допринасят както тяхната голяма езикова прилика, така и техният смисъл, опрян върху някои отколешни черти в бита и душевността на българина. В поезията на подобно свързване откриваме още у Ботев, и то тъкмо в творбата, която така дълбоко се родее с Яворовите "Арменци": "пием, пеем буйни песни"1... И ето че тези здраво свързани от традицията мотиви, все така здраво свързани и в уводната строфа на "Арменци", в по-нататъшния ход на творбата се развиват в коренно противоположни посоки. Тръгнали от обща отправна точка, те се оказват носители на разцеплението в душевността на изгнаниците и с началното си родство още повече усилват мъчителността на техния духовен конфликт - вътрешно ехо на едно голямо национално и социално престъпление.

Разработката на мотива "те пият" във втората и в третата строфа изразява копнежа на лирическите герои по забрава и самоомаломощение. Сразени от жестоката тирания, те са достатъчно силни и доблестни, за да могат да понесат спомена за поражението и мисълта за потъпканото си национално и човешко достойнство. Контрастът на встъпителните стихове между сила и безсилие, готовност за борба и невъзможност за борба се задълбочава и навлиза в още по-мъчителни противоречия. Страшно е да си силен, когато жестоките обществени условия са те смазали и обезсилили, а още по-страшно е, че собствената ти сила трябва да се обърне срещу тебе и да те кара да търсиш бягство от действието и борбата. Така се развива трагичният конфликт в разработката на мотива "те пият". Явно е обаче, че той не може да спре дотук, защото на противоречивия копнеж по забрава и омаломощение се противопоставя копнежът към постоянно връщане към спомените и смело разгръщане на вътрешно не победените сили на героите. И наистина мотива "те пеят" (строфи четвърта и пета), смислово-емоционалното развитие прави рязък завой и се насочва към другия полюс в раздвоената душевност на изгнаниците.

Началото на четвъртата строфа повтаря в нова тоналност нещо вече познато - ритмичното редуване и сблъскване на темата на силата и темата на безсилието:

Те пеят... И дива е тяхната песен,
че рани разяждат ранени сърца,
че злоба ги дави в кипежа си бесен
и сълзи изстисква на бледни лица.

На дивата неудържима песен е противопоставена разяждащата вътрешна мъка, а на буйните кипящи вълни на злобата - с мъка изстисканите мъжки сълзи. Творбата продължава да диша със своята остра напрегнатост, но след този нов възел от противоположности тя започва повсеместно противопоставяне на всичко, казано дотук. Оказва се, че в пиянството изгнаниците не "щат лесно забрави предишни неволи и днешни беди", че не ще удавят силата си и съвестта си "в пияна забрава". Жаждата им за борба се оказва не по-малко силна от жаждата им за омаломощение и забрава. Техните сили и готовност за подвиг са вътрешно несъкрушени и търсят изход не само в "кипящото вино", но и в кипежа на борбата. Така се стига до подсказвания в цялата творба въпрос "накъде" и до последвалото го безизходно раздвоение и до изгаряща вътрешна борба - и двата пътя са безнадеждно обречени. Съзнателното обезсилване във виното е непостижимо и вътрешно нежелано - няма обаче и поле за разгръщане на стихийните им сили. Умело въведено с познатите, злокобни и неразрешени контрасти; развитието на мотива "те пеят" се устремява към пламенен нравствен и идеен бунт, за да се пречупи обаче в преградите на жестоката действителност и се изрази единствено в песента. Каква страшна и трагична ирония, какво проникновено навлизане в бездните на човешкия дух, какво умение в стихове като "че злоба ги дави в кипежа си бесен" да се долови и стихията на напора, и началото на пречупването!... Страшно е да си силен, когато си слаб, страшно е да си слаб, когато си силен - внушават двете сложно противоречащи си и сложно допълващи се части на стихотворението. От тяхното съчетание израства една човешка драма, която е и най-прякото, и най-безпощадно изобличение на някогашната жестока действителност.

Ето как, започнали като близки по смисъл, мотивите "пият" и "пеят" се развиват в носители на противоположни сили и значения. И тяхното начално, а и по-сетнешно единство по-релефно подчертава противоположностите и по-здраво ги сплита в жестокия неразкъсваем възел. В описанието на това развитие Яворов майсторски е използувал своеобразните права на художествената логика. Той смело е свалил противоречивите извивки на преживяването върху равнището на логиката на изказа, смело е сблъскал взаимно изключващите се твърдения "пиянство забравя неволи" с "че злоба го дави в кипежа си бесен", "изчезна-ще майчин страдалчески лик" с "че мъст, мъст кръвнишка жадуват очи". И без да назовава открито това противоречие, и без да дава изрично право на едната или на другата страна, творбата на Яворов превежда читателя през мъчителните зигзаги в преживяванията на изгнаниците и скрито му внушава своя завършващ бунтовен и хуманистичен извод.

Непрекъснатото преплитане и разединяване на противоположностите е изострено и от много други тънко намерени детайли, които за сетен път ни убеждават в майсторството на Яворов да изгради единна и целенасочена художествена система. Така например в двете противоположни части стоят следните противоположни по смисъл стихове:

в кипящото вино щат спомен у д а в и,
че злоба ги д а в и в кипежа си бесен.

А както се вижда, тази обща смислова противоположност се опира върху две двойки сходни, еднокоренни думи: кипящето-кипежа, удави-дави...

Към края на творбата широтата и напрежението на драмата достигат най-висшата си точка. Идва ред на разрешението и то отново се раздвоява в две противоположни посоки. В едната тръгва заключителната строфа, която с малки вариации повтаря началната. Такъв тип повторение е нещо обикновено за лириката (вж. "Хаджи Димитър", "Конници" от Фурнаджиев, "Братчетата на Гаврош" от Смирненски, "Завод" от Вапцаров) и по правило означава трайност, повторителност, непрекъсната възвръщаемост на описаното в творбата. В "Арменци" обаче повторението на началото в завършека изпълнява и по-конкретни функции. След непрекъснатото развитие и изостряне на драматизма двата мотива "пият" и "пеят" отново се събират и заедно с цялата последна, шеста строфа възвръщат към началната точка на описаното преживяване. След всички мъчителни извивки и лутане противоречията се връщат в първоначалната си точка, въртейки се сякаш в някакъв зловещ, неразкъсваем кръг. Изход като че ли няма. И творбата на Яворов проявява действително голяма нравствена сила, когато приема и изживява временните и частични поражения на борците и на борческия човешки дух. Но - тук наистина има едно голямо "но" - творбата проявява не по-малка нравствено-идейна сила и когато потърсва и намира втори изход на конфликта. След като душевната борба се развихря докрай, от една страна, тя остава затворена в границата на своите носители, изгнаниците, и се пречупва в изходното си състояние, но от друга страна, прескача като искра навън, в бурята, в стихията, "широко в света". Така се стига до онова грандиозно слияние на отделния човек, природата и общочовешкото начало.

Въвеждането на образа на зимната буря - първият природен и относително външен образ в стихотворението - не е изкуствено натрапен "дуес екс махина", не е бягство в леко и повърхностно разрешение, защото целият развой на тази задъхано напрегната и противоречива творба търси, подготвя, намира и този изход, защото стихията в гърдите на изгнаниците неотклонно прехвърля техния непобеден и непобедим копнеж в границите на световния напор към справедливост, успокоение и истина. И както и другаде, така и тук Яворов е споил общото смислово-емоционално единство между песента на изгнаниците и песента на бурята с частиците на майсторски художествени детайли. Строфата, посветена на слиянието между човек и природа, започва със стиха

А зимната буря им сякаш приглася

и завършва със сроден по смисъл и все пак многозначително различен стих:

и буря приглася с нечувана мощ.

Условното и съпоставящо наречие "сякаш", което в първия стих сближава, но същевременно и поставя граница между песента на изгнаниците и бурята, в последния стих вече не се появява! Там бурята вече наистина, вече без уговорки, приглася на изгнаниците! Сама по себе си тази тънкост на художествената логика внушава на читателя постъпателното сближаване и сливане между природа и човек. Нашият голям лирик обаче и тук не я е оставил "сама по себе си", а я е подкрепил с нови идейно-художествени сили. Между първия и осмия стих на тази строфа протича непрекъснато и все по-здраво сплитане на природа и човек, което в края напълно обосновано потиска началното "сякаш". Три традиционно свързани глагола - "подема, издига, разнася" - постъпателно преплитат песента на изгнаниците и бурята, а следващите четири стиха със своята образна, синтактична, звукова и пр. близост ги кръстосват в още по-монолитно и неделимо цяло:

и все по-зловещо небето тъмнее,
и все по се мръщи студената нощ,
и псе по-горещо дружината пее -
и буря приглася с нечувана мощ.

Със своята сурова правдивост и безмилостно дълбока раздвоеност творбата на Яворов и тук ни напомня да погледнем смело в диалектиката на човека и неговото битие. Но ако е вярно, че волността на стихията по обратен път усилва чувството за безсилие и скованост на изгнаниците, вярно е също така, че връзката с общочовешкото борческо начало примирява страданието на поражението и осмисля единичния и неуспял подвиг.

Стихотворението заглъхва с мрачните потиснати акорди на неразрешената душевна борба, останала затворена в душите на изгнаниците. Над тях обаче продължава да звучи в безкрайността бунтовната песен на човека, вдъхновила толкова много подвизи, вдъхновила и безсмъртната творба на Яворов.

 

БЕЛЕЖКИ 

1. Всички думи от този стих имат еднакво звуково начало, т.е. образуват звукова анафора (Б в "буйни" се отличава от П само по признака звучност). Това целенасочено повторение много добре подкрепя чувството на изгарящо презрение, което лъха от сатирата на Ботев - защото артикулирането на тези звукове съвпада със звуковия жест, чрез който изразяваме презрение, и напомня дори за действието, което Левски е извършил в очите на Димитър Общи пред турския съд... [обратно]

 

 

© Никола Георгиев, 1969
© Издателство LiterNet, 18. 01. 2002

=============================
Публикация в с
п. "Пламък", кн. 4, 1969
Публикация в кн. на Н. Георгиев "Сто и двадесет литературни години", С., 1992